Header image  
Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.
Марк 2:17
 
line decor
   Уестминстърска изповед на вярата от 1647 г.
line decor
 
  
"Аз съм пътят, и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене"Йоан 14:6
 


Уестминстърска изповед на вярата от 1647 г.

ГЛАВА І: ЗА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ
ГЛАВА ІІ: ЗА БОГА И СВЯТОТО ТРИЕДИНСТВО
ГЛАВА ІІІ: ЗА ВЕЧНИТЕ ПОВЕЛИ НА БОГА
ГЛАВА ІV: ЗА СЪТВОРЕНИЕТО
ГЛАВА V: ЗА ПРОВИДЕНИЕТО
ГЛАВА VІ: ЗА ГРЕХОПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА, ЗА ГРЕХА И НЕГОВОТО НАКАЗАНИЕ
ГЛАВА VІІ: ЗА ЗАВЕТА, КОЙТО БОГ СКЛЮЧВА С ЧОВЕКА
ГЛАВА VІІІ: ЗА ХРИСТОС КАТО ПОСРЕДНИК
ГЛАВА ІХ: ЗА СВОБОДНАТА ВОЛЯ
ГЛАВА Х: ЗА ДЕЙСТВЕНОТО ПРИЗОВАВАНЕ
ГЛАВА ХІ: ЗА ОПРАВДАНИЕТО
ГЛАВА ХІІ: ЗА ОСИНОВЕНИЕТО
ГЛАВА ХІІІ: ЗА ОСВЕЩЕНИЕТО
ГЛАВА ХІV: ЗА СПАСИТЕЛНАТА ВЯРА
ГЛАВА ХV: ЗА ЖИВОТВОРНОТО ПОКАЯНИЕ
ГЛАВА ХVІ: ЗА ДОБРИТЕ ДЕЛА
ГЛАВА ХVІІ: ЗА ПРЕБЪДВАНЕТО НА СВЕТИИТЕ
ГЛАВА ХVІІІ: ЗА УВЕРЕНОСТТА В БЛАГОДАТТА И СПАСЕНИЕТО
ГЛАВА ХІХ: ЗА БОЖИЯ ЗАКОН
ГЛАВА ХХ: ЗА ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА И СВОБОДАТА НА СЪВЕСТТА
ГЛАВА ХХІ: ЗА ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД БОГА И ПОЧИВНИЯ ДЕН
ГЛАВА ХХІІ: ЗА ЗАКОННИТЕ КЛЕТВИ И ОБРОЦИ
ГЛАВА ХХІІІ: ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ВЛАСТИ
ГЛАВА ХХІV: ЗА БРАКА И РАЗВОДА
ГЛАВА ХХV: ЗА ЦЪРКВАТА
ГЛАВА ХХVІ: ЗА ОБЩЕНИЕТО НА СВЕТИИТЕ
ГЛАВА ХХVІІ: ЗА ТАЙНСТВАТА
ГЛАВА ХХVІІІ: ЗА ВОДНОТО КРЪЩЕНИЕ
ГЛАВА ХХІХ: ЗА ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ
ГЛАВА ХХХ: ЗА ЦЪРКОВНИТЕ САНКЦИИ
ГЛАВА ХХХІ: ЗА СИНОДИТЕ И СЪБОРИТЕ
ГЛАВА ХХХІІ: ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ХОРАТА СЛЕД СМЪРТТА И ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ
ГЛАВА ХХХІІІ: ЗА ПОСЛЕДНИЯ СЪД



Глава І
ЗА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ

1. Макар че прозрението идващо от природата и делата на сътворението и провидението до такава степен разкриват добротата, мъдростта и силата на Бога, че за хората не остава никакво извинение1, все пак те не са достатъчни, за да ни дадат онова познание за Бога и Неговата воля, което е необходимо за спасението ни2. Затова на Господ бе угодно при различни случаи и по многообразни начини да дава откровение за Себе Си и да изявява волята Си пред Своята Църква3. След това, за по-доброто запазване и разпространяване на истината, както и за по-сигурното утвърждаване и по-голямата подкрепа на Църквата срещу покварата на плътта и злонамереността на Сатана и на света, Господ представи изцяло същото откровение в писмен вид4, което придава най-голяма значимост на Свещеното Писание5. Тези първоначални начини за разкриване на Божията воля пред вярващите вече са прекратени6.
1 Римл. 2:14-15; 1:19-20; Пс. 19:1-4; виж Римл. 1:32; 2:1 / 2 Йоан 17:3; I Кор. 1:21; 2:13-14 / 3 Евр. 1:1-2 / 4 Лука 1:3-4; Римл. 15:4; Мат. 4:4,7,10; Ис. 8:20 / 5 II Тим.3:15; II Петър 1:19 / 6 Йоан 20:31; I Кор. 14:37; I Йоан 5:13; I Кор. 10:11; Евр. 1:1-2; 2:2-4

2. Свещеното Писание или записаното Божие Слово се състои от всички книги на Стария и Новия Завет, а те са следните:

С т а р З а в е т
Битие III Царе Еклисиаст Авдий
Изход IV Царе Песен на песните Йона
Левит I Летописи Исайя Михей
Числа II Летописи Йеремия Наум
Второзаконие Ездра Плачът на Йеремия Авакум
Исус Навиев Неемия Йезекиил Софония
Съдии Естир Даниил Агей
Рут Йов Осия Захария
I Царе Псалми Йоил Малахия
II Царе Притчи Амос

Н о в З а в е т
Евангелие от Матей Ефесяни Евреи
Евангелие от Марк Филипяни Яков
Евангелие от Лука Колосяни I Петър
Евангелие от Йоан I Солунци II Петър
Деяния на апостолите II Солунци I Йоан
Римляни I Тимотей II Йоан
I Коринтяни II Тимотей III Йоан
II Коринтяни Тит Юда
Галатяни Филимон Откровение

Всички те са вдъхновени от Бога, за да ни ръководят във вярата и живота ни1.
1 Лука 16:29,31; 24:27,44; II Тим. 3:15-16; Йоан 5:46-47

3. Книгите, които се наричат общо Апокрифи, не са дадени по божествено откровение, затова не са част от канона на Писанието и следователно нямат никакъв авторитет в Божията Църква, нито трябва да се ползват с някакво по-различно одобрение или пък да се възприемат различно от другите книги, създадени от хора1.
1 Откр. 22:18-19; Римл. 3:2; II Петър 1:21

4. Авторитетът на Свещеното Писание, въз основа на който ние трябва да вярваме в него и да му се подчиняваме, не зависи от свидетелството на даден човек или Църква, а произтича изцяло от Бога (който е самата истина), неговия Автор. Следователно трябва да приемаме Писанието, защото то е Слово на Бога1.
1 II Петър 1:19-20; II Тим. 3:16; I Йоан 5:9; I Сол. 2:13; Откр. 1:1-2

5. Свидетелството на Църквата може да ни подтикне и накара да ценим по-високо и да се отнасяме с повече почит към Свещеното Писание1. Божественият характер на съдържанието, ефективността на учението, величественият стил, съгласуваността на всички части, всеобхватността му като цяло (за което трябва да отдадем цялата слава на Бога), пълната картина, която се дава на единствения възможен път за спасението на човека, многото други несравними достойнства, както и цялостното му съвършенство – това са факти, чрез които Писанието само дава неизброими доказателства, че е Божие Слово. Но независимо от това, пълната ни убеденост и увереност в непогрешимата му истина и божествения му авторитет произтича от действието на Святия Дух, свидетелстващ в сърцата ни чрез Словото2.
1 I Тим. 3:15 / 2 I Кор. 2:9-10; Евр. 4:12; Йоан 10:35; Ис. 55:11; виж Римл. 11:36; Пс. 19:7-11; виж II Тим. 3:15; I Кор. 2:4-5; I Сол. 1:5; I Йоан 2:20,27; виж Ис. 59:21

6. Пълното учение на Бога относно всичко, необходимо за Неговата собствена прослава, за спасението, вярата и живота на човека, е или ясно изразено в Писанието, или може да бъде изведено от него като логично и необходимо следствие. Нищо и никога не трябва да се добавя към Писанието – било то чрез нови откровения от Духа или чрез човешки предания1. Вътрешното просветление от Божия Дух е необходимо за спасителното разбиране на нещата разкрити в Словото2, въпреки че има известни обстоятелства, свързани с поклонението пред Бога и с управлението на Църквата, от общата практика на някои хора и общества, които трябва да се уреждат посредством прозрението идващо от природата, и просветления християнски разум, в съответствие с общите правила в Словото, които винаги трябва да спазваме3.
1 II Тим. 3:16-17; Гал. 1:8-9; II Сол. 2:2 / 2 Йоан 6:45; I Кор. 2:12,14-15; Еф. 1:18; виж II Кор. 4:6 / 3 I Кор. 11:13-14; 14:26,40

7. Не всичко в Писанието е еднакво ясно, нито еднакво разбираемо за всеки човек1. Независимо от това, нещата които трябва да знаем, да вярваме и практикуваме във връзка със спасението, са толкова ясно изразени и разкрити на едно или друго място в Писанието, че не само учените, но и неуките, използвайки правилно естествените средства, могат да ги разберат в достатъчна степен2.
1 II Петър 3:16 / 2 Пс. 119:105,130; Втор. 29:29; 30:10-14; Деян. 17:11

8. Старият Завет в оригинала на еврейски (родният език на Божия народ в миналото) и Новият Завет в оригинала на гръцки (езикът, най-добре познат сред различните народи по онова време), които са вдъхновени непосредствено от Бога и благодарение на целенасочената Му грижа и провидение, са запазени чисти през всички векове и следователно са автентични1. Така че, при всички религиозни противоречия Църквата трябва да се позовава на тях като на най-висш авторитет2. Но тъй като тези езици в оригиналите не са познати на всички вярващи, а те имат право на достъп и интерес към Писанието и заповед в страх от Бога да го четат и изследват3, Библията трябва да се превежда на езика на всеки народ, до който достига4. По този начин Словото на Бога ще може да се вселява изобилно във всички и хората ще могат да Му се покланят по подобаващ начин5 и като черпят търпение и утеха от Писанието ще живеят с надежда6.
1 Мат. 5:18; Пс. 119:89 / 2 Ис. 8:20; Мат. 15:3,6; Деян. 15:15; виж Лука 16:31 / 3 Йоан 5:39; Деян. 17:11; Откр. 1:3; виж II Тим. 3:14-15 / 4 Мат. 28:19-20; виж I Кор. 14:6; Марк 15:34 / 5 Кол. 3:16; виж Изх. 20:4-6; Мат. 15:7-9 / 6 Римл. 15:4

9. Непогрешимото правило за тълкуване на Писанието е самото Писание. Следователно, когато възникне въпрос относно истинския и цялостен смисъл на даден пасаж (като има не много а само един смисъл), той трябва да се изследва и разбира с помощта на други пасажи от Писанието, където същата истина е изразена по-ясно1.
1 Деян. 15:15; Йоан 4:46; виж II Петър 1:20-21

10. Святият Дух говорещ в Писанието1 е върховният Съдия – чрез Него трябва да се разрешават всички религиозни разногласия и да се претеглят и оценяват всички решения на църковни събори, мненията на древни автори, човешки учения и претенции за водителство от Духа – единствено в Неговата присъда трябва да намираме удовлетворение.
1 Мат. 22:29,31; Деян. 28:25; виж I Йоан 4:1-6

Глава ІI
ЗА БОГА И СВЯТОТО ТРИЕДИНСТВО

1. Има само един1, жив и истинен Бог2, безграничен в Своето съществуване и съвършенство3, чист дух4, невидим5, без тяло, без да е съставен от отделни части6 или да изпитва каквито и да било страсти7; неизменен8, необхватен9, вечен10, неразгадаем11, всемогъщ12, всемъдър13, пре­свят14, напълно свободен15, неподвластен на условности16, постъпващ винаги съобразно Своята неизменна и съвършено праведна воля17 и за собствената Си прослава18; преизобилстващ в любов19, благодат и милост, дълготърпение и изобилие от доброта и истина, прощаващ неправди, престъпления и грехове20, възнаграждаващ онези, които Го търсят неуморно21; както и най-справедлив и безкомпромисен в присъдите Си22, ненавиждащ всеки грях23, не оневиняващ по никакъв начин виновния24.
1 Втор. 6:4; I Кор. 8:4,6; виж Гал. 3:20 / 2 I Сол. 1:9; Йер. 10:10 / 3 Йов 11:7-9; 26:14; виж Пс. 139:6 / 4 Йоан 4:24 / 5 I Тим. 1:17; виж Йоан 1:18 / 6 Втор. 4:15-16; срв. Йоан 4:25 с Лука 24:39 / 7 Деян. 14:11,15 / 8 Яков 1:17; Мал. 3:6 / 9 III Цар. 8:27; Йер. 23:23-24 / 10 Пс. 90:2; виж I Тим. 1:17 / 11 Пс. 145:3; виж Римл. 11:34 / 12 Бит. 17:1; Откр. 4:8 / 13 Римл. 16:27 / 14 Ис. 6:3; виж Откр. 4:8 / 15 Пс. 115:3; виж Ис. 14:24 / 16 Ис. 45:5-6; виж Изх. 3:14 / 17 Еф. 1:11 / 18 Пр. 16:4; Римл. 11:36; виж Откр. 4:11 / 19 I Йоан 4:8; виж 4:16 и Йоан 3:16 / 20 Изх. 34:6-7 / 21 Евр. 11:6 / 22 Неем. 9:32-33; виж Евр. 10:28-31 / 23 Римл. 1:18; Пс. 5:5-6; виж 11:5 / 24 Изх. 34:7а; виж Наум 1:2-3,6

2. Бог въплъщава целия живот1, цялата слава2, всичко добро3 и благословено4 в и чрез самия Себе Си. Той единствен е вседостатъчен в и за Себе Си, без да изпитва нужда от което и да било сътворено от Него същество5; нито да черпи някаква слава от тези създания6, а само изявява Своята собствена слава в, чрез и по отношение на тях. Той единствен е извор на всичко – всяко нещо съществува от, чрез и за Него7. Бог притежава върховна суверенна власт над всичко съществуващо – Той може да прави чрез, за и спрямо Своите създания каквото Му е угодно8. Всичко е открито и явно пред Неговия поглед9, знанието Му е неограничено, непогрешимо, и независимо от творенията10, така че за Него нищо не е непредвидимо11 или зависещо от обстоятелствата. Той е пресвят във всичките Си замисли, действия и заповеди12. Ангелите, хората и всяко друго създание, дължат на Бога пълно поклонение, служение и послушание, каквото на Него е угодно да изисква от тях13.
1 Йер. 10:10; виж Йоан 5:26 / 2 Деян. 7:2 / 3 Пс. 119:68 / 4 I Тим. 6:15; виж Римл. 9:5 / 5 Деян. 17:24-25 / 6 Лука 17:10 / 7 Римл. 11:36 / 8 Откр. 4:11; Дан. 4:25,35; виж I Тим. 6:15 / 9 Евр. 4:13 / 10 Римл. 11:33-34; Пс. 147:5 / 11 Деян. 15:18; Йез. 11:5 / 12 Пс. 145:17; Римл. 7:12 / 13 Откр. 5:12-14

3. В единството на Божеството са три Личности, еднакви по своята същност, сила и вечност: Бог Отец, Бог Син и Бог Свят Дух1. Бог Отец не е роден или създаден, нито е произлязъл от някого; Синът е вечно единороден от Отца2; Святият Дух е вечно произлизащ от Отца и Сина3.
1 Мат. 3:16-17; 28:19; II Кор. 13:14; виж Еф. 2:18 / 2 Йоан 1:14,18; виж Евр. 1:2-3; Кол. 1:15 / 3 Йоан 15:26; Гал. 4:6

Глава ІII
ЗА ВЕЧНИТЕ ПОВЕЛИ НА БОГА

1. Във вечността, чрез премъдрия и пресвят план, предначертан от Неговата собствена воля, Бог непринудено и неотменно е постановил всичко, което ще се случи1. Независимо от това, Бог не е източник на грях2 и не упражнява насилие над волята на Своите създания, нито отнема свободата или зависимостта от вторичните обстоятелства3, а по-скоро ги утвърждава.
1 Пс. 33:11; Еф. 1:11; Евр. 6:17 / 2 Пс. 5:4; Яков 1:13-14; I Йоан 1:5; виж Ав. 1:13 / 3 Деян. 2:23; Мат. 17:12; Деян. 4:27-28; Йоан 19:11; Пр. 16:33

2. Бог знае всичко, което би могло да се случи при всички възможни обстоятелства1, но Той не постановява дадено нещо само защото е предвидил, че то предстои да се случи в бъдещето или защото такова нещо би станало при определени обстоятелства2.
1 I Цар. 23:11-12; Мат. 11:21,23 / 2 Римл. 9:11,13,16,18

3. Чрез декрет и като изява на Неговата слава, Бог е предопределил някои хора и ангели1 за вечен живот, а други е предназначил на вечна смърт2.
1 I Тим. 5:21; Юда 1:6; Мат. 25:31,41 / 2 Еф. 1:5-6; Римл. 9:22-23; Пр. 16:4

4. Тези ангели и хора, предопределени и предназначени по такъв начин, са конкретно и неотменно указани – техният брой е тъй точно фиксиран и неизменен, че не може да бъде увеличаван, нито намаляван1.
1 Йоан 13:18; II Тим. 2:19; виж Йоан 10:14-16, 27-28; 17:2,6,9-12; Римл. 8:29-30

5. Онези хора, които са предопределени за живот, Бог е избрал – преди полагането на основите на света, в съответствие със Своя вечен и неизменен план, както и с тайното решение и благоволението на Своята воля, – в Христос, за вечна слава1, единствено заради щедрата Си благодат и любов, без някакво предвиждане на вяра, добри дела и пребъдване, или на каквото и да било друго нещо от страна на тези хора, което да служи като условие или причина, насочващи Бога към Неговия избор2. И всичко това е за възхвала на славната Божия благодат3.
1 Еф. 1:4,9,11; Римл. 8:28-30; II Тим. 1:9; I Сол. 5:9 / 2 Римл. 9:11,13,15,16; Еф. 2:8-9; виж 1:5,9,11 / 3 Еф. 1:6, 12

6. Както е предопределил избраните за слава, така чрез вечната Си и напълно независима воля Бог е предназначил и всички средства за постигането на тази цел1. Ето защо избраните, паднали в Адам са изкупени чрез Христос2, призовани ефективно към вяра в Христос чрез Неговия Дух действащ у тях в предначертаното време; те са оправдани, осиновени, осветени3 и пазени чрез Неговата сила посредством вяра – за спасение4. Никой друг освен избранитее не е изкупен чрез Христос, нито ефективно призован, оправдан, осиновен, осветен и спасен.
1 I Петър 1:2; Еф. 2:10; II Сол. 2:13 / 2 I Сол. 5:9-10; Тит 2:14 / 3 Римл. 8:30; виж Еф. 1:5; II Сол. 2:13 / 4 I Петър 1:5 / 5 Йоан 10:14-15,26; 6:64-65; Римл. 8:28-39; виж Йоан 8:47; 17:9; I Йоан 2:19

7. Останалата част от хората – в съответствие с необятния замисъл на собствената Му воля, чрез която Той дарява или оттегля милостта Си както Му е угодно, за прослава на Своята върховна мощ над творенията Си – Бог е благоволил да отмине и да ги отреди на опозорение и гняв заради греховете им; и за възхвала на славното Божие правосъдие1.
1 Мат. 11:25-26; Римл. 9:17-18,21-22; Юда 1:4; I Петър 2:8; II Тим. 2:19-20

8. Учението за предопределението е голяма тайна и към него трябва да се отнасяме изключително внимателно и благоразумно1, така че хората, които се вслушват във волята на Бога разкрита в Словото и Му се покоряват, да могат да имат увереност в своето ефективно призоваване и да бъдат сигурни, че са избрани във вечността2. Така това учение ще води всички, които искрено се покоряват на благовестието3 към възхвала, почит и преклонение пред Бога4 и към смирение, усърдие и несекваща утеха.
1 Римл. 9:20; 11:33; Втор. 29:29 / 2 II Петър 1:10; I Сол. 1:4-5 / 3 Римл. 11:5-6,20; 8:33; Лука 10:20; виж II Петър 1:10 / 4 Еф. 1:6; виж Римл. 11:33

Глава ІV
ЗА СЪТВОРЕНИЕТО

1. Бог Отец, Син, и Свят Дух1, за да изяви славата на вечната Си сила, мъдрост и доброта2, благоволи, в началото да сътвори, т.е. да създаде от нищо, света и всичко в него – видимо или невидимо – в продължение на шест дни. И всичко, което Той сътвори, бе много добро3.
1 Римл. 11:36; I Кор. 8:6; Евр. 1:2; Йоан 1:2-3; Бит. 1:2; Йов 33:4 / 2 Римл. 1:20; Йер. 10:12; Пс. 104:24; 33:5 / 3 Бит. 1 гл.; Пс. 33:6; Евр. 11:3; Кол. 1:16; Деян. 17:24; Изх. 20:11

2. След като Бог създаде всички други творения, Той сътвори и човека – мъж и жена1; дари ги с разум и безсмъртна душа2, със знание, праведност, и действителна святост, по Своя собствен образ3; те бяха създадени с Божия Закон написан в сърцата им4 и надарени със силата да го изпълняват5; но също така и с възможността да го нарушават, като бяха оставени на свобода на собствената си воля подлежаща на изменение6. Освен този Закон написан в сърцата им, те получиха и заповед да не ядат от плода на дървото за познаване на доброто и злото. Докато спазваха тази заповед, те бяха щастливи в общението си с Бога7 и имаха власт над всички създания на земята8.
1 Бит. 1:27 / 2 Бит. 2:7; Екл. 12:7; Лука 23:43; Мат. 10:28 / 3 Бит. 1:26; Кол. 3:10; Еф. 4:24 / 4 Римл. 2:14-15 / 5 Бит. 2:17; Екл. 7:29 / 6 Бит. 3:6,17 / 7 Бит. 2:17; 2:15-3:24 / 8 Бит. 1:28; виж 1:29-30; Пс. 8:6-8

Глава V
ЗА ПРОВИДЕНИЕТО

1. Бог, великият Създател на всичко, поддържа1, ръководи, владее и управлява всички творения, действия и неща2, от най-голямото до най-малкото3, чрез Своето премъдро и пресвято провидение4, в съответствие с непогрешимото Си предузнание5, с непринудения от нищо и неотменим замисъл на Своята воля6, за възхвала на славната Си мъдрост, сила, справедливост, доброта и милост7.
1 Неем. 9:6; Пс. 145:14-16; Евр. 1:3 / 2 Дан. 4:34-35; Пс. 135:6; Деян. 17:25-28; Йов 38-41 гл. / 3 Мат. 10:29-31; виж 6:26-32 / 4 Пр. 15:3; II Лет. 16:9; Пс. 104:24; 145:17 / 5 Деян. 15:18; Ис. 42:9; Йез. 11:5 / 6 Еф. 1:11; Пс. 33:10-11 / 7 Ис. 63:14; Еф. 3:10; Римл. 9:17; Бит. 45:7; Пс. 145:7

2. Бог е първопричината на всяко нещо и по силата на Своето предузнание и декрети, всичко което става е неотменно и непогрешимо1. Въпреки това чрез същото това провидение, Той постановява нещата да се случват в съгласие с причинно-следствените закони – или неизбежно, или свободно, или като следствие от нещо друго2.
1 Деян. 2:23; виж Ис. 14:24,27 / 2 Бит. 8:22; Йер. 31:35; Ис. 10:6-7; виж Изх. 21:13 и Втор. 19:5; III Цар. 22:28-34

3. При действието на Божието естествено провидение, Бог си служи с определени средства1, но Той е свободен да действа и без тях2, независимо от тях3 или въпреки тях, както Му е угодно4.
1 Деян. 27:24,31,44; Ис. 55:10-11 / 2 Ос. 1:7; Мат. 4:4; Йов 34:20 / 3 Римл. 4:19-21 / 4 IV Цар. 6:6; Дан. 3:27

4. Всемогъщата сила, необхватната мъдрост и безкрайната доброта на Бога до такава степен се изявяват в Неговото провидение, че то се простира дори до първото грехопадение, както и до всички други грехове на ангели и хора1. Това не става само чрез едно просто позволение2, а чрез съчетано с него премъдро и най-могъщо задължение3, чрез контролиране и властване над създанията и чрез многообразни средства – така, че да бъдат постигнати святите Божии цели4. Греховността, обаче, произтича единствено от творенията, а не от Бога, Който като пресвят и праведен нито е, нито може да бъде източник на греха или да го одобрява по някакъв начин5.
1 Ис. 45:7; Римл. 11:32-34; II Цар. 16:10; Деян. 2:23; 4:27-28; виж II Цар. 24:1 и I Лет. 21:1; III Цар. 22:22-23; I Лет. 10:4,13-14 / 2 Йоан 12:40; II Сол.2:11 / 3 Пс. 76:10; IV Цар. 19:28 / 4 Бит. 50:20; Ис. 10:12; виж 10:6-7,13-15 / 5 Яков 1:13-14,17; I Йоан 2:16; Пс. 50:21

5. Премъдрият, праведен и милостив Бог често излага за определено време Своите чеда на най-различни изкушения или ги оставя да бъдат обхванати от покварата на сърцата им – за да ги накаже за предишни техни грехове или да им покаже неподозираната сила на покварата и неискреността на сърцата им; за да ги смири1 и да ги извиси до едно по-непосредствено и постоянно упование на Него за подкрепа, да ги направи по-бдителни срещу всички бъдещи възможности за грях; както и в името на множество други справедливи и святи цели2.
1 II Лет. 32:25-26,31; Втор. 8:2-3,5; Лука 22:31-32; виж II Цар. 24:1,25 / 2 II Кор. 12:7-9; виж Пс. 73:1-28; 77:1-12; Марк 14:66-72; Йоан 21:15-19

6. Бог като праведен Съдия заслепява и закоравява1 нечестивите и безбожни хора заради предишни техни грехове. Бог ги лишава не само от благодатта Си, която би могла да просветли разбиранията им и да въздейства върху сърцата им2, но понякога оттегля от тях и дарбите, които имат3, като ги поставя в ситуации, при които покварата им се превръща в повод за грях4. При това Бог ги прави подвластни на собствените им страсти, на изкушенията на света и на силата на Сатана5, благодарение на което те се закоравяват до толкова, че не им въздействат дори онези средства, използвани от Бога за промяна в сърцата на други хора6.
1 Римл. 1:24,26,28; 11:7-8 / 2 Втор. 29:4; Марк 4:11-12 / 3 Мат. 13:12; 25:29; виж Деян. 13:10-11 / 4 Бит. 4:8; IV Цар. 8:12-13; виж Мат. 26:14-16 / 5 Пс. 109:6; Лука 22:3; II Сол. 2:10-12 / 6 Изх. 8:15,32; I Кор. 2:15-16; Ис. 8:14; I Петър 2:7-8; виж Изх. 7:3; Ис. 6:9-10; Деян. 28:26-27

7. Както Божието провидение се простира до всички творения, така чрез него, по специфичен начин Бог се грижи за Своята Църква и насочва всяко нещо в името на нейното добро1.
1 I Тим. 4:10; Ам. 9:8-9; Мат. 16:18; Римл. 8:28; Ис. 43:3-5,14

Глава VI
ЗА ГРЕХОПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА, ЗА ГРЕХА И НЕГОВОТО НАКАЗАНИЕ

1. Нашите прародители, съблазнени от лукавството и изкушенията на Сатана, съгрешиха като ядоха от забранения плод1. Бог благоволи, в съответствие със Своя мъдър и свят план, да допусне този техен грях, като целта Му бе по този начин да изяви собствената Си слава2.
1 Бит. 3:13; II Кор. 11:3 / 2 Виж V глава, IV точка.

2. Чрез този грях те загубиха първоначалната си праведност и общение с Бога1. Така станаха мъртви в греха2 и напълно покварени във всяка отделна част и всяка способност на своята душа и тяло3.
1 Бит. 3:6-8; Римл. 3:23 / 2 Бит. 2:17; Еф. 2:1-3; виж Римл. 5:12 / 3 Бит. 6:5; Йер. 17:9; Тит 1:15; Римл. 3:10-19

3. Тъй като те са корена на целия човешки род, вината за този грях бе вменена1 на цялото им потомство, произлизащо от тях чрез естествено раждане2 ­ всички хора станаха мъртви в греха и с покварено естество.
1 Деян. 17:26; Римл. 5:12,15-19; I Кор. 15:21-22,49 / 2 Римл.7:18; Пс. 51:5; Йоан 3:6; Бит. 5:3; Йов 15:14

4. Поради тази първоначална поквара ние сме станали напълно без желание и без сили да вършим добро, противопоставящи се на всяко добро1, както и изцяло благосклонни към всяко зло2. От тази първоначална поквара произтичат всички действителни грехове3.
1 Римл. 5:6; 8:7; Кол. 1:21 / 2 Бит. 8:21; виж 6:5; Римл. 3:10-12 / 3 Мат. 15:19; Яков 1:14-15; Еф. 2:2-3

5. Това покварено естество остава да действа и у новородените1 през настоящия живот. Независимо че Христос е опростил и умъртвил това покварено естество, както самото то, така и всичките му действия по същността си са действително грях2.
1 Пр. 20:9; Екл. 7:20; Римл. 7:14,17-18,21-23; I Йоан 1:8,10 / 2 Римл. 7:7-8,25; Гал. 5:17

6. Всеки грях, както първоначалният, така и действителните, тъй като престъпват справедливия Божи Закон и му се противопоставят1, със самата си същност вече пораждат вина у съгрешилия2. По този начин върху грешника се стоварват Божият гняв3 и проклятието на Закона4, и той става подвластен на смъртта5, както и на всички злочестия – духовни6, преходни7 и вечни8.
1 I Йоан 3:4 / 2 Римл. 2:15; 3:9,19 / 3 Еф. 2:3 / 4 Гал. 3:10 / 5 Римл. 6:23 / 6 Еф. 4:18 / 7 Римл. 8:20; Плач Йер. 3:39 / 8 Мат. 25:41; II Сол. 1:9

Глава VII
ЗА ЗАВЕТА, КОЙТО БОГ СКЛЮЧВА С ЧОВЕКА

1. Дистанцията между Бога и Неговите творения е толкова голяма, че макар разумните създания да Му дължат покорност като на техен Творец, те никога не биха могли да имат някакви заслуги пред Него за получаването на благословение и награда, ако Бог не беше проявил доброволно определено принизяване, каквото Той благоволи да изрази под формата на Завет1.
1 Ис. 40:13-17; Йов 9:32-33; Пс. 113:5-6; Йов 22:2-3; 35:7-8; Лука 17:10; Деян. 17:24-25

2. Първият Завет сключен с човека бе Завет на дела1. Там при условие на съвършено и лично послушание2 бе обещан живот на Адам и чрез него на потомството му3.
1 Бит. 2:16-17; Ос. 6:7; Гал. 3:12 / 2 Бит. 2:17; Гал. 3:10 / 3 Бит. 3:22; Римл. 10:5; 5:12-14; виж 5:15-20

3. След грехопадението човекът стана неспособен да живее според този Завет, затова Господ благоволи да сключи втори Завет1 с него, известен като Завет на благодат. Тук Бог предлага безвъзмездно на грешниците живот и спасение чрез Исус Христос, като изисква от тях да вярват в Него, за да бъдат спасени2, и обещава на всички, предопределени за вечен живот, да даде Своя Свят Дух, Който да ги направи да желаят да вярват и да са способни да повярват3.
1 Гал. 3:21; Римл. 3:20-21; 8:3; Бит. 3:15; виж Ис. 42:6 / 2 Йоан 3:16; Римл. 10:6,9; Откр. 22:17 / 3 Деян. 13:48; Йез. 36:26-27; Йоан 6:37,44-45; I Кор. 12:3

4. За този Завет на благодат понякога в Писанието се говори като за завещание – във връзка със смъртта на Исус Христос, Завещателя, и с вечното наследство, към което спадат всички неща, завещани на потомството1.
1 Евр. 9:15-17

5. Този Завет се изпълняваше различно във времето на Закона и във времето на благовестието1. Под Закона Заветът се изпълняваше чрез обещания, пророчества, жертвоприношения, обрязване, чрез пасхалното агне и други преобрази и заповеди, предадени на юдейския народ, като всички те бяха прототипи на идващия Христос2. За онова време тези преобрази и заповеди бяха достатъчни и резултатни, благодарение на действието на Духа, за наставляване на избраните и съграждане у тях на вяра в обещания Месия3, чрез Когото греховете им се опрощаваха напълно и те получаваха вечно спасение. Той се нарича Стария Завет4.
1 II Кор. 3:6-9 / 2 Евр. 8-10 гл.; Римл. 4:11; Кол. 2:11-12; I Кор. 5:7 / 3 I Кор. 10:1-4; Евр. 11:13; Йоан 8:56 / 4 Гал. 3:7-9,14; Пс. 32:1-2,5

6. Във времето на благовестието, когато Христос (неговата същност)1 е изявен, разпоредбите, чрез които този Завет се изпълнява, са проповядване на Словото и отслужване на тайнствата водно Кръщение и Господна вечеря2. Макар и по-малко на брой, макар и отслужвани с повече простота и по-малко видимо великолепие, те отразяват Завета по-пълно, свидетелстват за него по-явно и са духовно по-резултатни3, при това по отношение на всички народи, както евреи, така и езичници4. Той се нарича Новия Завет5. Следователно не съществуват два Завета по благодат, различни по съдържание, а има един-единствен Завет, осъществяван по различен начин6.
1 Кол. 2:17 / 2 I Кор. 1:21; Мат. 28:19-20; I Кор. 11:23-25 / 3 Евр. 12:22-24; II Кор. 3:9-11; Йер. 31:33-34 / 4 Лука 2:32; Деян. 10:34; Еф. 2:15-19 / 5 Лука 22:20 / 6 Гал. 3:8-9,14,16; Римл. 3:21-22,30; 4:3,6-8; виж Бит. 15:6; Пс. 32:1-2; Римл. 4:16-17,23-24; Евр. 4:2; виж Римл. 10:6-10; I Кор. 10:3-4

Глава VIII
ЗА ХРИСТОС КАТО ПОСРЕДНИК

1. Според вечния Си план Бог благоволи да избере Господ Исус, Своя единороден Син, и да Го направи Посредник между Бог и човека1, да бъде Пророк2, Свещеник3 и Цар4, Глава и Спасител на Неговата Църква5, Наследник на всичко6 и Съдия на света7. От предвечността Бог Го е дарил с хора, които да са Негово потомство8 и в определеното време чрез Него да бъдат изкупени, призовани, оправдани, осветени и прославени9.
1 Ис. 42:1; I Петър 1:19-20; Йоан 3:16; I Тим. 2:5 / 2 Деян. 3:20,22; виж Втор. 18:15 / 3 Евр. 5:5-6 / 4 Пс. 2:6; Лука 1:33; виж Ис. 9:5-6; Деян. 2:29-36; Кол. 1:13 / 5 Еф. 5:23 / 6 Евр. 1:2 / 7 Деян. 17:31 / 8 Йоан 17:6; Пс. 22:30; Ис. 53:10; Еф. 1:4 / 9 I Тим. 2:6; Ис. 55:4-5; I Кор. 1:30; Римл. 8:30

2. Божият Син, втората Личност от Триединството, като съвършен и вечен Бог, единосъщен и равен с Отца, когато настъпва определеното време, прие човешко естество1 с всички характерни за него качества и немощи, но без грях2 – Той бе заченат чрез силата на Святия Дух в утробата на девицата Мария, от нейната същност3. Така две цялостни и завършени, но различни естества, божественото и човешкото, бяха неразделно свързани в една Личност, без да преминават едно в друго, без да се съчетават или смесват4. Тази Личност е изцяло Бог и изцяло човек, но тя е неповторима – това е Христос, единственият Посредник между Бога и човека5.
1 Йоан 1:1,14; I Йоан 5:20; Фил. 2:6; Гал. 4:4 / 2 Фил. 2:7; Евр. 2:14,16-17; 4:15 / 3 Лука 1:27,31,35; Гал. 4:4; виж Мат. 1:18,20-21 / 4 Мат. 16:16; Кол. 2:9; Римл. 9:5; I Тим. 3:16 / 5 Римл. 1:3-4; I Тим. 2:5

3. Господ Исус, в човешкото Си естество, съединено по такъв начин с божественото, бе осветен и помазан със Святия Дух, без ограничение1. У Него се съдържат всички съкровища на премъдростта и знанието2, у Него Отец е благоволил да се всели съвършената пълнота3, за да стане възможно, тъй като е свят, невинен, непорочен и изпълнен с благодат и истина4, Той да бъде напълно подготвен да изпълни служението Си на Посредник и Поръчител5. Исус не пое сам това служение, а бе призован за него от Своя Отец6, Който е поверил в ръцете Му цялата сила и съдебна власт, като Му е заповядал да ги упражнява7.
1 Пс. 45:7; Йоан 3:34; виж Ис. 61:1; Лука 4:18; Евр. 1:8-9 / 2 Кол. 2:3 / 3 Кол. 1:19 / 4 Евр. 7:26; Йоан 1:14 / 5 Деян. 10:38; Евр. 12:24; 7:22 / 6 Евр. 5:4-5 / 7 Йоан 5:22,27; Мат. 28:18; Деян. 2:36

4. Господ Исус пое това служение с най-голяма готовност1. За да може да го осъществи, Той бе поставен под Закона2, който изпълни съвършено3, понасяйки най-страшни скърби в душата Си4 и най-болезнени мъчения в тялото Си5; Той бе разпънат и умря6, погребан бе и остана под властта на смъртта, но без да види изтление7. На третия ден Той възкръсна от мъртвите8 със същото тяло, с което бе страдал9 – с това тяло се и възнесе на небето, където седна отдясно на Своя Отец10 и ходатайства за нас11. Той ще се върне, за да съди хора и ангели в края на света12.
1 Пс. 40:7-8; виж Евр. 10:5-10; Йоан 4:34; 10:18; Фил. 2:8 / 2 Гал. 4:4 / 3 Мат. 3:15; 5:17; Евр. 5:8-9 / 4 Мат. 26:37-38; Лука 22:44; Мат. 27:46 / 5 Мат. 26:67-68; 27:27-50 / 6 Марк 15:24,37; Фил. 2:8 / 7 Мат. 27:60; Деян. 2:24,27; 13:29,37; Римл. 6:9 / 8 I Кор. 15:3-4 / 9 Лука 24:39; Йоан 20:25,27 / 10 Лука 24:50-51; I Петър 3:22 / 11 Римл. 8:34; Евр. 7:25; виж 9:24 / 12 Деян. 1:11; Йоан 5:28-29; Римл. 14:10б; Деян. 10:42; Мат. 13:40-42; Юда 1:6; виж II Петър 2:4

5. Господ Исус, чрез съвършеното Си послушание и саможертвата, която Той чрез вечния Дух принесе веднъж на Бога, напълно удовлетвори правосъдието на Своя Отец1; и като откуп постигна не само примирение, но и вечно наследство в небесното царство за всички, които Отец Му е поверил2.
1 Римл. 5:19; Евр. 9:14; 10:14; Еф. 5:2; Римл. 3:25-26 / 2 Дан. 9:24; II Кор. 5:18; Кол. 1:20; Еф. 1:11,14; Евр. 9:12,15; Йоан 17:2

6. Въпреки че Христос не бе извършил изкупителното дело преди Своето въплъщение, силата, ефективността и ползотворността и благотворността на това дело се разпростират върху избраните през всички векове, от самото начало на света – в и чрез онези обещания, първообрази и жертви, с които Той бе разкриван и представян като потомството на жената, което ще нарани главата на змията, и Агнето заклано още от началото на света. Този Христос е същият вчера, днес и завинаги1.
1 Гал. 4:4-5; Бит. 3:15; I Кор. 10:4; Откр. 13:8; Евр. 13:8; виж Римл. 3:25; Евр. 9:15

7. В Своето служение на Посредник Христос действа съобразно и двете Си естества, като чрез всяко от тях върши онова, което е присъщо на него1; но поради единството на Неговата същност характерното за едното от тези естества в Писанието понякога се приписва на личността, за която е свойствено другото естество2.
1 Йоан 10:17-18; I Петър 3:18; Евр. 1:3; виж 9:14 / 2 Деян. 20:28; Лука 1:43; виж Римл. 9:5

8. Христос предоставя и осъществява спасението сигурно и ефективно за всички онези, за които го е извоювал1 – като ходатайства за тях2 и им дава откровение, в и чрез Словото за тайните на спасението3; като ги убеждава ефективно чрез Духа Си да вярват и да се покоряват, и като ръководи сърцата им чрез Своето Слово и Дух4; като побеждава всичките им врагове чрез всемогъщата Си сила и мъдрост. Това Той върши по начини и пътища напълно съзвучни с Неговия удивителен и необхватен план5.
1 Йоан 6:37,39; 10:15-16,27-28 / 2 I Йоан 2:1; Римл. 8:34 / 3 Йоан 15:15; Еф. 1:9; Йоан 17:6 / 4 Йоан 14:26; II Кор. 4:13; Римл. 8:9,14; 15:18-19; Йоан 17:17 / 5 Пс. 110:1; I Кор. 15:25-26; Кол. 2:15; Лука 10:19

Глава IX
ЗА СВОБОДНАТА ВОЛЯ

1. Бог е дарил волята на човека с такава естествена свобода, която не е нито принуждавана, нито – чрез някаква абсолютна природна необходимост ­ предопределена да върши добро или зло1.
1 Яков 1:13-14; Втор. 30:19; Ис. 7:11-12; Мат. 17:12; Йоан 5:40; Яков 4:7

2. Човекът, в своето състояние на непорочност, е имал свободата и силата да желае и да върши онова, което е добро и угодно на Бога1. Но той е подлежал на промяна, така че да е възможно да отпадне от това състояние2.
1 Екл. 7:29; Бит. 1:26,31; Кол. 3:10 / 2 Бит. 2:16-17; 3:6,17

3. Изпадайки в състояние на грях, човек напълно загубва всяка способност да желае каквото и да било духовно добро, съпътстващо спасението1. Така като естествен човек, съвсем неспособен на духовно добро2 и мъртъв в греха3, той не може със собствени сили да промени себе си или да се подготви за такава промяна4.
1 Римл. 8:7-8; Йоан 6:44,65; 15:5; Римл. 5:5 / 2 Римл. 3:9-10,12,23 / 3 Еф. 2:1,5; Кол. 2:13 / 4 Йоан 6:44,65; 3:3,5-6; I Кор. 2:14; Тит 3:3-5

4. Когато Бог промени грешника и го доведе до състояние на благодат, Той го освобождава от робството му на греха1, в което е по естество; и единствено чрез Своята благодат Бог го прави способен свободно да желае и да върши онова, което в духовен план е добро2. Тази промяна е все пак такава, че поради все още съществуващата поквара, човек не желае напълно, нито единствено онова, което е добро, а се стреми също и към онова, което е зло3.
1 Кол. 1:13; Йоан 8:34,36; Римл. 6:6-7 / 2 Фил. 2:13; Римл. 6:14,17-19,22 / 3 Гал. 5:17; Римл. 7:14-25; I Йоан 1:8,10

5. Волята на човека ще бъде съвършено и неизменно свободна да върши единствено добро едва в състоянието на прослава1.
1 Евр. 12:23; I Йоан 3:2; Юда 1:24; Откр. 21:27

Глава X
ЗА ДЕЙСТВЕНОТО ПРИЗОВАВАНЕ

1. Всички онези, които Бог е предопределил за живот, и само тях, Той е благоволил да призове ефективноа в посоченото от Него време – призовал ги е чрез Своето Слово и Дух2, за да излязат от състоянието на грях и смърт, в което се намират поради естеството си и да преминат в състояние на благодат и спасение чрез Исус Христос3; просветлил е духовно и спасително умовете им, така че да разбират даденото от Бога4; отстранил е каменното им сърце и им е дал сърце от плът5; обновил е волята им и чрез всемогъщата Си сила ги е определил към онова, което е добро6, и ги е привлякъл ефективно към Исус Христос7. Той върши всичко това така, че призваните да постъпват съвсем свободно, с желание породено у тях чрез Неговата благодат8.
1 Деян. 13:48; Римл. 8:28,30; 11:7; Еф. 1:5,11; II Тим. 1:9-10 / 2 II Сол. 2:13-14; Яков 1:18; II Кор. 3:3,6; I Кор. 2:12 / 3 II Тим. 1:9-10; I Петър 2:9; Римл. 8:2; Еф. 2:1-10 / 4 Деян. 26:18; I Кор. 2:10,12; Еф. 1:17-18; II Кор. 4:6 / 5 Йез. 36:26 / 6 Йез. 11:19; Втор. 30:6; Йез. 36:27; Йоан 3:5; Тит 3:5; I Петър 1:23 / 7 Йоан 6:44-45; Деян. 16:14 / 8 Пс. 110:3; Йоан 6:37; Мат. 11:28; Откр. 22:17; Римл. 6:16-18; Еф. 2:8; Фил. 1:29

2. Това ефективно призоваване произтича единствено от Божията безвъзмездна и специална благодат; не се дължи на нищо предузнато от човека1, който е напълно пасивен до момента, когато съживен и обновен чрез Святия Дух2, той вече е надарен със способността да се отзове на това призоваване и да приеме благодатта, която то съдържа и предава върху него3.
1 II Тим. 1:9; Еф. 2:8-9; Римл. 9:11 / 2 I Кор. 2:14; Римл. 8:7-9; Тит 3:4-5 / 3 Йоан 6:37; Йез. 36:27; I Йоан 5:1; срв. 3:9

3. Избраните деца, умрели в началото на живота си, биват новородени и спасени от Христос чрез Духа1, Който действа когато, където и както Му е угодно2. Същото става и с всички други избрани хора, за които е невъзможно да бъдат призовани непосредствено чрез служението на Словото3.
1 Бит. 17:7; Лука 18:15-16; Деян. 2:39; Йоан 3:3,5; I Йоан 5:12; виж Лука 1:15 / 2 Йоан 3:8 / 3 Йоан 16:7-8; I Йоан 5:12; Деян. 4:12

4. Другите, които не са избрани, макар и да е възможно да бъдат призовани чрез служението на Словото1, както и да изпитат някои от обичайните действия на Духа2, никога не отиват действително при Христос и следователно не могат да бъдат спасени3. Още по-малко пък хора, неизповядващи християнската религия, могат да се спасят по какъвто и да било друг начин, колкото и старателно да приспособяват живота си към прозрението идващо от природата или към законите на религията, която изповядват4. Да се твърди и упорства, че те биха могли да бъдат спасени, е много пагубно и едно такова становище би трябвало да бъде презирано5.
1 Мат. 13:14-15; Деян. 28:24; срв. 13:48; Мат. 22:14 / 2 Мат. 13:20-21; 7:22; Евр. 6:4-5 / 3 Йоан 6:37,64-66; Йоан 8:24,44; 13:18; срв. 17:12 / 4 Деян. 4:12; I Йоан 4:2-3; II Йоан 1:9; Йоан 14:6; Еф. 2:12-13; Йоан 4:22; 17:3; Римл. 10:13-17 / 5 II Йоан 9-11; I Кор. 16:22; Гал. 1:6-8

Глава XI
ЗА ОПРАВДАНИЕТО

1. Онези, които са ефективно призовани от Бога, са също така безвъзмездно оправдани от Него1. Той не им придава праведност, а опрощава греховете им и ги смята и приема за праведни – не заради нещо станало у тях или което сами са извършили, а единствено заради Христос. Бог не им вменява вярата, акта на повярването или някакъв друг акт на евангелско послушание за тяхна праведност, а им вменява Христовото послушание и умилостивение в тяхна полза2, Когото те са приели и уповават на Него и на Неговата праведност чрез вяра – вяра не произтичаща от самите тях, а дар от Бога3.
1 Римл. 8:30; 3:24; 5:15-16 / 2 Римл. 4:5-8; II Кор. 5:19,21; Римл. 3:22-28; Тит 3:5,7; Еф. 1:7; Йер. 23:6; I Кор. 1:30-31; Римл. 5:17-19 / 3 Йоан 1:12; Деян. 10:43; 13:38-39; Фил. 3:9; Еф. 2:7-8; Йоан 6:44-45,65; Фил. 1:29

2. Вярата, която по такъв начин приема и уповава на Христос и на Неговата праведност, е единственото средство за оправдание1 – но тя не съществува сама у оправдания човек, а винаги е съпътствана от всички други спасително-благодатни дарове и не е мъртва, а действена вяра, в чиято основа е любовта2.
1 Йоан 3:18,36; Римл. 3:28; 5:1 / 2 Яков 2:17,22,26; Гал. 5:6

3. Чрез Своето послушание и смърт Христос изплати докрай дълга на всички оправдани и така удовлетвори цялостно, действително и напълно правосъдието на Своя Отец1 в тяхна полза. Той бе предаден от Своя Отец заради тях2 и Неговото послушание и умилостивение бяха приети вместо техните3 – и двете са станали безвъзмездно, без да се дължат на каквото и да било у самите оправдани, единствено благодарение на безвъзмездната Божия благодат4. Така, че справедливата Божия присъда и щедрата Му благодат се прославят при оправданието на грешниците5.
1 Марк 10:45; Римл. 5:8-10,18-19; Гал. 3:13; I Тим. 2:5-6; Евр. 1:3; 10:10,14; Дан. 9:24,26; виж Ис. 52:13-53:12 / 2 Римл. 8:32; Йоан 3:16 / 3 II Кор. 5:21; Еф. 5:2; Фил. 2:6-9; Ис. 53:10-11 / 4 Римл. 3:24; Еф. 1:7 / 5 Римл. 3:26; Еф. 2:7; Зах. 9:9; Ис. 45:21

4. Още от предвечността Бог е заповядал да бъдат оправдани всички избрани1 и когато настъпва определеното време Христос умря за греховете им и възкръсна за тяхното оправдание2. Въпреки това те не са оправдани, докато Святият Дух, на Своето време, не ги обърне действително към Христос3.
1 Римл. 8:29-30; Гал. 3:8; I Петър 1:2,19-20 / 2 Гал. 4:4; I Тим. 2:6; Римл. 4:24-25 / 3 Еф. 2:3; Тит 3:3-7; Гал. 2:16; срв. Кол. 1:21-22

5. Бог продължава да прощава греховете на оправданите1 и макар те никога да не могат да отпаднат от състоянието на оправдание2, възможно е поради греховете си да предизвикат бащинското неодобрение на Бога и у тях да не се възстанови светлината на Неговото присъствие, докато не се смирят, не изповядат греховете си, не помолят за прошка и не подновят своята вяра и покаянието си3.
1 Мат. 6:12; I Йоан 1:7,9; 2:1-2 / 2 Римл. 5:1-5; 8:30-39; Евр. 10:14; срв. Лука 22:32; Йоан 10:28 / 3 Пс. 89:30-33; 51:1-19; 32:5; Мат. 26:75; Лука 1:20; I Кор. 11:30,32

6. Във всички тези отношения оправданието на вярващите при стария Завет по нищо не се отличава от оправданието на вярващите при Новия Завет1.
1 Гал. 3:9,13-14; Римл. 4:6-8,22-24; 10:6-13; Евр. 13:8

Глава XII
ЗА ОСИНОВЕНИЕТО

Бог благоволява в и чрез Своя единороден Син Исус Христос да направи всички оправдани участници в благодатта на осиновяването1, чрез която те се нареждат сред Божиите чеда и се радват на свободата и предимствата, които произтичат от това2 – наричат се с Неговото име3, получават дух на осиновение4, имат достъп да пристъпват с дързост до престола на благодатта5, могат да се обръщат към Бога с думите: “Авва” – Татко!6, Бог ги жали7, защитава8, задоволява нуждите им9; Бог ги наказва като техен Баща10, но никога не ги отхвърля11, те са запечатани за деня на изкуплението12 и наследяват обещанията13 като наследници на вечно спасение14.
1 Еф. 1:5; Гал. 4:4-5 / 2 Римл. 8:17; Йоан 1:12 / 3 Числ. 6:24-26; Йер. 14:9; Ам. 9:12; Деян. 15:17; II Кор. 6:18; Откр. 3:12 / 4 Римл. 8:15 / 5 Еф. 3:12; виж Евр. 4:16 / 6 Римл. 8:15; виж Гал. 4:6; Римл. 8:16 / 7 Пс. 103:13 / 8 Пр. 14:26 / 9 Мат. 6:30,32; I Петър 5:7 / 10 Евр. 12:6 / 11 Плач Йер. 3:31-32; виж Пс. 89:30-35 / 12 Еф. 4:30 / 13 Евр. 6:12 / 14 I Петър 1:3-4; Евр. 1:14

Глава XIII
ЗА ОСВЕЩЕНИЕТО

1. Онези, които са ефективно призовани и новородени, притежават ново сърце и у тях е сътворен нов дух, по-нататък се освещават, действително и лично, благодарение на Христовата смърт и възкресение1, чрез Неговото Слово и Дух, живеещи у тях2 – властта на греха като цяло е унищожена3 и останалите похоти у тях все повече и повече отслабват и се умъртвяват4; а самите те все повече и повече се съживяват и укрепват във всички спасително-благодатни дарове5, за да изразяват на практика онази истинна святост, без която никой няма да види Господа6.
1 I Сол. 5:23-24; II Сол. 2:13-14; Йез. 36:22-28; Тит 3:5; Деян. 20:32; Фил. 3:10; Римл. 6:5-6 / 2 Йоан 17:17,19; Еф. 5:26; Римл. 8:13-14; II Сол. 2:13 / 3 Римл. 6:6,14 / 4 Гал. 5:24; Римл. 8:13 / 5 Кол. 1:10-11; Еф. 3:16-19 / 6 II Кор. 7:1; Кол. 1:28; 4:12; Евр. 12:14

2. Това освещение е пълно и обхваща човека като цяло1, но все пак е несъвършено в този живот, като все още съществуват остатъци от поквара у всеки един2. От това произтича една постоянна и непримирима битка – плътта, която с похотите си се противопоставя на Духа, и Духът, изправен срещу плътта3.
1 I Сол.5:23; Римл.12:1-2 / 2 I Йоан 1:8-10; Римл.7:14-25; Фил.3:12 / 3 Гал. 5:17

3. При тази битка, макар и остатъците от поквара в определени моменти да надделяват чувствително1, все пак, чрез постоянния приток на сили, които идват от освещаващия Христов Дух, новороденото естество у човека постига победа2. Така светиите израстват в благодат3, като усъвършенстват своята святост в страх от Бога4.
1 Римл. 7:23 / 2 Римл. 6:14; I Йоан 5:4; Еф.4:15-16; виж Римл. 8:2 / 3 I Петър 3:18; II Кор. 3:18 / 4 II Кор. 7:1

Глава XIV
ЗА СПАСИТЕЛНАТА ВЯРА

1. Благодатния дар на вярата, чрез която на избраните се дава способността да повярват, за да се спасят душите им1, е действие на Христовия Дух в техните сърца2 и обикновено се извършва чрез служението на Словото3. Чрез това служение на Словото, чрез отслужването на тайнствата и чрез молитва тази вяра нараства и укрепва4.
1 Тит 1:1 Евр.10:39 / 2 I Кор. 12:3; Йоан 3:5; Тит 3:5; Йоан 6:44-45,65; Еф.2:8; Фил.1:29; II Петър 1:1; виж I Петър 1:2 / 3 Мат. 28:19-20; Римл. 10:14,17; I Кор. 1:21 / 4 I Петър 2:2; Деян. 20:32; Римл. 1:16-17; Мат. 28:19; виж Деян. 2:38; I Кор. 10:16; 11:23-29; Лука 17:5; Фил. 4:6-7

2. Посредством тази вяра християнинът приема като истинно всичко разкрито в Словото, заради авторитета на Бога говорещ в него1. Християнинът променя поведението си съобразно съдържанието на всеки отделен пасаж – подчинява се на заповедите2, трепери пред заплахите3 и уповава на Божиите обещания за този живот и за идния4. Но принципните действия на спасителната вяра са приемането, получаването и уповаването единствено на Христос за оправдание, освещение и вечен живот по силата на завета на благодат5.
1 II Петър 1:20-21; Йоан 4:42; I Сол. 2:13; I Йоан 5:9-10; Деян. 24:14 / 2 Пс. 119:10-11,48,97-98,167-168; Йоан 14:15 / 3 Ездр. 9:4; Ис. 66:2; Евр. 4:1 / 4 Евр. 11:13; I Тим. 4:8 / 5 Йоан 1:12; Деян. 16:31; Гал. 2:20; Деян. 15:11; II Тим. 1:9-10

3. Тази вяра е различна по степен – слаба или силна1. Тя може често и по много начини да бъде атакувана и отслабвана, но успява да победи2. У мнозина тази вяра прераства в пълна увереност, чрез Христос3, Който е неин начинател и завършител4.
1 Евр. 5:13-14; Римл. 14:1-2; Мат. 6:30; Римл. 4:19-20; Мат. 8:10 / 2 Лука 22:31-32; Еф. 6:16; I Йоан 5:4-5 / 3 Евр. 6:11-12; 10:22; Кол. 2:2 / 4 Евр. 12:2

Глава XV
ЗА ЖИВОТВОРНОТО ПОКАЯНИЕ

1. Животворното покаяние е благодатен дар на благовестието1, учението за което трябва да се разгласява от всеки проповедник на Евангелието, също както учението за вярата в Христос2.
1 Деян. 11:18; II Кор. 7:10; Зах. 12:10 / 2 Лука 24:47; Марк 1:15; Деян. 20:21

2. Чрез него грешникът, като съзнава и усеща не само опасността, но и гнусотата и отвращението, които пораждат греховете му, тъй като са противни на святата същност и справедливия Закон на Бога; и като разбира Неговата милост, проявена чрез Христос към каещите се, така скърби за сторените грехове и тъй ги мрази, че се отвръща от всички тях и се обръща към Бога1, решен да положи всевъзможни усилия, за да живее с Него съобразно всички Негови заповеди2.
1 Йез. 18:30-31; 36:31; Ис. 30:22; Пс. 51:4; Йер. 31:18-19; Йоил 2:12-13; Ам. 5:15; Пс. 119:128; II Кор. 7:11; I Сол. 1:9 / 2 Пс. 119:6,59,106; IV Цар. 23:25; виж Лука 1:6

3. Въпреки че не трябва да уповаваме на покаянието като на някакво умилостивение за греха или като на основание за опрощаването му1, тъй като това е акт на Божията безвъзмездна благодат в Христос2, все пак то е толкова необходимо за всички грешници, че никой не може да очаква прошка без него3.
1 Йез. 36:31-32; 16:61-63; Ис. 43:25 / 2 Ос. 14:2,4; Римл. 3:24; Еф. 1:7 / 3 Лука 13:3,5; Марк 1:4; Деян. 17:30-31

4. Както няма грях толкова малък, че да не заслужава осъждение1, така няма и грях толкова голям, че да донесе осъждение над истински покаялите се2.
1 Римл. 6:23; Гал. 3:10; Мат. 12:36 / 2 Ис. 55:7; Римл. 8:1; Ис. 1:16-18

5. Хората не трябва да се задоволяват с общо покаяние. Задължение на всеки човек е да полага усилия да се покае отделно за всеки свой конкретен грях1.
1 Пс. 19:13; Мат. 26:75; Лука 19:8; I Тим. 1:13,15

6. Както всеки човек е задължен да изповядва лично греховете си пред Бога, като се моли за прошка1, в резултат на което и при отказа си от тях, той ще намери милост2; така и онзи, който позори или злослови срещу своя брат или Христовата Църква, трябва да бъде готов, чрез лична или публична изповед и скърбене за греха си, да изрази своето покаяние пред засегнатите от него3, при което те трябва да се помирят с него и да го приемат с любов4.
1 Пс. 32:5-6; 51:1-14 / 2 Пр. 28:13; Ис. 55:7; I Йоан 1:9 / 3 Яков 5:16; Лука 17:3-4; Ис. Нав. 7:19; виж Мат. 18:15-18 / 4 II Кор. 2:7-8; виж Гал. 6:1-2

Глава XVI
ЗА ДОБРИТЕ ДЕЛА

1. Добри дела са само онези, които Бог е заповядал в Своето свято Слово1, а не онези, които хората са измисляли без каквото и да било основание, водени единствено от сляпа ревност или под претекст, че имат добри намерения2.
1 Мих. 6:8; Римл. 12:2; Евр. 13:21 / 2 Мат. 15:9; Ис. 29:13; I Петър 1:18; Йоан 16:2; Римл. 10:2; I Цар. 15:21-23; Втор. 10:12-13; Кол. 2:16-17, 20-23

2. Добрите дела, извършени заради послушание спрямо Божиите заповеди, са плод и свидетелство за истинска и жива вяра1 ­ чрез тях вярващите изявяват своята благодарност2, укрепват увереността си3, назидават братята4, тези дела красят тяхната изповед на благовестието5, чрез тях вярващите затварят устата на противниците си6 и прославят Бога7, чиито творения са самите те, създадени в Христос Исус, за да вършат добри дела8. Плодът на добрите дела е напредък в святост, така че вярващите да постигнат и крайната цел ­ вечен живот9.
1 Яков 2:18,22 / 2 Пс.116:12-14; Кол.3:15-17; I Петър 2:9 / 3 I Йоан 2:3,5; II Петър 1:5-10 / 4 II Кор. 9:2; Мат.5:16; I Тим.4:12 / 5 Тит 2:5,9-12; I Тим. 6:1 / 6 I Петър 2:15 / 7 I Петър 2:12; Фил. 1:11; Йоан 15:8 / 8 Еф. 2:10 / 9 Римл. 6:22

3. Способността на вярващите да вършат добри дела не се дължи на самите тях, а произтича изцяло от Христовия Дух1. За да бъдат способни на такива дела, освен вече получените благодатни дарове, е необходимо и конкретно въздействие върху тях, от страна на Святия Дух, за да ги накара да желаят и да вършат добро2. Но те не трябва поради това да стават нехайни, като че ли не са отговорни да изпълняват каквото и да било задължение несъпроводено от конкретното въздействие на Духа; напротив, те трябва да се стараят да разпалват Божията благодат у себе си3.
1 Йоан 15:4-6; Римл. 8:4-14; Йез. 36:26-27 / 2 Фил. 2:13; 4:13; II Кор. 3:5; Еф. 3:16 / 3 Фил. 2:12; Евр. 6:11-12; II Петър 1:3,5,10-11; Ис. 64:7; II Тим. 1:6; Деян. 26:6-7; Юда 1:20-21

4. Онези, които в своето послушание се издигат до най-големите висини на святост достъпни в този живот, са твърде далеч от постигането на излишък на праведност или от надминаване на Божиите изисквания към тях, тъй като те не са в състояние да изпълнят голяма част от онова, което са задължени и отговорни да вършат1.
1 Лука 17:10; Неем. 13:22; Римл. 8:21-25; Гал. 5:17

5. И с най-добрите си дела ние не бихме могли да заслужим опрощение на греховете си, или вечен живот от Божията ръка ­ поради голямото несъответствие между тези дела и предстоящата слава, както и поради неизмеримата дистанция между нас и Бога, Когото чрез добри дела не бихме могли нито да спечелим, нито да умилостивим, заради дълга тегнещ над нас за миналите ни грехове1. Когато сторим всичко, на което сме способни, ние ще сме изпълнили само своето задължение и ще бъдем безполезни слуги2. И тъй, щом са добри, делата ни произтичат от Святия Дух3, а щом са извършени от нас, те са покварени и премесени с толкова слабости и несъвършенства, че не могат да издържат строгостта на Божия съд4.
1 Римл. 3:20; 4:2,4,6; Еф. 2:8-9; Тит 3:5-7; Римл. 8:18,22-24; Пс. 16:2; Йов 22:2-3; 35:7-8 / 2 Лука 17:10 / 3 Римл. 8:13-14; Гал. 5:22-23 / 4 Ис. 64:6; Гал. 5:17; Римл.7:15,18; Пс. 143:2; 130:3

6. Вярващите като личности са приети чрез Христос, и техните добри дела също са приети в Него1. Но това не означава, че в Божиите очи в този живот те са напълно безукорни и неопетнени2, а че Той възприемайки ги чрез Своя Син, благоволява да приеме и възнагради онова, което е искрено у тях, макар да е съпътствано с много слабости и несъвършенства3.
1 Еф. 1:6; I Петър 2:5; виж Изх. 28:38; Бит. 4:4; Евр. 11:4 / 2 Йов 9:20; Пс. 143:2; I Йоан 1:8 / 3 Евр. 13:20-21; II Кор. 8:12; Евр. 6:10; Мат. 25:21; I Кор. 3:14; 4:5

7. Делата, извършени от хора, които не са новородени, макар и сами по себе си да са неща заповядани от Бога и да са полезни за самите тях и за останалите1, все пак тъй като не произтичат от сърце очистено чрез вяра2, нито са извършени по правилния начин ­ посочения в Словото3, нито си поставят правилната цел ­ прославата на Бога4, следователно са грешни и не могат да бъдат угодни на Бога, нито са в състояние да направят човека достоен да получи Божията благодат5. Но въпреки това, пренебрегването на добрите дела от тези хора е още по-грешно и неугодно на Бога6.
1 IV Цар.10:30-31; III Цар.21:27,29; Лука 6:32-34; 18:2-7; Римл. 13:4 / 2 Евр.11:4,6; Бит.4:3-5 / 3 I Кор.13:3; Ис.1:12 / 4 Мат. 6:2,5,16; I Кор. 10:31 / 5 Пр.21:27; Аг.2:14; Тит 1:15; Ам.5:21-22; Марк 7:6-7; Ос.1:4; Римл.9:16; Тит 3:5,15 / 6 Пс.14:4; 36:3; Мат. 25:41-45; 23:23; виж Римл. 1:21-32


Глава XVII
ЗА ПРЕБЪДВАНЕТО НА СВЕТИИТЕ

1. Онези, които Бог е приел в Своя Възлюбен Син, ефективно е призовал и е осветил чрез Своя Дух, не могат нито напълно, нито окончателно да отпаднат от състоянието на благодат – те със сигурност ще пребъдат в него до края и ще получат вечно спасение1.
1 Фил. 1:6; II Петър 1:10; Римл. 8:28-30; Йоан 10:28-29; I Йоан 3:9; 5:18; I Петър 1:5,9

2. Това пребъдване на светиите зависи не от тяхната собствена свободна воля, а от неотменността на декрета, чрез който са избрани, произтичащ от доброволната и неизменима любов на Бог Отец1; зависи също от ефективността на заслугите и ходатайството на Исус Христос2, както и от присъствието на Святия Дух, от Божия зародиш у тях3 и от същността на завета на благодат4 – от всичко това произтича също сигурността и неотменността на пребъдването5.
1 Пс. 89:3-4,28-33; II Тим. 2:18-19; Йер. 31:3 / 2 Евр. 10:10,14; 13:20-21; 9:12-15; Римл. 8:33-39; Йоан 17:11,24; Лука 22:32; Евр. 7:25 / 3 Йоан 14:16-17; I Йоан 2:27; 3:9 / 4 Йер. 32:40; Пс. 89:34-37; виж Йер. 31:31-34 / 5 Йоан 6:38-40; 10:28; II Сол. 3:3; I Йоан 2:19

3. Независимо от това, поради изкушенията на Сатана и на света, поради надделяващата у тях поквара, и пренебрегването на средствата и пътищата за тяхното опазване, избраните е възможно да изпадат в сериозни грехове1 и за известно време да остават в това състояние2. Поради това те може да си навлекат Божието неодобрение3, да оскърбят Святия Му Дух4, да се лишат в определена степен от благодатните дарове и утешения5, сърцата им да закоравеят6 и съвестта им да закърнее7, да започнат да нараняват другите или да злословят по отношение на тях8 и по този начин сами да си навлекат временно осъждение9.
1 Изх. 32:21; Йона 1:3,10; Пс. 51:14; Мат. 26:70,72,74 / 2 II Цар. 12:9,13; Гал. 2:11-14 / 3 Числ. 20:12; II Цар. 11:27; Ис. 64:7,9 / 4 Еф. 4:30 / 5 Пс. 51:8,10,12; Откр. 2:4; Мат. 26:75 / 6 Ис. 63:17 / 7 Пс. 32:3-4; 51:8 / 8 Бит. 12:10-20; II Цар. 12:14; Гал. 2:13 / 9 Пс. 89:31-32; I Кор. 11:32

Глава XVIII
ЗА УВЕРЕНОСТТА В БЛАГОДАТТА И СПАСЕНИЕТО

1. Лицемерите, както и други хора, които не са новородени, могат да се самозалъгват напразно с измамни надежди и дръзка самонадеяност, че се ползват с Божията благосклонност и че са спасени1 – тези техни надежди ще бъдат попарени2. Но онези, които вярват истински в Господ Исус и искрено Го обичат, като се стараят да живеят с изцяло чиста съвест пред Него, могат в този живот да бъдат напълно уверени, че са в състояние на благодат3, и могат да се радват в надеждата си за Божията прослава – надежда, в която те никога няма да бъдат посрамени4.
1 Мих. 3:11; Втор. 29:19; Йоан 8:41 / 2 Ам. 9:10; Мат. 7:22-23 / 3 I Йоан 5:13; 2:3; 3:14,18-19,21,24 / 4 Римл. 5:2,5

2. Тази увереност не е просто мнение, изградено върху предположения и вероятности, основани на измамна надежда1; тя е непогрешимата увереност на вярата, основаваща се върху божествената истина за обещанията за спасение2, вътрешните доказателства на благодатните дарове, за които са дадени тези обещания3, както и върху потвърждението на Духа на осиновение, свидетелстващ заедно с нашия дух, че сме Божии чеда4 – този Дух е залогът на нашето наследство, чрез Него ние сме запечатани за деня на изкуплението5.
1 Евр. 6:11,19 / 2 Евр. 6:17-18 / 3 II Петър 1:4-11; I Йоан 2:3; 3:14; II Кор. 1:12 / 4 Римл. 8:15-16 / 5 Еф. 1:13-14; 4:30; II Кор. 1:21-22

3. Тази непогрешима увереност не е неразривно свързана със същността на вярата, затова истинският вярващ може да чака дълго и да се сблъсква с много трудности преди да я постигне1. Но тъй като Духът дава способността да се познаят даровете от Бога, за вярващия е възможно, без свръхестествено откровение, като използва правилно обикновените средства, да достигне до такава увереност2. Следователно задължение на всеки е да се старае докрай да затвърждава своето призоваване и своя избор3, така че да израства в мир и радост в Святия Дух, в любов и благодарност към Бога, в сила и бодрост при изпълнението на своя дълг за послушание – това са същинските плодове на тази увереност4; толкова далеч е тя от възможността да направи хората склонни към разпуснатост5.
1 I Йоан 5:13 / 2 I Кор. 2:12; I Йоан 4:13; Евр. 6:11-12; Еф. 3:17-18 / 3II Петър 1:10 / 4 Римл. 5:1-2,5; 14:17; 15:13; Еф. 1:3-4; Пс. 4:6-7; 119:32 / 5 I Йоан 2:1-2; Римл. 6:1-2; Тит 2:11-12,14; II Кор. 7:1; Римл. 8:1,12; I Йоан 3:2-3; Пс. 130:4; I Йоан 1:6-7

4. Увереността на истинските вярващи в спасението може по различни начини да бъде разколебавана, намалявана или временно да изчезне – поради небрежност да я опазваме; поради извършване на някакъв изключителен грях, нараняващ съвестта и оскърбяващ Духа; поради внезапно или особено силно изкушение, поради отдръпване на светлината на Божието присъствие като се стигне дори до страх от Бога и живот в тъмнина, без каквато и да било светлина1. Но въпреки това истински вярващите никога не са лишени до такава степен от Божия зародиш и живота на вяра, от любовта на Христос и на братята, от искреност в сърцето си и съзнание за дълг, без които не би било възможно своевременно, чрез въздействието на Духа, тази увереност да бъде съживена2 – тъкмо тя ги подкрепя да не изпаднат в пълно отчаяние3.
1 Пс. 51:8,12,14; Еф. 4:30-31; Пс. 77:1-10; 31:22; срв. Мат. 26:69-72 и Лука 22:31-34 / 2 I Йоан 3:9; Лука 22:32; Пс. 51:8,12; виж 73:15 / 3 Мих. 7:7-9; Йер. 32:40; Ис. 54:7-14; II Кор. 4:8-10

Глава XIX
ЗА БОЖИЯ ЗАКОН

1. Бог даде на Адам Закон, под формата на завет на дела, чрез който задължи него и потомството му към лично, цялостно, точно и непрестанно послушание, обеща му живот при изпълнението на завета, и го заплаши със смърт при нарушаването му, като го надари със сили и способност да спазва този завет1.
1Бит.1:26-27; 2:17; Еф.4:24; Римл.2:14-15; 10:5; 5:12,19; Гал.3:10,12; Екл.7:29

2. След грехопадението този Закон продължи да бъде съвършено ръководство за праведност. Бог го даде на планината Синай в десет заповеди, написани на две плочи1 – първите четири заповеди съдържат задълженията ни към Бога, а другите шест задълженията ни към хората2.
1 Яков 1:25; 2:8,10-12; Римл. 3:19; 13:8-9; Втор. 5:32; 10:4; Изх. 34:1 / 2 Изх. 20:3-17; Мат. 22:37-40

3. Освен този Закон, обикновено наричан нравствен, Бог благоволи да даде на израилтяните, като на невръстна църква, церемониални закони съдържащи някои символични наставления, отчасти свързани с поклонението, като преобрази на Христос, Неговите благодатни дарове, действия, страдания и заслуги1; и отчасти даващи различни напътствия относно моралните задължения на човека2. Всички тези церемониални закони са отменени сега, при новия Завет3.
1 Евр. 10:1; Гал. 4:1-3; Кол. 2:17; Евр. 9:1-28 / 2 Лев. 19:9-10,19,23,27; Втор. 24:19-21; виж I Кор. 5:7; II Кор. 6:17; Юда 1:23 / 3 Кол. 2:14,16-17; Дан. 9:27; Еф. 2:15-16; Евр. 9:10; Деян. 10:9-16; 11:2-10

4. Пак на израилтяните, като на политическо тяло, Той даде различни граждански закони, които отмират заедно с държавата на този народ. Днес те не задължават никого в нищо освен във вложената у тях общочовешка справедливост1.
1 Изх. 21:1-23:19; срв. Бит. 49:10 с I Петър 2:13-14; I Кор. 9:8-10

5. Нравственият Закон неизменно задължава към послушание всички, както оправданите, така и останалите1, и то не само заради наставленията съдържащи се в него, но и заради авторитета на Бога Творец, Който го е дал2. Нито Христос в благовестието по някакъв начин го отхвърля – напротив, Той още повече утвърждава това задължение3.
1 Римл. 13:8-10; 3:31; 7:25; I Кор. 9:21; Гал. 5:14; Еф. 6:2-3; I Йоан 2:3-4,7; срв. Римл. 3:20; 7:7-8; и I Йоан 3:4 с Римл. 6:15 / 2 Втор. 6:4-5; Изх. 20:11; Римл. 3:19; Яков 2:8,10-11; Мат. 19:4-6; Бит. 17:1 / 3 Мат. 5:17-19; Римл. 3:31; I Кор.9:21; Лука 16:17-18

6. Макар истинските вярващи да не са под Закона като под завет на дела, за да бъдат оправдавани или осъждани според него1, все пак той е особено полезен за тях, също и за останалите – като житейско правило, изразяващо Божията воля и техните задължения, Законът ги напътства и ги задължава да живеят съобразно заповяданото в него2; също като разкрива греховната поквареност на тяхното естество, на сърцето и живота им3 и като изпитват себе си чрез него законът ги води до по-дълбоко изобличение поради греха, до осъзнаване на унизителната му същност и до нарастваща омраза към греха4; с това постигат и по-ясно съзнание за нуждата си от Христос и за съвършенството на Неговото послушание5. По сходен начин Законът е полезен и за новородените в ограничаване на поквареността им, като забранява греха6 – заплахите в него показват какво заслужават дори техните грехове и какви страдания те могат да очакват в този живот заради прегрешенията си, макар да са освободени от проклятията, с които заплашва Законът7; и обещанията в него, по подобен начин, им показват Божието одобрение на послушанието и благословенията които могат да очакват при осъществяването му8, макар и не като нещо, което им се дължи според Закона като завет на дела9. Следователно, ако някой прави добро и се въздържа да върши зло, защото Законът насърчава първото и отхвърля второто, това не е доказателство, че този човек е под закон, а не под благодат10.
1 Римл. 6:14; 7:4; Гал. 2:16; 3:13; 4:4-5; Деян. 13:38-39; Римл. 8:1,33 / 2 Римл. 7:12,22,25; Пс. 119:1-6; I Кор. 7:19; Гал. 5:14-23 / 3 Римл. 7:7,13; 3:20 / 4 Яков 1:23-25; Римл. 7:9,14,24 / 5 Гал. 3:24; Римл. 7:24-25; 8:3-4 / 6 Яков 2:11-12; Пс. 119:101,104,128 / 7 Ездр. 9:13-14; Пс. 89:30-34; Гал. 3:13 / 8 Изх. 19:5-6; Втор. 5:33; Лев. 18:5; Мат. 19:17; Лев. 26:1-13; II Кор. 6:16; Еф. 6:2-3; Пс. 19:11; 37:11; Мат. 5:5 / 9 Гал. 2:16; Лука 17:10 / 10 Римл. 6:12-15; срв. I Петър 3:8-12 с Пс. 34:12-16; Евр. 12:28-29

7. Споменатите дотук приложения на Закона не само не противостоят на благодатта на благовестието, а са в пълно съответствие с него1. Христовият Дух покорява човешката воля и я прави способна да върши без принуда и с радост онова, което Божията воля, разкрита в Закона, изисква от нас да правим2.
1 Римл. 3:31; Гал. 3:21; Тит 2:11-14 / 2 Йез. 36:27; срв. Евр. 8:10; с Йер. 31:33; Пс. 119:35,47; Римл. 7:22

Глава XX
ЗА ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА И СВОБОДАТА НА СЪВЕСТТА

1. Свободата, откупена от Христос за вярващите във времето на благовестието, се състои в освобождаването им от вината за греха, от осъдителния гняв на Бога и от проклятията на нравствения Закон1, както и в избавянето им от настоящия свят на злото, от робството на Сатана и властта на греха2, от злините на страданията, от жилото на смъртта, от победата на гроба и вечното осъждение3; също така в техния свободен достъп до Бога4, в отдаването им в послушание към Него, но не поради робски страх, а с любовта на дете и с готовност на ума5. Всичко това бе в сила и за вярващите под закона6. Но при Новия Завет, свободата на християните е още по-голяма – тук те са освободени от игото на церемониалния закон, на който бе подчинена Израилевата Църква7; дадена им е по-силна дързост за достъпа до престола на благодатта8, както и по-пълно общение със свободния Божи Дух, отколкото онова, което вярващите под закона обикновено имаха9.
1 Тит 2:14; I Сол. 1:10; Гал. 3:13 / 2 Гал. 1:4; Кол. 1:13; Деян. 26:18; Римл. 6:14 / 3 Римл. 8:28; Пс. 119:71; II Кор. 4:15-18; I Кор. 15:54-57; Римл. 5:9; 8:1; виж I Сол. 1:10 / 4 Римл. 5:1-2 / 5 Римл. 8:14-15; Гал. 4:6; I Йоан 4:18 / 6 Гал. 3:8-9,14; Римл. 4:6-8; I Кор. 10:3-4; Евр. 11:1-40 / 7 Гал. 4:1-7; 5:1; Деян. 15:10-11 / 8 Евр. 4:14-16; 10:19-22 / 9 Йоан 7:38-39; Деян. 2:17-18; II Кор. 3:8,13,17-18; виж Йер. 31:31-34

2. Бог единствен е Господар на съвестта1 и Той я е освободил от човешките учения и заповеди, които по какъвто и да било начин противоречат на Словото Му или са свързани с въпросите за вярата и поклонението2. Така че, да вярваме в подобни учения или да се покоряваме на подобни заповеди по съвест, означава предателство към истинската свобода на съвестта3; изискването за неявна вяра и на абсолютно и сляпо подчинение означава погубване на свободата на съвестта, както и на разума4.
1 Яков 4:12; Римл. 14:4,10; I Кор. 10:29 / 2 Деян. 4:19; 5:29; I Кор. 7:22-23; Мат. 15:1-6; 23:8-10; II Кор. 1:24; Мат. 15:9 / 3 Кол. 2:20-23; Гал. 1:10; 2:4-5; 4:9-10; 5:1 / 4 Римл. 10:17; Ис. 8:20; Деян. 17:11; Йоан 4:22; Откр. 13:12,16-17; Йер. 8:29; I Петър 3:15

3. Онези, които под прикритието на християнската свобода извършват някакъв грях или подхранват някаква страст, унищожават по този начин целта на християнската свобода, която е: избавени от ръцете на враговете си, да можем да служим на Господа без страх, в святост и праведност пред Него, през всички дни на живота си1.
1 Гал.5:13; I Петър 2:16; II Петър 2:19; Римл. 6:15; Йоан 8:34; Лука 1:74-75

4. Тъй като властите отредени от Бога и свободата, откупена от Христос, са предназначени от Бога не да довеждат до разрушение, а взаимно да се подпомагат и предпазват, то онези които под прикритието на християнската свобода се противопоставят на която и да е законна власт или на нейното законно упражняване, била тя гражданска или църковна, всъщност се противят на Божията наредба1. Отговорните за разгласяването на подобни мнения или за подкрепата на такива действия, противни на прозрението идващо от природата, на известните християнски принципи (свързани с вярата, поклонението или общението) и на силата за благочестив живот; или отговорните за такива погрешни мнения или неправилни действия (или по тяхната същност, или по начина на разгласяването и отстояването им), които унищожават мира и реда установени от Христос в Църквата, могат законно да бъдат подвеждани под отговорност, като към тях да се прилагат Църковните санкции2.
1 I Петър 2:13-14,16; Римл.13:1-8; Евр.13:17; I Сол.5:12-13 / 2 Римл.1:32; I Кор. 5:1,5,11-13; II Йоан 1:10-11; II Сол. 3:6,14; I Тим. 6:3-4; Тит 1:10-11,13-14; 3:10; Римл. 16:17; Мат. 18:15-17; I Тим. 1:19-20; Откр. 2:2,14-15,20

Глава XXI
ЗА ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД БОГА И ПОЧИВНИЯ ДЕН

1. Прозрението идващо от природата показва, че съществува Бог, Който господства и има върховна власт над всичко, Който е добър, прави добро на всички и следователно трябва да се почита, обича, прославя, призовава, на Него трябва да уповаваме и да Му служим, с цялото си сърце и душа и с всичките си сили1. Но единственият правилен начин за поклонение пред истинския Бог е постановен от самия Него и така е сведен до Неговото откровение за собствената Му воля, за да не Му се покланят според човешки представи и измислици или Сатанински внушения, пред някакво видимо изображение или по какъвто и да било друг начин, непосочен в святото Писание2.
1 Римл. 1:20; Пс. 19:1-4а; 50:6; 97:6; 145:9-12; Деян. 14:17; Пс. 104:1-35; 86:8-10; 95:1-6; 89:5-7; Втор. 6:4-5 / 2 Втор. 12:32; Мат. 15:9; Деян. 17:23-25; Мат. 4:9-10; Втор. 4:15-20; Изх. 20:4-6; Йоан 4:23-24; Кол. 2:18-23

2. Трябва да се отдава поклонение на Бога – Отец, Син и Свят Дух, и единствено на Него1; не на ангели, светии, или някакви други същества2. След Потопа поклонението не е без помощта на Посредник, нито с посредничеството на някой друг, а единствено на Христос3.
1 Йоан 5:23; Мат. 28:19; II Кор. 13:14; Еф. 3:14; Откр. 5:11-14; Деян. 10:25-26 / 2 Кол. 2:18; Откр. 19:10; Римл. 1:25 / 3 Йоан 14:6; I Тим. 2:5; Еф. 2:18; Кол. 3:17
3. Бог изисква от всички хора1 да Му принасят молитви с благодарност, като специфична част от поклонението2. За да бъдат те приети, трябва да се отправят в името на Сина3, с помощта на Святия Дух4, съгласно Неговата воля5 и с разбиране, страхопочитание, смирение, усърдие, вяра, любов, постоянство6; ако се произнасят на глас, трябва да са на познат език7.
1 Пс.65:2; 67:3; 96:7-8; 148:11-13; Ис. 55:6-7 / 2 Фил.4:6; I Тим. 2:1; Кол. 4:2 / 3 Йоан 14:13-14; I Петър 2:5 / 4 Римл. 8:26; Еф. 6:18 / 5 I Йоан 5:14 / 6 Пс. 47:7; Екл. 5:1-2; Евр. 12:28; Бит. 18:27; Яков 5:16; 1:6-7; Марк 11:24; Мат. 6:12,14-15; Кол. 4:2; Еф. 6:18 / 7 I Кор. 14:14

4. Трябва да се молим за законни неща1; и за всички хора, които са живи или предстои да се родят2, но не за мъртвите3, нито за онези, за които се знае, че са извършили смъртен грях4.
1 I Йоан 5:14,16; Йоан 15:7 / 2 I Тим. 2:1-2; Йоан 17:20; II Цар. 7:29; II Лет.6:14-42 / 3 Лука 16:25-26; Ис. 57:1-2; Пс. 73:24; II Кор. 5:8,10; Фил. 1:21-24; Откр. 14:13 / 4 I Йоан 5:16

5. Обичайното поклонение пред Бога1 се състои в четенето на Писанието с благочестиво страхопочитание2, здравото проповядване3 и съзнателното вслушване в Словото – в послушание пред Бога, с разбиране, вяра и преклонение4; състои се в пеене на псалми с благодат в сърцата5; също и правилното отслужване и в достойното приемане на тайнствата, установени от Христос. Наред с тях поклонението се състои и в клетви6, оброци7, тържествени пости8 и отдаване на благодарност при особени случаи9, които при всеки отделен случай и повод трябва да се осъществяват свято и благочестиво10.
1 Мат. 28:19; I Кор. 11:23-29; Деян. 2:42 / 2Лука 4:16-17; Деян. 15:21; Кол. 4:16; I Сол. 5:27; Откр. 1:3 / 3 II Тим. 4:2; Деян. 5:42 / 4 Яков 1:22; Деян. 10:33; Мат. 13:19; Евр. 4:2; Ис. 66:2 / 5 Кол. 3:16; Еф. 5:19; Яков 5:13; I Кор. 14:15 / 6Втор. 6:13; Неем. 10:29; II Кор. 1:23 / 7 Пс. 116:14; Ис. 19:21; Екл. 5:4-5 / 8 Йоил 2:12; Ест. 4:16; Мат. 9:15; Деян. 14:23 / 9 Изх. 15:1-21; Пс. 107; Неем.12:27-43; Ест. 9:20-22 / 10 Евр. 12:28

6. Нито молитвите, нито която и да било друга част от поклонението пред Бога, сега във времето на благовестието не е обвързана с, нито става по-приемлива благодарение на мястото откъдето се отправя или към което се насочва1. На Бога трябва да се покланяме навсякъде2, с дух и истина3; както във всяко отделно семейство4 – ежедневно5 и тайно, всеки за себе си6; така и по-тържествено, на обществени събирания, които не трябва небрежно и умишлено да се отбягват или отхвърлят, след като Бог, чрез Своето Слово и провидение, ни призовава към такова поклонение7.
1 Йоан 4:21 / 2 Мал. 1:11; I Тим. 2:8 / 3 Йоан 4:23-24 / 4 Йер. 10:25; Втор. 6:6-7; Йов 1:5; II Цар. 6:18,20 / 5 Мат. 6:11; виж Йов 1:5 / 6 Мат. 6:6,16-18; Неем. 1:4-11; Дан. 9:3-4а / 7 Ис. 56:6-7; Евр. 10:25; Пс. 100:4; 122:1; 84:1-12; Лука 4:16; Деян. 13:42,44; 2:42

7. Както е закон на природата определена част от времето да се отделя за поклонение пред Бога; така в Словото Си – чрез положителна, нравствена и вечна заповед, обвързваща всички хора от всички векове, Бог конкретно посочва един ден от всеки седем за почивка, да се пази свят за Него1. От началото на света до възкресението на Христос този ден е последният от седмицата, а след възкресението на Христос е променен на първият ден от седмицата2; който в Писанието се нарича Господният ден3 и трябва да се спазва до края на света като християнската Почивка4.
1 Изх. 20:8-11; Ис. 56:2-7 / 2 Бит. 2:2-3; I Кор. 16:1-2; Деян. 20:7 / 3 Откр. 1:10 / 4 Мат. 5:17-18; Марк 2:27-28; Римл. 13:8-10; Яков 2:8-12

8. Този Ден на почивка се спазва свят за Господа, когато хората, след нужната подготовка на сърцето си и след като предварително организират ежедневните си дейности, спазват не само свята отмора през целия ден от личните си работи, думи и мисли за светските си занимания и развлечения1, но и участват през цялото време в публично и лично поклонение пред Бога; с изключение само на задължения по необходимост и милосърдни дела2.
1 Изх. 20:8; 16:23-30; 31:15-17; Ис. 58:13-14; Неем. 13:15-22 / 2 Ис. 58:13-14; Лука 4:16; Мат. 12:1-13; Марк 3:1-5

Глава XXII
ЗА ЗАКОННИТЕ КЛЕТВИ И ОБРОЦИ

1. Позволените от Закона клетви са част от поклонението пред Бога1. При тях, когато има основателен повод, заклеващият се тържествено призовава Бога да засвидетелства онова, което той твърди или обещава, и да отсъди дали е истинно или е измамно това, в което се заклева2.
1 Втор. 10:20; Ис. 45:23; Римл. 14:11; Фил. 2:10-11 / 2 Изх. 20:7; Лев. 19:12; Римл. 1:9; II Кор. 11:31; Гал. 1:20; II Лет. 6:22-23

2. Човек трябва да се заклева само в Божието име, като го употребява с най-голямо и свято страхопочитание и преклонение1. Следователно лековерната или прибързана клетва в това славно и страшно Име, както и клетвата изобщо в името на каквото и да било друго нещо, е грях и трябва да се презира2. Но при сериозни и значими случаи клетвата е оправдана от Божието Слово, както съгласно новия, така и съгласно стария Завет3; затова позволените от закона клетви, изисквани от законна власт по подобни въпроси, трябва да се полагат4.
1 Втор. 6:13; Ис. Нав. 23:7 / 2 Изх. 20:7; Йер. 5:7; Мат. 5:33-37; Яков 5:12 / 3 Евр. 6:16; II Кор. 1:23; Ис. 65:16 / 4 III Цар. 8:31; Неем. 13:25; Ездр. 10:5

3. Онзи, който полага клетва, трябва да осъзнае тежестта на този тържествен акт, така че да не потвърждава нищо друго освен това, за което е напълно убеден, че е истина1. Човек трябва да се обвързва чрез клетва единствено с онова, което е добро и праведно или за което той е убеден, че е такова, както и което е способен и решен да изпълни2.
1 Изх. 20:7; Лев. 19:12; Йер. 4:2; Ос. 10:4 / 2 Бит. 24:2-9; Неем. 5:12-13; Екл. 5:2,5

4. Клетвата трябва да се формулира, като се следва ясния и общоприет смисъл на думите, без неясноти или неизказани мисли1. Тя не може да съдържа принуда към грях; но задължава да бъде изпълнено всичко, споменато в нея, което не е грешно, макар да е неизгодно за заклеващия се2. Клетвата не може да бъде престъпвана, дори и да е положена пред еретици или невярващи3.
1 Йер. 4:2; Пс. 24:4 / 2 I Цар. 25:22,32-34; Пс. 15:4 / 3 Йез. 17:16-19; Ис. Нав. 9:18-19; II Цар. 21:1

5. По същността си оброкът наподобява клетвата, с която се обещава нещо. Той трябва да се прави с подобна духовна предпазливост, както и да се спазва с подобна вярност1.
1 Числ. 30:2; Ис. 19:21; Екл.5:4-6; Пс. 61:8; 66:13-14

6. Оброкът трябва да се прави единствено пред Бога и пред никое друго същество1. За да бъде приет, трябва да е доброволен, породен от вяра и съзнание за дълг, да се осъществява с благодарност за получена милост или за онова, което очакваме да получим, като това ни кара да се вречем още по-неотклонно да изпълним необходимите си задължения или някакви други неща – дотолкова, доколкото те съответстват на желаното от нас2.
1 Пс. 50:14; 76:11; 116:14 / 2 Втор. 23:21-23; Бит. 28:20-22; I Цар. 1:11; Пс. 66:13-14; 132:2-5

7. Никой не може да се обрече да извърши нещо забранено в Божието Слово или нещо, което би осуетило изпълнението на които и да било задължения заповядани там, или нещо, което надхвърля собствените му сили и за чието осъществяване Бог не му е обещал да му даде способност1. В това отношение монашеските оброци за неизменен безбрачен живот, заклета бедност и постоянно подчинение, са толкова далеч от една по-висока степен на съвършенство, че представляват суеверни и греховни капани, в които никой християнин не трябва да бъде въвличан2.
1 Деян. 23:12-14; Марк 6:26; Числ. 30:5,8,12-13 / 2 Мат. 19:11-12; I Кор. 7:2,9; Евр. 13:4; Еф. 4:28; I Сол. 4:11-12; I Кор. 7:23

Глава XXIII
ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ВЛАСТИ

1. Бог, върховният Господар и Цар на целия свят, е отредил да има граждански власти над народа, които да бъдат поставени под Негово ръководство, в името на Неговата лична слава и за доброто на цялото общество. За тази цел Той ги е въоръжил със силата на меча, за да защитават и насърчават добрите, както и да наказват злосторниците1.
1 Римл. 13:1-4; I Петър 2:13-14

2. Законно е за християните да приемат и упражняват функциите на държавни служители, когато са призовани за това1. При изпълнението на тази служба те трябва да се отличават с особена богобоязливост, справедливост и мир, в съответствие с ползотворните закони на всяко общество2. За тази цел те могат законно, сега при Новия Завет, да водят война, ако тя е предизвикана по необходимост и поводът за нея е справедлив3.
1 Бит. 41:39-43; Неем. 12:26; 13:15-31; Дан. 2:48-49; Пр. 8:15-16; Римл. 13:1-4 / 2 Пс. 2:10-12; I Тим. 2:2; Пс. 82:3-4; II Цар. 23:3; I Петър 2:13 / 3 Лука 3:14; Римл. 13:4; Мат. 8:9-10; Деян. 10:1-2

3. Гражданските власти не могат да поемат върху себе си служението на Словото и отслужването на тайнствата или властта над ключовете за небесното царство1, нито да се намесват и в най-малка степен във въпросите на вярата2. Но, като грижовни бащи, задължение на гражданските власти е да пазят Църквата на нашия всеобщ Господ, без да отдават предпочитание на никоя християнска деноминация, пренебрегвайки останалите, така че всички вярващи, каквито и да са, да се радват на пълна, непринудена и непоставяна на изпитания свобода при изпълнението на всяка част от техните свещени функции, без да се страхуват от насилие или заплахи3. Исус Христос е постановил в Неговата Църква да има постоянна управа и да се предприемат дисциплинарни мерки, затова нито един закон на която и да било държава не трябва да се намесва, да се разпорежда или да пречи на това управление, както и сред доброволните членове на всяка християнска деноминация, отстояващи своите лични убеждения и вярвания4. Задължение на гражданските власти е да пазят личната неприкосновеност и доброто име на всички свои поданици толкова ефективно, че да не се допуска никой, под прикритието било на религиозност, било на неверие, да опозорява, да упражнява насилие, да малтретира или наранява когото и да било. Властите са задължени също да се грижат всички религиозни и църковни събрания да се провеждат без безпокойства, чужди намеси или безредия5.
1 II Лет. 26:18; Мат. 18:17; 16:19; I Кор. 12:28-29; Еф. 4:11-12; I Кор. 4:1,12; Римл. 10:15; Евр. 5:4 / 2 Йоан 18:36; Деян. 5:29; Еф. 4:11-12 / 3 Ис. 49:23; Римл. 13:1-6 / 4 Пс. 105:15 / 5 Римл. 13:4; I Тим. 2:2

4. Задължение на хората е да се молят за властите1, да ги почитат като личности2, да им плащат данъци или други дължими такси3, да се подчиняват на законните им заповеди и да зачитат авторитета им, по съвест4. Неверието или различията във вярата не обезсилва справедливата и законна власт на управниците, нито освобождава хората от подчинението, което им дължат5. Църковните служители съвсем не правят изключение тук6; много по-малко Папата има някаква юридическа или друга власт над светските управници в тяхната сфера на действие или над някои от подчинените им, а най-малко пък той има право да ги лишава от властта или да отнема живота им, ако отсъди, че са еретици или предяви към тях каквито и да било други негови претенции7.
1 I Тим. 2:1-3 / 2 I Петър 2:17 / 3 Мат. 22:21; Римл. 13:6-7 / 4 Римл. 13:5; Тит 3:1 / 5 I Петър 2:13-16 / 6 Римл. 13:1; Деян. 25:9-11; II Петър 2:1,10-11; Юда 1:8-11 / 7 Марк 10:42-44; Мат. 23:8-12; II Тим. 2:24; I Петър 5:3

Глава XXIV
ЗА БРАКА И РАЗВОДА

1. Бракът трябва да се сключва между един мъж и една жена – не е законно нито някой мъж да има повече от една съпруга, нито някоя жена да има повече от един съпруг по едно и също време1.
1 Бит. 2:24; Мат. 19:4-6; Римл. 7:3; Пр. 2:17

2. Бракът е отреден с цел съпругът и съпругата да си помагат взаимно1, човешкият род да се разраства чрез законно потомство, а Църквата – със свято потомство2, както и за предотвратяване на възможна нечистота3.
1 Бит. 2:18; Еф. 5:28; I Петър 3:7 / 2 Бит. 1:28; 9:1; Мал. 2:15 / 3 I Кор. 7:2,9

3. За всички хора е законно да сключват брак, ако са способни разсъдливо да дадат своето съгласие1. Но християните са задължени да се женят само в Господа2. Така че изповядващите истинната реформаторска вяра не трябва да сключват брак с невярващи, с послушници на Папата или с други идолопоклонници, нито благочестивите трябва да сключват неравностоен брак с хора, прочути с покварения си живот или отстояващи осъдителни ереси3.
1 Евр. 13:4; I Тим. 4:3; I Кор. 7:36-38; Бит. 24:57-58 / 2 I Кор. 7:39 / 3 Бит. 34:14; Изх. 34:16; виж II Кор. 6:14; Втор. 7:3-4; III Цар. 11:4; Неем. 13:25-27; Мал. 2:11-12

4. Брак не трябва да се сключва при степените на родство или близост, забранени в Словото1. Нито е възможно подобни кръвосмесителни бракове да бъдат някога узаконени чрез какъвто и да било човешки закон или съгласие на страните, така че тези хора да заживеят заедно като съпруг и съпруга2.
1 Лев. 18:6-17,24-30; 20:19; I Кор. 5:1; Ам. 2:7 / 2 Марк 6:18; Лев. 18:24-28

5. Прелюбодейство или блудство, извършени след сключването на годежния договор и разкрити преди брака, предоставят справедлива причина за невинната страна да разтрогне договора1. В случай на прелюбодейство след брака е законно невинната страна да поиска развод по съдебен ред и след развода2 да сключи брак с друг – така, сякаш провинилият се брачен партньор е мъртъв3.
1 Мат. 1:18-20; виж Втор. 22:23-24 / 2 Мат. 5:31-32 / 3 Мат. 19:9; Римл. 7:2-3

6. Покварата на човека е такава, че е уместно да се проучват аргументите в подкрепа на разделяне на онези, които Бог е съчетал в брак. Единствено прелюбодейството или своеволното напускане на брачния партньор, което по никакъв начин не би могло да се възстанови от Църквата или от гражданските власти, могат да бъдат достатъчна причина за разтрогване на брачния съюз1. При това трябва да се съблюдава определена публична и законна процедура, като засегнатите страни не се оставят да действат според собствената им воля или разбиране, в защита на самите себе си2.
1 Мат. 19:8-9; I Кор. 7:15; Мат. 19:6 / 2 Втор. 24:1-4

Глава XXV
ЗА ЦЪРКВАТА

1. Всемирната Църква, която е невидима, се състои от всички избрани, които са били, са или ще бъдат събрани в едно – под Христос като Глава на Църквата; тя е съпругата, тялото и пълнотата на Онзи, Който изпълва всичко във всички1.
1 Еф. 1:10,22-23; 5:23,27,32; Кол. 1:18

2. Видимата Църква, която също е всемирна при благовестието (не е ограничена с един народ, както преди под Закона), се състои от всички хора по целия свят, които изповядват истинската вяра, и от техните деца2; тя е царството на Господ Исус Христос3, Божия дом и семейство4 – извън нея не съществува естествена възможност за спасение5.
1 I Кор. 1:2; 12:12-13; Пс. 2:8; Откр. 7:9; Римл. 15:9-12 / 2 I Кор. 7:14; Деян. 2:39; Бит. 17:7-12; Йез. 16:20-21; Римл. 11:16; виж Гал. 3:7,9,14; Римл. 4:12,16,24 / 3 Мат. 13:47; Ис. 9:7; Лука 1:32-33; Деян. 2:30-36; Кол. 1:13 / 4 Еф. 2:19; 3:15 / 5 Деян. 2:47

3. На тази всемирна видима Църква Христос е дал служение, Писание, и тайнства от Бога, за събирането и усъвършенстването на светиите в този живот, до края на света. Чрез Своето присъствие и Дух, съгласно обещанието Си, Той ги прави резултатни за постигане на тяхното предназначение1.
1 I Кор. 12:28; Еф. 4:11-13; Мат. 28:19-20; Ис. 59:21

4. Тази всемирна Църква понякога е повече, а понякога по-малко видима1. И отделните църкви като нейни членове са повече или по-малко чисти, в зависимост от степента на чистотата, с която проповядват и прилагат учението на благовестието, отслужват тайнствата и извършват общите поклонения2.
1 Римл. 11:3-5; Деян. 9:31; 2:41,47; 18:8-10 / 2 Деян. 2:41-42; I Кор. 5:6-7; Откр. 2:24-30,47

5. И най-чистите църкви под небето не са лишени от примеси на несъвършенства и грешки1. В някои от тях израждането е толкова голямо, че те вече не са Христови Църкви, а Сатанински сборища2. Независимо от това обаче, на земята винаги ще има Църква, която да се покланя пред Бога съгласно Неговата воля3.
1 I Кор. 13:12; Откр. 2 и 3 гл.; Мат. 13:30,47 / 2 Мат. 23:37-39; Римл. 11:18-22 / 3 Мат. 16:18; Пс. 45:16-17; 72:17; Мат. 28:19-20; I Кор. 15:51-52; I Сол. 4:17

6. Единствен Господ Исус Христос е глава на Църквата1. Римският Папа не може в никакъв смисъл да изпълнява тази роля2.
1 Кол. 1:18; Еф. 1:22 / 2 Мат. 23:8-10; I Петър 5:2-4

Глава XXVI
ЗА ОБЩЕНИЕТО НА СВЕТИИТЕ

1. Всички светии, които са в единство с Исус Христос – тяхната Глава, чрез Неговия Дух и чрез вяра, имат общение с Него в Неговите благодатни дарове, страдания, смърт, възкресение и слава1. Обединени в любов, те също имат общение в дарбите и благодатните дарове един с друг2 и са задължени да вършат публично и в по-тесен кръг, онова, което съдейства за общото добро, както на вътрешния, така и на външния човек3.
1 I Йоан 1:3; Еф. 3:16-18; Йоан 1:16; Еф. 2:5-6; Фил. 3:10; Римл. 6:5-6; 8:17,27; II Тим. 2:12 / 2 Еф. 4:15-16; I Кор. 12:7,12; 3:21-23; Кол. 2:19 / 3 I Сол. 5:11,14; Римл. 1:11-12,14; I Йоан 3:16-18; Гал. 6:10

2. Изповядващите, че са светии, са задължени да поддържат святи взаимоотношения помежду си и свято общение в поклонение пред Бога, както и във всяко друго отношение да подпомагат взаимното им назидание1. Те също трябва да се подкрепят в житейските проблеми според различните си способности и нужди. Такова общение, доколкото Бог дава възможност, трябва да се поддържа навсякъде, с всеки, който зове името на Господ Исус2.
1 Евр. 10:24-25; Деян. 2:42,46; Ис. 2:3; I Кор. 11:20 / 2 I Йоан 3:17; II Кор. 8 и 9 гл.; Деян. 11:29-30; виж 2:44-45

3. Това общение на светиите с Христос не ги прави в никакъв смисъл участници в божествената същност, нито означава, че са равни с Христос в каквото и да било отношение – да се поддържа някое от тези твърдения е нечестие и богохулство1. Също така, общението им един с друг като светии не отменя, нито с нещо накърнява правата или собствеността, които всеки човек има над своите вещи и имущество2.
1 Кол. 1:18-19; I Кор. 8:6; Пс. 45:6-7; Евр. 1:6-9; Йоан 1:14; 20:17 / 2 Изх. 20:15; Еф. 4:28; Деян. 5:4

Глава XXVI
ЗА ОБЩЕНИЕТО НА СВЕТИИТЕ

1. Всички светии, които са в единство с Исус Христос – тяхната Глава, чрез Неговия Дух и чрез вяра, имат общение с Него в Неговите благодатни дарове, страдания, смърт, възкресение и слава1. Обединени в любов, те също имат общение в дарбите и благодатните дарове един с друг2 и са задължени да вършат публично и в по-тесен кръг, онова, което съдейства за общото добро, както на вътрешния, така и на външния човек3.
1 I Йоан 1:3; Еф. 3:16-18; Йоан 1:16; Еф. 2:5-6; Фил. 3:10; Римл. 6:5-6; 8:17,27; II Тим. 2:12 / 2 Еф. 4:15-16; I Кор. 12:7,12; 3:21-23; Кол. 2:19 / 3 I Сол. 5:11,14; Римл. 1:11-12,14; I Йоан 3:16-18; Гал. 6:10

2. Изповядващите, че са светии, са задължени да поддържат святи взаимоотношения помежду си и свято общение в поклонение пред Бога, както и във всяко друго отношение да подпомагат взаимното им назидание1. Те също трябва да се подкрепят в житейските проблеми според различните си способности и нужди. Такова общение, доколкото Бог дава възможност, трябва да се поддържа навсякъде, с всеки, който зове името на Господ Исус2.
1 Евр. 10:24-25; Деян. 2:42,46; Ис. 2:3; I Кор. 11:20 / 2 I Йоан 3:17; II Кор. 8 и 9 гл.; Деян. 11:29-30; виж 2:44-45

3. Това общение на светиите с Христос не ги прави в никакъв смисъл участници в божествената същност, нито означава, че са равни с Христос в каквото и да било отношение – да се поддържа някое от тези твърдения е нечестие и богохулство1. Също така, общението им един с друг като светии не отменя, нито с нещо накърнява правата или собствеността, които всеки човек има над своите вещи и имущество2.
1 Кол. 1:18-19; I Кор. 8:6; Пс. 45:6-7; Евр. 1:6-9; Йоан 1:14; 20:17 / 2 Изх. 20:15; Еф. 4:28; Деян. 5:4

Глава XXVIII
ЗА ВОДНОТО КРЪЩЕНИЕ

1. Водното Кръщение е тайнство в Новия Завет, отредено от Исус Христос1 не само за тържественото приемане на кръщавания във видимата Църква2, но също и с цел да му служи като знак и печат на завета на благодат3, на присаждането му в Христос4, на новорождението му5, на прощаването на греховете му6 и на отдаването му на Бога, чрез Исус Христос, за да води нов живот7. Това тайнство, както постановява сам Христос, трябва да бъде продължавано в Църквата Му до края на света8.
1 Мат. 28:19 / 2 I Кор. 12:13; Гал. 3:27-28 / 3 Римл. 4:11; Кол. 2:11-12 / 4 Гал. 3:27; Римл. 6:5 / 5 Йоан 3:5; Тит 3:5 / 6 Марк 1:4; Деян. 2:28; 22:16 / 7 Римл. 6:3-4 / 8 Мат. 28:19-20

2. Външният елемент, необходим при това тайнство е вода, с която приемникът трябва да бъде кръстен в името на Отца и Сина, и Святия Дух от служител на благовестието, законно призован да изпълнява тези функции1.
1 Деян. 10:47; 8:36-38; Мат. 28:19

3. Потапянето на човека във водата не е необходимо, но водното Кръщение е отслужено правилно когато човека се полее или поръси с вода1.
1 Евр. 9:10,13,19,21; Марк 7:2-4; Лука 11:38

4. Не само действително изповядващите вяра в Христос и послушание към Него1, но също и невръстните деца на един или двама вярващи родители, трябва да се кръщават2.
1 Деян. 2:41; 8:12-13; 16:14-15 / 2 Бит. 17:7-14; Гал. 3:9,14; Кол. 2:11-12; Деян. 2:38-39; Римл. 4:11-12; Мат. 19:13; Марк 10:13-16; Лука 18:15-17; Мат. 28:19; I Кор. 7:14

5. Въпреки че е голям грях да се презира или пренебрегва това тайнство1, благодатта и спасението не са така неделимо свързани с водното кръщение, че никой да не може да бъде новороден или спасен без него2; нито пък всички кръстени са несъмнено и новородени3.
1 Бит. 17:14; Изх.4:24-28; Мат. 28:19; Деян. 2:38; виж Лука 7:30 / 2 Римл. 4:11; Деян. 10:2,4,22,31,45,47 / 3 Деян. 8:13,23

6. Ефективността на водното Кръщение не е свързана с момента на отслужването му1; независимо от това, при правилното участие в тайнството, обещаната благодат не само се предлага, но и действително се изобразява и предоставя чрез Святия Дух на онези (били те възрастни или деца), на които тази благодат се полага според решението на Божията воля, в определеното от Него време2.
1 Йоан 3:5,8 / 2 Римл. 6:3-6; Гал. 3:27; I Петър 3:21; Деян. 2:38,41
7. Тайнството Кръщение трябва да бъде отслужвано само веднъж по отношение на всеки човек1.
1 Римл. 6:3-11; Еф.4:5

Глава XXIX
ЗА ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ

1. Нашият Господ Исус през нощта, когато бе предаден, установи тайнството на Своето тяло и кръв, наречено Господна вечеря, което да бъде съблюдавано в Църквата Му до края на света. Господната вечеря е за вечен спомен за Неговата саможертва в смъртта Му; за запечатване на всички благословения произтичащи от нея по отношение на истинските вярващи, за тяхно духовно подхранване и израстване в Него, за по-нататъшното им включване във всички задължения към Него и за свръзка и залог на общението им с Него и помежду им като части на мистичното Му тяло1.
1 I Кор. 11:23-26; 10:16-17,21; 12:13

2. В това тайнство Христос не е принасян на Своя Отец, нито се извършва някакво реално жертвоприношение за прощаване на греховете на живи или мъртви1; тук става само възпоменаване на Неговото единствено себепредаване в жертва на кръста, извършена веднъж завинаги; както и духовно въздаване на цялата възможна прослава на Бога по същия повод2. Така че, отслужваната от Папата меса е най-скверно накърняване на Христовата неповторима жертва – единственото умилостивение за греховете на избраните от Него3.
1 Евр. 9:22,25-26,28; 10:10-14 / 2 I Кор. 11:24-26; Мат. 26:26-27; Лука 22:19-20 / 3 Евр. 7:23-24,27; 10:11-12,14,18

3. В това тайнство Господ Исус е постановил служителите Му да изричат пред хората думите, с които Той го е въвел; да се молят, и да благославят хляба и виното, като по този начин ги освещават от ежедневната им употреба за употреба като святи елементи; също така да взимат и да разчупват хляба, да взимат чашата и (като се включат и самите те) да дават и от двете на всички, които участват в тайнството1; но да не дават на някой, който в момента не присъства на събранието2.
1 Мат. 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19-20; I Кор. 10:16-17; 11:23-27 / 2 Деян. 20:7; I Кор. 11:20

4. Отслужвания на Господната вечеря в тесен кръг, приемането на тайнството само от свещеник или от някой друг насаме1, лишаването на хората от чашата2, както и поклонението пред хляба и виното, въздигането или разнасянето им с цел да бъдат възвеличавани или запазването им за някаква престорено религиозна употреба – всичко това противоречи на естеството на тайнството и на онова, което Христос е постановил3.
1 I Кор. 10:16 / 2 Мат. 26:27-28; Марк 14:23; I Кор. 11:25-29 / 3 Мат. 15:9

5. Елементите с които се отслужва това тайнство, осветени по подобаващ начин, за да бъдат използвани както Той е отредил, са така свързани с разпънатия Христос, че правилно, макар и само в обреден смисъл, понякога се наричат с имената на нещата, които представляват – т.е. че са тялото и кръвта на Христос1. Но въпреки това по своята същност и по естеството си, те продължават да бъдат действително и само хляб и вино, каквито са били преди2.
1 Мат. 26:26-28 / 2 I Кор. 11:26-28; Мат. 26:29

6. Доктрината отстояваща претворяването на хляба и виното при освещаването им от свещеник или по някакъв друг начин в Христово тяло и кръв (обикновено наричана транссубстанция), противоречи не само на Писанието, но и на човешкия разум и логика. Тя изопачава същността на тайнството и е била, както и продължава да бъде източник на най-различни суеверия, дори на най-грубо идолопоклонство1.
1 Деян. 3:21; I Кор. 11:24-26; Лука 24:6,39

7. Онези, които приемат подобаващо това тайнство, като участват в него чрез видимите му елементи, участват и вътрешно чрез вяра – реално и в действителност, но не плътски и телесно, а духовно1 те приемат и се подхранват с разпънатия Христос и с всички благодеяния, произтичащи от Неговата смърт. Тялото и кръвта на Христос не се съдържат в материален смисъл в, с или под хляба и виното. Те присъстват реално, но духовно в това тайнство за вярата на християнина, както и самите елементи са реални за нашите сетива2.
1 I Кор. 11:28 / 2 I Кор. 10:16; виж 10:3-4

8. Когато невежи и нечестиви хора приемат външните елементи на това тайнство, те не приемат онова, което хлябът и виното изобразяват, и поради недостойното си пристъпване към тях са виновни за тялото и кръвта на Господа, което води към собственото им осъждение. Ето защо всички невежи и покварени хора, тъй като са негодни да се наслаждават на общение с Него, са недостойни също и за Господната трапеза; и докато се намират в такова състояние е голям грях спрямо Христос ако участват в святото тайнство1 или са допускани до него2.
1 I Кор. 11:27-29; II Кор. 6:14-16; I Кор. 10:21 / 2 I Кор. 5:6-7,13; II Сол. 3:6,14-15; Мат. 7:6

Глава XXX
ЗА ЦЪРКОВНИТЕ САНКЦИИ

1. Господ Исус, като цар и Глава на Своята Църква, е постановил в нея управление, което е поверил на църковни служители. Това управление е различно от гражданските власти1.
1 Ис. 9:6-7; Кол. 1:18; I Тим. 5:17; I Сол. 5:12; Деян. 20:17,28; Евр. 13:7,17,24; Еф.4:11-12; I Кор. 12:28; Мат. 28:18-20; Йоан 18:36

2. На тези служители са поверени ключовете на небесното царство. Затова те имат властта да задържат или прощават грехове, да затварят вратите на царството пред непокаялите се – посредством Словото и чрез църковни санкции; и да го отварят за каещите се грешници чрез служението на благовестието и чрез освобождаване от санкции, в зависимост от конкретния случай1.
1 Мат. 16:19; 18:17-18; Йоан 20:21-23; II Кор. 2:6-8

3. Църковните санкции са необходими за поправяне и спечелване отново на съгрешили братя, за възпиране на други от подобни провинения, за пречистване на онзи квас, който може да зарази цялото тесто, за възстановяване на Христовата чест и святото изповядване на благовестието, както и за предотвратяване на Божия гняв, който може справедливо да се стовари върху Църквата, ако тя допусне Неговият завет и средствата за запечатване чрез него да бъдат опорочавани от всеизвестни и закоравели престъпници1.
1 I Кор. 5:1-13; I Тим. 5:20; Мат. 7:6; I Тим. 1:20; I Кор. 11:27-34; Юда 1:23

4. За по-ефективното постигане на тези цели църковните служители трябва да прибягват към наставления, отстраняване за известно време от тайнството Господна вечеря и отлъчване от Църквата – в зависимост от естеството на провинението и наказанието на човека1.
1 I Сол. 5:12; II Сол. 3:6,14-15; I Кор. 5:4-5,13; Мат. 18:17; Тит 3:10

Глава XXXI
ЗА СИНОДИТЕ И СЪБОРИТЕ

1. За по-доброто управление и по-нататъшното наставляване на Църквата е необходимо да се провеждат събирания, наричани обикновено синоди или събори1. Право да свикват подобни събирания има настоятелството, както и другите управници на отделните Църкви – по силата на изпълняваната от тях служба и властта, дадена им от Христос за назидаване, а не за унищожаване2. Тези форуми могат да се свикват толкова често, колкото е необходимо за доброто на Църквата3.
1 Деян. 15:2, 4, 6. / 2 Деян. 15:1-35 / 3 Деян. 15:1-35; 20:17

2. Право на синодите и съборите е, чрез църковните служители, да разрешават разногласия по въпросите на вярата и съвестта; да постановяват правила и напътствия за по-доброто организиране на общото поклонение пред Бога и за управлението на Неговата Църква; да приемат оплаквания за грешки в църковната управа и да взимат авторитетни решения по тях. Тези постановления и решения, ако са в съзвучие с Божието Слово, трябва да се приемат с уважение и покорство, не само заради съгласието им със Словото, но и заради силата, с която са овластени – те са наредби от Бога, посочени с тази цел в Словото Му1.
1 Деян. 15:15,19,24,27-31; 16:4; Мат. 18:17-20

3. На всички синоди или събори след времето на апостолите, независимо дали са всеобщи или на отделни църкви, е възможно да се допуснат грешки – и при много от тях това наистина се е случвало. Следователно решенията им не бива да се превръщат в ръководство по въпросите на вярата или поведението, но трябва да се използват като помощно средство и в двете насоки1.
1 Еф. 2:20; Деян. 17:11; I Кор. 2:5; II Кор. 1:24; срв. Ис. 8:19-20; Мат. 15:9

4. Синодите и съборите не трябва да разглеждат или да вземат решения по въпроси, които не са от църковно естество, и не трябва да се намесват в работата на гражданските власти, засягаща държавата. Това е възможно единствено под формата на смирен призив при изключителни случаи или под формата на съвет по въпроси, свързани със съвестта, ако гражданските власти го поискат от тях1.
1 Лука 12:13-14; Йоан 18:36; Мат. 22:21

Глава XXXII
ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА ХОРАТА СЛЕД СМЪРТТА
И ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ

1. След смъртта, телата на хората се връщат в пръстта и се разлагат1, но душите им, които нито умират, нито заспиват, тъй като са безсмъртни по същността си, незабавно се завръщат при Бога, който ги е дал на хората2. Душите на праведните, които тогава биват усъвършенствани в святост, се приемат в най-висшите небеса, където виждат Божието лице в светлина и слава и очакват пълното изкупление на телата си3. А душите на нечестивите биват хвърлени в ада, където остават в мъки и пълна тъмнина до съда на великия ден4. Освен за тези две места, където отиват душите отделени от своите тела, в Писанието не се споменава за никое друго.
1Бит.3:19; Деян. 13:36 / 2 Лука 23:43; Екл. 12:7 / 3 Евр. 12:23; II Кор. 5:1,6,8; Фил. 1:23; Деян. 3:21; Еф. 4:10; Римл. 8:23 / 4 Лука 16:23-24; Деян. 1:25; Юда 1:6-7; I Петър 3:19

2. В последния ден онези, които са живи няма да умрат, но ще бъдат променени1, а всички мъртви ще възкръснат със съвсем същите тела, не с други (макар и с различни качества), и те ще се свържат отново с душите им – завинаги2.
1 I Сол. 4:17; I Кор. 15:51-52 / 2 Йоан 5:25-29; Деян. 24:15; Йов 19:26-27; Дан. 12:2; I Кор. 15:42-44

3. Чрез мощта на Христос телата на неправедните ще бъдат възкресени за опозорение; а телата на праведните чрез Неговия Дух ще бъдат възкресени за почит и ще станат съобразни с Неговото славно тяло1.
1 Деян. 24:15; Йоан 5:25-29; I Кор. 15:43; Фил. 3:21

Глава XXXIII
ЗА ПОСЛЕДНИЯ СЪД

1. Бог е определил ден, в който ще съди света справедливо чрез Исус Христос1, на Когото е дал цялата власт и правосъдие2. В този ден ще бъдат съдени не само падналите ангели3, но и всички хора живели на земята ще се явят пред съдилището на Христос, за да им се потърси сметка за техните мисли, думи и дела, както и да им се въздаде според онова, което са вършили в тялото си, било то добро или зло4.
1 Деян. 17:31 / 2 Йоан 5:22,27 / 3 Юда 1:6; II Петър 2:4 / 4 II Кор. 5:10; Екл. 12:14; Римл. 2:16; 14:10-12; Мат. 12:36-37

2. Бог е предназначил този ден, за да се изяви славата на Неговата милост при вечното спасение на избраните и на Неговата праведност при осъждането на отхвърлените, които са нечестиви и непокорни. Тогава праведните ще преминат към вечен живот, и ще получат онова изобилие от радост и освежителност, идващо от присъствието на Господа; а нечестивите, които не познават Бога и не се покоряват на благовестието на Исус Христос, ще бъдат хвърлени във вечни мъки и наказани с вечна гибел от присъствието на Господа и от славата на Неговата сила1.
1 Мат. 25:31-46; Римл. 2:5-6; 9:22-23; Мат. 25:21; Деян. 3:19; II Сол. 1:7-10; Марк 9:48

3. Христос желае да бъдем напълно убедени в идването на съдния ден, защото тази убеденост ще възпира всеки човек да върши грехове и ще носи голяма утеха на благочестивите в устояването им1. Също така Той желае този ден да бъде неизвестен на хората, за да се отърсят от всякаква плътска самоувереност и да бъдат винаги бдителни, понеже не знаят в кой час ще дойде Господ; както и да бъдат готови винаги да кажат: “Ела, Господи Исусе, ела скоро! Амин.”2
1 II Петър 3:11,14; II Кор. 5:10-11; II Сол. 1:5-7; Лука 21:27-28; Римл. 8:23-25 / 2 Мат. 24:36,42-44; Марк 13:35-37; Лука 12:35-36; Откр. 22:20
 
 
 

 
 
съдържание
 
Сподели с приятели във "Фейсбук"
 

 

"Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние." 

2 Петър 3:9

 


 

"...Те тръгнаха и проповядваха покаяние."

Марк 6:12


"...идете и се научете, що значи: "милост искам, а не жертва". Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние. "

Матей 9:13


"...Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние."

Лука 15:17


"...Като изслушаха това, те се успокоиха и прославяха Бога, думайки: и тъй, Бог и на езичниците даде покаяние за живот."

Деяния 11:18




 
 
 
         
           
eXTReMe Tracker