РОБСТВОТО НА ВОЛЯТА

ПОКАЯНИЕ

Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние. Марк 2:17

Проповеди върху Новия завет на Господ Иисус Христос.

РОБСТВОТО НА ВОЛЯТА

Мартин Лутер

I
ВЪВЕДЕНИЕ

Към Почитаемия Магистър Еразъм от Ротердам, Мартин Лутер желае Благодат и Мир в Христа
Никой не е очаквал, почитаеми Еразъм, че ще ми отнеме толкова дълго време да отговоря на твоята Беседа върху “Свободната воля.” Нито е в моя характер да отлагам; защото досега съм се показал като човек, който с радост се хваща за всички поводи за писане и, наистина, дори сам ги търси. Някои, вероятно, ще се чудят на това ново и странно забавяне – или страх! – от страна на Лутер. Неговите противници злорадстват над него и пишат на Еразъм, за да го поздравят, че го е победил; те пеят тържествена песен на своя воин – “Най-после този Макавей, този най-упорит обвинител, намери майстора си и не смее да отвори устата си срещу него!” – и Лутер не реагира! Е, не ги обвинявам за тяхната изненада; на теб отдавам почитта – едно необичайно нещо за мен! – не просто за това, че далеч ме превъзхождаш по литературна сила и интелектуални способности (ние всички признаваме това в теб, още повече че аз съм нецивилизован човечец, прекарал живота си в горите[1]), но също и защото ти възпря ревността ми за битката и изтощи силата ми преди да започне самата битка. Това се дължи на две неща: първо, твоите умения в спора – защото обсъждаш целия предмет с доста забележителна въздържаност, с което възпря разпалването на моя гняв срещу теб; и второ, фактът, че Фортуна (или Шансът, или Съдбата, ако предпочиташ) те е водила да не кажеш нищо по цялата тази огромна тема, което не е било казано преди, и да кажеш толкова по-малко и да припишеш толкова повече на “свободната воля” от софистите[2] преди теб (ще кажа повече за това по-долу), че изглеждаше пълна загуба на време да отговарям на твоите аргументи. Аз самият вече съм ги опровергавал много пъти, а Филип Меланхтон, в своята ненадмината книга за теологичните учения,[3] ги стъпка в праха. Тази негова книга, според мен, заслужава не само да живее докато се четат книги, но и да заеме своето място в Църковния канон; докато, за сравнение, твоята книга, ме порази със своето безсмислие и нищета, та моето сърце се съкруши загдето си омърсил своя прекрасен, брилянтен поток от думи с такова порочно съдържание. Смятах за възмутително, че такъв долнокачествен материал се изявява украсен с орнаментите на такова рядко срещано красноречие; това е като да се използват златни и сребърни съдове, за да се носят в тях отпадъци или оборска тор. Изглежда, че ти самият все пак имаш някакво разбиране за това, защото неохотно си се заел със задачата да пишеш; защото, предполагам, съвестта ти те е предупредила, че, каквито и литературни ресурси да използваш в спора, няма да можеш да се наложиш над мен, но аз ще прозра цялото ти безвкусно празнословие в изложеното порочно съдържание. Защото, “ако и да съм в говоренето прост, все пак” – чрез Божията благодат – “в разбирането не съм” (ср. 2 Кор. 11:6); заедно с Павел смея да твърдя, че аз имам разбиране, а ти нямаш – макар че охотно признавам, както трябва да направя, че ти имаш красноречие, а аз нямам.
Това ме накара да мисля следното: моите учения са укрепени с могъщи доказателства от Писанието; и така, ако има някой, който не е пил толкова дълбоко от тях и не е толкова здраво прикрепен към тях, че да бъде неуязвим за нищожните, лишени от смисъл аргументи, които Еразъм излага, колкото и елегантно да са изразени – е, никакъв отговор от моя страна не може да го върне в правия път. За такива хора никога не можеш да пишеш или да говориш достатъчно за каквото и да било, колкото и хиляди книги да си прочел. Със същия успех можеш да ореш брега и да сееш в пясъка, или да се опиташ да напълниш пробито буре с вода. На онези, които са пили от поученията на Духа в моите книги, ние сме дали достатъчно та и те самите вече да поучават, и такива не намират трудности в опровергаването на твоите аргументи. Но не е изненадващо, ако онези, които четат без Духа, биват тласкани насам и натам, като тръстика люляна от всеки вятър. И Бог не би казал достатъчно за тях, дори и всичките Му творения да бяха се превърнали в езици; и може би е проява на мъдрост да поставим такива, които са смутени от твоята книга, в компанията на онези, които се хвалят с теб и те поздравяват като победител.
И така, виждаш, че това, което ме възпираше да се втурна да ти отговарям, не е трудността на отговора, нито величието на твоето красноречие, нито страхът от теб, а просто погнуса, нежелание и отвращение – които, ако мога да го кажа, изразяват моето мнение за твоята Беседа. В момента се въздържам да спомена допълнителния факт, че, по своя своеобразен начин, си положил големи усилия да бъдеш плъзгав и неуловим. Ти си по-ловък от Одисей в начина, по който се промъкваш между Сцила и Харибда – ти всъщност не твърдиш нищо, докато изглежда, че твърдиш нещо! Кой, питам аз, освен този, който е успял да хване самия Протей, би могъл да направи нещо, за да пипне човек като теб? Но с помощта на Христос по-долу ще покажа доколко аз го мога, и колко малка полза има от твоите извъртания.
Но не трябва да мислиш, че нямам никаква причина да ти напиша този отговор. Верните братя в Христа настояват да го направя, казвайки, че всеки го очаква, виждайки, че към авторитета на Еразъм не трябва да се отнасяме лекомислено и че християнската истина е в опасност в много сърца. И аз самият започвам да мисля, че моето мълчание въобще не е правилно. Подозирам, че съм бил подведен от плътски решения,[4] или недоброжелателност, и не съм достатъчно съзнателен за моето служение, което ме прави длъжник към мъдрите и глупавите (ср. Рим. 1:14); особено когато молбите на толкова много братя ме призовават да изпълня това служение сега. Вярно е, както първите мисли ми казват, че нашата кауза е такава, че външните наставления не са достатъчни, но над и преди този, който сади и полива, има нужда от Божия Дух вътре в човека, живият Учител, чието учение е живот, да дава растеж (ср. 1 Кор. 3:7); но тъй като този Дух е свободен, и духа не там, където ние желаем, а където Той желае, аз трябва да спазвам правилото на Павел, “настоявай на време и без време” (2 Тим. 4:2), защото не знаем в кой час Господ иде. Разбира се, има някои, които още не са почувствували учението на Духа в моите писания и са били повлияни от твоята Беседа; може би техният час още не е дошъл. И кой знае дали Бог няма дори да слезе и да те посети, най-превъзходни Еразъм, чрез мен, Неговият беден слаб съд, и аз да дойда с тази книга при теб в щастлив час и да спечеля един възлюбен брат. В сърцето си умолявам Бащата на милостите чрез Христа нашия Господ това да е така. Защото макар това, което мислиш и пишеш относно “свободната воля” да е погрешно, аз ти дължа немалко благодарности, че ме направи много по-сигурен в моите възгледи; какъвто съм откакто видях защитата на “свободната воля” подкрепена с всички ресурси, които твоите блестящи дарби ти позволяват – и то за такава малка цел, че сега тя е в по-лошо състояние от преди. Това само по себе си е ясно доказателство, че “свободната воля” е върховна глупост. Тя е както жената в Евангелието: колкото повече докторите се занимават със случая, толкова по-зле става (ср. Марка 5:26). Така това ще бъде най-висшият знак за благодарност, който мога да ти дам, ако ти донеса изобличение, както ти ми донесе увереност. Но изобличението в тези неща е дар от Духа, а не дело на моето служение. Затова нека се молим Бог да отвори моята уста и твоето сърце и сърцата на всички хора; и Той самият да бъде нашият Учител сред нас, работещ както в нашето говорене, така и в нашето слушане.[5]
Но може ли да те помоля, скъпи ми Еразъм, да изтърпиш моята липса на красноречие, както в тези неща аз изтърпявам твоята липса на познание. Бог не дава всичко на един човек и ние не можем да правим всичко – както Павел казва, “дарбите са различни, но Духът е същият” (1 Кор. 12:4). Остава, следователно, тези дарби да ни доставят взаимно служение, и този, който ги има, да изтърпява липсата им в другия; за да изпълним Христовия закон (ср. Гал. 6:2).

II
КРИТИКА НА ПРЕДГОВОРА НА ЕРАЗЪМ

(i) За необходимостта от твърдения в християнството

Първо, ще прегледам някои от точките в твоя Предговор, където ти правиш някакъв опит да обезобразиш нашата кауза и да украсиш своята собствена. Като начало наблюдавам, че, както навсякъде другаде ти ме критикуваш за това, че съм прекалено смел в твърденията си, така и тук в тази книга казваш, че намираш толкова малко задоволство в твърдения, че с готовност би възприел позицията на скептиците винаги, когато ненарушимият авторитет на Святото Писание и решенията на Църквата ти позволяват; макар че с радост подчиняваш своята оценка на тези авторитети във всичко, което те полагат, независимо дали го следваш или не. Това е гледната точка, която си избрал.
Аз приемам (както учтивостта повелява), че твоят добронамерен ум и любовта ти към мира са това, което мотивира такива чувства. Ако някой друг ги беше изразил, може би щях да го нападна по моя обичаен начин! Но и не би трябвало да позволявам дори на теб, колкото и добронамерен да си, да се отвличаш повече в такава идея. Да не се наслаждаваш в твърденията не е белег на християнското сърце; всъщност, човек трябва да се наслаждава в твърдения за да бъде въобще християнин. (Но, за да не бъдем заблудени в моите думи, нека да кажа тук, че под “твърдение” имам предвид да устояваш твърдо позицията си, да я заявяваш, изповядваш, защитаваш и да устояваш в нея непобедим. Не мисля, че това понятие има някакво друго значение, нито в класическите автори,[1] нито в съвременното му използване. И аз говоря за утвърждаването на това, което ни е дадено отгоре в Свещените Писания. Извън това поле ние не се нуждаем от Еразъм или от кой да е друг учител да ни казва, че за неща, които са съмнителни, или безсмислени и ненужни, твърденията и споровете са не просто глупави, но и позитивно нечестиви; Павел ги осъжда достатъчно често! Но аз не мисля, че ти тук говориш за тези неща, освен ако като комичен оратор не възнамеряваш да вземаш един предмет, а след това да се занимаваш с друг, както човекът с калкана; или ако си достатъчно безбожен и луд да твърдиш, че темата за “свободната воля” е съмнителна или ненужна.)
И така, вън скептиците и академиците от нашата християнска компания; нека да бъде с хора, които стоят твърдо на позицията си, хора двойно по-непоклатими от самите стоици! Да вземем Апостол Павел – колко често ни призовава към “пълна увереност,”[2] което е просто утвърждаване на съвестта, на най-високата степен на сигурност и убеждение. В Рим. 10 той го нарича “изповед” – “с уста прави изповед и се спасява” (ст. 10). Христос казва, “Който изповяда Мен пред хората, Аз ще го изповядам пред Баща Ми” (Мат. 10:32). Петър ни заповядва да говорим за надеждата, която е в нас (1 Пет. 3:15). И има ли нужда от множество доказателства за това? Нищо не е по-познато или характерно сред християните от твърдението. Отнеми твърденията, и отнемаш християнството. Та нали Святият Дух е даден на християните от небето за да прославя Христос и в тях да Го изповядва дори до смърт – и това не е твърдение, да умреш за това, което изповядваш и твърдиш? Отново, със същата цел Духът потвърждава, че идва в целия свят и го изобличава за грях (ср. Йоана 16:8), като че го предизвиква на бой. Павел казва на Тимотей да изобличава и да настоява и не на време (2 Тим. 4:2); и за какъв клоун[3] трябва да смятам човека, който всъщност не вярва, нито непоклатимо твърди, онези неща, за които изобличава другите! Мисля, че трябва да го пратим в Антикира![4]
Но аз съм най-големият глупак да си хабя времето и думите за нещо, което е по-ясно видимо от слънцето. Кой християнин би изтърпял идеята, че трябва да омаловажим твърденията? Това би означавало да отречем с един замах всякаква религия и благочестие – твърдейки, че религията и благочестието и всички догми са просто нищо. Защо тогава ти – ти! – твърдиш, че не намираш удоволствие в твърдения и че предпочиташ недогматични чувства пред всякакви други?
Без съмнение ти влагаш в това смисъла, че тук въобще нямаш предвид изповядването на Христос и Неговите учения. Правилно напомняне; и от уважение към теб аз се отказвам от правото, което обикновено използвам и избягвам всякакви догадки относно твоите истински мисли и мотиви. Това оставям за друг случай, може би за други писатели. Между другото, съветвам те да поправиш езика и перото си и да се въздържаш от използване на такива изрази в бъдеще. Сърцето ти може да е откровено и честно, но думите ти – които, както казват хората, отразяват сърцето – не са. Ако наистина мислиш, че предметът на “свободната воля” не е необходимо познание и не е свързано с Христос, тогава езикът ти е правилен (защото изразява твоето мнение), но мисълта ти е богохулна; ако смяташ това познание за важно, тогава езикът ти е богохулен (защото казва обратното) макар че мисълта ти е правилна. (И в този случай целият твой велик куп от възражения срещу безполезните твърдения и спорове е неуместен и отнесен.)
Но какво ще кажеш за думите, които цитирах, в които ти не ограничаваш себе си до конкретния предмет на “свободната воля,” а говориш доста общо за всички религиозни догми? Там ти казваш, че би възприел позицията на скептиците, ако ненарушимият авторитет на Святото Писание и решенията на Църквата ти позволят, толкова малко харесваш твърденията. Какъв Протей трябва да е човек, за да говори за “ненарушим авторитет” и “решенията на Църквата”! – като че имаш огромно уважение към Писанията и Църквата, когато в същия момент ни казваш, че би искал да имаш свободата да бъдеш скептик! Кой християнин би говорил така? Ако говориш за учения, които са безполезни и несигурни, какво ново ни казваш? Не желае ли всеки свобода да бъде скептик в такива неща? Не иска ли всеки християнин да може свободно да използва такава свобода, и да критикува онези, които стават робски поддръжници на кое да е мнение? Или може би мислиш (както твоите думи определено намекват), че всички християни са хора, чиито догми са безполезни неща, за които е абсурдно да спорят и да воюват със своите твърдения! Но ако говориш за съществените истини – тогава какво по-нерелигиозно твърдение би могъл човек да направи от това, че иска да бъде свободен да твърди нищо за такива неща? Християнинът би казал следното: “Толкова малко харесвам скептичните принципи, че, доколкото позволява слабостта на моята плът, не просто ще направя мое неизменно правило строго да се придържам към свещения текст във всичко, което той поучава и да устоявам в това поучение, но също искам да бъда колкото мога по-сигурен за несъществените неща, които Писанието не определя; защото несигурността е най-нещастното нещо на света.”
Тогава какво да кажем за твоето следващо изречение – “С радост подчинявам своята оценка на тези авторитети във всичко, което те полагат, независимо дали го следвам или не.” Какво искаш да кажеш, Еразъм? Не е ли достатъчно да подчиниш своята оценка на Писанието? Трябва ли да я подчиниш и на Църквата? – Всъщност, може ли Църквата да постанови нещо, което предварително не е било постановено от Писанието? И какво място оставяш за тази свобода и власт да съдиш взелите тези решения, за което Павел говори в 1 Кор. 14, когато казва: “нека другите да съдят” (ст. 29)? Възразяваш ли на това, че има съдия на решенията на Църквата, когато Павел казва, че трябва да има? Каква е тази твоя новоскроена религия, този оригинален вид смирение, та, по твоя пример, да отнемаш от нас властта да съдим човешките решения и да ни направиш да се покоряваме безкритично на човешка власт? Къде Божието писано Слово ни казва това? И кой християнин би изхвърлил на вятъра заповедите и на Писанието и на Църквата, та да каже “независимо дали го следвам или не”? Ти се покоряваш на тях, но въпреки това въобще не те е грижа дали ги следваш или не? Горко на християнина, който се съмнява в истинността на това, което му е заповядано и не го следва! – защото как може да вярва в това, което не следва? Може би ще ни кажеш, че тук под “следвам” имаш предвид “придържам се с абсолютна увереност, без да се съмнявам като скептиците.” Но ако “следвам” означава “виждам и осъзнавам съвършено,” какво в създанието би могъл кой да е човек да следва? И тогава не е възможно някой, който следва едни неща, да не следва други неща; защото онзи, който е последвал едно нещо (имам предвид Бога), би последвал всичко, докато онзи, който не следва Бога, никога не следва коя да е част от Неговото създание.
С една дума, това, което казваш, се свежда до следното: че не смяташ, че има някакво значение какво някой някъде вярва, дотолкова, доколкото светът е в мир; би се радвал, ако някой, чийто живот, репутация, благосъстояние или влияние са в опасност, да подражава на този, който казва “ако те го твърдят, и аз го твърдя; ако те го отричат, и аз го отричам”;[5] и би го насърчил да се отнася към християнските доктрини като не по-добри от възгледите на човешките философи – относно които, разбира се, е глупаво да спорим и да воюваме и да твърдим, тъй като от това нищо не произлиза, освен лоши чувства и разрушаване на външния мир. “Което е над нас не ни засяга” – това е твоето мото. Така ти се намесваш да спреш нашите битки; призоваваш и двете страни да престанат и ни увещаваш да не воюваме повече по въпроси, които са толкова глупави и безплодни. Това, повтарям, е смисълът на твоите думи. И аз мисля, че ти знаеш какво искам да кажа тук, мой скъпи Еразъм. Но, както казах, да оставим думите на мира; за момента оправдавам сърцето ти; но ти не трябва вече да пишеш по този начин. Бой се от Божия Дух, който изследва мотивите и сърцето и не се заблуждава от глупави речи. Казвам това за да престанеш от сега нататък да обвиняваш нашата страна в упорство и закоравяване. Като правиш това, ти просто ни даваш да видим, че в сърцето си почиташ Лукиян, или някой друг негодник от бандата на Епикур, който, бивайки атеист, смята всички, които вярват в Бога и Го изповядват, за обект на присмех. Остави ни да си правим нашите твърдения и да намираме в твърденията нашето задоволство и наслада; а ти можеш да аплодираш своите скептици и академици – докато Христос призове и теб! Святият Дух не е скептик и нещата, които е написал в сърцата ни, не са съмнения или мнения, а твърдения – по-сигурни и по-верни от разума и самия живот.

(ii) За яснотата на Писанието

Сега стигам до друга точка, свързана с тази. Ти разделяш християнските учения на два типа и твърдиш, че ние трябва да познаваме единия, но не и другия. “Някои,” казваш ти, “са скрити, докато други са доста ясни.” Със сигурност тук ти или си играеш с нечии чужди думи, или прилагаш литературни ефекти! Обаче, ти цитираш в своя подкрепа думите на Павел в Рим. 11: “О колко дълбоко е богатството на премъдростта и знанието на Бога!” (ст. 33); а също и Ис. 40: “Кой е упътил Духа на Господа, или като съветник Негов Го е научил?” (ст. 13). Много е лесно да кажеш това, или защото знаеш, че пишеш не само на Лутер, а на целия свят, или защото не осъзнаваш, че пишеш именно срещу Лутер! Надявам се, че признаваш на Лутер някакво малко познание и преценка, когато става въпрос за свещения текст? Ако не, внимавай! Ще измъкна това признание от теб! Ето моето разграничение (защото аз също ще преподам една малка лекция – или да поспоря малко, може би): Бог и Неговото Писание са две различни неща, точно както Създателят и Неговото създание са две различни неща. И така, никой не спори, че в Бога има скрито много, за което не знаем нищо. Самият Христос казва за последния ден: “За онзи ден никой не знае, а само Бащата” (Мат. 24:36); а в Деяния 1 казва: “Не е за вас да знаете годините и времената” (ст. 7); и отново казва: “Аз знам кои съм избрал” (Йоана 13:18); а Павел казва: “Господ познава Своите Си” (2 Тим. 2:19); и така нататък. Но схващането, че в Писанието някои неща са скрити и не всичко е ясно, е било разпространено от безбожните софисти (които ти сега повтаряш, Еразъм) – които никога досега не са цитирали и един стих за да докажат своя налудничав възглед; нито пък могат. И Сатана използва тези необосновани фантазии, за да наплаши хората да не четат свещения текст и да унищожи всяко схващане за неговата стойност, за да осигури върховната власт на неговата отровна философия в Църквата. Определено признавам, че много текстове в Писанията са неясни и трудни за осветляване, но това се дължи не на възвишената природа на техния предмет, а на нашето собствено езиково и граматично невежество; и това по никакъв начин не ни възпира от познаване на съдържанието на Писанието. Защото каква величествена истина могат Писанията все още да скриват, сега, когато печатите са разчупени, камъкът е търкулнат от входа на гроба и е осветена тази най-велика от всички тайни – че Христос, Божият Син, стана човек, че Бог е Три в Един, че Христос пострада за нас и ще царува завинаги? Тези неща не са ли известни и не се ли пеят по нашите улици? Отнеми Христос от Писанията – и какво друго ще намериш в тях? Виждаш, следователно, че цялото съдържание на Писанията сега е осветено, макар че някои текстове, които съдържат непознати думи, остават неясни. Следователно е неразбираемо, а също и неблагочестиво, когато знаеш, че съдържанието на Писанието е възможно най-ясно, да го обявяваш за неясно заради тези няколко неясни думи. Ако думите са неясни на едно място, те са ясни на друго. Това, което Бог толкова ясно е заявил на света, на някои места в Писанието е изявено с ясни думи, докато на други места все още лежи скрито под неясни думи. Но когато нещо стои на дневната светлина, и също на дневна светлина има огромно количество свидетелства за него, няма значение дали за него има свидетелства и в тъмното. Кой би твърдял, че градският фонтан не стои в светлина само защото някои хора в някоя улица не могат да го видят, докато всеки на площада го вижда?
Следователно няма нищо полезно в твоята забележка относно “Корикийската пещера”;[6] нещата не стоят така в Писанията. Най-дълбоките тайни на върховното Величие вече не са скрити, но са изнесени навън и изложени така, че всички да ги видят. Христос е отворил нашето разбиране, за да можем да разберем Писанията, и Благовестието се проповядва на всяко създание. “Тяхната вест е излязла по цялата земя” (Пс. 19:4). “Всичко, което е било писано, е писано за поучение” (Рим. 15:4). И отново: “Всичкото Писание е Боговдъхновено и полезно за поучение” (2 Тим. 3:16). Тогава излез напред ти, и всички софисти с теб, и цитирай поне една тайна, която е все още скрита в Писанието. Знам, че за много хора доста неща остават скрити; но това се дължи не на липсата на яснота в Писанието, а на тяхната собствена слепота и тъпота, в това, че не правят усилия да видят истината, която сама по себе си не може да бъде по-ясна. Както Павел каза за юдеите във 2 Кор. 4: “И до днес покривало лежи на сърцето им” (2 Кор. 3:15); и отново, “Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тия, които загиват, чийто ум богът на този свят е заслепил” (2 Кор. 4:3-4). Те са като хора, които покриват очите си, или бягат от светлината в тъмнината, крият се там, а след това обвиняват слънцето или нощта за своята неспособност да виждат. Така че нека злочестите хора да се въздържат от тази богохулна извратеност, която хвърля вината за тъмнината в техните собствени сърца върху ясните Божии Писания!
Когато цитираш твърдението на Павел, “Неговите съдби са непостижими,” изглежда, че вземаш местоимението “негови”[7] като отнасящо се за Писанието; докато съдбите, за които Павел твърди, че са непостижими, не са тези на Писанието, а Божиите. А Исая 40 не казва: “кой е познал ума на Писанието?” а: “кой е познал ума на Господа?” (Наистина, Павел твърди, че християните познават ума на Господа; но само по отношение на онези неща, които са ни дадени от Бога, както той казва в 1 Кор. 2:12.) Виждаш, тогава, как заспало си изследвал тези текстове, и колко уместно е твоето цитиране на тях – колкото уместни са почти всички твои цитати за “свободната воля”! така също, примерите за скритост, които приписваш на този по-скоро саркастичен текст, са доста неуместни – различието на личностите в Божеството, единството на Божествената и човешката природа в Христос и непростимия грях. Ето, казваш ти, проблеми, които никога не са бил решени. Ако имаш предвид това за изследванията, които софистите правят, когато разглеждат тези теми, какво ти е направило невинното Писание, та хвърляш вината за такава престъпна злоупотреба с него върху неговата собствена чистота? Писанието направо твърди, че Триединството, Въплъщението и непростимият грях са факти. Няма нищо скрито или неясно в това. Ти си въобразяваш, че Писанието ни казва как те са станали това, което са; но то не ни казва, нито пък се нуждаем да го знаем. Именно тук софистите обсъждат своите мечтания; задръж си своята критика и осъждение за тях, но остави на мира Писанията! Ако, от друга страна, имаш предвид самите факти, казвам отново: обвинявай не Писанията, а арианците и онези, за които Благовестието е скрито, които, по причина на действието на Сатана, техния бог, не могат да видят най-ясните доказателства за Триединството в Божеството и човешката същност на Христос.
С една дума: Яснотата[8] на Писанието е двойна, точно както има двойна липса на светлина. Първата е външна и е свързана със служението на Словото; втората засяга познанието на сърцето. Ако говориш за вътрешната яснота, истината е, че никой, който няма Божия Дух, не вижда и йота от това, което е в Писанията. Сърцата на всички хора са затъмнени, така че, дори когато могат да обсъждат и цитират всичко, което е в Писанието, те не разбират или не познават наистина нищо от него. Те не вярват в Бога, нито вярват, че са Божии създания, нито каквото и да било друго – както Пс. 14 казва, “Безумният рече в сърцето си, няма Бог” (Пс. 14:1). Духът е нужен за разбиране на цялото Писание и на всяка част от Писанието. Ако, от друга страна, говориш за външна яснота, истината е, че нищо не е оставено скрито или неясно, но всичко, което е в Писанието, е доведено чрез Словото до най-ясна светлина и прогласено на целия свят.

(iii) За важността на това да знаем каква сила има “свободната воля”

Още по-нетърпимо е твоето класифициране на “свободната воля” сред “безполезните учения, без които можем. ” На нейно място ти ни даваш списък на това, което ти смяташ за достатъчно за християнското благочестие – една схема, всъщност, която един юдеин, или един езичник, които не знаят нищо за Христос, лесно биха начертали; защото не споменаваш Христос и в една единствена буква – като че смяташ, че християнското благочестие е възможно без Христос, доколкото с цяло сърце служим на Бога (“който самият е доброта,” казваш ти).
Какво да кажа тук, Еразъм? Ти излъчваш Лукиян от всяка своя пора; пиеш от Епикур с кофата. Ако не смяташ тази тема за необходима грижа за християните, любезно се оттегли от бойното поле; ние нямаме допирна точка; аз смятам тази тема за жизнено важна. Ако е “нерелигиозно,” “безделно,” “излишно” – твоите думи – да знаем дали Бог предузнава въобще нещо; дали нашата воля е по някакъв начин участвуваща в нещата свързани с вечното спасение или дали е просто пасивен предмет на делото на благодатта; дали вършим нашите добри и зли дела от чиста необходимост – тоест, дали всъщност не сме пасивни, докато те биват изработвани в нас – тогава може ли да попитам кое всъщност представлява благочестиво, сериозно, полезно познание? Това е слаб аргумент, Еразъм; и това вече е прекалено. Трудно е да го припишем на незнание от твоя страна, защото вече не си млад,[9] живял си сред християни и от дълго време изследваш святите писания; не ми оставяш никаква възможност да те извиня или да мисля добри неща за теб. И освен това папистите оправдават и приемат тези възмутителни изявления само защото ти пишеш против Лутер! Ако Лутер го нямаше и ти напишеше това, те биха те разчленили на парчета! Платон и Сократ може да са ми добри приятели, но истината трябва да бъде почитана над всичко. И, колкото и ограничено да е твоето разбиране на Библията и на християнския живот, дори някой, който е противник на християните, трябва да знае кое те смятат или не смятат за полезно и необходимо. А тук ти, теологът, учителят на християните, който трябва да пише за тяхно наставление трактат за християнството, не просто се колебаеш по своя скептичен начин кое е полезно и необходимо за тях; ти самият се нахвърляш върху себе си, отхвърляш своите собствени принципи и правиш твърдение – нечуто досега твърдение! – че това е нещо несъществено; когато всъщност, ако то не е наистина съществено и не е известно със сигурност, тогава не остава нито Бог, нито Христос, нито благовестието, нито вярата, нито нищо друго дори от юдаизма, да не говорим за християнството! В името на Безсмъртния Бог, Еразъм, колко уязвим оставяш себе си, колко открит оставаш за атаки и подигравки! Какво добро и правилно би могъл ти да пишеш за “свободната воля,” когато с тези твои думи ти издаваш крайно невежество относно Писанието и благочестието? Но аз ще спра дотук; няма да използвам моите собствени думи, за да се занимавам с теб (това може би ще направя по-долу); ще се придържам към твоите.
Образът на християнството, който си очертал, съдържа, освен другите неща, следното: “Трябва да се борим с цялата си сила, да се придържаме към изцелителния балсам на разкаянието,[10] и да се опитваме чрез всякакви средства да придобиваме Божията милост, без която човешката воля и дейност са неефективни. ” И това: “Никой не трябва да губи надежда за оправдание от Бога, който по самото Си естество е доброта.” Тези лишени от Христос, лишени от Духа твои думи са по-студени от лед; всъщност, те отнемат красотата от твоето красноречие. Може би те са неохотно признание, извлечено от теб (бедния човечец!) поради страха от тиранична йерархия,[11] иначе изглеждаш като краен атеист! Поне това е което твоите думи твърдят: че има някаква сила в нас; че има такова нещо като борба чрез собствената сила; има милост в Бога; има начини за придобиване на тази милост; има Бог, който по природа е справедлив и самият Той е доброта; и така нататък. Но ако човек не знае каква е тази “сила” – какво хората могат да правят и какво се прави за тях – каква е тази “борба,” какъв е обхватът и границите на нейната ефективност – тогава какво да прави? Какво ще му кажеш ти да прави? Нека да видим.
“Нерелигиозно, безделно и излишно е” (казваш ти) “да искаме да знаем дали нашата воля действува нещо в нещата отнасящи се до вечното спасение или дали е напълно пасивна под делото на благодатта.” Но тук говориш обратното, казвайки, че християнското благочестие се състои в “да се борим с всичката си сила” и че “без Божията милост нашата воля е неефективна.” Тук ти явно твърдиш, че волята е в някакво отношение активна в нещата, отнасящи се към вечното спасение, защото ти я представяш като борба; и отново, ти я представяш като обект на Божествено действие, когато казваш, че без Божията милост тя е неефективна. Но ти не определяш границите, в които трябва да мислим за волята като действуваща и като пасивна; ти правиш всичко възможно да създадеш невежество относно това какво Божията милост и човешката воля могат да извършат чрез самото твое учение, което учи какво Божията милост и човешката воля всъщност вършат! Така тази твоя предпазливост те върти в кръг; тя те прави да решиш да не заставаш на никоя страна, да се измъкваш от Сцила и Харибда незасегнат – така че ако вълните в открито море те люлеят и заливат, да можеш да твърдиш всичко това, което сега отричаш, и да отречеш всичко, което сега твърдиш!
Ще изложа пред теб твоята теология с няколко аналогии.[12] Да предположим, че един поет или оратор никога не е мислил за това какви способности има, какво може и какво не може, и какво предметът, който засяга, изисква от него – никога не е взел предвид поговорката на Хораций относно “Какво раменете могат да носят и какво не могат”[13] – но направо се залавя с работа, мислейки си: “Трябва да се боря да го направя; безделно и излишно е да питам дали имам достатъчно познания и красноречие и способности” – какво би си помислил за него? И ако някой, който иска богата реколта, не е бил достатъчно безделен да свърши излишната работа да изследва естеството на почвата (както Вергилий в Георгиките толкова безделно и безсмислено съветва), а се втурва необмислено към работата, не мислейки за нищо друго освен работата, и оре морския бряг и хвърля семето си навсякъде, където има свободно място, било то на пясъка или в калта – какво би си помислил за него? А ако човек, който е тръгнал на война и иска славна победа, или носи отговорност за някаква друга област от общественото служение, не е толкова безделен да размисли какво има в своя власт, било съкровищница, от която да се финансира, било то подготвени войници, било то възможност за действие; но пренебрегва съвета на историка[14] (“Преди да действуваш, мисли, и когато си обмислил, действувай бързо”), и тръгва напред със затворени очи и запушени уши, крещейки само “Война! Война!” – надявайки се на делата си? Кажи ми, Еразъм, какво мислиш за такива поети, фермери, генерали и държавници? Ще добавя един текст от Евангелието: “Кой, ако иска да строи кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има да я довърши” – е, каква е оценката на Христос за такъв човек? (ср. Лука 14:28).
Точно по такъв начин ти не предписваш нищо друго освен да вършим дела, но ни забраняваш да изследваме, измерваме и познаваме границите на нашите способности, като че ли това е безделно, излишно и нерелигиозно занимание. В това, с целия този ужас от неблагоразумието и тази показна трезвост, към които те тласкат твоята велика предпазливост, ние те виждаме да поучаваш неблагоразумие в неговата най-лоша форма. Софистите са наистина глупци и луди да следват своите празни изследвания; но те грешат по-малко от теб, който всъщност учиш хората да отглеждат в себе си лудост и ги предаваш на глупост. И твоята лудост е още по-голяма, защото ни уверяваш, че тази глупост е най-красивото християнско поведение, почтеност, сериозно благочестие – и спасение! И ако не правим това, което ни казваш, твърдиш (ти, заклетият враг на твърденията!), че ние сме нерелигиозни, безделни и празни! – и така ти възхитително се промъкваш покрай Сцила, но избягваш и Харибда! Увереността в собствените ти умения е това, което те води; мислиш, че чрез своето красноречие можеш така да заблудиш читателите, че никой да не осъзнае какво пазиш в сърцето си и какво се опитваш да постигнеш с тези твои хлъзгави писания. Но Бог не е за подиграване и не е добра политика да се изправяш срещу Него!
Нещо повече: ако ставаше въпрос за писане на поезия, или подготовка за жътва, или военна или обществена служба, или строеж на къща, за които да ни учиш на такава лудост, би било възмутително, особено от такъв велик човек като теб, но би могло да ти бъде простено – поне от християните, които не обръщат внимание на тези временни неща. Но когато казваш на християни да позволят на тази лудост да ги води в техния труд, и да ги убеждаваш, че тяхното следване на вечното спасение те не трябва да се занимават да знаят какво е в тяхната сила и какво не е – та това направо е грях, който е наистина непростим. Защото докато не знаят границата на своите възможности, те няма да знаят какво да правят; докато не знаят какво да правят, не могат да се покаят, когато съгрешат; а непокаяното сърце е непростим грях. Ето къде ни води твоята умерена, скептична теология!
Така че не е нерелигиозно, безделно или излишно, а в най-висша степен разумно и необходимо за християнина да да знае дали неговата воля има нещо общо с нещата свързани със спасението. Наистина, нека да ти кажа, това е опорната точка, на коята се крепи нашата дискусия, същественият проблем между нас; нашата цел е, просто, да изследваме какви способности има “свободната воля,” до каква степен тя е подчинена на Божественото действие и как стои по отношение на Божията благодат. Ако не знаем нищо за тези неща, няма да знаем въобще нищо за християнството и ще бъдем най-окаяни сред всички хора на земята! Който не е съгласен с това твърдение, трябва да признае, че не е християнин; и който го осмива или подиграва, трябва да осъзнае, че е първи враг на християните. Защото ако аз съм невеж по отношение на естеството, размера и огряниченията на това, което мога и трябва да правя по отношение на Бога, ще бъда също толкова невеж и несигурен за естеството, размера и ограниченията на това, което Бог може и ще направи в мен – макар че Бог всъщност действува всичко във всички (ср. 1 Кор. 12:6). И така, ако съм невеж по отношение на Божиите дела и Божията сила, аз съм невеж по отношение на самия Бог; и ако не познавам Бога, не мога да Му се покланям, да Го хваля, да Му благодаря или да Му служа, защото не знам какво дължа на себе си и какво на Него. Следователно, трябва да имаме в ума си ясно разграничение между Божията и нашата сила, Божието и нашето действие, ако искаме да живеем благочестив живот.
Така, както виждаш, тази тема е част от всяко завършено обобщение на християнството. Познанието на себе си и познанието за Бога и Неговата слава са свързани с нея. Което означава, мой скъпи Еразъм, че е просто нетърпимо от твоя страна да наричаш познанието за нея нерелигиозно, безделно и излишно. Твоите претенции към нас са много, но страхът от Бога изисква от нас всичко. Наистина, ти самият виждаш, че всяко добро в нас се дължи на Бога и го твърдиш в своето обобщение на християнството; и това твърдение със сигурност изисква и второ твърдение, а именно, че само Божията милост изработва всичко, а нашата воля не извършва нищо, а е предмет на Божественото действие, иначе не всичко би се дължало на Бога. И все пак малко по-нататък ти отричаш, че е религиозно, благочестиво или разумно да твърдим или да знаем тези неща! Само един непоследователен мислител, несигурен и неопитен в Божиите неща, може да говори по този начин.

(iv) За определящото Божие предузнание

Друг въпрос в обобщението на християнството е познанието дали Бог предвижда всичко условно, или правим всички неща по неизбежност. Ти представяш и това познание като нещо нерелигиозно, безделно и напразно, точно както нечестивите правят – всъщност, дяволите и осъдените го представят също като омразно и отвратително! Ти си достатъчно мъдър да страниш от такива въпроси, доколкото е възможно; но си много слаб реторик и теолог, ако се заемаш да отвориш устата си и да ни учиш за “свободната воля” без познание за тези неща. Аз де действувам като твой подбудител; макар аз самият да не съм реторик, ще посмея да понауча един превъзходен реторик на неговата работа. Да предположим, че Квинтилиан, решавайки да пише относно риториката, каже, “По мое мнение, всичката тази излишна глупост относно въображение, систематизиране, дикция, памет и въображение трябва да бъде изхвърлена; достатъчно е да се знае, че риториката е способност да се говори добре” – не би ли се смял на такъв автор? Но, точно по същия начин, ти първо избираш да пишеш за “свободната воля,” а след това изключваш от разглеждането цялото съдържание и всички съставни части на темата, за която ще пишеш! Защото не можеш да знаеш какво е “свободна воля” без да знаеш какви способности има човешката воля, и какво Бог прави, и дали предузнава по неизбежност.
Със сигурност твоите реторици учат, че който ще говори по даден предмет, той първо трябва да каже дали той съществува, след това какъв е, какви са частите му, кое е обратно на него, свързано с него, като него и така нататък? Но ти лишаваш бедната “свободна воля” от всички тези предимства и не поставяш нито един въпрос, свързан с нея, освен първия, т.е. дали тя съществува (и ние ще видим колко безсмислени са твоите аргументи по този въпрос) – така аз никога не съм виждал по-некомпетентна книга относно “свободната воля” (ако не смятаме елегантността на нейния език)! Всъщност, софистите спорят по-добре от теб по този въпрос, колкото и лишени да са от реторични умения; защото, когато засягат “свободната воля,” те наистина се опитват да решават всички въпрси, свързани с нея (дали съществува, какво е, какво прави, как съществува, и т.н.) – макар те също да не успяват да постигнат целта си. Затова, в тази моя книга ще измъчвам теб и всички софисти докато ми кажете точно какво “свободната воля” може и прави; и се надявам така да те измъча (с Христовата помощ), че да те принудя да се покаеш, че въобще си публикувал твоята Беседа.
Следователно, фундаментално необходимо и разумно е за християните да знаят, че Бог не предузнава нищо условно, а предвижда, предопределя и върши всички неща според Своята непроменима, вечна и непогрешима воля. Този снаряд събаря “свободната воля” и безвъзвратно я разрушава; така че онези, които я защитават, трябва или да отрекат моя снаряд, или да си представят, че не го забелязват, или да намерят някакъв друг начин да го избягнат. Преди да заявя това с моите собствени аргументи и авторитета на Писанието, първо ще го заявя с помощта на твоите думи.
Със сигурност ти си този, мой добър Еразъм, който преди малко твърдеше, че Бог е по природа справедлив и е самата доброта? Ако това е вярно, не следва ли, че Той е непроменимо справедлив и добър? Тоест, както Неговото естество остава непроменено за цялата вечност, така са и Неговата справедливост и доброта? И това, което се казва за Неговата справедливост и благост, трябва също да се каже за Неговото знание, Неговата мъдрост, Неговата доброта, Неговата воля и другите Божествени качества. Но ако е религиозно, благочестиво и разумно да се твърдят тези неща за Бога, както ти правиш, какво е станало с теб, че сега си противоречиш, като твърдиш, че е нерелигиозно, безделно и напразно да казваме, че Бог предузнава като предопределя? Ти настояваш, че трябва да учим за непроменимостта на Божията воля, докато ни забраняваш да познаваме непроменимостта на Неговото предузнание! Дали предполагаш, че Той не желае това, което предузнава, или че не предузнава това, което желае? Ако Той желае това, което предузнава, Неговата воля е вечна и непроменима, защото Неговото естество е такова. От което следва, по необорима логика, че всичко, което правим, колкото и променливо и условно да ни изглежда, всъщност се прави неизбежно и непроменимо чрез Божията воля. Защото Божията воля е действуваща и не може да бъде осуетена, тъй като силата принадлежи на Божието естество; и Неговата мъдрост е такава, че Той не може да се заблуждава. Тъй като Неговата воля не може да бъде осуетена, това, което се прави, не може да се прави, освен когато се прави където, когато, както, колкото и чрез когото Той предузнава и желае. Ако Божията воля беше такава, че, когато дейстието е извършено и докато все още съществува, волята престава (както в случая с желанието на човека, който, когато е построил къщата си, престава да желае тази същата къща, като че ли вече е мъртъв), тогава наистина може да се каже, че нещата стават условно и променимо. Но всъщност обратното е вярно: действието престава, но волята остава – толкова далеч извън границите на възможността е създаването и продължаващото съществуване на нещо да бъде условно. За да не се заблуждаваме относно нашите понятия, нека обясня, да бъде извършено условно не означава на латински, че направеното нещо само по себе си е условно, но че то се прави по условна и променима воля – такава, каквато не може да се намери в Бога! И едно действие не може да се нарече условно, ако не го правим “условно,” т.е. по случайност и без предварително намерение; тоест, когато нашата воля или нашите ръце се докоснат до нещо, дадено ни като че ли от случайността, без ние предварително да сме мислили или планирали нещо за него.
Бих искал, наистина, да имаме по-добро понятие за нашата дискусия от общоприетото, неизбежност, което не може да се използва точно нито за човешката воля, нито за Божията. Неговият смисъл е твърде груб и чужд за разглеждания предмет; защото то предполага някакъв вид принуда и нещо, което е против волята, което не е част от разглеждания възглед. Волята, била тя Божия или човешка, прави това, което прави, добро или лошо, не по принуда, а както иска или желае, както ако е напълно свободна. Но Божията воля, която ръководи нашата променлива воля, е непроменяща се и сигурна – както Боеций пее, “Самият Ти непоклатим, даваш движение на всички”; а нашата воля, принципно поради своята извратеност, не може сама по себе си да върши добро. Следователно, разбирането на читателя трябва да добави това, което самата дума не може да изрази, от своето разбиране за замисленото значение – непроменимата Божия воля от една страна и безсилието на нашата извратена воля от друга. Някои го наричат неизбежност на непроменимостта, но този израз е и граматично, и теологично погрешен.[15]
Това е въпрос, по който софистите се трудят от много години (и най-после са победени и принудени да се предадат): те твърдят, че всички неща стават неизбежно, но по неизбежността на следствието (както те го казват), а не по неизбежността на последвалото нещо. Но с това разграничение те всъщност отхвърлят силата на своето собствено признание – или, всъщност, те отхвърлят самите себе си! Не е трудно да докажа колко нереално е това разграничение. Под неизбежност на следствието те приблизително имат предвид следното: Ако Бог желае нещо, тогава то трябва да стане; но това, което идва в съществуване, не е нещо, което само по себе си трябва да съществува; защото само Бог съществува неизбежно, а всичко друго престава да съществува когато Бог пожелае. Това означава, че Божието действие е неизбежно, ако Той го желае, но направеното нещо не е само по себе си неизбежно. И какво постигат с тази игра на думи? Следното, предполагам – направеното нещо не е неизбежно; тоест, то не притежава неизбежност в своето същностно естество: което означава, че направеното нещо не е самият Бог! Въпреки това, остава вярно, че всяко нещо наистина става неизбежно, ако Божието действие е неизбежно или има неизбежност на последователността, както вярно е и обратното, че то не става неизбежно, в смисъла, че то не е Бог и няма неизбежност в своето същностно естество. Ако аз идвам в съществуване по неизбежност, не ме интересува много че моето съществуване и битие са сами по себе си променливи; колкото и случаен и променлив да съм (и аз не съм Бог, неизбежното Същество), все пак съществувам!
Така че тяхната абсурдна формула, всички неща стават по неизбежност на следствието, но не по неизбежност на последвалото нещо, се свежда просто до това: всичко става по неизбежност, но нещата, които стават, не са самия Бог. Но каква нужда имаме да ни се казва това? – като че ли има някаква опасност някой да заяви, че нещата, които стават, са Бог, или притежават божествена или неизбежно съществуваща природа! Така нашето първоначално предположение все още стои и остава непоклатимо: всички неща стават по необходимост. В това няма никаква неяснота или неизвестност. В Исая се казва, “Намерението Ми ще устои, и ще извърша Моята воля” (46:10); и всеки ученик знае значението на “намерение,” “воля,” “извърша,” “устои”!
И защо тези неща трябва да се смятат за толкова скрити от нас, християните, че да е нерелигиозно, безделно и напразно да ги изучаваме и познаваме, когато те толкова често са на устните на езическите поети и обикновените хора! Колко често Вергилий, например, споменава съдбата? “Всички неща стават по непроменим закон.” И отново, “Ако Съдбата те призове.” И отново, “Ако скъсаш нишката на Съдбата.”[16] Поетът просто иска да покаже, че в разрушаването на Троя и началото на Римската империя Съдбата е направила повече от всички човешки усилия. Всъщност, той дори подчинява своите безсмъртни богове на Съдбата. Дори самите Юпитер и Юнона трябва да й се предадат. Затова поетите представят трите Съдби[17] като непроменими, неумолими и безвъзвратни в своте постановления. Тези мъдреци са знаели какво житейският опит показва, че целите на никой човек не стават така, както са планирани, но събитията връхлитат върху всички хора обратно на техните очаквания. “Ако Троя можеше да устои чрез човешка ръка, тя щеше да устои чрез моята ръка,” казва Вергилиевият Хектор.[18] Оттук и най-честият израз, който на устните на всеки човек – “да бъде Божията воля”; и: “ако е рекъл Бог”; и: “Бог така пожела,” “такава беше Божият воля.” “Такава беше твоята воля,” казва Вергилий. Следователно виждаме, че познанието за предопределението и Божието предузнание е оставено в света не по-малко ясно от познанието за самото Божество. Но онези, които искаха да изглеждат мъдри, се опитват с аргументи да избягат от него, докато сърцата им се помрачиха и те огрупяха, както Рим 1 (ст. 21-22) казва, и отрекоха, или решиха да не познават, нещата, които поетите и обикновените хора, и дори и тяхната собствена съвест, смятат за най-известни, най-сигурни и най-истинни.

(v) За важността на това да знаем, че Бог определя всички неща

Трябва също да посоча не само колко истинни са тези неща (ще разглеждам това по-пълно от Писанието по-долу), но и колко благочестиво, праведно и необходимо е да ги познаваме. Защото там, където те не са познати, не може да има вяра, нито поклонение пред Бога. Да нямаш това познание означава наистина да не познаваш Бога – а спасението е забележително несъвместимо с такова невежество. Защото ако се колебаеш да вярваш, или си твърде горд да признаеш, че Бог предузнава и желае всички неща, не условно, но неизбежно и непроменимо, как можеш да вярваш, уповаваш и разчиташ на Неговите обещания? Когато Той дава обещания, трябва да не се съмняваш, че Той знае, може и ще извърши това, което обещава; иначе няма да Го считаш нито за истинен, нито верен, което е неверие и е върхът на непочитанието, и отричане на Всевишния Бог! И как можеш да си така сигурен и уверен, ако не знаеш, че сигурно, непогрешимо, непроменимо и неизбежно Той знае, желае и ще извърши това, което обещава? Не само трябва да сме сигурни, че Бог определя и ще изпълни Своята воля неизбежно и непроменимо; трябва се радваме този факт, както Павел прави в Рим. 3 – “Но Бог нека бъде верен, а всеки човек лъжлив” (ст. 4), и отново, “Не че е пропаднало Божието слово” (Рим. 9:6), и на друго място, “Но твърдата основа от Бога стои, имайки този печат; Господ познава Своите Си” (2 Тим. 2:19). В Тит 1 той казва: “Който преди вечни времена е обещал Бог, Който не лъже” (ст. 2). И Евр. 11 казва: “Който идва при Бога трябва да вярва, че има Бог и Той възнаграждава ония, които Го търсят” (ст. 6).
Тогава, ако биваме учени, че трябва да бъдем невежи за предопределящото предузнание на Бога и неизбежността на събитията, християнската вяра е разрушена до основи и Божиите обещания и цялото благовестие напълно се разпадат; защото главната и единствена утеха на християнина във всяко нещастие лежи в познанието, че Бог не лъже, но непроменимо прави всички неща да стават, и че Неговата воля не може да бъде осуетена, променена или забавена.
Виж сега, мой добър Еразъм, докъде ни води тази твоя предпазлива, миролюбива теология! Ти ни призоваваш да отстъпим и забраняваш нашите усилия да учим за Божието предузнание и неизбежността, която е върху всички хора и неща, и ни съветваш да изоставим, да избягваме и да презираме такива изследвания; и с това ни учиш но твоите недомислени принципи – че трябва да се стремим към непознаване на Бога (което си идва в нас и без да се стремим, всъщност ние се раждаме с него) и така да презрем вярата, да изоставим Божиите обещания и да отречем всички утешения на Духа и изобличенията на нашата съвест. Самият Епикур едва ли би дал такъв съвет! Нещо повече, не достатъчно доволен от това, ти наричаш онези, които са загрижени да придобият въпросното познание безбожни, безделни и празни, а онези, които не ги е грижа за него, благочестиви, набожни и трезви. Какво имаш предвид с тези думи освен че християните са безделни, празни и безбожни хора? И че християнството е безсмислено, празно, глупаво и направо безбожно нещо? Ето отново, в своето желание да ни предпазиш от нещо прибързано, ти си позволяваш да бъдеш отнесен в обратната крайност (както глупците) и поучаваш самото естество на безбожната, самоубийствена лудост. Сега виждаш ли, че по този въпрос твоята книга е толкова безбожна, богохулна и светотатствена, че друга такава не може да се намери?
Както казах преди, не говоря за твоето сърце; защото не мисля, че си толкова загубен, че искрено да искаш да поучаваш тези принципи или да ги видиш приложени. Но исках да те направя да осъзнаеш какви възмутителни изказвания е принуден да бълва необмислено защитникът на една лоша кауза; а също и какво означава да вървим срещу Божиите факти и Божието Слово, когато се преструваме, че изискваме от другите, а презираме съвестта си като отказваме да участвуваме в това, към което ги призоваваме. Да преподаваш святите Писания и благочестието не е игра и не е шега,[19] защото тук е много лесно да паднеш по начина, който Яков описва: “който съгреши в едно нещо, става виновен за всичко” (2:10). Защото когато се покажем склонни да омаловажаваме дори малкото и престанем да се отнасяме към свещените Писания с достатъчно почитание, ние скоро биваме въвлечени в непокорство и победени от богохулство – както ти тук, Еразъм. Дано Господ да ти прости и да има милост към теб!
Аз знам, и се съгласявам с твоето твърдение, че софистите са повдигали множество въпроси по тези теми, и са ги примесвали с голямо количество безполезни странични неща, много от които ти посочваш; всъщност, аз ги атакувам по-ревностно и по-цялостно от теб. Но ти си неразумен и прибързан да объркваш и да събираш чистотата на свещената истина с просташките и глупави въпроси на нечестивите. “Замърсиха златото с мръсотия и промениха добрия му цвят,” както казва Еремия (Пл.Ер. 4:1). Но златото не трябва да бъде приравнявано с мръсотията и изхвърляно с нея, както правиш ти. Златото трябва да бъде иззето от техните ръце, чистото Писание трябва да бъде отделено от техния изгнил боклук; което винаги съм се опитвал да правя, така че божествената истина да бъде отделена от тяхната глупост. Нито трябва да ни смущава, че чрез техните изследвания не е постигнато нищо освен че когато се стремим да бъдем прекалено мъдри се стига до велика загуба на единство и липса на любов. Нашият въпрос не е какво са постигнали софистките изследователи, а как можем да станем добри хора и християни? И не трябва да обвиняваш християнското учение за злите дела на безбожните; всичко това е доста безсмислено и можеш да го говориш на друго място и да спестиш хартия.

(vi) За предполагаемите ползи от подтискането на определени истини

Под твоето трето заглавие ти се опитваш да ни превърнеш в несмислени, безделни епикурейци. Това е друг вид съвет, но не е по-разумен от вече цитираните преди две творения на твоя ум. “Някои неща” (казваш ти) “са от такъв вид, че, дори ако са истинни и могат да бъдат познати, би било неразумно да ги излагаме така, че всеки да ги чуе.” Ето отново, както обикновено, ти объркваш всичко, приравнявайки святото с несвятото, без въобще да правиш разлика между тях; и отново изпадаш в обиди и непочитане на Писанието и Бога. Както казах по-горе, това, което може да се намери в или да се докаже чрез свещените писания, е ясно и разумно, така че е безопасно да бъде публикувано, изучавано и познато – и, всъщност, така трябва да бъде. Така твоето твърдение, че някои неща не трябва да се излагат така, че да бъдат чути от всекиго, ако се отнася за съдържанието на Писанието, е лъжливо; а ако говориш за други неща, забележката ти е безсмислена и неуместна, и е загуба на хартия и време. Още повече, ти знаеш, че аз в нищо не се съгласявам със софистите; затова можеше да ме пощадиш и да не оставяш техните извращения пред моята врата. Спомни си, ти трябваше да напишеш твоята книга срещу мен! Аз знам къде софистите грешат; няма нужда ти да ми го казваш; аз самият съм ги критикувал достатъчно. Бих искал това да е ясно веднъж завинаги, и ще го повтарям винаги когато ме приравняваш със софистите и подробно обсъждаш тяхната лудост, атакувайки моята позиция. Така действуваш безскрупулно, както добре знаеш.
Сега нека погледнем твоите причини да ни дадеш такъв съвет. Вярно е, казваш ти, че, съгласно естеството на Бога, Той не е повече на небето отколкото е в дупката на бръмбара, или дори в канализацията (което ти самият се колебаеш да кажеш; а обвиняваш софистите за това, че бърборят за такива неща) – и въпреки това, внушаваш ти, ще бъде неразумно да говорим за това пред хората.
И така, на първо място, нека да оставим който иска да си бърбори – тук не се занимаваме с това какво хората правят, а какво е правилно и какво трябва да се прави; не как живеем, а как трябва да живеем. Кой от нас живее и се държи както трябва? Но с това задълженията и учението не биват осъдени; всъщност, те ни осъждат! Истината е, че ти вземаш от никъде и събираш всички тези безсмислици просто защото се срамуваш от този един въпрос, Божието предузнание; и, тъй като не можеш да го преодолееш с нито един аргумент, се опитваш междувременно да измориш читателя с поток от празнословие. Но достатъчно за това; обратно към темата.
Каква е целта на твоето твърдение, че някои неща не трябва да бъдат огласявани? Включваш ли предмета на “свободната воля” сред тях? Ако е така, всичко, което казах по-горе относно необходимостта от разбиране на “свободната воля,” ще дойде върху теб. И защо в този случай не следваш своите си принципи и оставяш своята си Беседа недописана? Ако правиш добре, че разглеждаш “свободната воля,” защо не одобряваш такава дискусия? Ако е лошо нещо, защо го правиш? Ако, от друга страна, не поставяш “свободната воля” в тази категория, тогава, още веднъж, ти през цялото време избягваш въпроса, разтягайки своята витиевата риторика с цел да ни отклониш от въпроса!
Ти не си прав и в своя пример в разглеждането на този пример, нито в осъждането като безполезно на публичното разгреждане на факта, че Бог е в дупка или в канализацията. Твоите мисли за Бога са твърде човешки. Аз определено признавам, че има някои вятърничави проповедници, които, не от религиозни или благочестиви подбуди, а защото искат аплодисменти или копнеят да бъдат оригинални, или просто не могат да си държат устата затворени, говорят най-фриволни глупости; но такива не са угодни нито на Бога, нито на човеците, дори ако твърдят, че Бог е на най-горното небе! Където, обаче, проповедниците са сериозни и благочестиви, поучаващи с трезви, чисти, здрави думи, те говорят публично за тези неща без риск от вреди, а дори с много полза. Със сигурност ние всички трябва да поучаваме, че Божият Син беше в утробата на Девата, и роден от нейната утроба. И каква е разликата между една човешка утроба и кое да е друго нечисто място? Можеш да използваш мръсен и отвратителен език, за да го опишеш; макар че ние заслужено осъждаме онези, които го правят, тъй като имаме изобилие от чисти думи, за да говорим за този необходим предмет без да говорим неприятни или непочтителни неща. Отново, тялото на Христос беше човешко, като нашето – и кое е по-мръсно от това? Но със сигурност не трябва поради това да спрем да казваме, че Бог обитаваше в това тяло – телесно, както Павел казва? (ср. Кол. 2:9). Кое е по-нечисто от смъртта? Кое е по-ужасно от ада? Но пророкът се радва, че Бог е с него в смъртта и близо до него в ада (ср. Пс. 16:10; 139:8).
Така че благочестивият ум не е шокиран да чуе, че Бог е в смъртта или в ада; макар че и двете са по-страшни и нечисти от дупката или канала. Наистина, тъй като Писанието свидетелствува, че Бог е навсякъде и изпълва всичко, благочестивият човек не просто казва, че Той е на тези места; по неизбежност то учи и знае, че Той е там – освен ако не предположим, че, ако някога бъда заловен от някой тиранин и хвърлен в тъмница или в канализацията (както е ставало с много светии), не ще мога там да призова Бога, нито да вярвам, че Той е с мен, докато не вляза в някоя украсена църква? Ако ни учиш такова безсмислие относно Бога и си шокиран от местата, където пребивава Неговото Естество, ще стигнеш до там да откажеш да позволиш Той да обитава с нас в небето – защото дори и най-горното небе не може да Го побере (ср. 3 Царе 8:27), нито е достойно за това. Истината е такава, каквато казах: ти изхвърляш своята жлъч срещу нас, както обикновено, за да омърсиш и дискредитираш нашата кауза, защото не можеш да го победиш или преодолееш.
А колкото до твоя втори пример, твърдението, че “има трима Богове,” признавам, че, ако бъде поучавано, то ще бъде истинска съблазън. Но не е нито истинско, нито библейско; това е просто плод на новата логика, която софистите са въвели. И какво означава това за нас?
Твоето разглеждане на твоя последен пример, случая с изповедта и задоволството, това е превъзходен пример на умела дипломация. От началото до края (както обикновено) ти стъпваш като котка върху горещи тухли,[20] страхувайки се да не изглежда, че атакуваш нашата позиция, нито че се противапастовяш на папската тирания – едно доста трудно положение за теб! Така че за известно време оставяш настрана Бога и съвестта си (какво го е грижа Еразъм какво Бог иска и какво съвестта прави в тези неща?); създаваш заблуда; рисуваш един неуместен фантом[21] и го атакуваш. Критикуваш хората, защото тяхната извратеност ги води да правят от проповядването на свободата от догмата и задоволството извинение за свобода в угаждането на плътта. “Обаче,” (казваш ти) “необходимостта от изповед до известна степен ги възпира.”
О, какво изтънчено, благородно чувство! Това преподаване на теология ли е? – да задължаваш под закон, по израза на Езекиил (ср. Ез. 13:18) да гониш до смърт души, които Бог никога не е задължавал? Та чрез тази логика ти отново поставяш върху нас цялата тирания на папските закони и да я защитаваш като полезна и разумна – защото тези закони също възпират извратеността на хората! Няма да започвам атаката, която този текст заслужава; но накратко, истината е тази: Добрият теолог учи, че хората трябва да бъдат възпирани от видимата сила на меча, когато вършат зло, както Павел поучава в Рим. 13 (ст. 1-4). Но тяхната съвест не трябва да е обвързвана от лъжливи закони и така измъчвана за грехове където според Божията воля няма грях. Съвестта е задължена само към Божия закон, а папската тирания, която чрез своята лъжливост плаши и убива душите отвътре и безполезно изтощава тялото отвън, е нашественик, който трябва да бъде изгонен незабавно. Макар че чрез външен натиск тя принуждава хората да правят изповеди и да извършват и други обременителни дейности, тя не възпира техните умове, които по този начин само биват подбуждани още повече да мразят и Бога, и човека. Нейното външно клане на тялото е също толкова безсмислено; то просто произвежда лицемери. Така че тираните, които налагат такива закони, не са нищо друго освен вълци грабители и разбойници, крадящи чоевшки души! И сега ти, експертът съветник на души, ни препоръчваш отново тези варварски душеубийци, които пълнят света с богохулство, горделиви лицемери, единствено за да ни подчиниш на някакво външно възпиране! – като че ли без да ни направиш лицемери и да унищожиш нашата съвест няма никакъв начин да ни научиш на възпиране, както вече казах!
И така, ти внасяш аналогии (защото искаш да покажеш своите учения и познаване на аналогиите): “има болести” (казваш ти) “за които е по-малко зло да бъдат понасяни, отколкото да бъдат изцелени, като проказата” – и т.н. И цитираш примера с Павел, който различава това което е законно и което е целесъобразно (ср. 1 Кор. 6:12). “Законно е” (казваш ти) “да говорим истината, но не е целесъобразно да го правим пред всякакви хора, нито във всяко време, нито на всяко място.”
Какъв многословен оратор си! – но напълно невеж относно това, което говориш. С една дума, ти гледаш на този предмет така, като че ли разглежданата тема е връщане на дълг или някакво друго незначително нещо, загубата на което има далеч по-малко значение от обществения мир, и следователно не трябва така да смущава някого да се колебае да отстъпва, премълчавайки, за да е сигурен, че няма да възникне никакъв повод за обществени смутове. Даваш ясно да се разбере, че този плътски мир и покой ти изглеждат далеч по-важни от вярата, съвестта, спасението, Божието Слово, славата на Христос и самия Бог. Затова, нека да ти кажа – и те моля това да влезе дълбоко в ума ти – че аз твърдя, че в тази дискусия е заложена една сериозна и жизнено важна истина, с вечни последствия; толкова важна и фундаментална, че трябва да бъде поддържана и защитавана дори с цената на живота, макар че резултатът от нейното отхвърляне би бил че целият свят ще бъде не само хвърлен в смут и объркване, но разтърсен в хаос и унищожен. Ако не схванеш това, ако то не те трогва, тогава гледай собствената си работа и остави тази тема на онези, които я разбират, интересуват се от нея и тя им е дадена от Бога!
Защото, благодаря на Бога, не съм такъв глупак, че да съм готов да поддържам и защитавам тази кауза толкова дълго, с такава твърдост и постоянство (инат, би казал ти), често с риск за живота си, непрекъснато мразен и бивайки обект на различни заговори – издържащ, с една дума, яростта на съюзените хора и дяволи - просто да печеля пари (които нито имам, нито искам), или известност (която не мога да имам дори да искам в един свят, който толкова много ме мрази), или да защитавам живота си (за който съм се лишил от правото да притежавам). Да не би да мислиш, че понеже твоето сърце трепери от тези смутове, ти си единственият, който има сърце? Аз също не съм направен от камък; не съм дете на Марпезийските скали. Но (тъй като само едното от двете е възможно) по-скоро бих се радвал в Божията благодат и бих понасял ударите на тези временни мъчения заради Божието Слово – което изисква да бъде утвърждавано с непобедима и непоклатима ревност – вместо да бъда смлян на прах под Божия гняв от непоносимите болки на мъчения, които ще бъдат вечни! Дано Христос да ти даде сърцето ти да не е това, което твоите думи показват – надявам се и се моля това да не е така – защото ти определено намекваш, че се съгласяваш с Епикур, че Божието Слово и бъдещият живот са басни. Защото твоето учение е предназначено да ни убеди, без да взема предвид папите, князете и мира, да изоставим и да предадем сигурното Божие Слово заради настоящето. Но когато изоставим това, ние изоставяме Бога, вярата, спасението и цялото християнство! Колко по-сигурен е съветът на Христос че по-скоро трябва да презрем целия свят!
Казваш тези неща просто защото не си чел, или поне не си забелязал, че често светът е в смут поради Божието Слово. Христос открито го твърди: “Не дойдох,” (казва Той) “да донеса мир, а меч” (Мат. 10:34). Така е и в Лука: “Дойдох да донеса огън на земята (12:49). Така и Павел, в 1 Кор. 6: “В тревоги,” и т.н. (2 Кор. 6:5). Пророкът в Псалм 2 дава подробно свидетелство за същата истина, когато казва, че народите се бунтуват, хората се разяряват, царете се надигат, управниците се наговарят срещу Господа и срещу Христа – като че ли казва, че многото и могъщите хора, богатство, власт, мъдрост, праведност и всичко, което се издига в света, се противопоставя на Божието Слово. Погледни в Деяния на Апостолите и виж какво става в света само поради Павловите думи (да не говорим за другите апостоли) – как сам-самичък той обърка и юдеи, и езичници. Както неговите врагове казаха за него, той изопачи света! (Деян. 17:6). Израилевото царство беше хвърлено в смут, както се оплакваше Ахав (3 Царе 18:17). А какви смутове имаше при другите пророци, когато биваха екзекутирани или убивани с камъни, а Израел беше отвеждан в робство в Асирия и Юда във Вавилон! Това мир ли беше? Светът и неговият бог не могат и няма да понасят Словото на истинския Бог, а истинският Бог не може и няма да мълчи. Сега тези двама богове са във война; така че какво друго може да има по света освен война?
Следователно, да искаш да потушиш тези конфликти означава да искаш да премахнеш Божието Слово и да спреш неговото разпространяване. Когато Божието Слово дойде, то идва да промени и да обнови света, а дори езическите автори признават, че такива промени не могат да станат без смутове и катаклизми – нито, всъщност, дори без кръвопролитие. Работата на християнина е да очаква и твърдо да издържа тези неща – както Христос казва, “Когато чуете за войни и военни слухове, да не се боите; защото тези неща трябва първо да станат, но това още не е краят” (Мат. 24:6). Лично аз, ако не виждах тези смутове, бих казал, че Божието Слово не е в света. Сега като ги виждам, радвам се в сърцето си и им се смея, знаейки със сигурност, че папското царство и неговите съюзници ще паднат; защото сега Божието Слово се проповядва с пълна сила, а те са неговата главна мишена.
Наистина виждам, добри ми Еразъм, че в много от своите книги ти оплакваш загубата на мира и съгласието, и правиш много опити да излекуваш раната. Намеренията ти са сред най-добрите (поне така си мисля); но болният от подагра крак се смее на твоите докторски усилия. Тук, както ти самият признаваш, наистина плаваш срещу течението; всъщност, ти се опитваш да загасиш огън със слама! Спри да се оплакваш, прекрати лекарските си усилия; началото и продължаването на този конфликт са от Бога; и той няма да престане докато всички, които се противопоставят на Словото станат като калта по улиците. Обаче, мога само да съжалявам, че такъв велик теолог като теб трябва да се върне в училището и отново да бъде учен на тези неща, когато ти трябваше да учиш другите на тях.
Твоят елегантен афоризъм, че някои болести могат да бъдат понасяни с по-малко вреда отколкото ако бъдат излекувани, е уместен тук; но ти го прилагаш неправилно. Наречи “болести, които могат да се понасят с по-малко вреда” на тези смутове, катаклизми, обърквания, несъгласия, раздори, войни и всичко друго от този вид, с което светът бива разтърсван и удрян заради Божието Слово! Тези неща, казвам аз, бивайки временни, могат да бъдат издържани с по-малко вреда от закоравялите зли пътища, които неизбежно ще унищожат всички души, които не са променени от Божието Слово. Ако Словото бъде премахнато, вечното добро, Бог, Христос и Духът, ще бъдат премахнати с него. Колко по-добре е, тогава, да изгубим света вместо да изгубим Бога, Създателя на света, който може да създаде хиляди светове на ново, и е по-добър от безброй много светове! Защото какво са временните неща в сравнение с вечните? Следователно, трябва да издържаме това прокажено избухване на временни злини, вместо да държим света в мир и свободен от такива смутове; защото цената на този мир ще бъде кръвта и унищожението на всички души, които след това ще бъдат унищожени и проклети завинаги! Защото целият свят няма достатъчна стойност да изкупи и една единствена душа.
Ти владееш изтънчените, елегантни аналогии и епиграми; но начинът, по който ги прилагаш, когато разглеждаш святите неща, е инфантилен – всъщност, извратен. Ти пълзиш по земята и не можеш да си представиш нищо, което да е над човешкото разбиране. Но няма нищо инфантилно, или просто човекоподобно, в Божиите действия; те са Божествени и надхвърлят човешките схващания. И затова не успяваш да видиш, че поради Божията воля и действие тези смутове и разделения бушуват в света – и затова се страхуваш, че небето ще падне! Но аз, чрез Божията блатодат, ясно виждам това, което ти не можеш да видиш; всъщност, аз виждам запазени за бъдещите поколения други, по-големи катаклизми, в сравнение с които настоящите са шептене на лек бриз или ромон на тих поток.
Сега, да се върнем към доктрината за свободата от изповедта и задоволството: ти отричаш, или поне показваш, че не знаеш, че съществува такова нещо като Божието Слово. Това, разбира се, е въпрос на друг разговор. Аз, от моя страна, знам със сигурност, че има такова нещо като Божие Слово, което защитава християнската свобода и ни предупреждава да не позволяваме да бъдем подмамвани в робство на човешки предания и закони. На друго място съм поучавал това подробно; но, ако ти искаш да влезеш в списъците, готов съм да го обсъждам и защитавам и с теб. (Има доста голям брой книги, писани от мен, по този предмет.)
“Но” (казваш ти) “папските закони все пак трябва да се понасят и спазват с милосърдие, защото все пак може да се окаже, че вечното спасение чрез Божието Слово е съвместимо с мира в света без каквито и да било смутове.”
Както казах по-горе, това е невъзможно. Князът на този свят не позволява законите на папата и неговите кардинали да бъдат спазвани свободно; неговото намерение е да заплита и връзва съвестта. Това истинският Бог не може да понася. Така че Божието Слово и човешките предания воюват неумолимо един срещу друг. Бог и Сатана лично са въвлечени в същия този конфликт, всеки борейки се да унищожи делата и да подкопае ученията на другия, както двама царе, които опустошават царствата един на друг. “Който не е с Мен,” каза Христос, “е против Мен” (Лука 11:23).
А колкото до твоя страх, че много хора с порочни наклонности ще злоупотребят с тази свобода, това трябва да се смята за един от гореспоменатите проблеми, част от временната проказа, която трябва да понасяме и болестта, която трябва да издържаме. Но това не трябва да се смята за толкова важно, че да оправдава премахването на Божието Слово за да възпре тяхната злоупотреба с него. Ако не всички могат да се спасят, все пак някои биват спасени; Божието Слово идва заради тях, така че те го обичат по-ревностно и се съгласяват с него по-охотно. Кое зло нечестивите не са извършли и преди да дойде Словото? И какво добро са направили? Не е ли бил светът винаги пълен с война, заблуди, насилие, кавги и нечестие от всякакъв вид? – дотолкова, че Михей сравнява най-добрите сред тях с трънен плет! (ср. Михей 7:4) – и какво мислиш, че би казал за другите? А сега, когато благовестието е дошло, хората обвиняват него за нечестието в света! – докато истината е всъщност, че доброто благовестие осветява нечестието на света; защото без благовестието светът живее в собствената си тъмнина. Така и необразованите обвиняват образованието заради това, с разпространяването си образованието прави тяхното невежество да стане очевидно. Такива са благодарностите, които даваме за словото на живота и спасението! Можем да си представим какъв страх е имало сред евреите, когато Благовестието е освободило всички хора от Мойсеевия закон. Как ли е изглеждало, че тази велика свобода дава голяма възможност за действие на злите хора? Но благовестието не е било отнето поради това; вместо това на благочестивите е казано да не използват своята свобода за да оневиняват плътта си (ср. Гал. 5:13), а неправедните са оставени сами да си навличат осъждението.
Нещо повече, няма никаква сила в тази част от твоя съвет – панацея, би трябвало да кажа - в която ти казваш: “Законно е да се говори истината; но не е целесъобразно да се прави това пред всякакви хора, нито по всяко време, нито по всякакъв начин,” и цитираш Павел (достатъчно неправилно), където той казва: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно” (1 Кор. 6:12). Павел не говори тук за преподаване на доктриналната истина; ти изопачаваш Павловите думи, насилвайки ги да означават това, което ти искаш. Истината е, че Павел би искал истината да се говори навсякъде, по всяко време, по всякакъв начин; така че той се наслаждаваше дори когато Христос биваше проповядван от завист и зла воля, и открито заявява, че се радва, независимо как се проповядва Христос (ср. Фил. 1:15f.). В текста, който ти цитираш, Павел говори само за поведението и практическото приложение на учението; той говори за онези, които, хвалейки се със своята християнска свобода, търсят своите си цели, без да се съобразяват как обиждат или нараняват слабите. Не; доктриналната истина трябва да се проповядва винаги, открито, без компромиси, и никога да не се изопачава или прикрива. В нея няма обида; тя е самата същност на почтеността. Кой ти дава правото и властта да ограничаваш християнското учение до конкретни личности, места, времена и случаи, когато Христос желае то да бъде свободно разпространявано и да царува по целия свят? “Божието Слово не се връзва,” казва Павел (2 Тим. 2:9); и трябва ли Еразъм да връзва Словото? Бог не ни е дал Слово, което се съобразява с времена, места или хора. Когато Христос казва: “Идете по целия свят” (Мат. 28:19), Той не казва, както Еразъм прави, “идете на това място, но не и на онова.” Отново: “Проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марка 16:15). Не казва: “на някои, но не и на други.” Накратко, ти вмъкваш в служението на Божието Слово съобразяване с хора, места, обичаи и времена; докато една велика страна от славата на Словото е именно това – че, както Павел казва, то няма лицеприятие, нито Бог гледа на лице (ср. Рим. 2:11; Еф. 6:9; Кол. 3:25). Отново виждаш колко неблагоразумно се втурваш срещу Божието Слово, като че ли оценяваш своите си мисли и идеи далеч над него.
Ако те помолим да ни определиш случаите, хората, и начините, в които истината трябва да се говори, кога ще можеш да ни дадеш своя отговор? Светът ще отмине и цялото съществуване ще изчезне още преди ти да би могъл да установиш и едно единствено надеждно правило. Какво ще стане със служението на поучаване, делото на наставляването на душите, докато те чакаме? Във всеки случай, как би могъл да определиш такива правила, когато не знаеш никакви общи принципи, управляващи хората, времената или начините? И дори ако ги знаеш съвършено, не познаваш сърцата на хората. Или може би начинът, времето и човекът, когото имаш предвид, са следните – така да преподаваш истината, че папата да не възразява, Цезарят да не се разгневи, понтифите и князете да не бъдат смущавани, и никакви смутове и катаклизми да не бъдат причинявани в света, да не би много да се съблазнят и нещата да станат по-зле? Ти сам видя по-горе какъв вид политика е това. Но ти се видя угодно да си позволиш тази безплодна реторика, за да можеш да кажеш нещо като всъщност не казваш нищо!
Колко по-подходящо е за нещастни хора като нас да оставим на Бога, Който познава сърцата на всички хора, славата да постановява начина, по който, и хората, на които, и случаите, когато истината трябва да се говори! Той Сам знае какво трябва да се каже на всеки, кога и как. Така, Той сам е постановил, че Неговото Благовестие, от което всички се нуждаят, не трябва да бъде ограничавано до някое място или време, но трябва да се проповядва на всички хора, по всяко време и на всички места. По-горе доказах, че това, което е изразено в Писанията, е ясно за всички, и е разумно, и трябва да се прогласява навсякъде – както сам заявяваш в своя Paraclesis, с по-добър разум отколкото правиш сега. Онези, които не желаят душите им да бъдат изкупени, както папата и неговите привърженици – остави ги да връзват Божието Слово и да възпират хората от живота и небесното царство; защото те самите не влизат, но не дават и на другите да влязат (ср. Мат 23:13). Носиш само вреда, Еразъм, когато служиш на тяхната лудост с това твое поведение.
Същата предпазливост присъствува и в твоя следващ съвет, че погрешните решения на съветите не трябва да бъдат публично признавани, да не би с това да се даде основание за отричане на авторитета на Бащите. Това, разбира се, е точно което папата иска от теб да кажеш! За него това е по-благозвучно от самото Благовестие; той ще бъде най-небагодарният, ако за награда не те почете с кардиналска титла, плюс всички съответни приходи! Но между другото, Еразъм, какво ще правят всички онези души, които са обвързани и колени според това нечестиво постановление? Това нищо ли е за теб? Разбира се, ти винаги смяташ, или си въобразяваш, че чоевшките постановления могат да бъдат спазвани заедно с Божието Слово без никакъв риск. Ако можеха, аз веднага бих приел твоите възгледи. Но, ако ти все още си в невежество, трябва отново да ти кажа: човешките постановления не могат да бъдат спазвани заедно с Божието Слово, защото първите връзват съвестта, а второто я освобождава. Двете неща са също толкова противоположни едно на друго, както са огънят и водата. Това наистина не би било така, ако човешките постановления биха могли да се спазват в свобода: тоест, като необвързващи съвестта. Но папата няма да позволи това, нито би могъл, освен ако не иска неговото царство да бъде унищожено и да дойде до своя край; защото то стои само чрез заробване и връзване на съвестта, която Благовестието е обявило за свободна. Следователно авторитетът на Бащите трябва да се смята за отречен и всяко погрешно решение, което са взели (както са всички, които противоречат на Божието Слово) трябва да се скъса и изхвърли; защото Христос е по-висш авторитет от Бащите. И така, накратко: ако заемаш тази позиция по отношение на Божието Слово, тя е богохулство; а по отношение само на другите неща, тогава твоят разводнен аргумент в полза на твоето поведение е нищо за мен, защото това, за което аз споря, е именно Божието Слово!

(vii) За предполагаемите вреди от прогласяването, че Бог предопределя всички неща

В последната част на своя Предговор, където ти искрено ни разубеждаваш от нашето учение, си мислиш, че победата е почти спечелена. “Какво” (казваш ти) “може да бъде по-безполезно от това да изявяваме на света парадокса, че всичко, което правим, вече е направено, не чрез “свободна воля,” а поради проста неизбежност, и Августиновия възглед, че Бог работи в нас и доброто, и злото; че Той награждава Своите добри дела в нас и наказва Своите зли дела в нас?” (Тук ти си многословен в даването на причини, или по-скоро изискванията си ние да ги даваме.) “Какъв бент на нечестие” (казваш ти) “ще отвори за хората разпространяването на такава новина! Кой зъл човек би променил живота си? Кой би повярвал, че Бог го обича? Кой би се борил срещу плътта си?” (Учудвам се, че в този огнен взрив не си си спомнил за разглеждания въпрос и не си казал: “Къде тогава ще намери свободната воля?”!)
Мой добри ми Еразъм! Отговарям както и преди. Ако смяташ, че тези парадокси са човешки нововъведения, защо им се противопоставяш? Защо си толкова разгорещен? Срещу кого говориш? Има ли днес някой човек в света, който да е атакувал човешките учения по-силно от Лутер? Твоята лекция срещу мен си е чиста загуба! Ако, обаче, ти вярваш, че тези парадокси са Божиите думи, тогава къде е твоята съвест, [22] къде е срамът ти, къде са, няма да кажа твоята известна умереност, но страхът и почитанието, които дължиш на истинния Бог? – защото това, което казваш, е, че няма по-безполезна информация от Божието Слово! Така че твоят Създател трябва да се научи от теб, Неговото създание, кое е полезно да се проповядва и кое не? Бог е бил толкова глупав и несмислен, нали, че не е знаел какво трябва да се проповядва докато се появи ти да Му кажеш как да бъде мъдър и какво да заповядва? – като че ли без ти да Му покажеш, Той не би осъзнал, че този парадокс включва последствията, които ти очертаваш? Апостол Павел, в своето Послание към Римляните, открито обсъжда същите тези неща, не тайно, а открито, публично, пред целия свят, и с по-груби думи от онези, които ти цитираш. “Когото Той закорави,” казва той; и отново, “Бог, желаейки да изяви гнева Си,” и т.н. (Рим. 9:18, 22). Кое е по-грубо (за плътта, във всеки случай) от Христовите думи, “Много са призвани, но малко са избрани?” (Мат. 22:14). И онтово, “Аз знам кои съм избрал?” (Йоана 13:18). Според твоя възглед, разбира се, няма информация по-безсмислена от всичко това – като твоята причина, както изглежда, е, че това може да тласне нечестивите към отчаяние, омраза и богохулство!
Виждам, че тук ти възприемаш възгледа, че истината и полезността на Писанието трябва да се измерват и решават според чувствата на хората – и за да бъдем точни, на най-нечестивите от хората; така че отсега нататък нищо да не е истинно, Божествено и разумно, освен това, което тези хора намират за угодно и приемливо; и което не е, изведнъж става безполезно, невярно и вредно. Какво друго твърдиш тук, освен че Божиите думи трябва да зависят от, и да се измерват чрез волята и властта на хората? Но Писанието казва обратното, че всички неща стават по волята и властта на Бога, и че цялата земя мълчи пред лицето на Господа (ср. Ав. 2:20). Човек, който говори като теб, трябва да си представя, че живият Бог не е нищо друго освен луд непоследователен декламатор, крещящ от импровизирана трибуна, чиито думи можеш да тълкуваш, приемаш или опровергаваш както ти е угодно, според техния наблюдаван ефект върху нечестивите. Тук даващ ясно да се види, скъпи ми Еразъм, колко малко искреност има в твоя съвет, даден по-рано, да почитаме величието на Божиите съдби. Тогава, занимавайки се с ученията на Писанието (където няма нужда да почитаме скрити тайни, защото никои доктрини не са скрити тайни), ти ни предупреди с най-набожен език срещу всяко любопитно нахлуване в Корикийските пещери, и почти ни наплаши въобще да не си четем Библията – макар че четенето на Библията е нещо, за което Христос и апостолите усилено ни увещават, както и самият ти правиш на дуго място. Но сега, когато действително сме дошли, не просто до ученията на Писанието или до Корикийската пещера, а до страшната тайна на Божието Величие – тоест, както беше казано, въпросът защо Той прави това, което прави – тук ти събаряш всички бариери и избухваш, та дори и богохулствуваш! Какво ли не непочитане не показваш към Бога, защото не можеш да видиш причината и целта на Неговата воля! Защо тук не се позоваваш на скритите и неясните неща? Защо не възпреш себе си и не обезсърчиш другите да си пъхат носа в неща, които Бог желае да държи скрити от нас, и не е направил открити в Писанията? Тук трябва да сложим ръцете си на устата ти; тук трябва да почитаме това, което остава скрито и да се преклоним пред тайните постановления на Божественото Величие, и да извикаме с Павел: “Кой си ти, човече, та да отговаряш против Бога?” (Рим. 9:20).
“Кой” (казваш ти) “ще се опита и ще промени живота си?” Отговарям, Никой! Никой не може! Бог няма време за твоите практикуващи себепромяна, защото те са лицемери. Избраните, които се боят от Бога, ще бъдат променяни чрез Святия Дух; останалите ще загинат непроменени. Забележи, че Августин не казва, че наградата е за ничии дела, нито за делата на всички, но за делата на някои хора. Така че ще има някои, които ще променят живота си.
“Кой ще повярва” (казваш ти) “че Бог го обича?” Отговарям, Никой! Никой не може! Но избраните ще го повярват; а останалите ще загинат без да го повярват, беснеещи и богохулствуващи, както ти ги описа. Така че ще има някои, които ще повярват.
Казваш, че чрез нашите учения се отваря бент от нечестие. Така да е. Нечестивите са част от гореспоменатата зла проказа, която трябва да издържим. Въпреки това, същите тези учения отварят за избраните, които се боят от Бога, врата към праведността, вход към небето, и път към Бога! Ако, както ти съветваш, трябва да крием тези учения, и да крием това Божие слово от хората, и да ги оставим да се мъчат под лъжливо уверение за спасение, без никога да се научат на страх от Бога и истинско смирение, и така никога да не идват чрез този страх до истинската спасителна благодат и любов – е, тогава ще трябва да имаме някаква причина да затворим този твой бент; защото на негово място ще трябва да отворим пред себе си и пред всеки друг широки врати, да, зеещи бездни и бушуващи водовъртежи, които ни свалят не само в греха, но до самите дълбочини на ада! Така ние самите няма да влезем в небето, и ще попречим и на влизащите (ср. Мат. 23:13).
“Каква полза или нужда има, тогава, да изявяваме такива неща, когато е вероятно да последват толкова вредни последствия?”
Отговарям: би трябвало да е достатъчно да кажа просто, че Бог е пожелал тяхното изявяване, и причината за Божествената воля не трябва да бъде търсена, а просто да бъде почитана и славата да бъде отдадена на Бога, Който, тъй като Той единствен е праведен и мъдър, никога не греши и не може да направи нищо глупаво и необмислено – колкото и да ни изглежда другояче. Този отговор ще задоволи онези, които се боят от Бога. Обаче (да кажа малко повече отколкото е нужно, тъй като има толкова повече, което мога да кажа), има две съображения, които изискват проповядването на тези истини. Първото е смиряването на нашата гордост и осъзнаването на Божията благодат; второто е естеството на християнската вяра.
Относно първото: Бог със сигурност е обещал Своята благодат на смирените: тоест, на онези, които ридаят и са отчаяни от себе си. Но човек не може напълно смирен докато не осъзнае, че спасението му е напълно извън неговата власт, решения, усилия, воля и дела, и зависи абсолютно от волята, решението, удоволствието и делото на Друг – единствено Бог. Докато е уверен, че може да направи дори най-малкия принос за своето спасение, той остава самоуверен и не се е отчаял докрай от себе си, и така не е смирен пред Бога; но замисля за себе си (или поне се надява и копнее за) положение, случай, действие, които ще му донесат крайното спасение. Но който не се съмнява, че неговата съдба зависи изцяло от Божията воля, се е отчаял изцяло от себе си, не избира нищо за себе си, но чака Бог да работи в него; и такъв човек е много близо до благодатта за своето спасение.
Така тези истини биват изявявани заради избраните, за да бъдат смирени и да бъдат сведени до нищо, и така да бъдат спасени. Останалите хора се противопоставят на това смирение; всъщност, те осъждат учението за отчаянието от себе си; те искат да остане поне малко, което могат да направят за себе си. Тайно те продължавата да са горди и са врагове на Божията благодат. Това, повтарям, е една причина – онези, които се боят от Бога, да могат в смирение да осъзнаят, поискат и получат Неговото благодатно обещание.
Втората причина е тази: обектът на вярата са нещата, които не се виждат. За да има място за вярата, всичко, което се вярва, трябва да бъде скрито. Но то бива скрито под противоположния изглед на виждане, усещане и опит. Така, когато Бог съживява, Той го прави чрез убиване; когато оправдава, Той го прави като обвинява; когато издига към небето, Той го прави чрез сваляне до ада. Както Писанието казва в 1 Царе 2, “Господ убива, и съживява; сваля в ада и възнася” (1 Царе 2:6). (Не е тук мястото за по-пълно разглеждане на тези неща; но онези, които са чели моите книги, са добре запознати с тях.) Така Бог скрива Своята вечна милост и любяща доброта под вечен гняв, Своята праведност под неправедност. И така, най-висшата степен на вяра е да вярваме, че Той е милостив, макар и да спасява толкова малко и да осъжда толкова много хора; да вярваме, че Той е справедлив, макар че според Своята Си воля Той ни прави насила предмети за осъждение, и изглежда (по думите на Еразъм) “че се наслаждава в мъченията на бедните нещастници, и с това е по-подходящ предмет на омраза, отколкото за любов.” Ако можех по някакъв начин да разбера как този същият Бог, който показва такъв гняв и неправедност, все пак може да е милостив и праведен, не би имало нужда от вяра. Но така както е сега, невъзможността за разбиране дава място за упражняване на вяра, когато тези неща биват проповядвани и изявявани; точно както, когато Бог убива, вярата в живота се упражнява в смъртта.
И засега това е достатъчно за твоя Предговор!
По нашия метод на открита дискусия ще бъдам по-полезни за онези, които спорят относно тези парадокси, отколкото ако бяхме следвали твоя съвет, който произтича от желание да се надсмиваш над тяхната набожност като мълчиш и не казваш нищо. Но не постигаш нищо чрез този съвет. Защото, да предположим, че ти вярваш или дори подозираш, че парадоксите са истински – е, те не са маловажни неща, и толкова ненаситно е желанието на човека да надзърта в тайните (и още повече ако искаме да ги държим в тайна!), че самото твое разубеждаване ще направи всеки далеч по-нетърпелив от преди да разбере дали парадоксите са истински или не! Твоята собствена разгорещеност така ще ги разпали, че това твое благочестиво ревностно увещание ще им даде повече причини да направят парадоксите всеобщо достояние, отколкото кой да е от хората на наша страна някога е правил! Щеше да бъде далеч по-мъдро да не казваш въобще нищо относно избягване на парадоксите, ако искаш твоето желание да се сбъдне. Сега, обаче, като се вижда, че не си отрекъл пряко тяхната истинност, ще бъде невъзможно да ги държиш скрити; тяхната очевидна правдоподобност ще насърчи всеки да ги изследва – и така и ще бъде! Трябва или да отречеш тяхната истинност, или още от самото начало да си държиш езика зад зъбите, ако искаш и другите хора да си държат техния език.

(viii) За доброволността на предопределените действия

Относно другия парадокс, “всичко, което правим, вече е направено, не чрез свободна воля, а чрез проста неизбежност” – нека го разгледаме накратко, защото не трябва да оставяме такава вредна забележка неопровергана. Моят коментар е просто следният: ако се докаже, че нашето спасение не е от нашата собствена сила или воля, а зависи единствено от Божието действие (което се надявам да докажа по-късно в главната дискусия), от това не следва ли ясно, че когато Бог не присъствува да действува в нас, всичко е зло, и по неизбежност ние действуваме по начин, който не допринася нищо за нашето спасение? Защото ако не ние, а само Бог е този, който изработва спасението в нас, следва, че, щем-не-щем, нищо което правим няма спасителен смисъл преди Той да действува в нас.
Аз казах “по неизбежност”; не казах “по принуда”; имам предвид по неизбежност, не от принуда, а от това, което се нарича непроменимост. Това означава: човек без Божия Дух не върши зло против своята воля, под натиск, като че ли е хванат за врата е тласнат към него, като крадец или разбойник, който бива влачен против своята си воля към наказание; но той го прави спонтанно и доброволно. И тази готовност или желание е нещо, което той със своята собствена сила не може да премахне, възпре или промени. Той продължава да желае и да иска да върши зло; и ако външен натиск го принуди да действува по друг начин, въпреки това неговата воля вътре в него остава враждебна на това и се дразни от такова ограничение и противопоставяне. Но тя не би се дразнила, ако беше променена, и ако се предадеше доброволно на ограничения. Това е, което имаме предвид под неизбежност на непроменимостта: че волята[23] не може да промени себе си, нито да си даде други наклонности, а дори още повече копнее за зло, когато срещне противопоставяне, както нейното дразнене доказва; защото това не би ставало, ако тя беше свободна или имаше “свободна воля.” Питай опита колко глухи към разубеждаване са онези, чиито сърца са решени на нещо! Ако изоставят своя стремеж към него, те го правят само под натиск, или поради някакво друго привличане, но никога свободно – докато, когато техните сърца не са увлечени така, те спестяват усилията си и оставят събитията да следват своя ход.
От друга страна: когато Бог работи в нас, волята се променя под нежното въздействие на Божия Дух. Тя отново желае и действува, не по принуда, но по свое собствено желание и доброволна склонност. Нейната склонност отново не може да бъде променена от каквото и да е противопоставяне; тя не може да бъде управлявана или пртискана дори от самите врати на ада; но тя продължава да иска, желае и обича доброто точно както едно време е искала, желаела и обичала злото. Опитът доказва и това. Колко твърди и непобедими са святите мъже, които, когато бъдат насила принудени да вършат грях, са още повече насърчавани да желаят доброто – както пламъците биват разпалвани, а не потушавани, от вятъра. Тук отново няма свобода, няма “свободна воля,” да се обърнеш нанякъде другаде, да желаеш нещо друго, докато Божият Дух и благодатта остават в човека.
С една дума: ако сме под бога на този свят, чужденци за действието на на Божия Дух, ние сме пленници на негово разположение, както Павел каза на Тимотей (2 Тим. 2:26), така че не можем да желаем нещо друго освен това, което той желае. Защото той е “силен човек,” който пази къщата си така добре, че онези, които държи, си кротуват, и не повдигат никакво възражение или негодуване против него – иначе царството на Сатана би се разделило против себе си и не би устояло; но Христос казва, че то стои. И ние приемаме неговото управление с готовност и желание, според естеството на желанието, което, ако е принудено, не е “желание”; защото принуда по-скоро означава, както би казал някой, “нежелание.”[24] Но ако се появи някой по-силен и победи Сатана, ние отново сме слуги и пленници, но сега желаещи и с готовност вършещи това, което Той желае – което е царската свобода (ср. Лука 11:18-22).
Така че волята на човека е като животно, стоящо между двама ездачи. Ако Бог го язди, то желае и отива там, където Бог иска: както се казва в Псалма, “Бях като животно пред Теб, и съм винаги с Теб” (Пс. 73:22-23). Ако Сатана го язди, то желае и отива където Сатана желае. Нито пък то може да избира при кой ездач ще отиде, или към кой ще се стреми; а самите ездачи воюват, за да решат кой ще го притежава и язди.

(ix) Че волята, която няма сила без благодат, не е свободна

Какво ако докажа от самите думи, в които ти защитаваш “свободната воля,” че няма такова нещо като “свобода воля”? И да ти покажа, че ти несъзнателно отричаш това, което с такива огромни усилия се опитваш да докажеш? Е, ако се проваля тук, обещавам ти, че всичко, което пиша срещу теб в тази книга, ще бъде оттеглено, и всичко, което твоята Беседа казва и се стреми да докаже срещу мен, ще бъде потвърдено!
Ти описваш силата на “свободната воля” като малка и изцяло неефективна без Божията благодат.[25] Съгласен? Тогава те питам: ако Божията благодат липсва, ако е отнета от тази малка сила, какво може тя да направи? Тя е неефективна, казаш ти, и не може да направи нищо добро. Така че тя няма да прави това, което Бог и Неговата благодат желаят. Защо? Защото сега сме отнели Божията благодат от нея, а това, което не се прави от Божията благодат, не е добро. Оттук следва, че “свободната воля” без Божията благодат въобще не е свободна, но е постоянен затворник и роб на злото, тъй като не може сама по себе си да се обърне към доброто. Като се има предвид това, аз ти давам пълно позволение да увеличаваш силата на “свободната воля” колкото желаеш; направи я ангелска, направи я божествена, ако можеш! – но след като добавиш този милостив послепис, че тя е неефективна без Божията благодат, ти веднага ограбваш цялата й сила. Какво е неефективна сила освен (на ясен език) никаква сила? Така че да кажеш, че “свободната воля” същесвува и има сила, макар и неефективна сила, по израза на софистите, е противоречие в понятието.[26] Това е като да кажеш, “’свободната воля’ е нещо, което не е свободно” – като да кажеш, че огънят е студен, а земята е топла. Огънят определено има сила да стопли; но ако огънят на ада (дори) беше студен и хладен вместо горещ и изгарящ, не бих го нарекъл “огън,” още по-малко пък “горещ” (освен ако нямаш предвид въображаем огън, или нарисуван). Забележи, обаче, че ако под “сила на свободната воля” имаме предвид силата, която прави човешките същества подходящи предмети, които да бъдат хванати от Духа и докоснати от Божията благодат, като създания, направени за вечен живот или вечна смърт, трябва да имаме правилно определение. И аз определено признавам съществуването на тази сила, тази склонност, или ”качество” и “пасивна наклонност” (както софистите го наричат), която, както всеки знае, не се дава на растенията или животните. Както казва поговорката, Бог не е направил небето за гъските!
Следователно, установена истина е, че дори на основата на твоето собствено свидетелство, ние правим всичко по неизбежност, и нищо от “свободна воля”; защото силата на “свободната воля” е нищо и не върши добро, нито може, без благодат. (Освен ако възнамеряваш “ефективност” да се приема в нов смисъл, като означаващо завършеност, и да внушаваш, че “свободната воля” действително може да желае и да започне нещо, макар да не може да го завърши. Това не го вярвам; ще кажа повече по този въпрос по-късно.) Така следва, че “свободата воля” очевидно е понятие, приложимо само за Божественото Величие; защото само Той може и прави (както псалмистът пее) “всичко, което Му е угодно на небето и на земята” (Пс. 135:6). Ако “свободната воля” се приписва на хората, също толкова правилно би било да им се приписва и божественост – и никое богохулство не може да надмине това! Така че е правилно теолозите да се въздържат от използване на понятието, когато искат да говорят за човешката способност, и да го оставят да се прилага само за Бога. Те също биха направили добре да извадят това понятие от устата и речта на хората, и да го запазят за техния Бог, както ако това е Неговото свято и величествено Име. Ако те в някакъв случай трябва да припишат някаква сила на хората, нека да поучават, че тя трябва да бъде обозначавана с някакво друго понятие, а не “свободна воля”; особено след като знаем от нашите собствени наблюдения, че мнозинството от хората дълбоко се заблуждават и подвеждат от този израз. Смисълът, който то носи в техните умове, е далеч от това, което теолозите вярват и обсъждат. Понятието “свободна воля” е твърде величествено, цялостно и грандиозно. Хората мислят, че то означава това, което естественият смисъл на израза изисква, а именно, сила свободно да вървим в коя да е посока, неотстъпвайки пред никого и неподчинявайки се на никого. Ако знаеха, че това не е така, и че понятието означава само малка искрица сила, и че тя е напълно неефективна сама по себе си, тъй като е затворник и роб на дявола, би било чудо, ако не ни убият с камъни като подиграватели и лъжци, които казват едно нещо, а имат предвид друго – всъщност, хора, които още не сме решили какво имаме предвид! Защото, както казва мъдрецът, “който говори сложно, е омразен” (? Пр. 6:17), особено ако го прави в нещата, свързани с религията, където залогът е вечното спасение.
Тъй като така сме изгубили смисъла и истинското значение на това славно понятие, или, по-скоро, никога не сме ги схванали (както се твърди от пелагианците, самите които злоупотребяват с понятието) защо да се придържаме така упорито към една празна дума, и като следствие да поставяме в опасност и да подвеждаме верните? В това няма повече мъдрост отколкото в съвременната слабост на царете и владетелите, които държат или претендират за празни титли на царства и страни и парадират с тях, докато в същото време в действителност са бедняци и всичко друго, но не и притежатели на тези царства и страни. Можем да търпим техните глупости, защото те не могат да подведат никого, а само се наслаждават достатъчно безсмислено – на своята си суета. Но тази лъжлива идея за “свободната воля” е истинска заплаха за спасението и заблуда, изпълнена с най-опасни последствия.
Повечето хора биха се разсмели, или, по-вероятно, биха били раздразнени, ако в този късен час някой лингвистичен революционер изхвърли общоприетата употреба на думата, и се опита на нейно място да въведе практиката да наричаме просяка богат, не защото той има някакво богатство, а защото е възможно някой цар да му даде своето богатство – и да се говори по този начин не като метафора, както са сарказмът и иронията, а с цялата видима сериозност. Така той би нарекъл някой, който е смъртно болен, съвършено здрав, на основата, че някой друг би му дал здраве. Или би нарекъл неграмотния идиот учен човек, защото някой би му дал учение. Същото е да кажем, че човекът има “свободна воля” – просто защото Бог би могъл да му даде Своята! Така злоупотребявайки с езика, всеки може да се хвали, че има всичко: например, че е господар на небето и земята – ако Бог би му дал тази титла! Но такова говорене е по-подходящо за актьори и самоуверени мошеници,[27] отколкото за теолози! Нашите думи трябва да бъдат точни, чисти и трезви – по израза на Павел, “здраво и неукорно говорене” (Тит 2:8).
Ако не искаме въобще да изоставим това понятие – което наистина би било най-безопасното и християнско нещо[28] - все пак можем с добра вяра да учим хората да го използват, за да дадем на човека “свободна воля” по отношение не на това, което е над него, а което е под него. Тоест, човекът трябва да осъзнае, че по отношение на своите пари и притежания той има право да ги използва, да прави или да не прави нещо, според своята “свободна воля” – макар че самата тази “свободна воля” е ръководена от свободната воля на самия Бог, според Неговата воля. Обаче, по отношение на Бога, и във всичко, което е свързано със спасението или осъждението, той няма “свободна воля,” но е пленник, затворник и роб, или на Божията воля, или на волята на Сатана.
(x) Заключение на този раздел
Тези мои наблюдения върху заглавията в твоя Предговор покриват почти цялата разглеждана материя, а дори и повече от това, което е в следващите части от книгата. Същността на това, което казах, може да се изрази накратко в следната дилема: Твоят Предговор изявява възражения или срещу Божието Слово, или срещу думите на хората. Ако е второто, нямало е смисъл да го пишеш, и не ме засяга. Ако е първото, то е богохулство. Предвид това, би било полезно ясно да заявиш дали спориш относно Божиите думи или човешките думи. Но може би това ще стане ясно в Пролога, който следва, или в основната дискусия.
Твоето обобщение в края на Предговора въобще не ме впечатлява. Ти наричаш моите учения басни и безполезни неща; казваш, че е по-добре да проповядваме разпнатия Христос според примера на Павел; че мъдростта трябва да се проповядва сред съвършените; че езикът на Писанието е приспособен за различните способности на слушателите; и затова мислиш, че е най-добре да оставим на решението и добронамереността на учителя да поучава това, което ще е най-полезно за ближния му. Всичко това са глупави, невежи забележки! Ние не проповядваме нищо друго освен разпнатия Христос. Но разпнатият Христос носи всички тези учения със Себе Си, включително и “мъдростта на съвршените.” Никоя друга мъдрост не може да се проповядва сред християни, освен тази, която е “скрита в тайнственост,” и тя принадлежи само на “съвършените” – а не на синовете на едно юдаизирано, вързано от закона поколение, което няма вяра и се хвали с делата си! Така смята Павел; виж 1 Кор. 2 (ст. 6ff.). Чудя се дали смяташ, че проповядването на разпнатият Христос е просто да заявиш “Христос беше разпнат,” и нищо друго?
Колкото до твоята забележка, че “Бог е представен като гневен, раздразнен, мразещ, наскърбяващ, презиращ, непостоянен, никоя от които страсти няма място в Него,” това е обикновено заяждане.[29] Тези изрази не правят Писанието неясно, нито пък имат нужда да бъдат приспособявани за различните способности на слушателите – освен, разбира се, ако желаеш да създаваш трудности там, където те не съществуват! Те са възприети форми на езика – метафори, които дори учениците познават. Това, което обсъждаме в този случай, обаче, не са метафори, а учения.

III
КРИТИКА НА ВЪВЕДЕНИЕТО НА ЕРАЗЪМ

(i) Че авторитетът на древните не може да бъде сигурно доказателство за “свободната воля”

В началото на същинския диспут, ти даваш дума да спориш на основата на каноничните Писания, тъй като Лутер не се подчинява на авторитета на извънканоничен писател. Благодаря ти! Приветствувам обещанието, макар че ти го даваш само за да си спестиш безплодния труд, а не защото оценяваш тези другите писатели като несъществени за въпросния предмет. Защото ти не одобряваш много моята – презумпция ли да кажем? – или както и да се нарича този мой принцип. Ти си много повлиян (ни казваш ти) от големия ред учени мъже, предмет на единодушната възхвала на много векове, някои от които вещи библейски учени, някои от тях велики светии, някои мъченици, много известни с чудесата си, плюс теолозите от по-късни времена и покрай тях изобилие от школи, събори, епископи и папи. Накратко (казваш ти) на твоя страна са учеността, уменията, множествата, достойнствата, отличията, смелостта, святостта, чудесата и какво ли не, докато на моя страна са само Уиклиф и Лоренцо Вала (макар че Августин, когото ти не споменаваш, е изцяло с мен). Но тези последните (казваш ти) нямат такава тежест, когато бъдат сравнени с останалите. Което оставя само Лутер – човек без обществено положение, младок – и неговите приятели; които не могат да се хвалят с такава ученост, умения, брой, достойнство, святост или чудеса. Та те (казваш ти) не могат да изцелят и куц кон! Те парадират с Писанието, макар да са също така невежи относно него както са и техните противници; те се хвалят, че имат Духа, но никъде не го показват – и има и други неща, които можеш да изброиш чрез изобилно многословие. Така (заключаваш ти) те всъщност не са нищо; както вълкът казал на славея, след като го изял: “Ти си само един глас – и това е всичко!” те говорят; и само поради тази причина (казваш ти) очакват хората да им вярват! [1]
Допускам, добри ми Еразъм, че може и да си повлиян от тези съображения. В продължение на повече от десет години те имаха такова голямо влияние върху мен, че не мисля, че някой друг смъртен някога е бил така дълбоко разтърсен от тях. Аз също смятах за невероятно тази наша Троя, толкова често атакувана и винаги непобеждавана, да бъде някога завзета. И призовавам Бога за свидетел срещу душата ми, че бих продължавал така, и бих бил под тяхното влияние и днес, ако принудата на съвестта и свидетелството на фактите не ме тласнаха в друг път. Без съмнение ти също можеш да оцениш, че моето сърце не е от камък; а и да беше от камък, би било смекчено от ударите, понесени в моята борба с вълните и бурите, тъй като посмях да направя онова, което, веднъж направено, щеше да донесе като порой върху главата ми цялата тежест на авторитета на онези, които ти изброи. Но тук не е мястото да съставяме история на моя живот и моите дела. Не се захванах с този дебат с цел да рекламирам себе си, а за да възвиша Божията благодат. Какъв съм и с какъв дух и намерение съм се захванал с тези въпроси, оставям на присъдата на Онзи, Който знае, че всичко това става според Неговата свободна воля, не моята – което целият свят отдавна трябваше да е осъзнал. Това твое въведение несъмнено ме поставя в лошо положение, от което не мога лесно да избягам без да възвелича себе си и да омаловажа всички тези Бащи. Накратко, обаче, ще говоря за това.
Аз съм по-долен в ученост, способности, численост, авторитет и всичко друго. Дори ти смяташ така! Но сега да предположим, че ти задам тези три въпроса: Какво е проявлението на Духа? Какво са чудесата? И какво е святостта? Доколкото знам от твоите писма и книги, ще се разкриеш като такъв невеж глупак, че не би могъл да произнесеш и една единствена сричка на обяснение. Или да предположим, че, поставя въпроса, за кой от всички тези, с които се хвалиш, можеш да докажеш, че със сигурност е, или е бил, светия, или е притежавал Духа, или е вършел чудеса? Мисля че би се изпотил обилно над отговора си, и то без никакъв резултат! Казваш много неща, които са общоприети и публично повтаряни в проповеди; но няма да повярваш колко много те губят от своята надеждност и авторитет когато бъдат представени пред съда на съвестта. “Много са признатите светии на земята, чиито души са в ада,” е истинна поговорка!
Ще допусна заедно с теб, ако искаш (макар че ти не го искаш), че те всички са били светии, всички са имали Духа и всички са вършели чудеса. Сега ми кажи следното: бил ли е някой от тях светия, получил ли е някой от тях Духа, или вършел ли е чудеса в името на “свободната воля,” или чрез силата на “свободната воля,” или за да потвърди учението за “свободната воля”? в никакъв случай, ще кажеш ти; всички тези неща са вършени в името и чрез силата на Исус Христос, и за да потвърдят учението на Христос. Но защо, в този случай, извеждаш напред тяхната святост, притежаването на Духа и чудесата за да подкрепяш учението за “свободната воля,” което те не са правели, нито пък са подкрепяли такова учение? Техните чудеса, притежаването на Духа и святостта, следователно, подкрепят нас, които проповядваме Исус Христос, а не човешката сила или дела. Също, чудно ли е, ако тези святи, духовни, чудесни мъже понякога са били предразположени към плътта и са говорели и действували плътски; когато същото нещо ставаше много пъти със самите апостоли дори когато бяха Христос? Ти не отричаш – всъщност, потвърждаваш – че “свободната воля” е нещо, с което нито Духът, нито Христос имат нещо общо, но което си е човешко дело. Следователно, Духът, който е обещан за да възхвалява Христос, определено не може да проповядва “свободна воля.” Ако, тогава, Бащите някога са проповядвали “свободна воля,”, техните думи определено са били от плътта (защото те са били обикновени хора), а не от Божия Дух. Още по-малко пък са вършели чудеса в потвърждение на това учение! Така че твоето позоваване на святостта, духа и чудесата на Бащите е безсмислено; защото това, което те доказват, не е “свободната воля,”, а учението на Исус Христос, което противоречи на учението за “свободната воля.”
Но ела сега ти, който поддържаш “свободната воля” и твърдиш, че учението за нея е вярно, тоест, че е дошло от Божия Дух – застани тук и покажи ни Духа, върши чудеса и дай свидетелство за святост! Ти, който отправяш такива претенции, дължиш поне това на нас, които го отричаме. Духът, святостта и чудесата не трябва да се изискват от нас, които отричаме, а от теб, който твърдиш. Простото отрицание не предлага нищо, не е нищо, не е длъжно да доказва нещо, и самото то не се нуждае от доказателства; твърдението е това, което се нуждае от доказване. Ти твърдиш, че силата на “свободната воля” е факт в човека. Но никога не е виждано и не е било чувано за чудо от Бога в подкрепа на какво да е учение относно това, което е факт в човека; чудесата се дават само за да подкрепят учения, които ни казвата за факти относно Бога! И ние сме увещавани във Вт. 18 да не приемаме никакво учение, което не е преди това доказано със знамения от Бога (ст. 22). Наистина, Писанието нарича човека “суета” и “лъжа”; което просто означава, че всичко, което е човешко, е суета и лъже! Ела сега и докажи, че това твое учение за простата човешка суета и лъжа е истинно! Къде е твоето изявяване на Духа? Къде е твоята святост? Къде са твоите чудеса? Виждам твоите способности, твоята ученост и твоя авторитет; но това са неща, които Бог е дал на целия свят. Ела сега! Няма да те принуждаваме да вършиш велики чудеса, нито да изцелиш куц кон, за да не представиш като извинение плътския характер на времето (макар че Бог има навика да потвърждава Своето учение чрез чудеса независимо от плътския характер на времето; това, което Го движи, не са заслугите на плътското време, а само милостта, благодатта и любовта към душите, които трябва да бъдат въведени чрез здравата истина в тяхната слава). Можеш да избереш да направиш дори най-малкото чудо. Всъщност, за да подтикна твоя Ваал към действие, те предизвиквам и призовавам тук да създадеш поне една жаба в името на и чрез силата на “свободната воля”! Та безброните езически магьосници в Египет можеха да създават жаби в изобилие! (Забележи, че не те натоварвам със задачата да направиш въшки, което дори те не можаха да направят!) Ще ти предложа и едно още по-незначително нещо: вземи една единствена муха или въшка – тъй като изкушаваш и подиграваш нашия Бог с твоето говорене за изцеляване на куц кон – вземи това и съчетай всичките сили и съсредоточи всички енергии и на твоя бог, и на твоите поддръжници; и ако в името на и чрез силата на “свободната воля” можеш да я убиеш, вие ще бъдете победителите, вашата кауза ще бъде победоносна, и ние веднага ще дойдем и ще се поклоним на този твой бог, удивителния убиец на въшки! (Не че отричам, че можеш да преместваш и планини; но едно нещо е да кажеш, че едно дело е направено чрез силата на “свободната воля,” а друго нещо е да го докажеш.)
Това, което казах за чудесата, го казвам и за святостта: Ако от дългия списък от векове, хора и всички други неща, които ти изброи, можеш да покажеш поне едно дело (дори само повдигане на сламка от земята), или една дума (дори само сричката мой), или една мисъл (дори и най-леката въздишка), произтичащи от силата на “свободната воля,” чрез която хората се обръщат към благодатта, или заслужават Духа, или получават прошка, или са убедили Бога и в най-малкото нещо (не казвам нищо за това, че са осветени от Него), отново ще бъдете победители, а ние ще бъдем победените. Направено в името на и чрез силата на “свободната воля”, казвам; защото има изобилни свидетелства в Писанието за това, което е извършено в хората чрез силата на Божественото сътворение. И твоята партия безспорно е длъжна да посочи такъв случай; иначе ще се разкриете като такива смешни учители, които разпространяват по целия свят, с цялата арогантност и авторитет, които имате, учения относно нещо, за чието съществуване не можете да дадете и едно единствено доказателство. Вашите учения ще бъдат наречени нелогични сънища – което е изключително позорно за великите мъже на толкова много векове, учени, святи и чудотворци, чиято подкрепа призоваваш! И тогава трябва да имаме повече уважение към стоиците, отколкото към теб; защото макар че те са се заели да опишат такъв мъдрец, какъвто никога не са виждали, те все пак са се опитали да очертаят някаква част от своя идеал. Но ти не можеш да очертаеш нищо, нито дори сянка от своето учение!
Казвам същото и за Духа: Ако от всички защитници на “свободната воля” можеш да произведеш поне един, който е имал онова минимално количество сила на ума и сърцето, необходими за да може да презре и една единствена монета, или да се откаже и от най-малката придобивка, или да понесе и една единствена дума или знак на обида (да не говорим за презиране на богатства, живот или слава), и това в името и чрез силата на на “свободната воля,” още веднъж палмовото клонче на победата ще бъде твое, и ние срадост ще признаем поражението си.[2] А ти, който си толкова гръмогласен и горд в прогласяването на силата на “свободната воля,” си длъжен да ни покажеш такъв пример; иначе още веднъж ще се разкриеш като човек, който говори за несъществуващи неща и като човек, който отива да гледа пиеса в празен театър![3]
Всъщност, аз мога лесно да ти докажа точно обратното на твоята позиция: а именно, че винаги когато такива святи мъже, с които се хвалиш, са идвали при Бога за да се молят или да общуват с Него, те общуват с Него напълно забравили за своята “свободна воля”; в отчаянието от себе си те викат към Него само за чиста благодат, като нещо съвсем различно от това, което те заслужават. Августин често е бил така; така е бил и Бернард, когато преди смъртта си казва: “Пропилях живота си, защото живях прахоснически живот.”[4] Не виждам тук споменаване на сила, която би заслужила благодат; тук всяка сила е осъдена, защото тя е била напълно отречена от благодатта. Признавам, че същите тези светии, когато са влизали в спор, са говорели за “свободна воля” в друг смисъл. Но това само показва това, което аз виждам като общо явление: хората са различни в думите и споровете си от това, което са в опита и практиката.[5] В първия случай тяхното говорене не е в съгласие с това, което преди това са чувствували; във втория, техните чувства не са в съгласие с това, което преди това са казали. Следователно хората, праведни и неправедни, трябва да бъдат оценявани по това, което чувствуват, а не по това, което казват.
Но ние ще ти дадем и по-голяма възможност. Няма да искаме от теб чудеса, или Духа, или святост. Нека да се върнем към самото учение. Искаме от теб само това: какво дело, дума или мисъл може да предизвика, извърши или изпълни твоята “свобода воля,” за да заслужи благодат. Не е достатъчно да кажеш, “Има сила! Има сила! Има сила в “свободната воля”!” Това е лесно да се каже. Но това не е пътят на онези най-святи и учени мъже, предмет на възхвалата на толкова много векове! Трябва да кажеш името на детето (както казват в онази немска поговорка); трябва да определиш каква е тази сила, какво може да направи, какво се прави на нея, какво става с нея. Например – ще го кажа много грубо – искаме да знаем дали тази сила трябва или дали се опитва да се моли, да пости, да работи, да изморява тялото или да дава милостиня. Защото ако тя е сила, тя трябва да върши някаква работа! Но тук ти си по-ням от серифийските жаби и риби. И как ще дефинираш тази сила, когато по вашето собствено свидетелство вие все още не сте решили нищо относно нея, различавайки се един от друг и непоследователни сами със себе си? Как може да се говори за определение, когато самият предмет на определението не е състоятелен?
И да предположим, че, след като годините на Платон са изтекли, вие в крайна сметка стигнете до едно мнение относно тази сила, и нейното действие тогава бъде определено като молитва или постене, или някакво такова нещо (може би то все още лежи скрито сред идеите на Платон) – кой ще ни увери, че вашият възглед е верен, че е угоден на Бога, и че сме прави и сме в безопасност като го приемем? Особено след като вие самите признавате, че това е факт относно човека, с който свидетелството на Духа не се занимава; защото този факт е бил в света и е разглеждан от философите преди Христос да дойде или Духът да бъде изпратен от небето. Доста очевидно е, че това учение не е било изпратено от небето, а е произлязло от земята преди много време; следователно са нужни сериозни доказателства, за да бъде признато то за вярно и истинно.
Да приемем, тогава, ние от тази страна нямаме обществено положение и сме малко, докато вие от вашата сте известни личности и сте много; че ние нямаме образование, докато вие сте добре изучени; че ние сме глупави, докато вие сте умни; че ние сме родени вчера, докато вие сте по-стари от Девкалион; че ние никога не сме спечелили общественото признание, докато вие сте възхвалявани от много поколения; че, като цяло, ние сме грешници, плътски и тъпаци, докато вие, поради вашата святост, притежаване на Духа и чудесата, сте способни да всеете ужас сред самите дяволи; въпреки всичко това, дайте ни поне правото на турците и евреите да ни дадете обяснение за вашето учение, както вашият приятел Петър ви каза да правите (ср. 1 Пет. 3:15). Ние отправяме нашето искане с най-голяма смиреност; тоест, ние не изискваме вашето учение да бъде доказвано чрез святост, притежаване на Духа или чудеса (което все пак можем да поискаме със същото право, с което вие изисквате тези неща от другите); дори ви предоставяме възможността да няма нужда да произвеждате и едно единствено дело, дума или мисъл като свидетелство за вашето учение; трябва само да ни обясните учението, и просто да ни кажете как вие го разбирате и в каква форма ние трябва да го разбираме – и ако не искате или не можете да го направите, тогава поне ни позволете да се опитаме ние самите да произведем някакъв пример за него! Вие сте зли като папата и неговите хора, които казват: “Правете това, което казваме, но не и това, което правим!” Подобно, вие казвате: “Тази сила изисква да се върши някакво дело”; така че ние да се приготвим за действие, докато вие не правите нищо! Няма ли да получим от вас отговор поне на тази молба? Колкото по-многобройни сте, колкото по-отдавна сте установени, колкото по-достойни сте, колкото по-повсеместно е вашето превъзходство над нас, толкова повече е позор за вас, когато ние, които сред всички сме нищо в очите ви, искаме да се научим и да практикуваме вашето учение, вие не можете да го докажете, било то чрез чудо – дори убиване на въшка – или чрез най-малкото движение на Духа, или чрез най-малкото дело на святост; нито можете да посочите един единствен пример, било то слово или дело, който да го изявява; и още повече (и това е вече нещо нечувано), не можете дори да го формулирате, нито да ни кажете смисъла на вашето учение! О лекомислени учители на “свободната воля”! какво сте вие сега, ако не “глас – и това е всичко”? Кои са сега онези, Еразъм, които “се хвалят с Духа, но нямат какво да покажат”; които “само говорят и само поради това искат хората да им вярват”? не са ли те членове на твоята собствена партия, които така си издигнал до небесата? Ти дори не говориш; но какви грандиозни претенции и изиксвания отправяш! Затова, в името на Исус, ние молим настоятелно теб и твоите хора, добри ми Еразъм, поне да ни позволите да бъдем ужасени пред тази опасност за нашата съвест, и да треперим от страх, и на всяка цена да отлагаме нашето одобрение за едно учение, което, както ти самият виждаш, не е нищо друго освен празно понятие и звуци – “Има сила в “свободната воля”! има сила в “свободната воля”! И дори ако напълно успееш да докажеш и да обосновеш всички свои аргументи, то все още няма да бъде нещо повече от това. Та нали е въпрос на съмнение и сред твоята партия дали понятието означава нещо или нищо; защото те се различават един от друг, и не са последователни един с друг. Следователно е крайно нечестно, и е най-жалкото нещо в този свят нашите съвести, които Христос изкупи чрез кръвта Си, да бъдат затруднавяни от духа на тази малка дума, и при това дума с неясно значение. И тогава, ако не си позволим да бъдем така затруднявани, ние биваме обвинявани с нечувана гордост за това ,че омаловажаваме толкова много Бащи от толкова много векове, които били потвърждавали “свободната воля”! Но, както виждаш от това, което беше казано, истината всъщност е, че те никога не са дефинирали въобще нищо относно “свободната воля,” и че учението за “свободната воля” е издигнато под покрива на тяхната репутация, макар че те не могат да я опишат, нито да определят нейното име. Така с лъжливи думи хората заблуждават целия свят!
И тук, Еразъм, аз ще използвам твоя собствен съвет, даден по-горе, че такива въпроси трябва да бъдат оставени, и че вместо тях трябва да бъде проповядван разпнатият Христос, доколкото това е достатъчно за християнското благочестие. Но това е което от дълго време желаем и правим. За какво друго спорим освен за да се наложи простотата и чистотата на християнското учение, и че това, което хората са измислили и внесли в него, трябва да бъде изоставено и отречено? Но ти, който ни даваш този съвет, сам не го вземаш предвид; ти правиш обратното; ти пишеш Беседи; ти превъзнасяш декретите на папите; ти хвалиш човешките авторитети, ти опитваш всяко средство, за да ни отведеш на тези странни пасбища и да натрупаш върху нас неща небиблейски и ненужни, така че да ограбим простотата и искреността на християнското благочестие и да го смесим с човешки добавки. От което лесно виждаме, че твоят съвет към нас не идва от сърцето ти, и че не пишеш със сериозен дух, а със самоувереността на онзи, който мисли, че чрез празните мехури на своите думи ще може да поведе света натам, накъдето пожелае. Всъщност, обаче, ти го водиш на никъде; защото не изговаряш нищо освен чисти противоречия, по всеки предмет и на всеки етап; и човек ще бъде абсолютно прав да те нарече Протей или Вертумн в плът[6] и да ти каже, с думите на Христос, “Лекарю, излекувай себе си!” (Лука 4:23). Позор е за учителя, когато неговата собствена грешка опровергава него самия!
Следователно, докато ти не докажеш своето позитивно твърдение, ние оставаме твърди върху нашето негативно твърдение. И се позоваваме на преценката на целия сбор светии, с които се хвалиш – всъщност, на целия свят – като се осмеляваме да кажем и се хвалим като го казваме, че не трябва да признаваме нещо, което е нищо, когато не може да се даде сигурен пример за това какво е то; и че ти целият си хванат от невероятни предразсъдъци или лудост, когато изискваш ние да го признаем – и то не поради друга причина освен тази, че вие, които сте много, могъщи и установени от дълго време, се наслаждавате да твърдите нещо, което вие сами признавате, че е нищо! Като че ли е подходящо поведение за християнските учители да мамят бедните хора в религиозните неща с нещо, което е нищо, като че ли то има голямо значение за тяхното спасение! Къде е сега твоето хитро остроумие на гръцкия дух? Едно време го имаше, когато строеше своите лъжи с поне малко честен външен вид; но тук сега си с открито лице и с ясна реч! Къде е твоят стилизиран латински (трудолюбиво моделиран на основата на гръцкия), когато мамиш и биваш мамен относно едно напълно празно понятие? Но това е което става с несмислените и недобросърдечни читатели на книги: те възлагат най-висш авторитет върху нещата, които са били белег на немощ в бащите и светиите. Грешката тук не е в авторите, а в читателите. Това е като да кажем, на основата на святостта и авторитета на св. Петър, че всичко, което св. Петър някога е казал, е било истинно, и е било истинно дори тогава, когато, поради слабостта на плътта си, той увещаваше Христос да не страда (виж Мат. 16 [ст. 22]), и когато каза на Христос да си замине от неговия кораб (Лука 5:8) и в много други случаи, когато беше смъмрян от самия Христос.
Такива хора са като онези, които за забавление безделно говорят, че не всичко, което е в Благовестието, е вярно, и вземат случката в Йоана 8 (ст. 48), когато юдеите казаха на Христос: “Не казваме ли ние, че си самарянин и имаш зъл дух?” – или: “Той е виновен за смърт” (Мат. 26:66) – или: “Смятаме, че този човек развращава народа ни и забранява да плащаме данък на Цезаря” (Лука 23:2). Тези защитници на “свободната воля” правят същото, но с различна цел; не съзнателно, като онези, които споменах, но в слепота и невежество; защото те избират онова, което бащите, съблазнявайки се в слабостта на плътта си, са казали в полза на “свободната воля,” и продължават, противопоставяйки се на това, което същите бащи, в силата на Духа, са казали на друго място против “свободната воля”; и така настояват и налагат идеята, че по-доброто пада пред по-лошото. Така става, че те приписват авторитет на по-низшите изявления, защото те подкрепят тяхното собствено плътско мнение, и отричат авторитета на по-добрите изявления, защото те воюват против това плътско мнение. Но защо да не изберем по-добрите изявления? Има много такива в бащите! Да вземем един пример: кое може да бъде по-плътско, по-безбожно, богохулно и светотатствено от това, което Йером има навика да казва: “Девствеността населява небето, а бракът земята”[7] – като че ли земята, а не небето, е правилното място за патриарсите, апостолите и християнските съпрузи, а небето е за езическите девствени весталки без Христа! Но именно тези чувства, и други като тях, софистите събират от бащите, за да придобият авторитет – защото тяхното оръжие е в големия брой, а не в разума. Така прави и този идиот Фабер от Констанс, който наскоро представи на обществото своя скъпоценен бисер, тоест, своя Авгиев обор[8] - така уверявайки ни, че може да има нещо, което да направи праведния да се поболее и да повръща!

(ii) Че истинската църква, която е скрита за човешкия поглед, не греши

Продължавайки, ще отговоря тук на пасажа, където описваш като невероятно Бог да пропусне някаква грешка в Своята Църква в продължение на толкова много векове, и да не открие на никой от Своите светии един въпрос, който ние смятаме за фундаментален в християнското учение. На първо място, ние не казваме, че Бог е търпял тази грешка в Своята Църква или в някой от Своите светии. Защото Църквата се управлява от Божия Дух, а Рим.8 ни казва, че светиите са водени от Божия Дух (ст. 14). И Христос пребъдва с Църквата Си до края на света (Мат. 28:20). И Църквата е стълб и подпорка на истината (1 Тим. 3:15). Ние знаем това; защото веруюто, което ние всички изповядваме, казва, “Вярвам в святата вселенска църква.” Така че е невъзможно тя да греши и в най-малкия член. Дори ако предположим, че някои от избраните са били в грешка през целия си живот, те трябва неизбежно да се върнат в пътя си преди да умрат; защото Христос казва в Йоана 8: “И никой няма да ги отнеме от ръката Ми” (Йоана 10:28). Но трудното и проблематичното е именно това: да изясним дали онези, които ти наричаш църквата, са били църквата – или, всъщност, дали след цял живот на грешки те най-после са били върнати към истината преди да умрат. Ако Бог е понасял всичките тези съвършени учители, които цитираш, да грешат в продължение на толкова много векове, не следва автоматично, че Той е понасял Неговата Църква да греши! Погледни Израел, Божия народ. Там, от голям брой царе за дълъг период от време не е споменат нито един цар, който да не греши. При пророк Илия целият народ и всяка обществена институция сред тях са се били отнесли в идолопоклонство, така че той си е мислел, че е единственият останал; и въпреки това, макар царете и князете, свещениците и пророците, и всичко, което може да се нарече Божий народ и Божия Църква, са се разпадали, Бог си е бил запазил седем хиляди за Себе Си (ср. 3 Царе 19:18). Но кой ги е виждал или кой е знаел, че те са Божият народ? И кой би посмял да отрече, че в наши дни, под тези твои важни хора (защото ти споменаваш само хора с обществено положение и известни имена) Бог си е запазил Църква сред обикновените хора, докато позволява всички онези, които ти споменаваш, да загинат както Израилевото царство? Защото е привилегия на Бога да събори избраните на Израел, и, както Пс. 77 казва, да заколи тлъстите им (Пс. 78:31); но да запази остатък от Израел, според думите на Исая (ср. Ис. 10:22).
Какво стана със самия Христос, когато всички апостоли Му бяха обидени, когато беше отречен и осъден от всички хора, и само Йосиф, Никодим и крадецът на кръста бяха запазени? Не са ли били тогава онези всичките хора наричани Божий народ? Наистина, имало е останал Божий народ, но никой не ги е наричал така; а тези, които са се наричали така, не са били. Кой знае дали, в целия ход на световната история от самото начало, състоянието на Църквата не е било такова, че някои са били наричани Божий народ и светии, но не са били, докато други, които са били сред тях като остатък, са били Божий народ и светии, но не са били наричани така? – както се вижда от разказите за Каин и Авел, Исмаил и Исак, Исав и Яков. Погледни към времето на арианците, когато само пет католически епископи са били останали в целия свят, и те са били изгонени от своите постове, докато арианците са царували навсякъде, вземайки на себе си името и служението на Църквата. Но и при тези еретици Христос запази Своята Църква; макар че в този момент тя да не е била смятана за Църква.
Или покажи ми поне един епископ в царството на папата, който да си врши работата. Покажи ми поне един събор, на който те се занимават с религиозни неща, а не с мантии, рангове, приходи и други светски дреболии, които само лунатик може да счита за занимание на Святия Дух! Но те биват наричани църквата, въпреки факта, че всички, които живеят като тях, са изгубени, и са всичко друго, но не и църквата. Дори при тях, обаче, Христос е запазил Своята Църква, макар че тя сега не се нарича Църква. Как мислиш, колко ли светии само инквизиторите са изгорили и убили в миналото в обвинения в ерес, както Ян Хус и онези, които го убиха? А без съмнение много святи мъже с неговия дух са живели по онова време.
Защо по-добре не се зачудиш на това, Еразъм: От началото на света винаги е имало превъзходни таланти, по-голяма ученост и по-дълбока сериозност сред езичниците, отколкото сред християните и Божия народ. Самият Христос признава: “синовете на този свят са по-мъдри от синовете на светлината” (Лука 16:8). Кой християнин би могъл да се сравни с Цицерон (да не говорим за гърците) в умения, ученост и усилена работа? Тогава какво ги е възпряло да не намерят благодат? Защото те със сигурност са упражнявали “свободна воля” с цялата си сила! Кой ще посмее да каже, че никой от тях не е следвал истината с цялото си сърце? Въпреки това сме принудени да твърдим, че нито един от тях не я е достигнал. И в този случай ли ще кажеш, че е невероятно Бог да е изоставил толкова много велики мъже през цялата история и ги е оставил да се трудят напразно? Определено, ако “свободната воля” има въобще някакво съществуване и сила, това съществуване и сила трябва да са били с хора като тези, поне в един случай! Но тя не е постигнала нищо; всъщност, тя винаги е действувала в неправилната посока; така че само чрез този аргумент може да се докаже достатъчно ясно, че “свободната воля” не е нищо, доколкото никой не може да покаже нито следа от нея от началото до края на света!
Но да се върна към разглежданата тема. Чудно ли е, ако Бог остави всички велики мъже на Църквата да вървят в своите си пътища, когато Той така позволи на всички народи да вървят в своите си пътища, както Павел казва в Деяния (ср. Деян 14:16)? Мой добри ми Еразъм, Божията Църква не е толкова общо нещо като понятието “Божия Църква”; нито Божиите светии могат да се намират така безразборно както израза “Божии светии.” Светиите са бисери и скъпоценни камъни, които Духът не хвърля на свинете; но (както Писанието казва) ги пази скрити, та нечестивите да не могат да видат Божият слава! Иначе, ако те бяха така открити, че всички да ги признават, как биха могли да бъдат дразнени и измъчвани в света, както са сега? Затова Павел казва: “Ако бяха Го познали, не биха разпънали Господа на славата” (1 Кор. 2:8).
Не казвам това защото отричам, че онези, които цитираш, са Божия Църква и светии; но защото не може да се докаже, че те наистина са светии, ако някой реши да го отрича; това е оставено напълно несигурно; което означава, не никоя позиция не е достатъчно гарантирана чрез тяхната святост, за да се докаже кое да е учение. Аз ги наричам светии и ги смятам за такива; наричам ги църква и ги оценявам така – но по правилото на милостта, не по правилото на вярата. С което имам предвид, че милостта, която винаги мисли доброто на всекиго и не е мнителна, но вярва и приема най-доброто за своя съсед, нарича всеки кръстен човек светия. Няма опасност ако греши; милостта често се заблуждава, защото тя е отворена за всякаква употреба и злоупотреба от всеки човек тъй като е слугиня на всекиго, добър или лош, вярващ или невярващ, истинен или лъжлив. Вярата, обаче, не нарича никого светия освен онзи, който е прогласен за такъв чрез божествено откровение; защото вярата не трябва да е в заблуждение. Следователно, макар че всички ние трябва да гледаме един на друг като светии като въпрос на милост, никой не трябва да бъде прогласяван за светия като въпрос на вяра, като че ли има някакъв член на вярата, че еди-кой-си е светия. (По този начин този противник на Бога, папата, канонизира като светия когото си избере, хора, които никога не е познавал, поставяйки себе си на мястото на Бога [ср. 2 Сол. 2:4].) Всичко, което казвам за тези твои светии – всъщност, наши светии – е това: че, тъй като те се различават помежду си, трябва да бъдат следвани онези, които говорят най-доброто (тоест, за благодатта срещу “свободната воля”), оставяйки настрана онези, които поради слабостта на плътта свидетелствуват за плътта вместо за Духа. Така също, в случая с онези, които са непоследователни, местата, където те говорят от Духа, трябва да бъдат приемани и здраво държани, а там, където имат мирис на плът, да бъдат оставяни. Това е правилният път за християнския читател, като чисто животно, което е разделено копито и преживя (ср. Лев. 11:3; Вт. 14:6)! Но така ние изоставяме нашата преценка и поглъщаме безразборно всичко; или (което е по-лошо) отхвърляме по-доброто и възхваляваме по-лошото при един и същи автор, и продължаваме да приписваме на тези по-лоши части властта и авторитета на неговата святост – която той е спечелил не чрез “свободна воля” или чрез плътта, а чрез този, който е най-дброто за всички, самият Дух!

(iii) Че всички учения трябва да бъдат изпитвани и преценявани чрез Писанието

Тогава какво да правим? Църквата е скрита, светиите не се виждат; на какво и на кого да вярваме? Както ти самият твърдиш, и то с голямо основание, “Кой ни дава увереност? Как да разпознаем Духа? Ако говорим за ученост, намираме равини и в двата лагера; ако говорим за живот, намираме грешници и в двата лагера; ако обърнем очите си към Писанието, и двата лагера претендират, че то е тяхно. Нещо повече, нашият спор не е просто върху писанието (което е доста неясно по този въпрос), а за точния смисъл на Писанието; и тук числеността, учеността и достойнството на едната от страните, а още по-малко малочислеността, невежеството и липсата на достойнство на другата, могат да подкрепят коя да е от двете каузи.” Следователно въпросът е оставен под съмнение, и случаят остава sub judice (нерешен юридически случай; бел.пр.), така че изглежда, че нашият най-разумен път е да се съгласим с възгледите на скептиците! – освен ако не следваме твоята собствена майсторска политика да казаш, че се съмняваш и да изповядваш, че търсиш истината и се опитваш да я научиш, докато в същото време се заклеваш във вярност към страната, която поддържа “свободната воля,” докато истината се изясни! Ето моят отговор към теб. Това, което казваш, е част от истината, но не цялата истина. Вярно е, че не разпознаваме духовете чрез позоваване на ученост, живот, способности, численост, достойнство, или на невежество и необразованост, или малочисленост, или ниско обществено положение. Обаче, аз не ръкопляскам на онези, които намират убежище в това да се хвалят с Духа. Миналата година водих и все още водя една доста яростна кампания срещу онези фанатици, които подчиняват Писанията на тълкуването на своя си дух. По същата причина атакувам папата, в чието царство нищо не е по-често казвано или по-общоприето от тази поговорка: “Писанията са неясни и двусмислени; трябва да търсим Духа на тълкуването от апостолическия престол в Рим!” Не могат да бъдат изговорени по-бедствени думи; защото чрез това нечестивите хора са се издигнали над Писанията и правят каквото си искат, докато Писанията са напълно тъпкани и ние не можем да вярваме и да поучаваме нищо друго освен сънища на маниаци. С една дума, тази поговорка не е просто човешка измислица; тя е отрова, изпратена в света от самия невъобразимо злобен княз на всички дяволи!
Това е нашето твърдение: че духовете трябва да бъдат разпознавани и изпитвани чрез двоен съд. Първият е вътрешният. В него, чрез просвещението от Святия Дух, специален дар от Бога, човек се радва на пълна увереност в отсъждането и оценяването на ученията и мненята на всички хора доколкото те засягат него и неговото лично спасение. За този съд се казва в 1 Кор. 1: “Духовният човек съди всичко, а него никой не го съди” (1 Кор. 2:15). Това разпознаване е съдът на вярата и той е нужен на всеки християнин, дори на мирянина. Това е, за което по-рано говорихме като вътрешната яснота на Святото Писание. Може би това е било в ума на онези, които са ти отговорили, че всичко трябва да се реши чрез разпознаването на Духа.[9] Но това разпознаване не облагодетелствува другиго освен този, който го има, и не е наша грижа в този дебат. Нито пък, смятам, някой се съмнява в неговата реалност.
Вторият е външният съд. Чрез него ние разпознаваме духовете и ученията на всички хора, също с най-голяма сигурност, но сега не само за себе си, но за доброто и спасението и на другите. Този съд е в областта на общественото служение на Словото и видимите служения, и е специална грижа на учителите и проповедниците на Словото. Ние го използваме когато укрепваме слабите във вярата и опровергаваме противниците. Ние говорихме за това по-рано като външната яснота на Святото Писание. Ние твърдим, че всички духове трябва да бъдат доказвани в погледа на Църквата чрез съда на Писанието. Защото трябва да бъде установено като фундаментално и най-твърдо укрепено в умовете на християните, че Святите Писания са духовна светлина далеч по-ярка дори от слънцето, особено в това, което се отнася до спасението и всички важни неща.

(iv) Че учението на Писанието е ясно и открито

Но тъй като толкова дълго сме били убеждавани в противното чрез тази смъртоносна поговорка на софистите, че Писанията са неясни и двусмислени, ние сме принудени да започнем доказвайки този наш първи принцип, чрез който всичко друго трябва да се доказва (една процедура, която за философите би изглеждала ирационална и невъзможна!).
Първо, Мойсей казва във Вт. 17 (ст. 8), че ако има нещо трудно за отсъждане, хората трябва да отидат до мястото, което Бог е избрал за Своето име, и да питат свещениците, които трябва да отсъдят според закона на Господа. “Според закона на Господа,” казва той; но как ще го отсъдят, ако законът на Господа не е външно възможно най-ясен, така че те да бъдат доволни? Иначе би било достатъчно да каже: “според техния си собствен дух!” Та нали при всяко управление всички спорове между всички страни се решават по закони. Но как биха могли да се решат, ако законите не са съвършено ясни, и наистина са като светлина пред хората? Ако законите са двусмислени и несигурни, не само че няма споровете да се решават, но и няма да съществуват никакви сигурни стандарти за поведение. Именно по тази причина се налагат закони, за да може поведението да се регулират според определен кодекс и споровете да намират своите решения. Следователно, необходимо е това, което трябва да бъде стандарт и мерило за другите, както е законът, да бъде много по-ясно и по-сигурно от всичко друго. Ако законите трябва да бъдат ясни и определени в светските общества, където се засягат само временни проблеми, и такива закони всъщност са били подарени от Божественото изобилие на целия свят, как Той няма да даде на християните, Негов собствен народ и Негови избрани, закони и правила с много по-голяма яснота и сигурност, с които да съобразяват себе си и всички спорове помежду си? Защото Той желае Неговите хора да не се държат за временни неща! “Ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в огъня,” колко повече нас (ср. Мат. 6:30)? Но нека да продължим и да смажем тази смъртоносна поговорка на софистите с текстове от Писанието.
Пс. 18 (Пс. 19:8) казва: “Заповедта на Господа е светла, просвещава очите.” Сигурен съм, че това, което просвещава очите, не е нито неясно, нито двесмислено!
Отново, Пс. 118 (Пс. 119:130) казва: “Изясняването на Твоето Слово просвещава, дава разбиране на простите.” Тук отново се казва за Божиите думи, е те са врата, нещо отворено, което е ясно представено пред всички и просвещава дори простите.
Ис. 8 (ст. 20) препраща всички въпроси към “закона и изявлението,” и заплашва, че ако не се подчиним, зазоряването ще ни бъде отказано.
В Зах. 2 (Мал. 2:7) Бог им заповядва да искат закона от устата на свещеника; “защото той е посланик на Господа на Силите.” Но какъв добър посланик и говорител от Бога би бил той, ако донася послания, които са неясни за него самия и неразбираеми за хората, така че нито той знае какво казва, нито те какво чуват!
И кое е по-често казвано за възхвала на Писанието в целия Стар Завет, и особено в псалм 118 (Пс. 119), от това, че то е най-ясната, сигурна светлина? Псалмът говори за неговата яснота в тези думи, “Твоето Слово е светилник за краката ми, и светлина за пътеката ми” (ст. 105). Псалмистът не казва: “само Твоят Дух е светлина за краката ми,” макар че той отдава на Духа дължимото когато казва: “Твоят добър Дух нека ме води в земята на правдата” (Пс. 143:10). Така Писанието е наречено път и пътека, несъмнено по причина на неговата цялостна яснота.
Стигаме до Новия Завет. Павел казва м Рим. 1, че благовестието е обещано “чрез пророците в Святите Писания” (ст. 2), и в третата глава, че правдата чрез вяра беше “свидетелствувана чрез закона и пророците” (ст. 21). Но какво свидетелство е това, ако е неясно? Но навсякъде в своите послания Павел описва благовестието като слово на светлина, ясно благовестие, и изяснява напълно този въпрос във 2 Кор. 3 и 4, където много въодушевено разглежда яснотата и на Мойсей, и на Христос.
Петър казва във 2 Пет. 1: “Пророческото слово все повече се потвърждава за нас; и вие добре правите, че внимавате в него, като на светило, което свети в тъмно място” (ст. 19). Тук Петър прави Божието Слово ярка лампа, като всичко друго е тъмнина. Трябва ли от това да си правим извод за неяснотата и тъмнината на Словото?
Христос непрекъснато нарича Себе Си “светлина на света” (ср. Йоана 8:12; 9:5) и Йоан Кръстител “светилото, което гореше и светеше” (Йоана 5:35). Това, без съмнение, не беше поради святостта на неговия живот, но поради неговото слово. Така Павел нарича солунците светила на света, защото, казва той, “изявявате словото на живота” (Фил. 2:15-16). Защото животът без словото е несигурен и мрачен.
И какво правят апостолите, когато доказват това, което проповядват, чрез Писанията? Дали те искат да скрият своята тъмнина под по-голяма тъмнина? Дали се опитват да докажат това, което е по-добре известно, чрез това, което е по-малко известно? Какво прави Христос, когато в Йоана 5 поучава юдеите да “изследват Писанията,” защото те свидетелствуват за Него (ст. 39)? Дали искаше да ги направи по-несигурни относно вярата в Него самия? Какво правеха споменатите в Деяния 17, които, след като чуха Павел, четяха Писанията денонощно, за да видят “дали е вярно” (ст. 11)? Това всичко не доказва ли, че апостолите, както самият Христос, се позовават на Писанието като най-ясния свидетел за истината, която те казват? С каква съвест тогава ние ги правим неясни?
Кажи, дали тези думи на Писанието са неясни или двусмислени: “Бог създаде небето и земята” (Бит. 1:1); “Словото стана плът” (Йоана 1:14); и всички други неща, които целият свят е възприел като изповед на вярата? От къде са взети те? Със сигурност от Писанията! Какво правят проповедниците днес? Те обясняват и прогласяват Писанията! Но ако Писанието, което те прогласяват, е неясно, кой ще ни увери, че на тяхното прогласяване може да се разчита? Трябва ли да има допълнително прогласяване, което да ни увери? И кой ще направи това допълнително прогласяване? (И така можем да продължаваме безкрайно!)
С една дума: ако Писанието е неясно и двусмислено, защо е трябвало да ни бъде дадено чрез действие от Бога? Със сигурност имаме достатъчно неяснота и несигурност вътре в самите себе си, и няма нужда към нашата неяснота, несигурност и тъмнина да се добавя нещо от небето! И как тогава ще устоят думите на апостола: “Всичкото Писание е Боговдъхновено, и полезно за поучение, за изобличение, за поправление” (2 Тим. 3:16)? Не, не, Павле, ти си напълно безполезен; такива благословения, които ти приписваш на Писанието, трябва да бъдат търсени от Бащите, които са получили одобрение през многото векове и от римския престол. Трябва да оттеглиш мнението, което изразяваш, когато пишеш на Тит, че епископът трябва да бъде силен в здравото учение, за да увещава и опровергава противниците и да затваря устата на празнодумците и лъжеучителите (Тит 1:9f.); защото как той ще бъде силен, когато ти му оставяш Писания, които са неясни – мишци от въжета и сламени мечове? Христос също трябва да оттегли думите Си, в които Той лъжливо ни обещава: “Ще ви дам така мъдро да говорите, че всичките ви противници ще бъдат безсилни да противоречат” (Лука 21:15). Защото те със сигурност ще ни противостоят ако се борим срещу тях само с неясноти и смътности! И защо ти, Еразъм, ни обясняваш християнството, ако Писанията са неясни за теб?
Сигурен съм, че вече станах досаден, дори за най-тъпите читатели, като оставам толкова дълго и изразходвам толкова много усилия по въпрос, който е възможно най-ясен. Но трябваше да го направя за да разоблича това безсрамно богохулство, че Писанията са неясни; така че дори ти, добри ми Еразъм, да можеш да видиш какво казваш, когато отричаш, че Писанието е ясно. С твоите думи ти би трябвало също да ми кажеш, че всички онези светии, които цитираш, трябва да са още по-малко ясни; защото кой ни дава познание за светлината, която е в тях, ако направиш Писанията неясни? Онези, които отричат съвършената яснота и откритост на Писанията, не ни оставят нищо друго освен тъмнина.
Тук можеш да кажеш: това няма нищо общо с мен. Аз не казвам, че Писанията са неясни във всичко (кой би бил такъв глупак да каже това?), а само по този въпрос и по въпроси като този. Отговарям: моите забележки не са отправени само към теб, но към всички, които имат такива възгледи. Конкретно срещу теб заявявам относно цялото Писание, че не позволявам коя да е част от него да бъде наречена неясна. Тук отново се намесва твърдението, което цитирахме от Петър, че Божието Слово за нас е като лампа, светеща в тъмнината. Ако част от лампата не свети, тогава тя е част от тъмнината, а не от лампата! Когато ни просветли, Христос не възнамеряваше част от Неговото Слово да остане неясна за нас, защото Той ни заповядва да пребъдваме в Словото; а тази заповед е безсмислена, ако Словото не е ясно.
Така че ако учението за “свободната воля” е неясно или двусмислено, тогава то не е грижа на християните, нито на Писанията, и трябва да бъде напълно изоставено и наредено сред басните, които Павел осъжда в препирливите християни (ср. 1 Тим. 4:7). Но ако е важен въпрос за християните и за Писанията, тогава то трябва да бъде ясно, открито и разбираемо, както всички останали теми, които са съвършено ясни. Всички членове на вярата, които християните приемат, трябва да са напълно сигурни за тях, а също подкрепени срещу противниците с такива открити и ясни Писания, че да затворят устата им, така че да не могат да отговорят. Това беше същността на обещанието на Христос към нас: “Ще ви дам думи на мъдрост така че вашите противници да не могат да ви противостоят.” Но ако по този въпрос думите ни са слаби, така че нашите противници да могат да противостоят, Неговото изявление, че никой противник няма да може да ни противостои, е лъжливо. Следователно, в това учение за “свободната воля” или няма да имаме противници (което ще е ако то не е наша работа), или, ако е наша грижа, определено ще имаме противници, но те няма да могат да ни противостоят.
Обаче, тази неспособност на нашите противници да противостоят (говоря по този въпрос, защото той се повдигна тук) не означава, че те са принудени да изоставят своя възглед, или принудени да признаят истината, или да замълчат. Кой може да принуди хората против волята им да вярват, или да изповядат грешката си, или да замълчат? “Кое е по-бъбриво от празната глава?” казва Августин (De Civ. Dei. 5.26). Това, което се има предвид че техните уста за затворени, е, че те нямат какво да кажат в отговор, и макар да могат да кажат много неща, пак присъдата на здравия разум е, че те не казват нищо. Това най-добре се показва чрез примери.
Когато Христос в Мат. 22 накара садукеите да замълчат (ст. 23ff.) като им доказа възкресението на мъртвите с цитат от Писанието от Мойсей в Изход 3 (“Аз съм Богът на Авраам, и т.н. [Изх. 3:6]; Той не е Бог на мъртвите, а на живите”), те не можеха да противостоят или противоречат. Но с това отказаха ли се от своя възглед? Колко често Той опровергаваше фарисеите с най-ясните Писания и аргументи, така че хората можеха ясно да видят, че те са победени, и дори те го знаеха вътре в себе си? Въпреки това те продължаваха да Му се противопоставят.
Стефан говореше така, както ни казва Деян. 7, че, според свидетелството на Лука, “не можеха да устоят срещу мъдростта и Духа, с който говореше” (Деян. 6:10). Но какво направиха? Отстъпиха ли? Не! Подлудени от унижението да бъдат надвити, и поради своята неспособност да противостоят, те си затвориха ушите и очите и подкупиха лъжесвидетели против него (6:11f.). Виж как той опровергава своите противници като стои пред съвета! Изброявайки Божиите милости от самото създаване на народа, и доказвайки, че Бог никога не е заповядвал да Му се строи храм (заради което беше изправен пред съда; спорът беше съсредоточен около това), той подробно изяснява, че е имало храм, построен от Соломон. Тогава той продължава така тази тема: “Но Всевишният не обитава в ръкотворни храмове.” За да го докаже, той цитира от 66 глава на пророк Исая, “Какъв дом искате да Ми построите?” (ст. 1). Кажи ми сега, какво можеха те да отговорят на такова ясно Писание? Но те продължиха равнодушно да се придържат към своя си възглед. При което той ги атакува пряко, казвайки: “Вие с необрязано сърце и уши! Вие всякога се противите на Святия Дух,” и т.н. Той казва, че те противостоят, макар че не можеха да противостоят.
Да погледнем в наши дни. Ян Хус проповядваше против папата от Мат. 16[10]: “’Вратите на ада няма да надделеят над Моята църква’ (ст. 18). Има ли тук някаква неяснота или двусмислие? Но вратите на ада надделяват над папата и неговите хора, защото те са известни по целия свят за откритото си нечестие и престъпления. Има ли нещо неясно в това? Следователно папата и неговите хора не са църквата, за която Христос говори.” Какво можеха да противоречат тук? Как можеха да се противопоставят на думите, които Христос му е дал? Но те се противопоставиха и постоянствуваха в това докато го изгориха; толкова далеч бяха от това да изоставят своите възгледи. Христос заявява, че това ще стане, когато казва: “Вашите противници няма да могат да противостоят.” Те са противници, казва Той; така че ще противостоят; иначе няма да бъдат противници, но ще станат приятели. Но Той казва, че “те няма да могат да ви противостоят.” Какво друго означава това, освен че тяхното противопоставяне ще покаже тяхната неспособност да противостоят?
И ако аз също успея така да опровергая “свободната воля,” че моите противници да не могат да противостоят, дори да постоянствуват в своите възгледи и, въпреки протестите на съвестта, продължават да противостоят, тогава ще съм направил достатъчно. Защото от опит знам достатъчно добре колко неохотно всички ние признаваме поражението. Както Квинтилиан казва, всеки би искал да изглежда знаещ, но не и да се учи. И това е вярно, въпреки пословичния рефрен, който всички около нас продължават да повтарят (повече от общоприета употреба, или по-скоро злоупотреба, отколкото защото изразява това, което е в сърцата им): “Искам да се уча; готов съм да се уча и да следвам по-доброто когато ми бъде показано; аз съм човек и съм склонен да греша.” Но под тази маска, това красиво показване на смирение, те могат след това уверено да кажат: “Не съм доволен. Не го разбирам. Той извращава Писанията. Той е толкова упорит в твърденията си” – като се има предвид, както знаеш, че никой не би заподозрял такива смирени души в упорита съпротива и яростни атаки срещу това, което те самите знаят, че е вярно! И те възприемат това поведение за да припишат своя отказ да отстъпят не на своята злонамереност, а на неяснотата и двусмислието на моите аргументи! Гръцките философи са се държали по същия начин: вместо някой да си признае поражението пред другия, те са започвали да отричат първоначалните принципи, както ни казва Аристотел. А през цялото време ние насърчително увещаваме себе си и другите, че има много добри хора в света, които с радост ще приемат истината, ако някой я покаже ясно; и че не трябва да предполагаме, че толкова много учени през толкова много векове са били заблудени и невежи. Като че ли не знаем, че светът е царството на Сатана, където, освен естествената слепота на нашата плът ние сме под господството на зли духове и сме се закоравили в собствената си слепота, здраво вързани в тъмнина, която вече не е човешка, а дяволска!

(v) Че човешката слепота не опровергава яснотата на Писанието

“Но,” казваш ти, “ако Писанието е ясно, защо хората с превъзходни способности в продължение на толкова много векове са били слепи по този въпрос?”
Отговарям: Те са били така слепи за хвалението и славата на “свободната воля,” че тази така високо превъзнасяна “сила, чрез която човекът може да заслужи неща, отнасящи се до вечното спасение,” може да се види такава, каквато е – а именно, сила, която нито вижда това, което вижда, нито чува това, което чува, още пък по-малко разбира тези неща или се стреми към тях. За нея важат думите, които Христос и евангелистите толкова често цитират от Исая: “С уши ще чувате и няма да схванете, с очи ще виждате и няма да разберете” (6:9). Какво друго означава това освен, че “свободната воля” (или човешкото сърце) е така вързана от силата на Сатана, че, освен ако не бъде чудно съживена от Божия Дух, тя не може сама по себе си да чуе или да види неща, които, които така изявено удрят по ушите и очите ни, че почти могат да се пипнат с ръка? Толкова голямо е нещастието и слепотата на човечеството! Затова също и самите евангелисти, когато се чудеха как е възможно юдеите да не бъдат спечелени чрез делата и думите на Христос, възможно най-непротиворечиви и неоспорими, си отговориха чрез същия този текст от Писанието, който учи, че човекът, оставен сам на себе си, виждайки не вижда и чувайки не чува. Кое би могло да бъде по-невероятно? “Светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана” (Йоана 1:5). Кой би го повярвал? Кой някога е чул за такова нещо? – че светлината ще свети в тъмнината и въпреки това тъмнината ще си остане тъмнина и няма да получи осветление!
Така че не е чудно, че през толкова много векове хора с превъзходни способности са били слепи относно Божиите неща. Такова невежество би било изненада от човешка гледна точка; но в областта на божественото би било повече изненада, ако един или двама от тях не бяха слепи! Че всички с напълно слепи въобще не е чудно. Защото какво е човечеството като цяло без Духа освен дяволско царство, както казах, безреден хаос на тъмнината? Затова Павел нарича демоните “началства на тъмнината” (Еф. 6:12) и ни казва в 1 Кор 1, че никой от князете на този свят не е познал Божията мъдрост (1 Кор. 2:8). Какво си мислиш, че е мнението му за останалите хора, когато ни казва, че самите князе на този свят са роби на тъмнината? И под “князе” той има предвид хора от най-висок ранг и най-високо достойнство – онези, които ти наричаш хора с превъзходни способности! Защо арианците са били слепи? Нямало ли е сред тях хора с превъзходни способности? Защо Христос е глупост за езичниците? Няма ли хора с превъзходни способности сред езичниците? Защо е съблазън за юдеите? Няма ли хора с превъзходни способности сред юдеите? “Господ знае, че разсъжденията на мъдрите са суетни” (1 Кор. 3:20). Той не казва “на хората,” както е в текста, който той цитира (ср. Пс. 94:11), а конкретизира за първите и най-великите сред хората, от които можем да си направим преценка и за останалите. Но се надявам да се занимая по-пълно с това по-късно. Засега нека да е достатъчно да сме положили като въведение, че Писанията са съвършено ясни в своето учение и чрез тяхна помощ може да се направи такава защита на нашата позиция, че противниците ни да не могат да ни противостоят; а това, което не може да се защити, не е наша работа и не трябва да е грижа на християните. Всички, които не могат да видят гореспоменатата яснота и сляпо се спъват в светлината на Писанието, с това разкриват, ако са безбожни, колко могъщо е господството и силата на Сатана над човешките синове, което ги спира да не чуват и разбират възможно най-ясните Божии думи, и ги прави като хора, които илюзионистът е хипнотизирал[11] да мислят, че слънцето е студена пепел, или да вярват, че камъкът е злато. Ако са праведни, обаче, те трябва да бъдат наредени сред онези от избраните, които са в някаква степен на заблуда, за да може Боията сила, без която не можем да видим или да направим нищо, да бъде изявена в нас. Защото неуспехът на човека да схване Божиите думи не произлиза от слабости в разбирането, както би предположил ти; всъщност, няма нищо, което да е по-добре приспособено да схване Божиите думи от слабостта в разбирането, защото именно за слабите и при слабите дойде Христос и на тях Той изпраща Своето Слово. Не, причината е нечестието на Сатана, който се е възцарил и владее над нас в нашата слабост, и самият той се противопоставя на Божието Слово. Ако Сатана не правеше това, целият свят би се обърнал чрез една Божия дума, чута само веднъж; не би имало нужда от повече.

(vi) За непоследователността на Еразъм в позоваването на древността

Защо трябва да продължавам? Защо да не завърша дискусията с това въведение и да заявя своята присъда срещу теб на основата на твоите собствеени думи, според думите на Христос: “От думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш” (Мат. 12:37)? Казваш, че Писанието не е ясно относно разглеждания въпрос. И веднага преставаш да съдиш и разглеждаш предимствата и недостатъците на всяка страна – и не правиш нищо друго в цялата си книга! Ето защо искаш да я наречеш Diatribe (дискусия) вместо Apophasis (отричане), или каквото и да било друго, защото твоята цел, когато си я писал, е била да събереш целия материал без намерение да твърдиш нещо. Но ако Писанието не е ясно относно това, защо са били твоите герои толкова глупави и неразумни в своята слепота да дефинират и утвърждават “свободната воля,” като че ли имат като основа ясно и сигурно учение от Писанията? Говоря, разбира се, за твоя много голям ред от най-учени мъже, възхвалявани през многото векове до днес, много от които, преди и над своите възхитителни умения в Святите Писания, са препоръчани от благочестието на живота си, а някои от тях свидетелствуват и със своята кръв за учението на Христос, което защитават в своите писания. И така, ако казваш това от сърцето си, тогава твое твърдо убеждение е, че “свободната воля” е имала защитници, които са били надарени с чудни умения в Святите Писания, и които дори са носели свидетелство за “свободната воля” чрез своята кръв. Но ако това е така, то те със сигурност са притежавали Писание, което е било ясно; иначе какво остава от техните възхитотелни умения в Святите Писания? И каква необмислена глупост би било да пролееш кръвта си за нещо неясно и несигурно! Това подхожда на дяволските мъченици, а не на Христовите!
И така, поглеждал ли си и и замислял ли си се по следния въпрос: дали смяташ, че трябва да се доверяваме повече на преценките на всички тези учени, ортодоксални духовни лица, светии, мъченици, древни и съвременни теолози, школи, събори, епископи и папи, които са били убедени, че Писанията са ясни и са го потвърдили както със своите трудове, така и чрез кръвта си; или на твоята лична преценка, когато отричаш, че Писанията са ясни – ти, който, смея да кажа, никога не си пролял сълза и не си отронил въздишка за Христовото учение през целия си живот! Ако смяташ, че те са прави, защо не ги последваш? Ако смяташ, че грешат, защо ги превъзнасяш с такъв хвалебствен език, като че ли искаш да ме удавиш в бурния потоп на своето красноречие? – потоп, чиято мощ се стоварва по-скоро върху твоята глава, докато моят ковчег плава безопасно горе! Всъщност, ти приписваш на тези велики хора пълна липса на разум и смисленост, като ги описваш като експерти в Писанието, които го утвърждават с перото си, с живота и смъртта си, докато ти твърдиш, че Писанието е неясно и двусмислено! Това само ги прави да изглеждат напълно невежи в своето разбиране и големи глупци в своите твърдения. Дори и аз, който, като частен гражданин, съм наредил до тях малкото си магазинче, не бих им направил такъв лош комплимент както ти, който публично пееш техните хваления!
И така, ти (както казват) си застанал на роговете на една дилема.[12] Едно от твоите твърдения трябва да е лъжливо: или твоята преценка, че те са били хора, от които трябва да се възхищаваме за техните умения в свещените писания и за техния живот и мъченичество, или твоя възглед, че Писанието не е ясно. И тъй като си повече увлечен във втората посока, да вярваш, че Писанията не са ясни (защото пееш тази песен в цялата си книга), ние сме принудени да заключим, само с цел да задоволиш гордостта си или да ласкаеш сам себе си, но не и с някакво сериозно намерение, говориш за тези хора като вещи в Писанието и мъченици за Христос; просто за да хвърляш прах в очите на неучените и да затрудниш Лутер като натовариш неговата кауза с празни изречения на злоба и презрение! Но аз твърдя, че всъщност нито едно от твърденията ти не е вярно; и двете са лъжливи. Първо, твърдя, че Писанията са съвършено ясни; второ, твърдя, че хората, които споменаваш, дотолкова, доколкото са защитавали “свободната воля,” са бил напълно невежи в свещените писания; но че не са го твърдяли с жвота си или със смъртта си, а само на хартия, и то само когато умът им е блуждаел.
И така, завършвам този малък аргумент така: Чрез Писанието, ако е неясно, никога не е било и никога не може да бъде дефинирано нещо сигурно относно “свободната воля.” Казвам това на основата на твоето собствено свидетелство. Чрез живота на всички хора от създанието на света не е било открито нищо, което да говори в полза на “свободната воля.” Това доказах по-горе. А да поучаваш нещо, което не е било положено дори с една дума в Писанията, нито е свидетелствувано дори и с един факт извън Писанията, е подходящо за “истинските разкази” на Лукиян, но не и за християнското учение! Освен че Лукиян, който иска само да забавлява с лукавия хумор на своите комични разказчета, не заблуждава и не наранява никого; но нашите противници от твоята партия ни правят на глупци относно едно важно нещо, което засяга вечното спасение, и по този начин погубват безброй души.
Така мога да завърша цялата тази дискусия относно “свободната воля,” защото дори свидетелството на моите противници помага на мен и е против тях самите; и няма по-силно доказателство от изповедта и свидетелството на виновната страна срещу самата нея! Но тъй като Павел ни насърчава да затваряме устата на празнодумците (ср. Тит 1:11), нека да продължим по същинския дебат, разглеждайки предмета в реда, в който Беседата го разглежда. Първо ще опровергаем аргументите, които тя излага за “свободната воля”; второ, ще защтим нашите аргументи, които тя атакува; и накрая, ще воюваме против “свободната воля” за Божията благодат.

[1] Разделът в Diatribe, който Лутер тук разглежда, може да се цитира подробно: “Обаче, бих искал да наблегна пред читателя, че, ако изглеждам като равен на Лутер в свидетелствата от Божественото Писание и здравите аргументи, той ще трябва да погледне и на много големия ред от най-учени мъже, възхвалявани през многото векове до днес, много от които, преди и над своите възхитителни умения в Святите Писания, са препоръчани от благочестието на живота си, а някои от тях свидетелствуват и със своята кръв за учението на Христос, което защитават в своите писания . . . да не споменаваме авторитета на много школи, събори и църковни служители. От времената на Апостолите досега не се е появил нито един автор, който напълно да отхвърля силата на “свободната воля,” освен само Манихей и Джон Уиклиф. (Авторитетът на Лоренцо Вала, който изглежда е съгласен с тях, няма голяма тежест сред теолозите.) . . . Ако читателят вижда, че основите на моя аргумент са равнопоставени с тези на неговия противник, тогава нека да размисли дали смята, че повече внимание се дължи на примера на толкова много учени, светии, мъченици, древни и съвременни теолози, школи, събори, епископи и папи, или на личната преценка на един или двама индивиди. Признавам, че е вярно, че само авторитетът на Божественото Писание трябва да стои над всички оценки на моралния човек. Но спорът тук не засяга Писанията. Всяка страна приема и зачита едно и също Писание: техният конфликт засяга смисъла на Писанието. . . . Казват ми: “Каква нужда има от изложител (interprete), когато Писанието е ясно?” Ако е толкова ясно, защо превъзходните мъже през толкова много векове са били слепи по този въпрос, и то по въпрос с такава голяма важност, за какъвто го смятат нашите противници? . . . Казват ми: “Какво влияние има тежестта на множеството (multitudo) върху смисъла на Духа?” Отговарям: “А какво влияние има липсата на множество (paucitas)? . . . Никой нямаше да повярва на Апостолите, ако чудесата не бяха донесли вяра в тяхното учение . . . Когато Апостолите убиваха змии, изцеляваха болните и възкресяваха мъртвите, тогава хората им вярваха; и даже тогава едва повярваха, толкова парадоксално беше тяхното учение. Сега, макар че нашите противници излагат учение, което като цяло се смята за дори по-парадоксално, досега сред тях не се е появил някой, който да може да изцели и куц кон! Но да оставим настрана чудесата, в случай, че определени хора ни посочат искреността и простотата на характера на Апостолите, което за нас, недостойните (tardiusculis) би било полезно вместо чудесата! Казвам това не конкретно срещу Лутер (когото не познавам лично и чиито писания ме засягат по различен начин (varie) като ги чета), но и за определени други хора, за които имам по-добро знание. . .”

IV
КРИТИКА НА АРГУМЕНТИТЕ НА ЕРАЗЪМ
ЗА “СВОБОДНАТА ВОЛЯ”

(i) За определението на Еразъм за “свободната воля”

И, първо, ще започнем, както трябва, от твоето същинско определение. Ти дефинираш “свободната воля” така: “Нещо повече, аз разбирам “свободната воля” в този контекст като сила на човешката воля, чрез която човекът се обръща към онези неща, които водят към вечното спасение, или се отвръща от тях. ”
Наистина, тук ти предпазливо предлагаш едно голо определение, но не даваш описание на коя да е от неговите части, както обикновено другите правят – може би защото се страхуваш от поредица от провали! Така съм принуден сам да изследвам различните части. Дефинираното нещо, ако бъде внимателно изследвано, несъмнено отива отвъд самото определение. Това е определението, което софистите наричат порочно [1] - тоест такова, в което определението не покрива дефинираното нещо. Защото по-горе показах, че “свободната воля” не принадлежи на никой друг освен само на Бога. Без съмнение си прав да приписваш на човека някаква воля, но да му възлагаш воля, която е свободна в Божиите неща, е твърде много. Защото всички, които чуят за “свободната воля,” я възприемат в нейното правилно значение, воля, която може да прави и прави по отношение на Бога всичко, което желае, неограничена от закон и заповед; защото не би нарекъл свободен роб, който е на разположение на господаря си. Но в този случай колко по-малко имаме право да наричаме хората или ангелите свободни; защото те живеят под пълното господство на Бога (да не говорим за греха и смъртта) и не могат да действуват от своята собствена сила дори за един миг. Тук отново, още от самото начало, определението на понятието и определението на нещото са напълно в противоречие, защото понятието означава едно нещо, а това, което в действителност се има предвид, е друго. Би било по-правилно да го наречеш “колеблива воля” или “променлива воля.” По този начин Августин и софистите след него, обезценяват славата и силата на понятието “свободен,” определяйки го с това ограничение, което те наричат “колебливост” на “свободната воля.” И на нас ни подхожда да говорим по същия начин, да не би да заблудим сърцата на хората с надути и самохвални думи; както смята и Августин. Трябва да говорим според определени правила, с разумни и правилни понятия; защото това, което се изисква в поученията, е простота и логична последователност, а не честолюбивите фигури на риторичната убедителност.
Обаче, за да не изглежда, че се удоволствуваме във войната на думи, нека ти позволим засега тази злоупотреба, колкото и сериозна и опасна да е тя: нека “свободна воля” да е същото както “променлива воля.” И нека също да позволим на Еразъм да прави “свободната воля” да бъде “сила на човешката воля” (като че ли ангелите са нямали “свободна воля”!); като виждаме, че в своята книга той той се е заел да разглежда само човешката “свободна воля.” (Иначе определението би било дори по-тясно и от дефинираното тук нещо.)
Стигаме тогава до частите на определението, от които зависи всичко. Някои от тях са достатъчно ясни; други избягват светлината, като че ли са гузни за нещо! – макар че нищо не трябва да се заявява по-ясно и точно от едно определение, защото да дефинираш неясно означава просто да не дефинираш въобще нищо. Ясните части на определението са тези: “сила на човешката воля” и “чрез която човекът може”; и “към вечното спасение.” Но следните са пълни загадки:[2] “се обръща”; и “към онези неща, които водят”; и “се отвръща.” Как да разгадаем какво означава “се обръща” или “се отвръща”? И кои са “нещата, които водят към вечното спасение”? Къде се крият те? Както виждам, аз споря със самия Скотус или Хераклит, и трябва да насоча силата в две посоки. Първо, трябва да намеря своя противник, като пипнешком го търся в ями и тъмни ъгли (смело и опасно начинание); защото ако не го намеря, ще се боря напразно с фантоми и ще бия въздуха в тъмнината. Тогава, ако успея да го извадя на светло, ще трябва да започна битка с него след като вече съм се изтощил да го гоня. Тогава предполагам, че тази “сила на човешката воля” означава сила, или способност, или дарба да желае или да не желае, да избере да отхвърли, да одобри или да не одобри, и да изпълни всички други действия на волята. И така, аз не виждам какво означава за тази същата сила да “се обърне” или да “се отвърне,” освен ако това се отнася за действително желание или нежелание, избиране или отхвърляне, одобрение или неодобрение – тоест, самото действие на самата воля. Така трябва да предположим, че тази сила е нещо, което идва между волята и нейното действие, нещо, чрез което самата воля извлича действието на желание или на нежелание, и чрез която действието на желание или на нежелание се извлича. Не можем да си представим или да осъзнаем нищо друго. Ако греша в смисъла тук, обвинявай за това автора, който е дал определението, а не мен, който го изследвам; защото правилно се казва в областта на правото, че думите на онзи, който говори неясно, когато е можел да говори по-ясно, трябва да се тълкуват срещу него самия. И тук не искам да чувам нищо за моите приятели модернистите[3] и техните изтънчености; заради поучението и разбирането ние трябва да заявяваме нещата прямо.[4]
Колкото за онези неща, “които водят до вечното спасение,” предполагам, че те са Божиите думи и дела, които се дават на човешката воля, така че тя да може да се обърне към тях или да се отвърне от тях. Приемам, че “Божиите думи” включват и закона, и благовестието: законът изисква дела, благовестието вяра. Няма нищо друго, което да води към Божията благодат или към вечното спасение, освен словото и действието на Бога – като благодатта или Духът е самията този живот, към който ни води словото и действието на Бога.
Но този живот, или спасението, принадлежи на вечния ред и не може да бъде осъзнат чрез човешките способности, както Павел показва от Исая в 1 Кор. 2: “ Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9; Ис. 64:4). Защото той също е изброен сред главните членове на нашата вяра, когато казваме: “и вечен живот.” Павел ни казва доколко ни е от полза “свободната воля” по отношение на тази статия в 1 Кор. 2: “Бог” (казва той) “ни е разкрил тези неща чрез Духа Си” (ст. 10) – което означава, че, ако Духът не ни ги открие, никое човешко сърце не би знаело нищо относно тези неща; така невъзможно е някой човек да се обърне към тях или да се стреми към тях. Погледни опита; виж какво най-изявените умове сред народите са мислили за бъдещия живот и възкресението. Не е ли истина, че колкото по-изявени са били техните умове, толкова по-смехотворни са били за тях възкресението и вечният живот? Или не бяха ли онези философи и гърци в Атина, които нарекоха Павел “празнословец” и “проповедник на чужди богове,” когато той поучаваше тези неща (Деян. 17:18), умни мъже? Порций Фест в Деян. 24 (26:24) извика, че Павел е полудял, защото проповядва вечния живот. Какво да кажем за джафкането на Плиний в неговата седма книга? А за Лукиян, този велик остроумец? Това глупави хора ли бяха? До наши дни за повечето хора е вярно, че колкото по-големи са били техният ум и ученост, толкова повече са осмивали този член на вярата, смятайки го за басня. Защото никой човек на земята, освен ако е кръстен в Святия Дух, в сърцето си не познава, не вярва и не копнее за вечното спасение, дори ако пее за него с език и перо. И дано ти и аз да сме свободни от този квас, скъпи Еразъм; толкова рядко се срещат сърца, които вярват в този член! И така, схванал ли съм смисъла на твоето определение?
Тогава Еразъм ни осведомява, че “свободната воля” е сила на човешката воля, която от само себе си може да желае и да не желае словото и действието на Бога, чрез които тя е водена към онези неща, които надхвърлят нейното схващане и разбиране. Ако тя може да желае и да не желае, то тя също може да обича и да мрази; и ако тя може да обича и да мрази, то тя може до определена степен да пази закона и да вярва в благовестието. Защото, ако можеш да желаеш и да не желаеш, не е възможно да не можеш чрез тази твоя воля да свършиш поне част от някаква работа, макар и някой друг да пречи на твоите способности да я свършиш. И така, тъй като смъртта, кръстът, и всички злини на света са изброени сред Божиите дела, които водят до спасението, следователно човешката воля ще може да желае своята собствена смърт и погубление. Да, ако тя може да желае съдържанието на словото и действието на Бога, то тя ще може да желае всички неща! Кое би могло да се намира под, над, вътре в или извън словото и действието на Бога освен самият Бог? Но тогава какво остава за благодатта и за Святия Дух? Това очевидно приписва божественост на “свободната воля”! Защото да желаеш закона и благовестието, да не желаеш греха и да желаеш смъртта е възможно само за божествената сила, както Павел казва на много места.
Което означава, че след пелагианците никой не е писал по-точно за “свободната воля” от Еразъм! Защото по-горе казах, че “свободната воля” е божествено понятие и означава божествена сила. Но никой до днес, освен пелагианците, никога не й е приписвал такава сила. Софистите, каквито и да са техните възгледи, определено не казват нищо подобно! Нещо повече, Еразъм дори надминава самите пелагианци; защото те приписват тази божественост на цялата “свободна воля,” докато Еразъм я приписва само на част от нея! Пелагианците приемат две части на “свободната воля,” сила на разпознаване и сила на избор, приписвайки едното на разума, а другото на волята; софистите правят същото. Но Еразъм оставя настрана силата на разпознаването и издига само силата на избора така той превръща една саката “полу-свободна воля” в Бог! Какво си мислиш, че би станало, ако той реши да опише цялата “свободна воля”?
Тъй като това не му е достатъчно, той надминава и философите. Защото сред тях никога не е бил решен въпроса дали едно нещо може да движи само себе си; по този въпрос платониците и перипатетиците спорят в цялата философия. Но според Еразъм “свободната воля” не само движи сама себе си чрез собствената си сила, но и “се обръща” към нещата, които са вечни – тоест, неразбираеми за нея самата! Ето един напълно нов и нечуван досега човек – човек, чието определение за “свободна воля” оставя философите, пелагианците, софистите и всички останали далеч, далеч назад! Но и това не го задоволява; той не жали и себе си, но не се съгласява и кръстосва меч сам със себе си повече отколкото с останалите! Защото по-рано той казва, че “човешката воля е напълно неефективна без благодат” (дали го казва на шега?); а тук, когато дава сериозно определение, той казва, че “човешката воля има сила, чрез която може ефективно да се обърне към онези неща, които принадлежат към вечното спасение” – тоест, неща, които са несравнимо отвъд тази сила! Така че по този въпрос Еразъм надминава дори сам себе си!
Виждаш ли, добри ми Еразъм, че чрез това определение ти издаваш (несъзнателно, според мен), че не знаеш въобще нищо за тези неща, или че във всеки случай пишеш за тях несмислено, импровизирано, без да знаеш какво казваш, нито какво твърдиш? Както казах по-горе, ти казваш много по-малко, а приписваш много повече на “свободната воля” от всички други; защото не успяваш да дадеш пълно описание на “свободната воля,” а приписваш на нея всички неща. Софистите, или поне техният баща, Петър Ломбардски, ни дават далеч по-поносим възглед. Те казват: “’Свободната воля’ е способност за разпознаване, а след това и за избиране, на доброто, ако благодатта е с нея, и на злото, ако благодатта липсва.” Петър Ломбардски ясно се съгласява с Августин, че от своята собствена сила “свободната воля” няма сила освен да пада, няма полза, освен да греши.”[5] Съответно, в своята втора книга Срещу Юлиан (8.23) Августин я нарича робска воля, а не свободна воля.[6] Но ти правиш силата на “свободната воля” да бъде еднаква и в двете посоки: чрез своята собствена сила, без благодат, тя може (казваш ни ти) и да се обърне към доброто, и да се отвърне от злото. Ти не осъзнаваш каква могъща сила й приписваш чрез местоимението “сама” или “от самосебе си,” когато казваш: “може да се обърне сама”; защото напълно изключваш Святия Дух и цялата Му власт като че ли са излишни и ненужни. Твоето определение, следователно, трябва да бъде осъдено дори от софистите; ако не бяха така заслепени от своята бясна омраза срещу мен, те биха се ядосали срещу твоята книга. Но сега, понеже ти нападаш Лутер, всичко, което казваш, е свято и католическо, дори когато говориш против себе си и против тях! – толкова велико е търпението на святите мъже!
Не казвам това защото одобрявам възгледа на софистите за “свободната воля,” а защото смятам, че той е по-приемлив от този на Еразъм; защото те са по-близо до истината от него. Макар те да не казват, както аз правя, че “свободната воля” не е нищо, все пак, тъй като казват, че тя не може да направи нищо сама по себе си без благодат (особено Магистърът на Изреченията[7]), те са скарани с Еразъм; всъщност, изглежда те са скарани и със самите себе си, оплетени в един само словесен дебат, желаещи повече спора отколкото истината – точно каквито трябва да бъдат едни софисти! Ако предположим, че ми е даден един софист от най-добрия вид, с когото мога да обсъждам тези неща лично в неофициален разговор, бих поискал неговото искрено и непредубедено мнение относно това: “Ако някой ти каже, че едно нещо е свободно, но от своята сила може да върви само по един път, тоест лошия път – то наистина може да върви и по другия път, добрия път, но не чрез своята си сила, а само с помощта на друг – би ли се въздържал да не се засмееш, приятелю?” Защото на тази основа лесно ще установя, че един камък или дърво имат “свободна воля,” защото могат да се движат нагоре и надолу; макар че чрез своята собствена сила могат да се движат амо надолу и могат да се движат нагоре само с помощта на другиго! И, както казах по-горе, в крайна сметка ще се окаже, че сме преобърнали всяка употреба на думи и език и казваме: “Всички хора не са един човек, и всички неща са нищо!” – отнасяйки едно понятие към нещото, което то представлява, а след това към нещо външно, което би могло да му се случи! Именно по този начин, след дълги спорове, софистите в крайна сметка правят “свободната воля” свободна по случайност,[8] в смисъл, че в даден момент тя би могла да бъде освободена от някой друг. Но ние изследваме нещото само по себе си и действителността на “свободната воля.” И ако това е въпросът, който трябва да бъде решен, не ни остава нищо друго освен едно празно понятие, “свободна воля” – независимо дали това им харесва или не!
Софистите също грешат в това, че приписват на “свободата воля” силата да разпознават добро от зло. Те не оставят място за новорождението и обновлението на Духа, а измислят външна “помощ,” който идва при “свободната воля” отвън; за което ще говорим повече по-късно. За момента нека да разгледаме аргументите, представяни ни за да извисят това празно малко понятие.

(ii) Прем. Ис. Сир.* 15:14-17: неубедително свидетелство

Първи идва текстът от Прем. Ис. Сир. 15 (ст. 14-17): “Бог от началото направи човека и го остави на собствената му воля. Той също добави Своите заповеди и Своите предписания, казвайки, Ако желаеш да пазиш Моите заповеди и да пазиш непрекъснато вярата, която Ми е угодна, те ще те запазят. Той е поставил пред теб огън и вода; протегни ръката си към което ти желаеш. Пред човека са живота и смъртта; и което му е угодно, ще му бъде дадено.”
Макар че мога с основание да отхвърля тази книга, все пак за сега я приемам, за да не губя време да се въвличам в спор относно книгите, приети в юдейския канон. Ти самият си доста хаплив и подигравателен относно този канон, когато сравняваш Притчите на Соломон и Песента на любовта (както я наричаш с подигравателен намек) с двете книги на Ездра и Юдит, и разказа за Сузана и за Змея, и книгата Естир (макар че последната е възприета в техния канон; по мое мнение, обаче, тя е по-малко достойна да бъде смятана за канонична от кои да е от другите). Бих отговорил накратко с твоите собствени думи: “На това място Писанието е неясно и двусмислено”; следователно, то не доказва нищо сигурно. И тъй като моя работа тук е да отричам, изисквам ти да представиш текст, който заявява с ясни думи какво е “свободната воля” и какво може да прави. Ще ти е нужна цялата вечност за да го направиш.[9] Всъщност, ти прахосваш множество чудесни думи за да избегнеш тази необходимост; промъкваш се на пръсти, цитирайки своя списък от мнения относно “свободната воля” – като почти правиш от Пелагий евангелист! След това въвеждаш четворна благодат, така че да можеш да припишеш някаква вяра и милост дори на философите; и с нея троен закон, на природата, на делата и на вярата, за да можеш за да можеш направо да заявиш, че предписанията на философите са съгласни с предписанията на благовестието; и след това вземаш Пс. 4 (ст. 6), “Господи, издигни над нас светлостта на лицето Си,” който се отнася до познание за самата светлина на Бога – тоест за вярата – и го приписваш на заслепения разум! Всичко това заедно принуждава християнина да подозира, че ти осмиваш и подиграваш ученията и религията на християнските народи; защото ми е много трудно да припиша такова голямо невежество на някой, който е изследвал всички ми трудове, както ти, и ги е запазил в паметта толкова грижливо. Но аз ще се задоволя само да подхвърля намека; ще се въздържа от този предмет засега докато ми се открие по-подходящ случай. Но те моля, добри ми Еразъм, да не ме изкушаваш така, както онзи, който казва: “Кой ни вижда?” (ср. Пс. 64:5?). Не е безопасно, като имаме изложен такъв важен въпрос, непрекъснато да си играем пред всички с твоето словесно фокусничество.[10] Но да се върнем към въпроса.

(iii) За разделянето от Еразъм на три възгледа за “свободната воля”

От един възглед за “свободната воля” ти съставяш три! Първият, на този, които отричат, че човекът може да желае добро без специална благодат, нито да напредва, нито да завършва, и т.н., ти изглежда “суров, но достатъчно вероятен.” Ти го одобряваш, защото той оставя на човека някакво усилие и старание, но не му оставя нищо, което той да може да припише на своята собствена сила. Вторият, на онези, които твърдят, че “свободната воля” не ползва за нищо освен за грях, и че само благодатта прозвежда добро в нас, и т.н., изглежда за теб “по-суров”; и третият, на онези, които казват, че “свободната воля” е празно понятие, и Бог върши в нас добро и зло, и че всичко, което става е от обикновена неизбежност, ти изглежда “най-суров.” Ти твърдиш, че пишеш срещу последните два.
Разбираш ли какво казваш, скъпи Еразъм? Ти представяш тук три мнения, като че ли това са три партии, просто защото не успяваш да осъзнаеш, че във всеки случай имаме едно и също нещо, заявено от нас, едни и същи говорители на една и съща партия, но по различни начини и с различни думи. Нека да те понауча и да ти покажа сънливата глупост на твоята преценка.
Как, питам аз, определението за “свободна воля,” което ти даваш по-горе, се съгласува с този първи възглед, който е “достатъчно вероятен”? Ти каза, че “свободната воля” е сила на човешката воля, чрез която човекът се обръща към доброто; но тук ти казваш, и одобряваш казаното, че човекът без благодат не може да върши добро. Определението твърди това, което другото твърдение отрича! Така че в твоята “свободна воля” има едновременно да и не, и ти едновременно казваш, че ние сме прави и грешим, и че ти самият си и прав, и грешиш, и това относно едно и също учение и предмет! Да не би да мислиш, че да се обърнеш към това, което сочи към вечното спасение (както твоето определение казва за “свободната воля”), не е добро? Ако в “свободната воля” има достатъчно добро за да се обърне тя към доброто, не би имало нужда от благодат! Така че “свободната воля,” която ти дефинираш, е едно нещо, а “свободната воля,” която защитаваш, е друго. Сега Еразъм има две “свободни воли,” повече от всеки друг, и те се карат една с друга!
Но, оставяйки настрана “свободната воля,” въведена от определението, нека да разгледаме другата, която този възглед предлага. Ти допускаш, че без специална благодат човек не може да върши добро (защото сега не разглеждаме какво може да направи Божията благодат, а какво човекът може да направи без нея); и така, ти допускаш, че “свободната воля” не може да желае добро; и това означава да допуснеш, че тя не може да се обърне към това, което сочи към вечното спасение – което беше същността на твоето определение! Нещо повече: малко по-рано ти казваш, че човешката воля след греха е така извратена, че е изгубила свободата си и е принудена да служи на греха и не може да възвърне сама себе си в по-добро състояние! И ако не греша, ти смяташ, че пелагианците твърдят това. Но сега, си мисля, за Протей няма възможен начин за бягство; той е хванат и е здраво вързан чрез неговите собствени ясни думи, а именно, че волята е изгубила свободата си и е вързана и държана в робство под греха. О, превъзходно “свободна” воля! Която е изгубила свободата си и е обявена от самия Еразъм за роб на греха! Но когато Лутер казва същото, “не е чувано нищо по-абсурдно от това!” “нищо не може да бъде по-безполезно от разпространяването на този парадокс!” – и беше твой неотменим дълг да пишеш Беседи против него!
Може би никой няма да ми повярва, ако кажа, че Еразъм казва тези неща. Нека съмняващите се да прочетат Беседата по този въпрос; ще бъдат изненадани! Не че аз съм особено изненадан. Човек, който не разглежда този въпрос сериозно и не се интересува от него, чийто ум не е върху него и го смята за скучна, суха и отвратителна работа, не може да прави друго освен да произнася нелепости и глупости и противоречия през цялото време; той защитава своята кауза като някой пиян или заспал човек, изхвърлящ между хърканията “Да!” и “Не!” в отговор на различните гласове, които достигат до ушите му! Ето защо риториците изискват човек страстно да защитава позицията си. А теологията изисква още повече страст, за да направи човека ревностен, разпален, сериозен, разумен и енергичен!
И така, ако “свободната воля” без благодатта е изгубила свободата си, принудена е да служи на греха и не може да желае добро, бих искал да знам какво представляват усилията и старанието, които първият възглед, “вероятният,” ни оставя. Това не могат да бъдат добри усилия и старание, защото “свободната воля” не може да желае добро, както възгледът заявява и както ти приемаш. Тогава остава, че това са зли усилия и старание, които са изгубили своята свобода и са принудени да служат на греха. Но какво означава това? Дали този възглед оставя на човека някакви усилия и старание, но без да му остави нищо, което той да припише на своята собствена сила? Кой може да си представи това? Ако усилията и старанието са оставени на силата на “свободната воля,” защо да не й бъдат приписани? Ако те не могат да й бъдат приписани, как са оставени на нея? Да не би тогава усилията и старанието, които идват преди благодатта, да са оставени не на “свободната воля,” а на тази благодат, която идва след това, така че те едновременно са оставени и не са оставени на една и съща “свободна воля”? Ако тези положения не са парадокси, или противоречия, тогава кое е противоречие?
Но може би това е мечтата на Беседата, между тези две неща, “способност да желае добро” и “неспособност да желае добро” да има средно понятие, тоест, абстрактно[11] “желание,” без отношение към добро или зло; така че, чрез логическа хитрост да можем да се промъкнем през скалите и да кажем, че в човешката воля има определено желание; без благодат то наистина не може да желае добро, но от това не следва, че то желае само зло; то е само желание, чисто и просто, и може да бъде насочено или нагоре чрез благодатта към добро, или надолу чрез греха към зло. Но тогава какво става с твоето твърдение, че тя е изгубила свободата си и е принудена да служи на греха? Къде са тези усилия и старание, които ти й остави? Къде е нейната сила да се обръща към това, което се отнася за вечното спасение? Защото тази сила да се обърне към спасението не може да бъде просто желание, освен ако не кажеш, че самото спасение е нищо! Нито пък тези усилия и старание не могат да бъдат само желание; защото усилието трябва да се бори и стреми към нещо (например, към добро), и не може да бъде активно или неактивно, имайки за своя цел нищо! С една дума, накъдето и да се обърне Беседата, тя не може да се освободи от непоследователности и вътрешни противоречия, нито да избегне да прави тази същата “свободна воля,” която защитава, затворник, както е и самата тя.
Нещо повече, истинска логическа фантазия е, че в човека има средно понятие, желание само по себе си; нито пък могат онези, които го твърдят, да го докажат. Това понятие произлиза от непознаването на нещата и твърде голямото занимание с думите. Като че ли нещата винаги съответствуват в действителност на своя словесен анализ! (Софистите правят непрекъснати грешки относно това.) Истината е такава, каквато Христос казва: “Който не е с Мен, е против Мен” (Мат. 12:30). Той не казва: който не е с Мен, не е и против Мен, но е в междинно положение! Защото ако Бог е в нас, Сатана е вън от нас, и тогава ние не можем да правим друго, освен да желаем само добро. Но ако Бог не е в нас, тогава Сатана е в нас, и тогава не моем да правим друго освен да желаем само зло. Нито Бог, нито Сатана позволяват в нас да има обикновено абстрактно желание ; но, както ти правилно каза, ние сме изгубили свободата си и сме принудени да служим на греха – тоест, ние желаем грях и зло, ние говорим грях и зло, ние вършим грях и зло.
Ето до къде истината, непобедима и всемогъща, доведе глупавата Беседа! Тя направи нейната мъдрост толкова глупава, че когато Беседата иска да говори срещу мен, тя е принудена да говори за мен против себе си! Ето как “свободната воля” върши едно добро дело: в самото действие на вървене против злото, тя върви против доброто, и повече от всякога върши зло! Така че Беседата на думи е точно това, което е “свободната воля” в делата! И цялата Беседа не е нищо повече от благородно действие от страна на “свободната воля,” защитаваща себе си чрез осъждане на себе си: тоест, бивайки двойно глупава, макар да желае да изглежда мъдра!
И така, това е до което води първият възглед, когато бъде сравнен със самия себе си: той казва, че човекът не може да желае нищо добро, но му оставя възможността за усилия, които, обаче, не са негови собствени!
Сега нека да сравним този възглед с останалите два. Вторият е “по-суров,” който твърди, че “свободната воля” не ползва за друго, освен за грях. Това определено е мнението на Августин, което той изразява на много места, особено в своята книга За Духа и за Буквата, в глава четвърта или пета, ако не греша (De Spiritu et Littera, 3.5), където той използва същите тези думи. Третият е “най-суровият” възглед, този на Уиклиф и Лутер: че “свободната воля” е празно понятие, и че всичко, което правим, е от чиста неизбежност. Казва ни се, че с тези два възгледа Беседата е в конфликт.
Нека тук кажа следното: може би не съм достатъчно добър по латински или немски, за да успея да обясня идеята си; но призовавам Бога като свидетел, че чрез думите на последните два възгледа нямам предвид нищо друго, и не искам нищо друго да бъде разбрано, освен това, което е заявено в първия възглед; нито смятам, че Августин е възнамерявал нещо друго освен това, нито разбирам някакъв друг смисъл от неговите думи, освен това, което първият възглед твърди; така че трите възгледа, изложени в Беседата, не са нищо повече в моя ум, освен един единствен възглед, този, който аз поддържам. Защото, веднъж като е прието и устонавено, че “свободната воля” е изгубила свободата си, и е вързана в робство към греха, и не може да желае добро не мога да схвана нищо друго от тези думи освен че “свободната воля” е празно понятие, което е изгубило своята действителност. Една изгубена свобода, според мен, въобще не е свобода, и да дадеш името на свободата на нещо, което няма свобода, означава да го направиш понятие, което няма смисъл. Ако греша тук, нека този, който е способен, да ме поправи. Ако това е неясно или двусмислено, нека онзи, който е способен, да го изясни и потвърди. Но аз не мога да нарека изгубеното здраве “здраве”; и ако трябваше да припиша на един инвалид здраве, бих си помислил, че просто му приписвам едно празно понятие.
Далеч от мен тези игри на езика! Кой може да изтърпи злоупотребата с речта, когато казваме, че човекът има “свободна воля,” докато в същото време твърдим, че той е изгубил свободата си, и е вързан в робство под греха, и не може да желае добро? Тези неща противоречат на здравия разум, и напълно разбиват нашата употреба на езика. Беседата е виновна за това, че сънливо си бърбори своите си думи, без да взема предвид думите на другите. Повтарям, тя не разсъждава върху това какво означава, и какви са последствията от това да кажем, че човекът е изгубил свободата си, и е принуден да служи на греха, и не може да желае добро. Ако тя беше будна и нащрек, тя щеше ясно да види, че в трите възгледа има само едно мнение, срещу което тя се противопоставя. Защото ако човек е изгубил свободата си и е принуден да служи на греха, и не може да желае добро, какъв правилен извод може да се извлече относно него, освен че той неизбежно греши и желае зло? Дори софистите с техните силогизми биха стигнали до този извод. Докато Беседата, за нещастие, обявява война на последните два възгледа и одобрява първия, който е точно същият както и другите два; така още веднъж (както обикновено) едновременно осъждайки себе си и потвърждавайки моето мнение.

(iv) Прем. Ис. Сир. 15:14-17 (продължение): човекът, като подчинен на Божията воля, не е свободен

Сега нека да дойдем до този текст в книгата на Исус Сирахов и да го сравним с този първия, “вероятния” възглед! Възгледът заявява, че “свободната воля” не може да върши добро. Текстът в Ис. Сир. се цитира, за да докаже, че “свободната воля” е нещо и може да направи нещо. Така че възгледът, който трябва да бъде доказан от Исус Сирахов твърди едно нещо, докато Исус Сирахов се цитира, за да докаже друго нещо! – като че ли ако някой иска да докаже, че Христос е Месия, той трябва да цитира текст, който доказва, че Пилат е управител на Сирия, или нещо също толкова неподходящо! Така се доказва тук “свободната воля” (без да цитирам и твърдението ми по-горе, че не се дава ясно и конкретно твърдение или доказателство за това какво е и какво може да направи “свободната воля”). Тук си заслужава да разгледаме целия текст. Той първо казва: “В началото Бог направи човека.” Тук се говори за сътворението на човека; не се казва нищо нито за “свободна воля,” нито за заповеди. След това продължава: “и го остави на собствената му воля.” Какво имаме тук? Това ли е мястото, в което се издига “свободната воля”? Но тук не се споменава за заповеди, за чието изпълнение се изисква “свободна воля”; не виждаме нищо от това в описанието на сътворението на човека. Ако трябва да се разбира нещо под “собствената му воля,” то трябва по-скоро да бъде фактът, описан в Бит. 1 и 2, че човекът е направен господар на всички неща, за да може свободно да ги управлява, както Мойсей казва: “Да направим човека, и нека владее над морските риби” (ср. Бит. 1:26). Нищо друго не може да се извади от тези думи. Защото там човек определено може да действува според своята си воля, тъй като всички тези неща са поставени под неговата власт. Нещо повече, той нарича това “човешка воля,” като различна от Божията воля.
След това, като казва, че човекът е направен и е оставен на собствената си воля, текстът продължава: “ Той също добави Своите заповеди и Своите предписания.” Добави към какво? Очевидно към тази воля и желание на човека, над и преди установяването на господството на човека над другите неща. Чрез тези заповеди Той взе от човека неговото господство над една част от сътворения ред (тоест, дървото за познанието на доброто и злото), и пожела човекът да не бъде свободен. Като добавя заповедите, текстът стига до човешката воля спрямо Бога и Божиите неща. “Ако желаеш да пазиш Моите заповеди, те ще те запазят,” и т.н.
И така, с думите, “Ако желаеш,” започва дискусията за “свободната воля.” Така научаваме от Исус Сирахов, че човекът е под едно от две царства. В едното той е воден от своята собствена воля и желание, не от Божиите заповеди и предписания; тоест, в областта на подчинените му неща. Тук той царува и е господар, тъй като е оставен на собствената си воля. Не че Бог го оставя сам в смисъл, че не съдействува с него във всичко; но в смисъл, че му е подарил свободна употреба на нещата според собствената му воля, и не го е възпрял с никакви заповеди и закони. Ти би казал по аналогия, че благовестието ни е оставило на собствената ни воля, да използваме и да господствуваме над нещата според нашето си желание; докато Мойсей и папата не са ни оставили на тази воля, но са ни ограничили със закони и са ни подчинили на своята си воля. В другото царство, обаче, човекът не е оставен на собствената си воля, но е управляван и воден от волята и желанието на Бога. Тъй като в своето си царство той е воден от собствената си воля, а не по предписанието на чужда воля, така в Божието царство той е воден по предписанието на чужда воля, а не по своята си собствена воля. Това е, което Исус Сирахов има предвид, когато казва: “Той добави също и Своите заповеди и Своите предписания, казвайки, ако желаеш,” и т.н.
Ако досега не е станало достатъчно ясно, дотук показах, че този текст от Исус Сирахов не допринася за “свободната воля,” а срещу нея, доколкото той подчинява човека на Божиите предписания и Божията воля, и отнема от него неговата “свободна воля.” Ако и това не е достатъчно ясно, поне съм осигурил този текст да не се брои в подкрепа на “свободната воля,” доколкото той може да се разбира различно от смисъла на нашите противници, тоест, в смисъла вече заявен от мен, който не е абсурден, а е изключително разумен, и е в хармония с цялото Писание; докато техният смисъл е против цялото Писание, и се извлича само от този единствен текст, срещу смисъла на цялото Писание. Аз съм здраво основан върху здравия разум и върху моето отричане на “свободната воля,” докато те докажат своето противоестествено и насилствено потвърждение на тази “свобода воля.”
Така че когато Исус Сирахов казва, “Ако желаеш да пазиш заповедите Ми, и да пазиш вярата, която Ми е угодна, те ще те запазят,” не виждам как от тези думи може да се докаже “свободната воля.” “Ако желаеш” е глагол в подчинено наклонение, който не твърди нищо. Както логиците казват, условното изречение не твърди нищо положително – такива изречения като, “ако дяволът е Бог, той заслужава да бъде обожаван”; или, “ако магарето лети, то има крила”; или, “ако имаше ‘свободна воля,’ благодатта е нищо.” И ако Исус Сирахов желаеше да потвърди “свободната воля,” той трябваше да говори следното: “човекът е способен да пази Божиите заповеди”; или, “човекът има сила да пази заповедите.”

(v) Че заповедта не винаги означава способност за изпълнение

Тук Беседата възразява: “Исус Сирахов, като казва, ‘Ако желаеш да пазиш,’ показва, че в човека има воля да пази или да не пази; иначе, какъв е смисълът да кажеш на някого който няма воля, ‘ако желаеш’? Не е ли смешно да кажеш на слепец: ‘Ако желаеш да виждаш, ще откриеш съкровище’? или на глухия: ‘ако желаеш да чуваш, ще ти разкажа един хубав разказ’? Това би било подигравка с тяхното нещастие.”
Отговарям: Това са аргументи на човешката логика, която има навик да излива подобна мъдрост. Следователно, сега трябва да споря не с Исус Сирахов, а с човешката логика, относно това заключение; защото логиката, с нейните заключения и силогизми, обяснява и разтегля Божиите Писания както си иска. Ще вляза с готовност и увереност в този диспут, защото знам, че всичките й крясъци са глупави и абсурдни, и особено когато започне да показва своята мъдрост в святите неща.
Първо: ако попитам как се доказва, че съществуването на “свободната воля” в човека се показва и намеква винаги когато се използват изразите “ако желаеш,” “ако правиш,” ако чуваш,”, тя ще каже, “Защото естеството на думите и употребата на езика сред хората го изискват.” Следователно, тя основава своята преценка за нещата и думите от Бога върху човешките обичаи и интереси; и кое е по-извратено от това, когато едното е небесно, а другото е земно? Така в своята глупост тя предава себе си като мисли за Бога като за човек.
Но какво ако докажа, че естеството на думите и употребата на езика, дори сред хората, не е винаги такова, че да е подигравка да кажем на немощния, “ако желаеш,” “ако правиш,” “ако чуваш”? Колко често родителите играят така със своите деца, викайки ги да дойдат при тях, или да направят това или онова, само за да се види колко немощнш са и да бъдат принудени да търсят помощта на родителската ръка? Колко често добрият лекар казва на упорития пациент да прави или да престане да прави неща, които са невъзможни или вредни за него, за да го доведе чрез собствения му опит до познание за неговата болест или немощ, до което не може да го доведе по никакъв друг начин? И кое е по-често и разпространено от това да използваме обиден и предизвикателен език, когато искаме да покажем на нашите приятели или врагове какво могат и какво не могат да правят? Просто споменавам тези неща, за да покажа на логиката колко глупава е да прикачва своите заключения на Писанията, и колко сляпа е да не вижда, че от тях не винаги има полза дори по отношение на думите и отношенията между хората. Като види едно нещо да става веднъж, тя стремително се хвърля към заключението, че то става като общо правило във свички изявления на Бога и на хората – обобщавайки от един конкретен случай, което е обичаят на нейната мъдрост.
Ако сега Бог, като Баща, се отнася към нас като със Свои синове, с цел да ни покаже немощта, за която не знаем; или като добър лекар, за да ни направи да разберем собствената си болест; или ако, за да се присмее на враговете Си, които горделиво се противят на Неговата воля и законите, които е постановил (чрез които най-ефективно постига целта Си), казва: “направи,” “чуй,” “спазвай,” или: “ако чуваш,” “ако желаеш,” “ако направиш”; може ли от това истински да се заключи, че можем свободно да правим тези неща, или само че Бог ни подиграва? Защо да не последва следното заключение: Бог ни изпитва, та чрез Своя закон да ни доведе до познание за собственото ни безсилие, ако сме Негови приятели? Или, от друга страна, че Той наистина и заслужено ни се присмива и ни подиграва, ако сме Негови горделиви врагове? Защото това, както Павел заявява, е намерението на Божествените закони (ср. Рим. 3:20; 5:20; Гал. 3:19, 24). Човешката природа е сляпа, така че не познава своята собствена сила – или, по-скоро, немощ; нещо повече, бивайки горделива, тя мисли, че знае и може всичко. Бог няма по-добро лекарство за тази гордост и невежество от изявяването на Своя закон. Ще говорим повече за това на подходящо място. Тук е достатъчно да докоснем тази тема, за да опровергаем този извод на плътската и глупава мъдрост: “’ако желаеш,’ следователно можеш свободно да желаеш.” Беседата бълнува, че човекът е здрав и разумен (какъвто той е в човешките неща, в неговата собствена област); затова тя твърди, че изразите: “ако желаеш,” “ако правиш,” “ако чуеш,” са подигравка към човека, освен ако волята му е свободна. Но Писанието описва човека като извратен и пленник и, нещо повече, като горделиво нежелаещ да забележи, и не успяващ да осъзнае тази своя извратеност и робство; затова то използва тези изрази за да го смушква и разбужда, за да може той чрез сигурен опит да разбере колко неспособен е да прави кое да е от тези неща.

(vi) Че аргументът на Еразъм, ако е верен, би създал цялостна способност

Сега пряко ще атакувам Беседата. Ако наистина смяташ, о, госпожа Разум, че твоите изводи са верни (“’ако желаеш’; следователно можеш свободно да желаеш”), защо сама не ги последваш? Защото ти казваш с думите на този “вероятен възглед,” че “свободната воля” не може да желае какво да е добро. По каква логика това произтича от обсъждания текст (“ако желаеш да пазиш...”), от който ти казваш, че следва, че човекът може свободно да желае и да не желае? Тече ли горчива и сладка вода от един и същи извор? Не се ли подиграваш ти повече на човека, когато казваш, че той може да спазва това, което той нито иска, нито желае? Следователно, ти самият не вярваш в сърцето си, че “’ако желаеш’; следователно можеш” е добър извод, макар че ти така ренвостно го защитаваш – или, иначе, не си искрен когато наричаш “вероятен” възгледа, поддържащ неспособността на човека да желае добро! Разумът е така хванат в изводите и думите на собствената си мъдрост, че не знае за какво говори. Обаче, не е напълно правилно “свободната воля” да бъде защитавана с такива аргументи, които взаимно се поглъщат и унищожават; точно както мадиамците се избиха едни други, когато воюваха срещу Гедеон и Божия народ (Съд. 7:22).
Всъщност, ще се занимая по-пълно с мисленето на Беседата. Исус Сирахов не казва: “ако имаш желание и старание да спазваш, което не трябва да се приписва на твоята собствена сила” (което е смисълът, който ти извличаш от думите); това, което той казва, е следното: “ако спазваш заповедите, те ще те пазят.” Сега, ако искам да си направя изводи според твоето мислене, те ще бъдат следните: “следователно човекът е способен да пази заповедите!” Така ще направя в човека да остане не само малко усилие, не само малка искра старание, а ще му припиша цялостна, пълна и изобилна сила да пази заповедите. Иначе Исус Сирахов би се подигравал на нещастието на хората, заповядвайки им да “пазят” когато знае, че те не могат да “пазят”! Не би било достатъчно в човека да има само малко усилие и старание,, нито пък Исус Сирахов може да избегне подозрението, че се подиграва, освен ако няма предвид, че в човека има сила да “пази”!
Да предположим, че усилията и старанието на “свободната воля” наистина съществуват. Какво да кажем на онези (имам предвид пелагианците), които, на основата на този текст, отричат напълно благодатта и приписват всичко на “свободната воля?” Ако изводът на Беседата е правилен, пелагианците очевидно са спечелили спора; защото думите на Исус Сирахов говорят не за “желание” или “старание,” а за “спазване.” Ако отречеш извода на пелагианците по отношение на “спазването,” те в отговор много по-правилно ще отрекат твоя извод по отношение на “старанието.” Ако отнемеш от тях цялостта на “свободната воля,” те ще вземат от теб останалата част от нея; защото не можеш да защитаваш част от нещо, което отричаш като цяло. Така че каквото и да казваш срещу пелагианците, които на основата на този текст приписват всичко на “свободната воля,” същото ще кажа аз, и то много по-силно, срещу малкото усилие на твоята “свободна воля”! И пелагианците ще се съгласят с нас, доколкото ако от този текст не може да се докаже техният възглед, много по-малко може да се докаже кой да е друг, тъй като, ако спорът трябва да се води по изводи, Исус Сирахов говори най-силно в полза на пелагианците; защото той говори за пълно “спазване”: “Ако пазиш заповедите.” Да, и той говори за вярата: “Ако пазиш вярата”; така че, по същата логика, ти трябва да имаш сила да пазиш и вярата. Но вярата, както Павел казва, е специален и рядък дар от Бога (ср. Еф. 2:8).
С една дума: като имаме предвид колко много различни и противоречиви мнения могат да се изброят в полза на “свободната воля,” и никое от тях не пропуска да разбере този текст от Исус Сирахов в своя подкрепа, те са принудени да осъзнаят, че Исус Сирахов се различава и противоречи едновременно на всички тях. Така че те не могат да докажат нищо от него; макар че, ако се приеме твоят извод, той е в полза само на пелагианците, и срещу всички други. Следователно той е също и срещу Беседата, която тук се натъква на собствения си меч!
Аз твърдя, както казах в началото, че този текст от Исус Сирахов не подкрепя никого от тези, които защитават “свободната воля,” а воюва против всички тях. Изводът: “’Ако желаеш’; следователно можеш,” не е приемлив; трябва да се разбере, че чрез това изречение, и чрез други подобни на него, на човека се напомня за неговото безсилие, което той, в своето невежество и гордост, не би осъзнал и не би видял без тези Божествени напомняния. Тук говоря не само за първия човек, но за всеки човек; макар че няма голяма разлика дали това, което се говори, се отнася за първия човек, или за всеки човек. Защото макар че първият човек не е бил безсилен, доколкото благодатта му е помагала, пак Бог чрез тази заповед му показва достатъчно ясно колко безсилен би бил без благодатта. И ако той, който е имал Духа, не е можел със своята нова воля да желае даденото му ново нещо (тоест, покорство), защото Духът не му е дал това, както можем ние, без Духа, да направим за доброто, което сме изгубили? Чрез страшния пример на първия човек ни се показва, с цел да се съкруши нашата гордост, какво може да направи “свободната воля,” ако бъде оставена на самата себе си и не се съживява и движи все повече и повече от Божия Дух. Този първи човек не е можел да направи нищо за да си осигури нарастване на Духа, Чийто първи плод е бил, но е паднал от това положение на първи плод на Духа; тогава какво можем да направим ние, които сме паднали, за да си осигурим първия плод на Духа, който е отнет от нас? Особено когато Сатана, който, като свали Адам само чрез изкушение, още не беше негов владетел, сега владее в нас с пълната си власт над нас! Не може да се приведе по-силен аргумент срещу “свободната воля” от този текст в Исус Сирахов, взет заедно с падението на Адам. Но сега няма място да говорим за това; може би ще имаме възможност на някое друго място. Между другото, достатъчно е да покажем, че, в този текст, който защитниците на “свободната воля” смятат за свой главен авторитет, Исус Сирахов не казва въобще нищо в полза на “свободната воля,” и че този текст и други като него (“ако желаеш,” “ако чуеш,” “ако правиш”) заявяват не човешката способност, а задълженията на човека.

(vii) Бит. 4:7: задължението не означава способност

В нашата Беседа се цитира и друг текст от Бит. 4, където Господ казва на Каин: “Грехът лежи на вратата и се стреми към теб, но ти трябва да го владееш” (ст. 7). “Тук се показва, ” казва Беседата, “че движението на ума към злото може да бъде преодоляно и че то не носи със себе си неизбежност на греха.”
Тези думи, “движението на ума към злото може да бъде преодоляно,” са неясни; но от силата на отношението, от извлечения извод, и от естеството на темата те трябва да означават, че е по силата на “свободната воля” да преодолее своето движение към злото и че това движение не носи със себе си каквато и да е неизбежност на греха. И тук отново, кое се изключва от това, което се приписва на “свободната воля”? Каква нужда има от Духа, или от Христос, или от Бога, ако “свободната воля” може да преодолее движението на ума към злото? И отново, къде е онзи “вероятен възглед,” който казва, че “свободната воля” не може дори да желае добро? Победата над злото се приписва тук на това, което нито иска, нито желае доброто! Несмислеността на нашата приятелка, Беседата, е прекомерна!
Ето същността на нещата накратко: Както казах, чрез изявления от този вид на човека се показва не какво той може да направи, а какво трябва да прави. Така на Каин се казва, че трябва да владее над греха си и да държи желанията си под контрол. Но той нито го направи, нито можеше да го направи, защото управлението на друг, на Сатана, вече упражняваше натиск върху него. Добре е известно, че евреите често използват бъдеще време като повелително наклонение, както в Изх. 20: “Да нямаш други богове освен Мен,” “Не убивай,” “Не прелюбодействувай” (ст. 3, 13-14);** и има безброй такива случаи ако тези думи се приемат буквално, те биха били Божии обещания; и, тъй като Той не може да лъже, резултатът би бил, че никой човек не греши; и тогава би било ненужно да дава на хората заповеди! Затова нашият преводач би трябвало да преведе този текст по-правилно както следва: “Грехът лежи на вратата и се стреми към теб, но ти трябва да го владееш.” *** Подобно, трябва да се каже относно жената: “Бъди под мъжа си и нека той да те владее” (Бит. 3:16). Това, че думите не са изговорени на Каин в изявително наклонение, се доказва от факта, че така те биха били Божествено обещание; но те не бяха обещание, защото в поведението на Каин се видя обратното на тях.

(viii) Вт. 30:19, и т.н.; законът е предназначен да дава познание за греха

Третият текст е от Мойсей: “Поставих пред теб живота и смъртта; избери доброто,” и т.н. (Вт. 30:19). “Кое може да бъде по-ясно? ” казва Беседата; “това дава на човека свобода на избора.” Отговарям: Кое може да бъде по-ясно от това, че по този въпрос ти си сляп? Кажи ми, моля те, къде дава това свобода на избора? В употребата на думата “избирам”? тогава, така ли наистина става, веднага когато Мойсей каже “изберете,” и те избират? И в този случай отново няма нужда от Духа. Тъй като толкова често повтаряш и наблягаш на едни и същи неща, ще бъде законно аз също толкова често да повтарям същите неща. Ако ни остава свобода на избора, защо “вероятният възглед” казва, че “свободната воля” не може да желае добро? Може ли да избере без да желае, или против желанието си?
Но да чуем аналогията на Беседата: “Би било смешно да кажем на един човек стоящ на кръстопът: ‘Виждаш два пътя; тръгни по който желаеш,’ когато само единият от тях е отворен.” Ето го същото нещо, което казах за аргументите на човешкия разум: разумът си мисли, че човекът бива подиграван чрез невъзможна заповед, докато аз твърдя, че чрез това човекът бива увещаван и предизвикван да види собственото си безсилие. Вярно е, че стоим на кръстопът и само един от пътищата е отворен – всъщност, никой път не е отворен; и законът ни показва колко невъзможен е този, който води към доброто, освен ако Бог дари Духа Си, и колко широк и лесен е другият, ако Бог ни позволи да отидем по него. И така, не би било смешно, а сериозно и необходимо нещо, да кажем на човека, който е застанал на кръстопът: “върви по който път желаеш,” ако той въпреки немощта си иска да смята себе си за силен, или твърди, че никой път не е затворен. Така че думите на закона са дадени не за да потвърдят силата на волята, а да просветлят слепотата на разума, за да види, че неговата собствена светлина е нищо и че силата на волята също е нищо. “Чрез закона идва познанието за греха,” казва Павел (Рим. 3:20). Той не казва: премахването или избягването на греха. Цялото предназначение и сила на закона е само да дава познание, и то за нищо друго освен за греха; а не за да изяви или да даде някаква сила. Това познание не е сила, нито наси сила; но то учи и изявява, че тук няма сила, а голяма немощ. Какво друго може да бъде “познанието за греха,” освен познание за нашата немощ и нечестие? Той не казва: “чрез закона идва познанието за силата или добротата”! Всичко, което законът прави, според Павловото свидетелство, е да изяви греха.
От този текст аз вземам моя отговор към теб: че чрез думите на закона човекът бива увещаван и поучаван не какво може да прави, а какво трябва да прави; тоест, за да познава греха си, а не да вярва, че има някаква сила. Поради което, добри ми Еразъм, колкото пъти ми цитираш думите на закона, толкова пъти аз ще ти цитирам думите на Павел: “Чрез закона идва познанието за греха” – а не силата на волята! Събери от всички големи конкорданси всички заповедни думи в един разбъркан куп (не думите на обещание, а думите на закона и неговите изисквания) – и аз веднага ще заявя, че те винаги показват не какво хората могат да правят, или наистина правят, а какво трябва да правят! Дори учениците в началните училища по улиците знаят, че чрез глаголи в повелително наклонение не се означава нищо друго освен това, което трябва да се направи, а това, което се прави или може да се направи, трябва да се изрази с глаголи в изявително наклонение. Как така вие теолозите сте двойно по-глупави от теолозите, че като вземете един глагол в повелително наклонение, вие му придавате изявителен смисъл, като че ли в момента, в който нещото е заповядано, то е направено или може да бъде направено? Но има много път между заповедта и изпълнението! – и нещата, които си заповядал и са достатъчно възможни, може все пак да не бъдат направени, толкова голяма е бездната между заповедното и изявителното изречения в най-простите ежедневни неща! Въпреки това, в това дело на пазене на закона, което е далеч отвъд нашите възможности както е далеч небето от земята и е също така невъзможно за постигане, ти правиш изявително изречения от заповедните с такова усърдие, че в момента, в който чуеш заповедта: “прави,” “пази,” “избери,” ти веднага приемаш, че е била спазена, направена, избрана и изпълнена, или че тези неща могат да се направят чрез нашата собствена сила!
На четвърто място ти цитираш от Вт. 3 (всъщност, 30) много подобни споменавания за избиране, отвръщане и спазване, подобни на, “ако пазиш,” “ако се отвърнеш,” “ако избереш.” “Всички тези думи биха били неподходящи,” казва ти, “ако чоевшката воля не беше свободна за доброто.” Отговарям: Ти също, моя скъпа Беседо, говориш достатъчно неподходящо, когато извличаш свободата на волята от тези думи! Ти се заемш да докажеш едно малко старание и усилие от страна на “свободната воля”; не цитираш нито един текст, който доказва такова старание; но цитираш текстове, които, ако твоите изводи са верни, биха приписали всичко на “свободната воля”! Нека отново да разгранича думите, цитирани от Писанието, от извода, който Беседата им прикача. Цитираните думи са заповедни и ни казват само какво трябва да се направи. Мойсей не казва: “имаш силата и властта да избереш,” а: “избери,” “пази,” “прави”; той дава заповеди за изпълнение, а не описва човешките способности. Но заключението на “мъдрата” Беседа е следното: “следователно, човекът може да върши тези неща, иначе заповедите биха били дадени напразно.” На което ние отговаряме: Госпожа Беседа, вашата логика е неправилна; вие не доказвате своето заключение; то изглежда доказано и обосновано само за вашето сляпо заспало его. Обаче, заповедите не са дадени неподходящо или безсмислено; а за да може чрез тях горделивият, сляп човек да разбере за болестта на своето безсилие, когато се опита да прави това, което е заповядано.
Затова и в твоята аналогия няма сила, когато отбелязваш: “Иначе би било като да кажем на човек, който е така вързан, че може да движи ръката си само наляво; ‘Ето; имаш от дясната си страна превъзходно вино, а от лявата отрова; вземи което искаш.’” Сигурен съм, че тези аналогии ти дават голямо удовлетворение. Но въпреки това не виждаш, че ако аналогиите са верни, те доказват много повече от това, което ти предполагаш, че доказват; всъщност, те доказват това, което ти отричаш и не би одобрил – че “свободната воля” може да прави всичко! В целия си труд ти забравяш, че си казал, че “свободната воля” не може да направи нищо без благодат, и доказваш, че “свободната воля” може да прави всичко без благодат! Твоите заключения и аналогии доказват или че “свободната воля” може сама по себе си да извърши това, което е заявено и заповядано, или че заповедите са дадени безсмислено, глупаво и неподходящо. Но това са само старите песни на пелагианците, които дори софистите опровергават, и които ти самият осъждаш! Между другото, тази твоя разсеяност и слаба памет показва колко малко знаеш и те е грижа за този предмет. И кое би могло да бъде по-позорно за един реторик от това постоянно да обсъжда и да спори по неща, които са извън обсъждания предмет; всъщност, винаги да декламира срещу себе си и своята собствена позиция?
И така, заключавам следното: Текстовете от Писанието, които ти цитираш, са заповедни; и те не доказват и не установяват нищо относно псособността на човека, а само показват какво трябва и какво не трябва да се прави. Твоите заключения, или изводи, и твоите аналогии, ако доказват нещо, доказват, че “свободната воля” може да прави всичко без благодат. Това, обаче, не е твоята цел да докажеш и всъщност ти го отричаш. Следователно, такива “доказателства” не са нищо освен най-силни доказателства за противното.
Нека да видя дали мога да събудя Беседата от нейната летаргия. Да предположим, че твърдя следното: “Когато Мойсей казва: ‘Избери живота и пази заповедта,’ смешно е Мойсей да дава подобна заповед на човека освен ако човекът може да избере живота и пази заповедта.” Дали чрез тази логика съм доказал, че “свободната воля” не може да върши нищо добро, или че има в себе си старание без собствена сила? Обратното. Доказвам, чрез един доста силен аргумент, или че човекът може да избере живота и да пази заповедта, както е заповядано, или че Мойсей е смехотворен законодател. Но кой би посмял да каже, че Мойсей е смехотворен законодател? Следователно, човекът може да прави това, което му е заповядано! Ето какво твърди Беседата, обратно на заявената си цел, заради която тя се заема не за да твърди това, а само да покаже, че има определено старание от страна на “свободната воля.” Обаче, тя е толкова далеч от доказването на това, че рядко споменава този предмет в цялата поредица на своите аргументи; всъщност, тя по-скоро доказва обратното, че всичките й твърдения и аргументи са абсурдни!
Колкото до това, че е абсурдно (според дадената аналогия) на човек, чиято дясна ръка е вързана, да се заповяда да протегне ръката си надясно, когато той може да я протегне само наляво – кажи ми, абсурдно ли е на човек, чиито две ръце са вързани, но който горделиво твърди или невежо приема, че е напълно способен и в двете посоки, да му бъде заповядано да си протегне ръката в едната или в другата посока, не за да бъде подложено на присмех неговото положение, но за да се опровергае неговата лъжлива претенция за свобода и сила, и да бъде принуден той да осъзнае своето невежество относно неговото собствено робство и нещастие? Беседата непрекъснато си представя човек, който или може да прави това, което му е заповядано, или във всеки случай знае, че не може да го прави. Но такъв човек не може да се намери никъде. Ако наистина имаше такива хора, или заповядването на невъзможни неща би било абсурдно, или Христовият Дух би бил напразно. Но Писанието ни представя човек, който не само е вързан, окаян, пленник, болен и мъртъв, но който, поради действието на Сатана, неговият господар, добавя към другите си нещастия слепотата, така че вярва, че е свободен, щастлив, изпълнен със свобода и способности, здрав и жив. Сатана знае, че ако хората знаеха за своето нещастие, той не би задържал нито един човек в своето царство; Бог няма да пропусне да се смили и да помогне на нещастието, което осъзнава себе си и вика към Него, защото Бог е прогласен с могъщо хваление в цялото Писание като намиращ се близо до съкрушените в сърце. Така Ис. 61 свидетелствува, че Христос е изпратен “да проповядва благовестието на бедните и да превърже съкрушените сърца.” Следователно, действието на Сатана е да държи хората така, че те да не осъзнават своето нещастие, но да предполагат, че могат да правят всичко, което се изисква., но действието на Мойсей законодателя е обратното на това – а именно, чрез закона да изяви открито на човека неговата окаяност, така, като го съкруши и го разочарова в неговото познание за себе си, да го направи готов за благодатта и да го изпрати при Христос, за да бъде спасен. Следователно, действието, изпълнявано от закона, не е нещо, на което да се смеем, но е подчертано сериозно и необходимо.
Онези, които сега разбират това, много лесно разбират също, че Беседата не постига нищо с цялата си поредица от аргументи. Тя събира от Писанието само заповедни изречения, смисълът и предназначението на които тя не разбира; тогава, с добавянето на свои собствени заключения и плътски аналогии, тя смесва един буламач, който е приела, и доказва повече, отколкото възнамерява и спори срещу себе си. Така че вече няма нужда да се занимаваме с отделните неща; на всички тях се отговаря с един отговор, защото те всички лежат върху един аргумент. Обаче, за да бъде Беседата победена от същата маса аргументи, с която тя се стремеше да победи мен, ще продължа да разглеждам някои от тях.
Исая 1: “Ако слушате доброволно, ще ядете доброто на земята” (ст. 19). Тук Беседата смята, че, ако няма такова нещо като свобода на волята, би било по-подходящо да се каже: “според това дали Аз желае или не.” Отговорът на това е достатъчно ясен от това, което се каза по-горе. Нещо повече, каква полза би имало ако се каже: “Ако Аз желая, ще ядете доброто на земята”? Да не би Беседата в своята голяма мъдрост да предполага, че доброто на земята може да се яде срещу Божията воля? Или да не би да е рядко срещана нова истина това, че ние получаваме добри неща само по Божията воля?
Така е и с думите в Исая 21: “Ако искате да питате, питайте; елате пак, елате” (ст. 12). “Какъв е смисълът да бъдат увещавани онези, които нямат никаква собствена сила?” казва Беседата. “Това е като да кажеш на някой, който е вързан с вериги: ‘Ела тук.’” Обратното, отговарям, каква е ползата да се цитират текстове, които сами по себе си не доказват нищо, и с добавянето на твоя извод (тоест, чрез извращаването на техния смисъл), приписват всичко на “свободната воля,” когато всичко, което трябваше да се докаже, е само едно определено старание, и то такова, което на всичко отгоре не може да се припише на “свободната воля”?
Същото може да се каже за думите в Исая 45: “Съберете се и елате” (ст. 20); “Погледнете към Мен и бъдете спасени” (ст. 22); и Исая 52: “Събуди се, събуди се” ; “отърси от себе си пръстта”; “освободи се от връзките по шията си” (ст. 1-2); и Ер. 15: “Ако се отвърнеш, ще те възстановя; и ако отделиш скъпоценното от нищожното, ще бъдеш като Моите уста” (ст. 19). Захария показва дори още по-ясно старанието на “свободната воля” и благодатта, приготвена за онзи, който се старае: “Върнете се при Мен, казва Господ на Силите, и Аз ще се върна при вас, казва Господ на Силите” (1:3).

(ix) За объркването от Еразъм на закона и благовестието в Зах. 1:3; Ер. 15:19; Езек. 18:23, и т.н.

В тези текстове нашата приятелка Беседата не прави въобще никаква разлика между гласовете на закона и на благовестието; толкова сляпа и невежа е тя, че не вижда какво е законът и какво е благовестието. От цялата книга на Исая тя не цитира нито една дума от закона освен този единствен текст: “Ако желаеш” (Исая 1:19); всички други цитирани текстове са благовестие, чрез което наранените и съкрушените по сърце биват призовавани към утеха чрез словото, което дава благодат. Но Беседата прави от тези думи думи на закона! Моля те, кажи ми, какво може да направи човек в областта на теологията и свещените писания, ако дори не е достигнал до степента да познава какво е законът и какво е благовестието, или, ако го знае, не си прави труда да спазва това различие? Той е обречен да обърка всичко, небето с ада и живота със смъртта, и няма да предприеме и най-малкото старание за да познае Христос. Ще обуча донякъде по този въпрос моята приятелка Беседата в следващите думи.
Погледни думите на Еремия и Захария: “Ако се обърнеш, ще те обърна,” и: “върнете се при Мен и Аз ще се върна при вас.” Дали от “обърни се” следва, че можеш да се обърнеш? Дали от “Обичай Господа твоя Бог с цялото се сърце” (Вт. 6:5) следва, че можеш да го обичаш с цялото си сърце? Какво друго доказват такива аргументи освен че “свободната воля” не се нуждае от Божията благодат, но може да прави всичко чрез собствената си сила? Колко по-правилно е да се вземат думите в истинската им стойност! “Ако се обърнеш, тогава и Аз ще те обърна”; тоест: “Ако престанеш да съгрешаваш, тогава и Аз ще престана да те наказвам; и ако се обърнеш и живееш добре, ще се отнасям към теб добре, като отнема твоето робство и нещастие.” Но от това не следва, че човекът се обръща чрез собствената си сила, нито пък думите казват това; те просто казват: “Ако се обърнеш,” казвайки на човека какво трябва да прави. Когато той го знае, и вижда, че не може да го направи, той ще пита откъде може да намери способност, за да го направи – освен ако Левиатанът на Беседата (тоест, нейната дедуктивна логика) не се намеси да каже: “ако човекът не може да се обърне чрез собствената си сила, ‘обърни се’ е казано напразно!” достатъчно е казано за естеството и стойността на това заключение.
Само човек в унес или омая може да си помисли, че думите: ”обърни се,” ако се обърнеш,” и подобни, доказват силата на “свободната воля,” а въпреки това да не вижда, че по същата логика тя също се доказва от това слово: “Да обичаш Господа твоя Бог с цялото си сърце.” Защото намерението на Този, който заповядва и изисква и в двата случая, е едно и също. Любовта към Бога е задължителна не по-малко от нашето обръщане и спазването на всички заповеди; защото любовта към Бог е нашето истинско обръщане. Но никой не се опитва да докаже “свободната воля” от заповедта да обичаме; всички застават върху думите “ако желаеш,” “ако послушаш,” “обърнете се,” и подобни. Ако, обаче, не следва от това слово (“обичай Господа твоя Бог с цялото си сърце”), че “свободната воля” има някакво съществуване или способност, сигурно е, че то не следва и от думите “ако желаеш,” “ако послушаш,” “обърнете се” и подобни, които или изискват по-малко, или го изискват по-малко категорично от думите: “Обичай Бога!” “Обичай Господа!” Следователно, всичко, което се казва срещу заключенията в полза на “свободната воля” от тези думи, “обичай Бога,” трябва също да се каже срещу заключенията в полза на “свободната воля” от кои да са други думи на заповед или изискване. Ако предположим, че заповедта да обичаме ни показва само значението на закона и нашето задължение, но не силата на нашата воля или способност (по-скоро неспособност), тогава същото се показва и с всички други думи на изискване. Признат факт е, че дори учените, с изключение на последователите на Скотус и модернистите, твърдят, че човекът не може да обича Бога с цялото си сърце. Като е така, той не може да изпълнява никое от другите предписания, защото Христос ни уверява, че те всички почиват върху това. И така, дори на основата на свидетелството на схоластичните доктори остава сигурно, че думите на закона не доказват “свободната воля,” а ни показват величината на нашето задължение и нашата неспособност.
Но нашата приятелка Беседата се оказва дори още по-глупава; тя не само извежда от думите на Захария (“Обърнете се към Мен”) изявително наклонение, но и допълнително се напряга да докаже от тях, че “свободната воля” проявява старание и за нея е приготвена благодат, когато тя се старае. Тук най-после тя споменава своето любимо “старание,” и, чрез новаторска граматика, възприема “обърни се” да означава “старай се да го направиш”; така че смисълът е: “обърнете се към Мен” (тоест, старайте се да се обърнете), “и Аз ще се обърна към вас” (тоест, Аз ще се старая да се обърна към вас). Така се оказва, че тя приписва старание дори на Бога! Може би тя има приготвена благодат дори за Него в Неговото старание! Защото ако “обърни се” означава “старание” на едно място, защо не и навсякъде другаде?
Отново, казва се, че от текста в Ер. 15 (“Ако отделиш скъпоценното от нищожното”) се доказва не само старанието, но и свободата на избора; която свобода преди това е обявена за изгубена и превърната в неизбежност на служене на греха! Така виждаш, че в боравенето си с Писанията Беседата използва “свободна воля” в пълния смисъл на думата, принуждавайки едни и същи изречения да доказват в един момент старание, а в друг свобода, както на нея й е угодно!
Но да оставим тези празни неща. Думата “обърни се” се използва в Писанията по два начина, единия законов, а другия евангелски. В нейната законова употреба тя е произнасяне на изискване и заповед, задължение, не старание, а промяна в целия живот. Еремия често я използва в този смисъл, казвайки: “Отвърнете се всички от злите си пътища,” и: “Обърнете се към Господа” (Ер. 25:5; 35:15; 4:1), където е достатъчно ясно, че той включва изискване за спазване на всички заповеди. В нейния евангелски смисъл тя е произнасяне на божествена утеха и обещание, чрез което от нас не се изисква нищо, но ни се дава Божията благодат. Така е в Пс. 15: “Когато Господ отново отвърне плена от Сион” (Пс. 14:7; ср. 126:1); и в Пс. 22: “Върни се, душе моя, в успокоението си” (Пс. 116:7; ср. 23:3). Следователно Захария е изявил в най-тесни граници прогласяването и на закона, и на благодатта. Когато той казва: “Обърни се към Мен,” това е обобщението на закона; а когато казва: “Аз ще се обърна към вас,” това е благодат. “Свободната воля” се доказва също толкова от това слово, “Обичай Господа,” или от което и да е друго слово на конкретен закон, колкото се доказва и от това слово, което обобщава закона: “Обърнете се.” Белегът на мъдрия читател е, че той забелязва кои думи в Писанието са закон и кои са благодат за да не обърка всичко, както порочните софисти и тази заспала Беседа!
Виждаш как Беседата разглежда този известен текст в Езек. 18: “Благоволя ли Аз в смъртта на нечестивия? казва Господ Иеова, а не по-добре да се обърне от пътя си и да живее?” (ст. 23). Първо, тя казва: “Изразите: ‘да се обърне,’ ‘е направил,’ ‘е извършил,’ се повтарят много пъти в тази глава по отношение и на доброто, и на злото. Къде са тогава онези, които отричат, че човекът може да прави нещо?” Та това е превъзходно заключение! Беседата се заема да докаже, че “свободната воля” се старае и желае, и вместо това доказва, че всичко се извършва и всичко се изпълнява чрез “свободната воля”! Къде са тогава онези, които се нуждаят от благодатта и Святия Дух? Защото тя разсъждава по следния начин: “Езекиил казва, ‘Ако нечестивият се обърне и върши правда и правосъдие, ще живее.’ Следователно нечестивият веднага го прави и може да го прави.” Езекиил казва какво трябва да се прави, а Беседата разбира, че то се прави и че е направено! Така тя още веднъж иска да ни учи чрез своята новаторска граматика, че задължението и действието, заповедта и изпълнението, изискването и правенето са едно и също нещо.
След това тя изкривява този най-сладък глас на благовестието, “Не желая смъртта на грешника,” и т.н., по следния начин: “Дали праведният Господар оплаква смъртта на Своите хора, която сам Той е предизвикал в тях? Ако Той не желае нашата смърт, трябва нашата собствена воля да бъде обвинена, ако ние загинем. Но как можеш да обвиняваш някого, който не може да прави нито добро, нито зло?”
Пелагий пее същата тази мелодия преди много време, когато приписва на “свободната воля” не само желание или старание, но и цялостна сила да върши и изпълнява всички неща. Твоите заключения, ако въобще доказват нещо, доказват тази сила, както казах; така че те действуват със същата, а дори и с по-голяма сила срещу Беседата, която отрича тази сила на “свободната воля” и би искала да докаже само старанието, отколкото срещу нас, които въобще отричаме “свободната воля.” Но няма да говорим повече за невежеството на Беседата, а ще говорим по самия предмет.
Това е гласът на благовестието, най-сладката утеха на нещастните грешници, когато Езекиил казва: “Не желая смъртта на грешника, а искам той да се обърне и да живее.” Думите са във всяко отношение като тези в Пс. 28: “Защото гневът Му е за една минута, а благоволението Му е за цял живот” (Пс. 30:6); и тези в Пс. 68: “Колко е скъпоценно Твоето милосърдие, Боже!” (Пс. 36:7); и: “Защото съм милостив” (Ер. 3:12); и думите на Христос в Мат. 11: “Елате при Мен, всички, които сте отрудени, и Аз ще ви успокоя” (ст. 28); и думите в Изход 20: “Показвам милости към хиляда поколения на ония, които ме обичат” (ст. 6). И какво друго има в повече от половината от Святото Писания, освен само обещания за благодат, чрез които милостта, живота и спасението се дават от Бога на хората? И какво друго означават думите на обещание освен това: “Не желая смъртта на грешника”? Не са ли Неговите думи: “Аз съм милостив,” същото като да каже, “Не съм гневен, не желая да ви наказвам, не желая смъртта ви, волята Ми е да ви оправдая, волята Ми е да ви пощадя”? Ако тези Божествени обещания не са сигурни за да подбудят съвести измъчвани от чувство за грях и ужасени от страха от смъртта и съда, какво място би имало за оправдание или за надежда? Кой грешник не би потънал в отчаяние? Но тъй като “свободната воля” не се доказва от никое от другите думи на милост или обещание или утеха, така и не се доказва от тези: “Не желая смъртта на грешника,” и т.н.
Но нашата приятелка Беседата, отново без да прави разлика между думите на закона и думите на обещанието, прави от този текст на Езекиил глас на закона и го обяснява така: “ Не желая смъртта на грешника,” тоест, “Не желая той да съгрешава смъртно, или да става грешник заслужаващ смърт, а да се обърне от греха, ако е извършил грях, и така да живее.” Ако не го обясняваше така, текстът би бил нещо неуместно. Но това означава да се премахне и унищожи напълно това най-сладко слово на Езекиил: “Не желая смъртта.” Ако ние в нашата слепота ще четем и разбираме Писанията по този начин, чудно ли е, че те са неясни и двусмислени? Бог не казва: “Не желая греха на човека,” а: “Не желая смъртта на грешника”; очевидно показвайки, че говори за наказанието за греха, което грешникът усеща поради греха си – тоест, поради страха от смъртта. Той съживява и утешава грешника докато последният лежи под своето мъчение и отчаяние, за да не смаже пречупената тръстика и да не угаси замъжделия фитил, но да му даде надежда за прошка и спасение, така че да може да се обърне (тоест, чрез спасително обръщане от наказанието на смъртта) и да живее (тоест, да бъде добре и да се радва с необременена съвест). Защото трябва да се отбележи и това: че както гласът на закона се довежда само върху онези, които нито чувствуват, нито познават греховете си, както Павел казва в Рим. 3 (“Чрез закона е познаването на греха” [ст. 20]), така и словото на благодатта идва само при онези, които са притиснати от чувство за грях и изкушени към отчаяние. Следователно, във всички думи на закона ще намериш споменаване на греха, тъй като ни се показва какво трябва да правим; и така, от друга страна, във всички думи на обещание ще намериш да се споменава за злото, под което грешниците (във всеки случай онези, които трябва да бъдат съживени) се мъчат. И така тук, в думите: “Не желая смъртта на грешника,” ясно се споменава “смърт” и “грешник,” и злото, което се чувствува, и човекът, който го чувствува. Но в думите: “Обичай Бога с цялото си сърце,” това, което се внушава, не е злото, което чувствуваме, а доброто, което трябва да правим, за да можем да познаем колко неспособни сме да правим това добро.
Следователно, нищо не може да се цитира в подкрепа на “свободната воля” по-неподходящо от този текст в Езекиил; всъщност, той е най-силният аргумент против “свободната воля.” Защото именно тук се показва в какво състояние е “свободната воля” и какви са нейните способности по въпроса за разпознаването на греха и отвръщането от него – тоест, че тя не може да прави друго, освен да изпадне в по-лошо положение и да добави към своите грехове отчаяние и непокаяние, освен ако Бог направо се намеси в нейна помощ, призове я да се обърне и я съживи чрез думите на обещание. Внимателната грижа на Бога в обещаването на благодат за да призове и съживи грешника е велико и надеждно доказателство, че сама по себе си “свободната воля” не може да прави друго, освен да става по-лоша, и, както Писанието казва, “да свлиза в ада” (ср. Пр. 5:5) – освен ако вярваш, че Бог е от онзи вид несериозни хора, не поради някаква нужда от тях за нашето спасение, а само защото обича да говори! Така виждаш, че не само всички думи на закона са против “свободната воля,” но също и че всички думи на обещание напълно я отричат – тоест, че цялото Писание воюва против нея!
И така, виждаш, че това слово: “Не желая смъртта на грешника,” се занимава само да прогласява и да предлага на света Божията милост. Никой не го приема с радост и благодарност освен онези, които са нещастни и обременени до смърт, онези, в които Неговият закон вече е извършил своето действие, тоест, дал е познание за греха. Онези, които още не са преживели действието на закона, които не осъзнават своя грях и нямат усещане за смърт, презират милостта, обещана от това слово.

(x) За Бога, проповядван и непроповядван, и за Неговата открита и Неговата тайна воля

А колкото до това защо някои са докоснати от закона, а други не, така че някои приемат, а други презират предложението на благодатта, това е друг въпрос, който Езекиил не обсъжда тук. Той говори за прогласеното предложение за Божията благодат, а не за ужасната[12] скрита воля на Бога, Който, според собствената Си воля, определя кои хора да получат и да участвуват в проповядваната и предложена милост. Тази воля не трябва да се изследва, а да бъде почтително обожавана, като най-величествената тайна на Божественото Величие. Той я е задържал за Себе Си и ни е забранил да я познаваме; и тя е много по-достойна за почит от безброй Корикийски пещери!
И така, сега Беседата разсъждава така: “Дали праведният Господар оплаква смъртта на Своите хора, която Той самият е изработил в тях? Това изглежда твърде смешно” – а аз отговарям, както вече казах: ние трябва да разглеждаме Бога, или Божията воля, проповядван, открит, даден ни и обожаван от нас, по един начин, и Бог, не проповядван, нито открит, нито даден ни, нито обожаван от нас, по друг начин. Там, където Бог крие Себе Си и желае да бъде непознат за нас, там нямаме никаква грижа. Ето от това изречение: “което е над нас не е наша грижа,” наистина има полза. За да не си помисли някой, че това разграничение е мое собствено, аз следвам Павел, който пише към солунците за Антихриста, че “той се превъзнася над всичко, което се нарича Бог и и на което се отдава поклонение” (2 Сол. 2:4); ясно показвайки, че човек може да се превъзнася над Бога такъв, какъвто Той е проповядван и Му се отдава поклонение, тоест, над словото и поклонението на Бога, чрез които Той е познат за нас и общува с нас. Но нищо не може да бъде превъзнесено над Бога, който не е проповядван и не е обожаван, тоест, Бог както в Своето собствено естество и Величие, но всичко е под неговата могъща ръка.
И така, Бог в Неговото естество и величие трябва да бъде оставен на мира; в това отношение нямаме нищо общо с Него, нито пък Той иска да се занимаваме с Него. Ние общуваме с Него какъвто е облечен и изявен в Неговото Слово, чрез което Той представя Себе Си на нас. Това е Неговата слава и красота, в чието облекло Го прогласява псалмистът (ср. Пс. 21:5). Аз казвам, че праведният Бог не оплаква смъртта на Своите хора, която Той самият изработва в тях, а оплаква смъртта, която намира в Своите хора и желае да я премахне от тях. Проповядваният Бог действува с цел грехът и смъртта да бъдат премахнати и ние да се спасим. “Изпраща Словото Си и ги изцелява” (Пс. 107:20). Но скритият във Величие Бог нито оплаква, нито отнема смъртта, но изработва живот и смърт и е всичко във всички; нито пък е поставил за Себе Си граници чрез Своето Слово, но е останал свободен над всичко.
Беседата е заблудена от своето си невежество в това, че не прави разлика между проповядвания Бог и скрития Бог, тоест, между Божието Слово и самия Бог. Бог прави много неща, които не ни показва в Своето Слово, и желае много неща, за които не ни показва в Своето Слово, че ги желае. Така, Той не желае смъртта на грешника – тоест, в Своето Слово; но Той я желае чрез Своята неизследима воля. Понастоящем, обаче, ние трябва да имаме предвид Неговото Слово и да оставим на мира Неговата неизследима воля; защото именно чрез Неговото Слово, а не чрез Неговата неизследима воля, трябва да бъдем водени. Във всеки случай, кой може да се ръководи от воля, която е неизследима и неразбираема? Достатъчно е просто да знаем, че в Бога има неизследима воля; какво, защо и в какви граници тя желае, е напълно незаконно да изследваме, или да желаем да знаем, или да се интересуваме, или да докосваме; можем само да се страхуваме и да се покланяме!
Така че е правилно да кажем: “Ако Бог не желае нашата смърт, трябва да обвиняваме нашата собствена воля, ако загинем”; това, повтарям, е вярно, ако говорим за проповядвания Бог. Защото Той желае всички хора да бъдат спасени и затова идва при всички със словото на спасение и вината е във волята, която не Го приема; както казва в Мат. 23: “Колко пъти съм искал да събера твоите деца, но не искахте!” (ст. 37). Но защо Величието не премахва или не променя тази вина на волята във всеки човек (защото не е по силите на човека да го направи), или защо оставя това решение на волята, когато човекът не може да го избегне, не е законно да питаме; и колкото и много да питаш, никога няма да го разбереш; както Павел казва в Рим. 11: “Кой си ти да отговаряш против Бога?” (Рим. 9:20).

(xi) Вт. 30:11-14: задължението не е доказателство за способност

След това Беседата твърди: “Ако не е по силите на всеки човек да пази това, което е заповядано, всички увещания в Писанието, и всички обещания, заплахи, наставления, порицания, молби, благословения, проклятия и множество предписания, са по неизбежност безполезни.”
Беседата непрекъснато забравя разглежданата тема, и се занимава с неща, несвързани с нейната цел; и не вижда, че всички тези неща се противопоставят по-силно на нея самата, отколкото на нас. От всички тези текстове тя доказва свобода и способност за изпълнение на всичко, както заявяват самите думи на извода, който тя извлича; докато нейното намерение беше да докаже такава “свободна воля,” която не може да желае добро без благодат, и старание, което не може да се припише на собствената сила на човека. Не виждам как такова старание се доказва от кой да е от тези текстове, които само показват задължения. Моите повторения на това биха били твърде чести, ако не беше фактът, че това трябва да се повтори много пъти, защото Беседата толкова често пее един и същ фалшив тон, отблъсквайки своите читатели с безполезно изобилие от думи. Последният текст, който тя извежда от Стария Завет, са думите на Мойсей във Вт. 30: “Понеже тази заповед, която днес ти заповядвам, не е над теб, нито е далеч. Не е на небето, та да кажеш: Кой ще се качи за нас на небето да ни я донесе, за да я чуем и изпълняваме? Нито е оттатък морето, че да кажеш: Кой ще премине морето за нас да ни я донесе, за да я чуем и изпълняваме? Но думата е много близо при теб, в устата ти и в сърцето ти, за да я изпълняваш.” Беседата твърди, че този текст заявява, че това, което е заповядано, не само е поставено вътре в нас, но и е като да паднеш от легнал дънер;[13] тоест, че е лесно, или поне във всеки случай не е трудно. Благодаря ти за тази огромна ученост! Ако Мойсей така ясно заявява, че в нас има не просто сила, но и способност да пазим всички заповеди, защо се трудя така усърдно? Защо веднага да не изведа този текст и да докажа “свободната воля” пред целия свят? Каква нужда имаме тогава от Христос? Каква нужда имаме от Духа? Открихме текст, който затваря устата на всички; не само че ясно потвърждава свободата на волята, но и ясно учи, че пазенето на заповедите е лесно! Какъв глупак е бил Христос, Който проля Своята кръв за да купи за нас Духа, от Когото не се нуждаем, за да можем да бъдем направени способни да спазваме лесно заповедите, когато ние вече сме такива по природа! Да, и нека сега Беседата сама да отрече думите си, в които казва, че “свободната воля” не може да прави добро без благодат! Нека сега да каже, че “свободната воля” има такава сила не само да желае добро, но и да спазва най-великите заповеди, да, всички заповеди, с лекота!
Моля те да видиш какво може да направи неизкупеният ум, как той не може сам да си наложи да отдаде себе си! Има ли все още нужда да опровергавам Беседата? Кой би могъл да я опровергае по-успешно отколкото тя опровергава сама себе си? Тя е наистина животно, което изяжда само себе си! Колко вярна е поговорката, че на лъжеца му трябва добра памет!
Говорих по-рано за това място във Второзаконие; сега ще го разгледам накратко и то без да се отнасям до Павел, който разглежда убедително текста в Рим. 10 (ст. 5ff.). Виждаш, че тук не се казва абсолютно нищо, нито една единствена сричка, за лекота или трудност, или за силата или безсилието на “свободната воля” или на човека да пази или да не пази заповедите; но онези, които вплитат Писанието в своите си изводи и идеи, го представят неясно и двусмислено за самите себе си, за да могат да правят от него това, което на тях им е угодно. Ако не можеш да обърнеш очите си, поне обърни ушите си, или почувствувай с ръцете си! Мойсей казва: “тя не е над теб, нито е далеч, нито е на небето или отвъд морето.” Какво означава “над теб”? А “далеч от теб”? А “на небето”? А “отвъд морето”? Дали те въвеждат такава неяснота в нашата граматика и в ежедневните ни думи, че да не можем да кажем нищо със сигурен смисъл, само за да докажем нечие твърдение, че Писанията са неясни? Според моята граматика тези думи не означава нито величината, нито степента на човешката сила, а разстояние. “Над теб” не говори за някаква сила на човешката воля, а за място, което е над нас. По същия начин “далеч,” “на небето,” “отвъд морето,” не говорят за някаква сила в човека, а за място, което е далеч над нас, вдясно, вляво, зад нас или пред нас. Някой може да ми се смее, че споря на това елементарно ниво,[14] поставяйки буквар пред такива велики хора, както поставят буквар пред момчетата в училище, които още не знаят азбуката, и учейки ги да свързват срички; но какво да направя, когато ги виждам да търсят тъмнина в такава ясна светлина, и стремящи се да бъдат слепи? Те изброяват огромна поредица от епохи, много мъдреци, светии, мъченици и учени; развяват този текст на Мойсей с най-голямо чувство на превъзходство; но не благоволяват да погледнат сричките, нито така да управляват мислите си, че за момент да размислят върху текста, с който се хвалят! Нека сега Беседата да дойде и да ни каже как е възможно един обикновен човек[15] да вижда това, което всички тези обществени фигури, най-важните хора на всички епохи, не са видяли! Дори ученик би заключил, че този текст доказва, че те доста често са били слепи!
Тогава какво има предвид Мойсей с тези изключително ясни и недвусмислени думи, ако не, че той превъзходно е изпълнил своето служение на верен законодател, който прави всичко необходимо, за да се увери, че хората имат пред себе си поставени заповедите и ги познават; и че следователно не остава възможност те да търсят извинение, че не са знаели заповедите, или не са ги имали, или са били задължени да ги търсят някъде другаде; така че ако не ги спазват, вината да не бъде в закона или в законодателя, а в тях самите. Законът е с тях и законодателят ги е научил, така че за тях не остава извинението за незнание, а само обвинение за небрежност и непокорство. “Не е необходимо,” казва той, “да донасяте закони от небето, или от задморски страни, или отдалеч, нито можете да представите извинение, че никога не сте ги имали и не сте ги чували; имате ги близо до вас; чули сте Бог да ги заповядва чрез моята уста и ги познавате в сърцата си; получили сте ги като нещо, което непрекъснато трябва да се изявява сред вас от левитите, както това мое слово и тази книга свидетелствуват; остава само да ги спазвате.” И така, какво се приписва тук на “свободната воля” освен че от нея се изисква спазването на законите, които тя има, и е отнето извинението за незнание и липса на закони?
Това са текстовете, които Беседата цитира в полза на “свободната воля” от Стария Завет. Сега, като сме отговорили на всички тях, не остава нищо, на което да не сме отговорили, независимо дали има да се цитира повече или дали Беседата възнамерява да цитира повече; защото тя не може да цитира нещо друго освен заповедни или хипотетични текстове, или пожелания,[16] чрез които се заявява не какво можем да правим, или какво правим (както много пъти повторих към непрекъснато повтарящата Беседа), а какво трябва да правим и какво се изисква от нас, така че да ни стане известно нашето безсилие и да ни се даде познание за греха. Или, ако те доказват нещо, чрез добавяне на заключения и аналогии изобретени от човешката логика, те доказват това: че “свободната воля” има не само малка степен на старание или желание, но пълна сила и изцяло свободна власт да върши всичко, без Божията благодат и без Святия Дух. Така че нищо не се доказва по-зле чрез цялата тази безразборна, повтаряща се и сложна дискусия от това, което трябваше да се докаже, тоест, “вероятният възглед,” който описва “свободната воля” като толкова безсилна, че не може да желае никое добро без благодат, но е принудена да служи на греха; макар че тя има някакво старание, което обаче не може да се припише на нейната собствена сила. Истинска игра! Тя не може да направи нищо от своята собствена сила и все пак има старание в своята собствена сила; самото й устройство включва едно много очевидно противоречие!

(xii) Мат. 23:37: човекът не трябва да надзърта в тайната Божия воля

Сега стигаме до Новия Завет, където отново в защита на нещастното робство на “свободната воля” е наредено множество заповедни изречения; и всички помощници на плътския разум, тоест, заключенията и аналогиите, са събрани с тях. Това е като да гледаш на картина или в сън царя на мухите и неговото множество, въоръжени с копия от сено и щитове от слама, срещу истински подреден боен ред на човешки воини. Такива са и човешките сънища на Беседата, когато се противопоставят на Божието Слово!
Начело са думите от Мат. 23, този Ахил на мухите: “Ерусалиме, Ерисалиме, колко пъти исках да събера децата ти, а ти не искаше” (ст. 37). “Ако всичко става по неизбежност,” казва Беседата, “не може ли Ерусалим с право да отговори на Господа, ‘Защо се изморяваш с безполезни сълзи? Ако не си искал да послушаме пророците, защо си ги пратил? Защо обвиняваш нас за това, което е станало по Твоята воля, и така по неизбежност е в нас?’” Така говори Беседата. Отговарям: Дори и да приемем за един миг, че изводът и заключението на Беседата са добри и верни, питам, какво доказва това? Доказа ли това онзи “вероятен възглед,” който казва, че “свободната воля” не може да желае добро? Не, това доказва, че волята е свободна, здрава и способна да върши всичко, което пророците са казали. Но Беседата не се е заела да докаже такава воля. Хайде, нека Беседата отговори на този въпрос: Ако “свободната воля” не може да желае добро, защо е обвинявана, че не е чула пророците, които са поучавали добри неща и които следователно тя не е можела да чуе чрез своята си сила? Защо Христос плаче за тях с напразни сълзи, като че ли те са можели да желаят това, за което Той със сигурност знае, че не могат да желаят? Нека Беседата да освободи Христос от обвинението в лудост от гледна точка на този “ вероятен възглед,” и моят възглед веднага бива свободен от Ахил на мухите. Така този текст в Матея или доказва цялостна “свободна воля,” или се опълчва със същата сила срещу Беседата и я унищожава с нейното собствено оръжие!
Аз казвам, както казах и преди, че не можем да обсъждаме тайната воля на Божественото Величие, и че безразсъдството на човека, който показва неуморна извратеност като изоставя необходимите неща, за да търси да атакува тази воля, трябва да бъде възпирано и ограничавано, за да не се занимава човекът да изследва онези тайни на Божественото Величие; защото човекът не може да се добере до тях, виждайки, че както Павел ни казва (ср. 1 Тим. 6:16), те обитават в непристъпна светлина. Но нека човекът да се занимава с Въплътения Бог, тоест, с разпнатия Христос, в когото, както Павел казва (ср. Кол. 2:3), са всички съкровища на мъдростта и знанието (макар и скрити); защото чрез Него човекът има пълно наставление и в това, което трябва, и в това, което не трябва да знае.
Тук Въплътеният Бог казва: “Аз исках, но ти не искаше.” Въплътеният Бог, повтарям, беше изпратен с тази цел, да желае, да каже, да направи, да пострада, и да предложи на всички хора всичко, което е необходимо за спасението; макар че съблазнява много хора, които, тъй като са изоставени или закоравени от Божията тайна воля на Величието, не Го приемат така желаещ, говорещ, вършещ и предлагащ. Както Йоан казва: “Светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана” (Йоана 1:5). И отново: “Той дойде при Своите Си, но Своите Му не Го приеха” (ст. 11). Подходящо е за този същия Въплътен Бог да плаче, оплаква и да въздиша поради загиването на нечестивите, макар че тази воля на Величието целенасочено оставя и отхвърля някои, за да загинат. Нито пък е наша работа да питаме защо прави това, но да стоим в страх от Бога, Който може да прави и желае да прави такива неща. Не мисля, че някой би повдигнал двусмисленото възражение, че тази воля, за която е казано: “Колко пъти съм искал!”, е била изявена на юдеите дори преди Бог да стане въплътен, тъй като те са обвинени, че са убили пророците преди Христос и с това са се възпротивили на Неговата воля. Защото е добре известно сред християните, че всичко, което се е правило чрез пророците, е било правено в името на бъдещия Христос, Който е бил обещан, за да стане Въплътения Бог. Така всичко, което е дадено на хората чрез служението на Словото от началото на света, може правилно да бъде наречено Христова воля.
Но тук Разумът, по неговия хитър и приказлив маниер, ще каже: “Ти си изобретил добър начин да избегнеш въпроса – когато сме притиснати от силата на аргументите, бягаме обратно към тази ужасна воля на Величието, и затваряме устата на нашия противник, когато той ни досади, по метода на астролозите, които, като изобретяват своите ‘епицикли,’ избягват всички въпроси относно движението на целите небеса.” Отговарям: Това не е мое изобретение, а заповед, основана на Божествените Писания. В Рим. 11 Павел казва: “Защо тогава обвинява? Кой може да противостои на волята Му? Човече, който си ти да отговаряш против Бога? Няма ли грънчарят власт?” и т.н. (Рим. 9:19, 21). И преди него Исая казва, в глава 58: “При все това те Ме търсят всеки ден, и желаят да учат пътищата Ми; като народ, който върши правда, и не е оставил постановленията на своя Бог” (ст. 2). Мисля, че тези думи правят достатъчно ясно, че не е законно за хората да изследват волята на Божието Величие. Нещо повече, предметът е такъв, че извратените хора са най-силно подбудени да търсят тази ужасна воля; следователно, тук повече от всичко е мястото да настояваме пред тях за мълчание и страхопочитание. По други теми, за които можем и ни е заповядано да обясняваме, не правим това. Ако, обаче, някой не се подчини на нашето увещание тук, но постоянствува да изследва пътищата на тази воля, ние ще го оставим да върви по своя си път и, както великаните, да воюва с Бога; ще гледаме каква победа ще спечели, като сме уверени, че той по никакъв начин няма да попречи на нашата кауза, нито ще прокара своята си. Защото винаги ще си остане непроменимо, че той или ще докаже, че “свободната воля” може да прави всичко, или Писанията, които цитира, ще се обърнат против него. Което и да стане, той ще лежи победен, а аз ще стоя победоносно!

(xiii) Мат. 19:17: законът показва безсилието на човека и спасителната сила на Бога

Един друг текст е в Мат. 19: “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите” (ст. 17). “С каква съвест може да се каже ‘ако искаш’ на някой, чиято воля не е свободна?” казва Беседата. На това казвам: Тогава, според тези думи на Христос, свободна ли е волята? Ти искаше да докажеш, че “свободната воля” не може да желае добро и че без благодат тя неизбежно служи на греха. Тогава с каква съвест я правиш напълно свободна? Същото може да се каже и за тези думи: “ако бъдеш съвършен”; “ако някой Ме последва”; “който желае да спаси живота си”; “ако Ме обичате”; “ако продължавате.” Като обобщение, както казах – нека съберем на едно място всяко споменаване на думата “ако” и всички глаголи в заповедно наклонение (най-малкото за да помогнем на Беседата с един голям брой думи!). “Всички тези предписания са безполезни,” ни казва тя, “ако на човешката воля не се приписва нищо. Как е възможно да примирим съюзът ‘ако’ с простата неизбежност?” Отговарям: Ако те са безполезни, вината е твоя, че са такива и че дори не са нищо; защото ти веднъж твърдиш, че нищо не се приписва на “свободната воля,” правейки “свободната воля” неспособна да желае добро, а тук, обратното, я правиш способна да желае всичко добро! Или да не би в твоя ум едни и същи думи да са едновременно лед и огън, едновременно потвърждавайки и отричайки всичко?
Също се чудя защо нашият автор намира удоволствие в това да повтаря толкова често едно и също нещо, винаги забравяйки своето заявено намерение; освен може би защото му липсва увереност в неговата позиция и иска да победи противника си само с обема на своята книга, или да изтощи силата му с отегчителния труд да я прочете цялата! По каква логика, питам аз, следва, че волята и силата трябва веднага да са налице, когато се казва: “Ако желаеш,” “Ако някой иска,” “Ако направиш”? Нима чрез такива изрази не показваме много често безсилие и неспособност? Например: “Ако искаш да си равен на Вергилий като поет, добри ми Мевий, трябва да пишеш поезия, различна от тази.” “Ако искаш да надминеш Цицерон, Скотус, трябва да замениш своите тънкости с най-висше красноречие.” “Ако искаш да се сравняваш с Давид, трябва да пишеш псалми като неговите.” Тук ясно са показани неща, които са невъзможни за нашата собствена сила, макар че всички те могат да бъдат извършени чрез Божията сила. Така е и в Писанията: чрез такива изрази ни се показва какво може да се направи в нас чрез Божията сила и какво не можем сами да направим.
Нещо повече, ако такъв език се използваше за неща, които е крайно невъзможно да бъдат направени, неща, които дори Бог никога не би направил, тогава думите могат правилно да се нарекат “безполезни” или “абсурдни,” защото биха били изговорени напразно. Но така те са използвани не само за да покажат безсилието на “свободната воля,” която не може да направи нито едно от споменатите неща, но също да покажат, че ще дойде време, когато всички тези неща ще бъдат направени – но не чрез нашата сила; тоест, чрез Божията сила. Това във всички случаи следва, ако позволим такива изрази да съдържат познание за това, което може и трябва да бъде направено; както ако някой би обяснил: “Ако пазиш заповедите” по следния начин: “Ако някога имаш волята да пазиш заповедите (която ще имаш, но не от себе си, а от Бога, който дава на тези, на които желае), тогава те ще те запазят.” Или, да го кажем по-пълно: Тези думи, особено онези, които са хипотетични, изглежда също са поставени за да обясняват Божието предопределение, което е непознато за нас, и те го включват в себе си; тоест, те имат предвид следното: “Ако искаш, ако желаеш” (тоест, ако си такъв, какъвто би бил, ако Бог е решил да ти даде тази воля да пазиш заповедите) “ще се спасиш.” Чрез това изразно средство ние имаме възможност да разберем двойната истина, а именно, че не можем да направим нищо от себе си, и че всичко, което правим, Бог го прави в нас. Това ще бъде моят отговор към онези, които не са доволни само да кажат, че тези думи показват само нашето безсилие, а твърдят, че те също доказват някаква сила и способност в нас да вършим заповяданите неща. По този начин ще стане явно също, че не можем да правим нищо от заповяданите неща, и в същото време можем да правим всичко; явно, тоест, ако припишем нашето безсилие на нашата собствена сила и нашата способност на Божията благодат.

(xiv) Че предназначението на предписанията в Новия Завет е да ръководят оправданите

На трето място, Беседата е движена от тази мисъл: “Тъй като толкова често се споменава за добри и за лоши дела,” казва тя, “не разбирам как може да има какво да е място за проста неизбежност, когато нито естеството, нито неизбежността има някакви заслуги.” Аз разбирам само това: че докато “вероятният възглед” потвърждава “простата неизбежност,” когато казва, че “свободната воля” не може да желае добро, тук Беседата всъщност приписва заслуги на тази воля! “Свободната воля” постигна такъв напредък в цялата книга и аргументът на Беседата сега продължава, че тя не само притежава свое усилие и старание (макар и чрез чужда сила) – всъщност, тя не само желае и върши добро – тя също заслужава вечен живот, според думите на Христос: “Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небето” (Мат. 5:12). “Наградата ви” означава наградата на “свободната воля” (защото така Беседата разбира този текст); така че Христос и Божият Дух са нищо! Каква нужда има от тях, ако имаме добри дела и заслуги чрез “свободната воля”? Казвам това, за да видим, че не е рядко срещано нещо мъже с превъзходен интелект да бъдат по природа слепи в неща, които биха били ясни дори за тъпия и необучен ум; и също да видим колко слаб е аргументът на човешкия авторитет в Божиите неща, където само от Божия авторитет има полза.
Тук трябва да говорим за две неща: първо, заповедите на Новия Завет; второ, заслугите. Ще разгледаме всяко от тях накратко, тъй като сме говорили за тях по-подробно на друго място.
Новият Завет, по правило, се състои от обещания и увещания, точно както Старият, по правило, се състои от закони и заплахи. В Новия Завет се проповядва благовестието и това е точно словото, което предлага Духа и благодатта за прощаване на греховете, която е била спечелена за нас от разпнатия Христос. Тя е напълно безплатна, дадена единствено по милостта на Бог Бащата, като Той показва Своето благоразположение към нас, които сме недостойни, и които заслужаваме осъждане вместо каквото и да е друго. Увещанията следват след това; и те са предназначени да мотивират онези, които са придобили милост и вече са оправдани, да бъдат енергични в изявяването на плодовете на Духа и на правдата, която им е дадена, да упражняват себе си в любов и добри дела, и смело да носят кръста и всички други скърби на този свят. Това е всичко, което е в Новия Завет. Но пълният провал на Беседата да разбере това е достатъчно явен от факта, че тя не умее да прави разлика между Стария и Новия Завет; защото навсякъде тя не вижда нищо друго освен закони и коментари, чрез които хората могат да бъдат приучени към добри обноски. Тя въобще не вижда какво са новорождението, обновлението, възстановяването и цялостното действие на Духа. Аз съм удивен и изумен, че човек, който е прекарал толкова дълго време в изследване на свещените писания, е толкова крайно невеж. И така, този текст (“Радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата”), се съгласява със “свободната воля” така, както светлината се съгласява с тъмнината. Тук Христос насърчава не “свободната воля,” а апостолите, които по онова време не само са били в благодат, която е по-висша от това, което “свободната воля” може да донесе, и затова са били праведни; те всъщност са били въвлечени в служение на Словото, което е най-висшата проява на благодатта; и Христос там им казва да издържат светските скърби. Но нашият настоящ дебат засяга конкретно “свободната воля” без благодат; която е поучавана от законите и заплахите (Стария Завет) да познае себе си, за да може да се втурне към обещанията, дадени ни в Новия Завет.

(xv) Че основанието за награда в Новия Завет е Божието обещание, а не човешките заслуги

Колкото до заслугите, или за предложението на наградата, какво друго е това освен обещание? Но това обещание не доказва, че ние можем да правим каквото и да било; то доказва само това, че ако някой прави това или онова, ще има награда. А нашият въпрос е не каква награда ще бъде дадена, или как ще бъде дадена, а дали можем да правим нещата, за които се дава наградата. Това е, което трябва да разберем. Това не е ли смешна логика: Наградата е поставена пред всички в състезанието; следователно, всики могат да бягат и да я получат? Ако Цезар покори Турция, той ще получи и Сирийското царство; следователно, Цезар може и наистина покорява Турция! Ако “свободната воля” управлява греха, тя ще бъде свята пред Господа; следователно, “свободната воля” е свята пред Господа! Далеч от нас такива излишни глупости, такива явни нелепости (макар че е напълно логично “свободната воля” да бъде доказвана чрез такива аргументи като тези!). Нека вместо това поговорим по този въпрос: неизбежността няма нито заслуги, нито награди. Ако говорим за неизбежността на принудата, това е вярно; но ако говорим за неизбежността на непроменимостта, това е невярно. Кой би наградил един безволеви работник или би му приписал заслуги? Но за онези, които съзнателно вършат добро и зло, макар да не могат да променят волята си чрез своята собсвена сила, наградата и наказанието следват естествено и задължително; както е писано: “Ти даваш на всекиго според делото му” (ср. Пс. 62:12). Естествено последствие е това: ако потъваш под водата, ще се удавиш; ако изплуваш, ще се спасиш. С една дума: По отношение на заслугите и наградите, ние говорим или за достойнство, или за последствия. Ако имаш предвид достойнство, там няма заслуги и награди. Ако “свободната воля” не може да желае добро сама по себе си, но желае добро само по благодат (защото говорим за “свободната воля” без благодат, и изследваме силата на всяка една от тях), кой не вижда, че добрата воля, заслугите и наградите са само по благодат? И тук отново Беседата си противоречи; защото тя защитава свободата на волята от факта на заслугите, и по този начин идва под същото осъждение, под което съм и аз, срещу когото тя спори – тоест, нейното твърдение, че има такива неща като заслуги, награди, свобода, воюва срещу нея така, както и срещу мен; виждайки, че тя по-рано е потвърдила, че “свободната воля” не желае добро, и се е заела да докаже това! Ако, от друга страна, имаш предвид последствията, няма нищо, добро или зло, което да не получава своята награда. И от тук идва грешката, че, по отношение на заслугите и наградите, ние съставяме безполезни мисли и въпроси относно достойнството (което не съществува), когато трябва да обсъждаме само последствията. Адът и Божият съд очакват нечестивите като неизбежно последствие; макар че те самите не желаят и не осъзнават такава награда за своите грехове и всъщност смятат това за отвратително и, както Петър казват, воюват против него (ср. 2 Пет. 2:12). По същия начин царството очаква праведните, макар че те самите нито го търсят, нито мислят за него; защото то е било приготвено за тях от техния Баща, не само преди те самите да са съществували, но и преди създанието на света (ср. Мат. 25:34). Всъщност, ако те трябваше да вършат добри дела, за да придобият царството, те никога не биха го придобили, но биха принадлежали към числото на нечестивите, които със зли, користолюбиви очи търсят своето си дори в Бога. Божиите синове, обаче, вършат добро с воля, свободна от себичност,[17] не търсещи награда, а само Божията воля и слава, и готови да вършат добро дори ако (като че ли това е възможно) нямаше нито царство, нито ад.
Тези неща, според мен, се доказват достатъчно чрез тези единствени думи на Христос, които току-що цитирах от Мат. 25; “Елате вие, благословени от Баща Ми, и наследете царството, приготвено за вас от създанието на света” (ст. 34). Как те заслужават нещо, което вече е тяхно и е било приготвено за тях преди те да съществуват? По-правилно е да кажем, че Божието царство заслужава своите притежатели; и така да поставим заслугите там, където нашите противници слагат наградата, и наградата където те слагат заслугите. Царството не е в процес на подготовка, но е било приготвено преди, и синовете на царството не приготвят царството, а самите те са в процес на приготвяне; тоест, царството заслужава синовете, а не синовете царството. Така също адът заслужава и приготвя своите синове; защото Христос казва: “Идете си от Мен, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели” (ст. 41). Какъв е тогава смисълът на всички онези Писания, които обещават царството и заплашват с ада? Защо думата “награда” се повтаря толкова често в Писанията? “Има награда за делото ви” (2 Лет. 15:7). “Аз съм твоята извънредно голяма награда” (Бит. 15:1). И отново: “Ще въздаде на човека според делото му” (ср. Йов 34:11). И Павел казва в Рим. 2: “На онези, които с постоянство в добри дела търсят безсмъртие” (ст. 7); и има много подобни изявления. Отговорът е, че това, което се доказва с всички тези текстове, е просто последствието на наградата, и по никакъв начин не е достойнството на заслугите; доколкото онези, които вършат добро, не го правят от раболепен, користолюбив дух, с цел да спечелят вечен живот – макар че те търсят вечен живот в смисъл, че са на пътя, по който ще намерят и ще придобият вечен живот; така че тяхното “търсене” е искрен стремеж и прилежно старание в нещата, които съставляват добрия живот. Причината бъдещите последствия от добрия и от лошия живот да бъдат обявявани в Писанията е хората да бъдат научени, смутени, събудени и ужасени. Както “чрез закона е познанието за греха” и наставлението относно нашето безсилие – чрез което, обаче, не се има предвид, че можем да правим нещо сами по себе си; така че чрез тези обещания и заплахи идва предупреждение за това, което идва от греха и безсилието, които законът е изявил – но те не приписват достойнство на нашите заслуги. Докато, както думите на закона служат за поучение и просветление, да ни научат и какво трябва да правим, и какво не можем да правим, така и думите на награда, по своя си смисъл, служат за увещание и заплаха и подтикват, утешават и подкрепят праведните да продължават, устояват и да тържествуват в правене на добро и в устояване на злото, за да не бъдат отегчени и духът им да се съкруши. Така Павел увещава своите новоповярвали в Коринт, казвайки: “Оставям ви като хора, които знаят, че техният труд в Господа не е напразен” (ср. 1 Кор. 16:13; 15:58). Така също Бог подкрепя Авраам, казвайки: “Аз съм твоята извънредно голяма награда” (Бит. 15:1). Това е точно както когато утешаваш някого, като му показваш, че неговите дела със сигурност са угодни на Бога. Това е утешение, което Писанието често използва. И това не е малко утешение, да знаеш, че си угоден на Бога, така че не може да последва никакво нещастие, колкото и невъзможно да изглежда това.
Това е предназначението на всичко, което се казва за нашата надежда и за очакването, че нещата, за които се надяваме, със сигурност ще се сбъднат (макар че праведните не се надяват само на тези неща, нито търсят тези неща сами за себе си). Така също чрез думите на заплаха и бъдещо осъждение нечестивите биват ужасени и обезсърчени, за да престанат и да се въздържат от своето нечестие, и да не станат надменни, самодоволни и самохвални в своите грехове.
Ако тук Разумът сбръчка носа си и каже: “Защо Бог желае тези неща да бъдат направени чрез Неговите думи, когато нищо не се постига чрез такива думи, и волята не може да се обърне сама в коя да е посока? Защо Той не прави това, което прави, без да проговори и дума, когато Той може да направи всичко без да говори? Защото волята, която е чула Неговото Слово, не може да прави и не прави нищо повече от това, което е правила и преди, ако липсва вътрешният подтик от Духа; нито може да има полза или да прави нещо по-малко, ако без Словото да бъде изговорено, Духът е с нея; защото всичко зависи от силата и действието на Духа,” на това ще кажа: Било е угодно на Бога да не дава Духа без Словото, а чрез Словото; за да ни направи съработници с Него, като прогласяваме навън това, което Той сам вдъхва вътре в този, в който Му е угодно. Това той може да прави и без Словото; но не желае. И кои сме ние, та да изследваме причините за Божествената воля? Достатъчно е да знаем, че Бог така желае и за нас остава да се покланяме, обичаме и да превъзнасяме Неговата воля, обуздавайки самонадеяността на разума. Така Той може да ни храни без хляб; Той всъщност ни е дал силата да се храним без хляб, както Мат. 4 ни казва: “Не само с хляб ще живее човек, но и с Божието слово” (ст. 4); но Му е било угодно да ни храни с хляб, чрез снабдяването на хляба отвън и чрез Своето Слово отвътре.
Следователно е сигурно, че заслугите не се доказват отнаградата, поне не в Писанията; а също че “свободната воля” не се доказва чрез заслугите, още по-малко такава “свободна воля,” която Беседата иска да докаже, такава, каквато не може сама по себе си да желае добро! Дори ако допуснеш някакви заслуги, и прибавиш към това твоите обичайни “рационални” аналогии и изводи, тоест: “напразно е заповядано, напразно е обещана награда, напразно са отправени заплахи, ако волята не е свободна” – всички тези аргументи, повтарям, ако доказват нещо, доказват това: че “свободната воля” може да върши всичко сама! Защото ако не може да върши всичко сама, остава “рационалният” извод, че, следователно, предписанията, обещанията и заплахите са дадени напразно.
Така, Беседата непрекъснато спори срещу себе си в своите аргументи против мен. Само Бог изработва вътре в нас чрез Своя Дух и заслуги, и награди, но чрез Своето Слово навън Той ги показва и заявява пред целия свят, така че Неговата сила и слава и нашето безсилие и нечестие да бъдат прогласени дори сред нечестивите, невярващите и невежите. Но само праведните приемат тези неща в сърцата си и вярно ги пазят; останалите ги презират.

(xvi) Мат. 7:16; Лука 23:34; Йоана 1:12; Рим. 2:4: неизбежността не унищожава моралната отговорност

Ще бъде твърде отегчително да разглеждам всеки заповеден текст, който Беседата изброява от Новия Завет, прикачвайки винаги своите си изводи и твърдейки, че това, което се казва, е “безцелно,” “безполезно,” “нелепо,” “нищожно,” ако волята не е свободна. Изразходих дълго време да показвам, и съм искрено изморен да го казвам,[18] че такива думи не доказват нищо и, ако доказват нещо, те доказват цялостна “свободна воля,” което унищожава цялата Беседа; защото тя се е заела да докаже “свободна воля,” която не може да върши добро и служи на греха, а всъщност доказва “свободна воля,” която може да прави всичко! Колко невежа и разсеяна е тя непрекъснато!
Така че е просто игра на думи, когато тя говори по следния начин: “’По плодовете им ще ги познаете,’ казва Господ (Мат. 7:16). Той нарича делата ‘плодове,’ и ги нарича ‘наши’; но те не са наши, ако всичко става по неизбежност.” Не са ли нещата, които ние не сме произвели сами, а сме получили от други, наричани “наши” в най-правилния смисъл?[19] Защо тогава делата, които Бог ни е дал чрез Своя Дух, да не се наричат “наши”? Ще пропуснем ли да наречем Христос наш, защото само сме Го приели, но не сме Го създали? Отново: ако създаваме нещата, които се наричат наши, следва, че сме създали очите си, създали сме ръцете си, създали сме краката си; освен ако не трябва очите, ръцете и краката ни да бъдат наричани наши! Наистина, казва Павел, какво имаме което не сме получили (ср. 1 Кор. 4:7)? Трябва ли тогава да кажем или че всичко това не е наше, или че ние сме си го създали сами? А сега да си представим, че нашите “плодове” са наречени наши, защото ние ги произвеждаме – какво място остава за благодатта и за Духа? Христос не казва: “Чрез плодовете им, от които една малка съставка е тяхна собствена, ще ги познаете”! Всъщност, именно тези несериозни възражения са, които са нелепи, и ненужни, и безполезни, да, и глупави и отвратителни; защото те замърсяват и оскверняват святите Божии думи.
Подобно несериозно обяснение е дадено на Христовите думи на кръста: “Тако, прости им, защото те не знаят какво вършат” (Лука 23:34). Тук, вместо очакваните изявления, които потвърждават “свободната воля,” отново се прибягва до заключения. “С колко повече право,” казва Беседата, “би могъл Той да ги оправдае на основата на това, че те нямат “свободна воля,” и не могат да правят нещо друго, дори да биха искали?” Но този извод не доказва “свободната воля,” която не може да желае добро, която ние разглеждаме; той доказва “свободна воля,” която може да прави всичко, която никой не разглежда, и която всеки освен пелагианците отрича! Сега, когато Христос ясно заявява, че “те не знаят какво правят,” с това Той не свидетелствува ли, че те са неспособни да желаят доброто? Защото как можеш да желаеш това, което не познаваш? Определено не можеш да желаеш непознатото! Какво по-силно заявление може да се направи против “свободната воля” от това, че тя е такова нищожество, че не само не може да желае доброто, но дори и не знае колко зло върши и какво е добро? Има ли някаква неяснота в коя да е дума на изречението: “Те не знаят какво правят”? Ако тези думи на Христос, които са толкова ясни и така изцяло против Беседата, бъдат направени да потвърждават “свободната воля,” тогава кое не би могло да бъде направено да потвърждава “свободната воля” чрез същата тази Беседа? Така можем лесно да кажем, че “свободната воля” се доказва и от това: “И земята беше пуста и неустроена” (Бит. 1:2), или: “И Бог си почина на седмия ден” (Бит. 2:2), или други подобни! Тогава наистина Писанията биха били неясни и двусмислени; те наистина биха били едновременно всичко и нищо! Но да се отнасяме към Божиите думи по този начин ще разкрие, че умът ни е забележителен със своето презрение към Бога и към човека, и не заслужава никаква снизходителност.
И отново, Беседата взема следните думи от Йоана 1: “На тях даде сила да станат Божии синове” (ст. 12), по следния начин: “Как им се дава сила да станат Божии синове, ако няма свобода в нашата воля?” Този текст също е оръжие срещу “свободната воля,” както е почти цялото Йоаново евангелие; но той също бива цитиран в полза на “свободната воля”! Моля, нека го разгледаме! Йоан не говори за каквото и да е човешко дело, голямо или малко, а за действителното обновяване и преобразяване на стария човек, който е син на дявола, в новия човек, който е Божий син. В това човекът е просто пасивен (както се използва и понятието); той не прави нищо, а целият той става нещо. Йоан говори за това преобразяване: Той казва, че ставаме Божии синове чрез сила, която ни е божествено дадена – не чрез някаква сила на “свободната воля,” вътрешно присъща за нас! Нашата приятелка, Беседата, обаче, заключава от тези думи, че “свободната воля” има такава голяма сила, че ни прави Божии синове; иначе, тя е готова да твърди, че думите на Йоан са нелепи и безполезни! Но кой някога така е превъзнасял “свободната воля,” че да й припише силата да ни направи Божии синове? Особено “свободна воля,” която не може да желае добро, както Беседата предполага! Това може да бъде пренебрегнато заедно с всички останали често повтаряни заключения, които, ако доказват нещо, доказват точно това, което Беседата отрича – а именно, че “свободната воля” може да прави всичко!
Йоан има предвид следното: Идването на Христос в света чрез благовестието, чрез което се предлага благодатта, без да се изискват дела, създава за всички хора една наистина блестяща възможност да бъдат Божии синове, ако повярват. Но това желание и вяра в Неговото име е нещо, за което “свободната воля” е нямала преди това познание или разбиране – колко по-малко тя би могла да го направи чрез своята си сила! Как би могъл разумът да осъзнае, че вярата в Исус като Божий Син и Човешки Син е необходима, когато дори до днес не може да го схване или повярва, дори и цялото създание да крещи със силен глас, че има човек, който е едновременно Бог и човек! Всъщност, той смята такова изявление за престъпление, както Павел ни казва в 1 Кор. 1 (ср. ст. 17-31) – толкова невъзможно е някога той да пожелае или да може да повярва в това! Така че Йоан проповядва не добродетелите на “свободната воля,”, а богатствата на Божието царство, които са дадени на света чрез благовестието; и в същото време показва колко малко са онези, които го приемат, именно защото “свободната воля” се противопоставя на него. Силата на “свободната воля” се свежда до това: тъй като Сатана владее над нея, тя отхвърля дори благодатта и Духа, Който изпълнява закона – толкова превъзходно се трудят нейните “усилия” и “старание” да изпълнят закона!
По-късно ще покажем по-подробно какъв удар е този текст от Йоан срещу “свободната воля.” Обаче, не съм дори малко изненадан, че Беседата цитира в полза на “свободната воля” текстове, които са толкова ясни и толкова убедителни срещу нея. Но нейната тъпота е такава, че тя не прави въобще никаква разлика между думите на обещанието и на закона; с върховна глупост тя доказва “свободната воля” от думите на закона, и я потвърждава, още по-смехотворно, чрез думите на обещанието! Но тази абсурдност лесно се обяснява, ако се има предвид горделивият и неприязнен дух, с който Беседата спори: тя въобще не е загрижена дали благодатта се запазва, али “свободната воля” лежи победена или седи на престола, ако само може да услужи на тираните като навреди на нашата кауза с празни думи!
След това стигаме при Павел, най-решителният противник на “свободната воля”; и дори той е принуден да доказва “свободната воля” в Рим. 2: “Или презираш богатството на Неговата доброта, търпеливост и дълготърпение, без да знаеш, че Божията доброта те води към покаяние?” (ст. 4). “Как може да се отправи обвинение за презиране на заповедта,” казва Беседата, “когато няма свободна воля? Как Бог ни кани към покаяние, ако Той е причината за непокаяността? Как осъждението е справедливо, когато именно съдията те принуждава към злодеяния?” отговарям: Беседата може сама да види отговорите на тези въпроси. Какво общо имаме ние с тях? Беседата заявява в онзи “вероятен възглед,” че “свободната воля” не може да желае добро и е принудена по неизбежност да служи на греха. Как тогава може да бъде обвинена в презиране на заповедта, ако не може да желае добро и в нея няма свобода, а неизбежно робство към греха? Как Бог я призовава към покаяние, когато самият Той пречи на нейното покаяние, като я изоставя или не й дава благодат, когато тя сама не може да желае добро? Как осъждението е справедливо, когато Съдията, като оттегля своята помощ, принуждава нечестивия да бъде оставен в своето нечестие, тъй като от своята собствена сила той не може да направи нищо друго? Всички тези въпроси се връщат върху самата Беседа; или, ако те доказват нещо, те доказват, както казах, че “свободната воля” може да прави всичко, което Беседата и всеки друг отрича! Рационалните изводи на самата Беседата я затрудняват при всички изявления на Писанието; защото за Беседата изглежда нелепо и безполезно да се налагат и заявяват такива категорични думи, когато няма никой, който да може да ги спази. Но целта на апостола с тези заплахи е да доведе горделивите и нечестивите до познание за самите себе си и своето безсилие, така че, като ги смири чрез познанието за техния грях, да ги приготви за благодатта.
Каква нужда има тук да разглеждаме един по един всички текстове, цитирани от Павел? Защото Беседата събира само заповедни и условни изречения, или думи, в които Павел увещава християните към плодовете на вярата; и тогава, като добавя своите заключения, тя продължава да си представя “свободна воля,” чиято сила е толкова голяма, че без благодат тя може да прави всичко, което Павел заповядва в своите увещания. Християните, обаче, са направени да действуват не чрез “свободна воля,” а чрез Божия Дух, както Рим. 8 ни казва (ст. 14); и да бъдат направени да действуват не означава да действуват, а да бъдат принудени, както трионът или брадвата са принудени от дърводелеца да действуват.
И, за да не би в този момент някой да се усъмни, че Лутер говори такива глупави неща, Беседата повтаря собствените си думи – които, наистина, аз признавам; защото изповядвам, че принципите на Уиклиф (“всичко става по неизбежност”), са били лъжливо осъдени от Събора – или, по скоро, от Интригата и Заговора – в Констанс. Всъщност, самата Беседа твърди същото, което и аз, когато потвърждава, че “свободната воля” не може да желае добро чрез собствената си сила и неизбежно служи на греха – макар че тя твърди това, докато доказва точно обратното!
Достатъчно е това, което казах в отговор на първата част на Беседата, където тя се стреми да докаже “свободната воля.” Сега, нека разгледаме втората част, където тя се опитва да опровергае моите аргументи – тоест онези, чрез които се премахва “свободната воля.” Тук ще видиш какво може да постигне човешкият дим срещу гърма и светкавиците на Бога!,

V
КРИТИКА НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ОТ ЕРАЗЪМ НА ТЕКСТОВЕТЕ,
КОИТО ОТРИЧАТ “СВОБОДНАТА ВОЛЯ”—(i)

(i) За оценката на Еразъм за въпросните текстове

Беседата цитира безброй текстове от Писанието в подкрепа на “свободната воля”; те изглеждат като изключително страшна армия! По този начин тя се стреми да вдъхне смелост чрез изповедниците, мъчениците и всички светии, мъже и жени, с които се хвали “свободната воля,” и да внуши страх и трепет във всички, които съгрешават срещу “свободната воля” като я отричат. Нейният първи ход след това е да опише противниците на “свободната воля” като достойни за пренебрежение шепа хора и да покаже, че само два текста, “по-правдоподобни от останалите,” са на тяхна страна.[1] (Тя е готова за плячка, както виждате, и то само за това, и не очаква това да включва някакви големи проблеми.) Единият текст е от Изх. 9: “Господ закорави сърцето на Фараона” (ст. 12); другият е от Мал. 1: “Яков възлюбих, Исав намразих” (ст. 2-3). Павел обяснява и двата подробно в Римляните (ср. Рим. 9:11ff.), но това е в една дискусия, която поразява Беседата като изключително неприятна и безполезна. Ако Святият Дух не знаеше поне малко риторика, би имало някакъв риск Той да се съкруши пред такава умело изиграна изява на пренебрежение, би се отчаял от Своята кауза и би отстъпил пред “свободната воля” още преди битката да е започнала! Аз, обаче, колкото и ограничен[2] да съм, ще се възползвам от тези два текста за да покажа множествата, които са на наша страна – макар че, когато битката е такава, че един може да обърне в бягство десет хиляди, такива множества не са необходими; защото ако един текст премахва “свободната воля,” нейните безбройни орди няма да спечелят.

(ii) Че метафорите не могат да бъдат поставяни в Писанието без подходяща причина

Тук отново Беседата въвежда нова техника за избягване на смисъла на най-ясните текстове: тоест, тя твърди, че в най-ясните и прости текстове има “метафора.”[3] Както преди, когато говори в защита на “свободната воля,” тя избягваше смисъла на всички заповедни и условни текстове в закона, като им прикачаше заключения и съставяше аналогии, така сега, когато говори против мен, тя изопачава всички думи на Божественото обещание и изява за свое собствено удоволствие, като открива в тях “метафори.” Навсякъде тя е истински Протей в своята неуловимост! Да, и тя с голяма надменност изисква ние да одобрим това лавиране, защото и ние сме били имали този навик, когато сме притиснати, да намираме “метафори” за да се измъкнем, като това: “Към което пожелаеш, протегни ръката си” (Ис. Сир. 15:17): тоест, благодатта ще протегне ръката ти към което поиска; “Направете си ново сърце” (Езек. 18:31): благодатта ще ви направи ново сърце; и подобни. За Беседата изглежда нечестно, че на Лутер е позволено да предлага такива изкуствени и изопачени обяснения, ако не е много по-приемливо да се следват обясненията на най-известните учени.
Сега виждаш, че конфликтът тук не засяга самия текст, нито дори изводите и аналогиите, а “метафорите” и “обясненията.” Кога ще имаме ясен недвусмислен текст, свободен от “метафори” и “намеци,” за или против “свободната воля”? дали Писанието никъде не съдържа такива текстове? Дали въпросът за “свободната воля” ще остане предмет на вечно съмнение, такъв, на който никой ясен текст не дава решение, който спорещите обсъждат само чрез “обяснения” и “метафори,” измислени от самите тях, както тръстика люляна от вятъра?
Нека това да бъде нашето убеждение: че никое “обяснение” или “метафора” не трябва да бъде приемано в който и да е текст от Писанието, освен ако не се изисква от някаква очевидна особеност на думите или от абсурдността на техния буквален смисъл, като нарушаващ някакъв член на вярата. Навсякъде трябва да се придържаме само към простия, естествен смисъл на думите, даван от граматичните правила и общоприетата реч, която Бог е създал сред хората; защото ако всеки може да съставя “обяснения” и “правила” в Писанието за собствено удоволствие, какво би било Писанието освен тръстика разлюлявана от вятъра, някакъв вид хамелеон?[4] Тогава не би имало член на вярата, относно който да може да се докаже или установи сигурно каквото и да било, без някой да може да повдигне възражения чрез някаква “метафора.” Всички “метафори” трябва да се избягват като най-силна отрова, когато самото Писание не ги изисква абсолютно.
Виж какво е станало от известния “метафорик”[5] Ориген в неговите изложения на Писанието! Само каква възможност е дал на своя критик Порфирий да каже: “Онези, които защитават Ориген, изглежда малко държат на Йеромий!” Какво стана от арианците по отношение на метафората, чрез която те направиха Христос да бъда “номинално Бог”? Какво сполетя новите пророци в наше време по отношение на Христовите думи, “Това е Моето тяло”? Един намира метафора в местоимението “това,” друг в глагола “е,” а трети в съществителното “тяло”! Забелязал съм, че всички ереси и грешки в разглеждането на Писанията идват не от простотата на думите (както почти целият свят ни казва), а от незачитане на простотата на думите и от копнежа към метафори и обяснения, които идват от собствените глави на хората.
Виж този пример: “Към което желаеш, прогегни ръката си.” Доколкото си спомням, никога не съм разглеждал тези думи като им давам това изкуствено обяснение, “благодатта ще протегне ръката си към което тя желае”; нито някога съм казвал, че “Направете си ново сърце” означава: “благодатта ще ти направи ново сърце,” или нещо подобно – макар че Беседата ме клевети публично[6] за това;[7] но Беседата толкова много прелива и се заблуждава от своите метафори и обяснения, че не вижда какво говори! Това, което казах, е следното: че думите “протегни ръката си,” взети такива, каквито са, без да внасяме метафори и обяснения, означават само, че от нас се изисква да протегнем ръката си; така че тук на нас ни се казва какво трябва да правим, според естеството на глагола в повелително наклонение, както е определено от граматиците и общоприетата употреба на езика. Но Беседата не зачита този прост смисъл на израза, насилствено вмъква в него обяснения и метафори, и го тълкува така: “Протегни ръката си” означава: “можеш да протегнеш ръката си чрез собствената си сила”; “Направете си ново сърце” означава: “Можете да си направите ново сърце; “Повярвай в Христа” означава: “Можеш да повярваш.” Тя разглежда заповедните и изявителните изречения като означаващи едно и също нещо, и ако това не бъде признато, тя е готова да обяви това Писание за нелепо и безполезно. И когато тези “обяснения,” които никой граматик не би търпял, се дават от теолози, те не могат да бъдат наречени изкуствени или произволни; те са “възгледите на най-известните и почитани през времената учени”!
Беседата е способна да утвърждава и следва метафори по този въпрос, защото й е безразлично дали това, което се казва, е сигурно или не е. Всъщност, тя се стреми да направи всички неща несигурни, защото съветва ученията относно “свободната воля” да бъдат оставени и да не бъдат изследвани. Затова тя ще бъде доволна, ако по някакъв начин отблъсква изречения, от които тя се притеснява. Но за мен въпросът е сериозен; аз искам да бъдат възможно най-уверен относно истината, за да мога да успокоя съвестта на хората; и аз трябва да действувам различно. Затова казвам, че за мен не е достатъчно ти да кажеш: може би има метафора; моят въпрос е дали има нужда и дали трябва да има метафора; и ако не докажеш, че там задължително трябва да има метафора, не постигаш нищо. Ето Божието слово: “Ще закоравя сърцето на Фараона” (Изх. 4:21). Ти може би ще кажеш, че трябва, или би могло да бъде взето като смисъл: “Ще позволя да бъде закоравено.” Чувам как ми казваш, че би могло да се приеме така и че тази метафора често се използва в разговорната реч по този начин: “Аз те съсипах, като не те поправих когато ти сгреши.” Но тук няма място за такова “доказателство.” Ние не питаме дали тук се използва тази метафора; ние не питаме дали някой би могъл да я използва, за да обясни думите на Павел; нашият въпрос е дали можем безопасно и сигурно да предположим, че сме прави да я използваме за да обясним този такст, и дали Павел е имал намерение да я използа тук. Не искаме да знаем как някой чужд читател би я използвал, а дали самият Павел, авторът, я е използвал. Какво би казал за съвест, която повдига следния въпрос: “Погледни, Божественият Автор казва: ‘Ще закоравя сърцето на Фараона.’ Значението на думата ‘закоравя’ е ясно и добре известно. Но един човешки читател ми казва, че ‘закоравявам’ тук означава: ‘дава възможност за закоравяване като веднага не поправя грешника.’ От каква власт и с каква цел, и от каква нужда се изкривява така естественият смисъл на текста? Какво става ако читателят е заблуден в своето обяснение? Как се доказва, че изкривяването на думите в този текст е правилно? Опасно и нечестиво е да изкривяваме Божието Слово без някакво основание и без някаква нужда.” Дали ти така ще съветваш тази бедна затруднена душа, като казваш: “Ориген смяташе така и така”? Или, “Остави тези въпроси, защото те са безделни и излишни”? Неговият отговор ще бъде, че този съвет е трябвало да бъде даден на Мойсей и Павел преди да пишат, а също и на самия Бог; защо ни объркват с такива писания, които са излишни и безделни?
Следователно, целта на това жалко прибягване към “метафори” е да се помогне на Беседата. Тук нашият Протей трябва да бъде хванат здраво и да бъде принуден да ни даде пълна информация относно “метафората” в този текст, и то или чрез много ясни Писания, или чрез несъмнени чудеса. Не се доверяваме само на неговото лично мнение, дори ако учените на всички векове го подкрепят; но продължаваме да настояваме, че тук не може да има метафора; Божието Слово трябва да бъде взето в своя пряк смисъл, каквито са думите. Защото не е оставено на нашата лична преценка (както Беседата убеждава сама себе си) да формулираме и преформулираме Божиите думи както ни харесва; иначе в цялото Писание не остава нищо, което да не се свежда до философската позиция на Анаксагор: “всичко може да се изведе от всичко”! В такъв случай мога да кажа: “Бог създаде небето и земята” – тоест, Той ги е поставил на мястото им, но не ги е създал от нищо. Или това: “Той създаде небето и земята” – тоест, ангелите и дяволите, или праведните и нечестивите! В такъв случай, който не би станал теолог веднага щом отвори Книгата?
Затова, нека това да бъде решено и установено: ако Беседата не може да докаже, че в тези текстове, които тя се опитва да обори, има метафора, тогава тя е задължена да ми позволи да твърдя, че думите трябва да бъдат възприети в техния буквален смисъл, дори ако тя докаже, че същата метафора често се среща във всички части от Писанието и в речта на всички хора. И чрез този принцип всички мои аргументи, които Беседата се опитва да опровергае, са завинаги в безопасност, и нейните опровержения не постигат нищо, нямат сила и не са нищо!

(iii) За обяснението на Еразъм за закоравяването на Фараона

И така, думите на Мойсей, “Ще закоравя сърцето на Фараона,” се тълкуват така: “Моето дълготърпение, с което търпя грешника, и което води другите до покаяние, ще направи Фараона по упорит в нечестието” – добре казано, но няма доказателства, че е вярно. А аз не се зъдоволявам с просто заявление; искам доказателство.
По същия начин думите на Павел: “Към когото ще, Той показва милост, и когото ще закоравява” (Рим. 9:18), са правдоподобно обяснение, че Бог закоравява като не наказва веднага грешника, и има милост когато веднага го поканва към покаяние като наранява. Но как да се докаже това тълкуване?
Същото важи за думите на Исая: “Защо си направил, Господи, да се отклоняваме от пътищата Ти, да закоравяваме сърцата си, за да не Ти се боим?” (Ис. 63:17). Разбира се, Йеромий извлича от Ориген обяснението, че се казва “направил да отклоняваме” в смисъл, че веднага не ни поправя в отклоняването ни. Но кой ни дава увереност, че обяснението на Ориген и Йеромий е правилно? Нещо повече, ние се съгласяваме да не основаваме нашите аргументи върху авторитета на някой учител, а само върху Писанието. Какъв отбор от Оригени и Йеромовци събира Беседата срещу мен! Но е забравила нашата договореност! Във всеки случай, сред всички църковни автори едва ли има някой, който да борави с Божиите думи по по-нелеп и несръчен начин от Ориген и Йеромий.
С една дума: резултатът от твоята екзегетична волност е, че чрез твоята нова, нечувана досега граматика всичко се обръща наопаки. Когато Бог казва: “Аз ще закоравя сърцето на Фараона,” ти променяш глаголното лице и го приемаш по този начин: “Фараонът закоравява себе си чрез Моето дълготърпение”! “Бог закоравява сърцата ни” означава: “ние закоравяваме себе си докато Бог забавя наказанието.” “Ти, Господи, си ни направил да се отклоняваме” означава: “ние сме направили себе си да се отклоняваме докато Ти пропускаш да ни накажеш.” Така също “Бог показва милост” вече не означава, че Той дава благодат, или че показва жалост, или прощава грях, или оправдава, или освобождава от зло, а обратното, че Той довежда зло върху човека, като го наказва!
Твоите “метафори” в крайна сметка ще те доведат да кажеш, че Бог е имал милост към децата на Израел, когато ги изпрати в Асирия и Вавилон, защото Той наказа грешниците и ги покани към покаяние чрез скръбта им; но когато ги върна обратно и ги освободи, не им показа милост, но ги закорави; тоест, даде им повод за закоравяване чрез Своето дълготърпение и милост. Така също изпращането на Спасителя Христос в света няма да бъде наречено Божия милост, а Божие закоравяване, защото чрез това действие на милост Той даде на хората повод да се закоравят. Но Неговото разрушаване на Ерусалим и разпръсването на евреите дори до наши дни, ще бъде действие на милост към тях, защото чрез наказване на онези, които съгрешават, Той ги кани към покаяние! Нещо повече, отнасянето на светиите на небето в деня на съда ще бъде действие не на милост, а на закоравяване, защото чрез Своята доброта Той ще им даде повод да злоупотребят с тази доброта! Но пък ще покаже милост към нечестивите, които изхвърля в ада, защото наказва грешниците! Моля те, кажи ми, кой някога е чувал за такива действия на Божествена милост и гняв?
Разбира се, добрите хора стават по-добри чрез дълготърпението и суровостта на Бога; но, когато говорим за добро и зло заедно, тези “метафори,” както са използвани напълно против обичайното им значение в речта, ще направят Божията милост да бъде гняв, и Божият гняв милост; защото когато Бог прави добро, те наричат това гняв, а когато наранява, го наричат милост. Но ако трябва да се каже, че Бог закоравява, когато върши добро, и че има милост, когато наранява и наказва, защо се казва, че е закоравил Фараона повече от израилтяните, или дори от целия свят? Не направи ли добро Той към израилтяните? Не прави ли добро на целия свят? Не търпи ли дълго нечестивите? Не изпраща ли дъжд и на злите, и на добрите? Защо се казва, че е имал повече милост към израилтяните, отколкото към Фараона? Не наказваше ли Той израилтяните в Египет и в пустинята? Разбира се, някои злоупотребяват и само малко хора отвръщат правилно на Божията доброта и Божия гняв; но ти дефинираш “закоравявам” като “показвам снизхождение към нечестивите чрез дълготърпение и доброта,” а “показвам милост” не като “показвам снизхождение,” а като “идвам и наказвам”; което означава, че, доколкото става въпрос за Бога, чрез непрекъснатата Си доброта Той не прави нищо друго освен да закоравява, а чрез непрекъснатото Си наказание Той не показва друго освен милост!
Това е най-красивата от всичките ти мисли – че Бог закоравява, когато чрез Своето дълготърпение показва снизходителност към грешниците, но показва милост когато идва и наказва, и ги подканва към покаяние чрез Своята суровост. Кажи ми, какво още трябваше Бог да направи наранявайки и наказвайки Фараона и призовавайки го към покаяние? В този разказ не са ли описани десет язви? Ако твоето определение е вярно, че това показване на милост означава направо наказване и призоваване на грешника, то Бог определено е показал милост към Фараона! Защо тогава Бог не казва: “Ще покажа милост към Фараона,” а: “Ще закоравя сърцето на Фараона”? В самото действие на показване на милост към Фараона (тоест, в нараняването и наказването – според твоето сравнение!) Той казва, “Ще го закоравя” – тоест, ще го изтърпя и ще му направя добро (отново твоето сравнение!). Може ли да се намери по-възмутително твърдение? Къде са сега твоите метафори? А Ориген? А Йеромий? И най-признатите учени, които само Лутер има безочието да оспорва? Но плътската несмисленост на човек, който си играе с Божиите думи и не ги взема на сериозно, прави неизбежно той да говори така.
Следователно, действителният текст на Мойсей доказва безспорно, че твоите “метафори” в този момент са безсмислени фантазии, и че чрез думите: “Ще закоравя сърцето на Фараона” се има предвид различно от и по-голямо от правене на добро или нараняване и наказване. Защото не можем да отречем, че тези двете са били нанесени върху Фараона най-внимателно и с най-голяма сила! Какви действия на гняв и наказание биха били по-тежки и по-притискащи от това да бъде нападнат от толкова много язви, за които самият Мойсей свидетелствува, че никога преди това е нямало? Дори самият Фараон на много пъти бива уплашен от тях, като че ли ще се покае; макар че не е бил напълно уплашен и не е продължил към покаяние. Какви действия на дълготърпение и на доброта биха били по-изобилни от това, че Бог отнемаше язвите толкова бързо, така често прощавайки греховете на Фараона, възстановявайки доброто и премахвайки злото толкова много пъти? Но от нито едно от действията нямаше полза, и пак Бог каза: “Ще закоравя сърцето на Фараона!” така виждаш, че, дори и да се допусне, че наистина става въпрос за прилагане на твоя сорт “закоравяване” и “милост” (тоест, както е представен от метафората в твоя коментар), и се вижда нагледно в най-пълна мяра в Божиите действия спрямо Фараона, все пак остава някакво “закоравяване”; и това “закоравяване,” за което Мойсей говори, трябва да се различава от това, което ти сънуваш.
Обаче, като виждам, че се боря с фалшификатори и с приумиците, които ги преследват, нека и аз да отпусна юздите на моята фантазия и да си представя невъзможното – че метафората, за която Беседата мечтае, наистина се намира в този текст. Тогава ще видя как Беседата ще успее да се измъкне да не бъде принудена да заяви, че всички неща стават само по Божията воля и, от наша гледна точка, по неизбежност; и как ще може да освободи Бога да не бъде начинател и причина на нашето закоравяване. Ако е истина, че се казва, че Бог закоравява, когато Той търпи с дълготърпение и не наказва веднага, тогава двете следни положения биват непоклатими:
Първо, човекът въпреки всичко служи на греха от неизбежност. Тъй като се приема, че “свободната воля” не може да желае добро (и това е видът “свободна воля,” който Беседата се заема да докаже), тогава добротата на един дълготърпелив Бог не я прави по-добра, но задължително я прави по-лоша, освен ако не ни се даде Духът от Божията милост; така че, от наша гледна точка, всички неща все пак стават по неизбежност.
Второ, Бог изглежда също така безмилостен в търпенето с дълготърпение, както изглежда, когато прогласяваме, че Той съзнателно закоравява според Своята неизследима воля. Защото, тъй като Той вижда, че “свободната воля” не може да желае добро, но става по-лоша, докато Той с я търпи с дълготърпение, изглежда, че в това дълготърпение Той показва най-голяма жестокост и намира удоволствие в нашето нещастие. Той би могъл да поправи това, ако желае, и би могъл да престане да търпи, ако желае; всъщност, Той не би могъл да изтърпява, освен ако не желаеше да търпи. Кой би Го принудил срещу Неговата воля? И така, ако тази воля, без която нищо не става, е непоклатима, и ако пак се приеме, че “свободната воля” не може да желае добро, всичко, което се казва за да бъде оневинен Бог и да бъде хвърлена вината върху “свободната воля,” се казва напразно; защото “свободната воля” винаги говори така: “Аз не мога, а Бог не желае: какво мога да направя? Да предположим, че Той ми покаже милост, като ме нарани; не печеля нищо от това, но трябва да ставам и по-лоша, освон ако той ми даде Своя Дух. Но Той не дава това; би го дал, ако желаеше; така че е сигурно, че Той не желае да дава.”
Цитираните аналогии напълно пропускат същността на нещата. Беседата казва: “Както чрез едно и също слънце калта се втвърдява, а восъкът се размеква; както след един и същи дъжд изораната нива носи плод, а неизораната носи плевели; така чрез едно и също Божие дълготърпение някои биват закоравени, а други биват обърнати.” Но сега ние разделяме “свободната воля” на две различни природи, една като кал, а друга като восък; едната като изорана нива, а другата като неизарана. Ние говорим за тази една “свободна воля,” която е еднакво безсилна във всички хора, и е само като кал и като неизорана нива, тъй като не може да желае добро. Както калта става все по-твърда и неизораната нива ражда все повече плевели, така и “свободната воля” винаги става все по-лоша, както под закоравяващото слънце на дълготърпението, така и под размекващия дъжд. И така, ако “свободната воля” има един и същи характер,[8] едно и също безсилие във всички хора, няма причина тя да постига благодат при един и не при друг, ако не се прогласява нищо друго освен Божието дълготърпение и милостивото наказание; защото вече е прието, че “свободната воля” има един и същи характер във всички хора – пълна неспособност да желае добро.
По твоя възглед Бог няма да избере никого, и няма да остане никакво място за избор; всико, което остава, е свободата на волята да обърне внимание или да презре Божието дълготърпение и Божия гняв. Но ако Бог бива така ограбен от Своята сила и мъдрост в избора, какво друго е Той освен този идол, Случайността, под чиято власт всички неща стават случайно? В крайна сметка ще стигнем до това: че хората могат да се спасяват и да бъдат осъдени без Божието знание! Защото Той не е белязал чрез сигурен избор онези, които трябва да се спасят, и онези, които трябва да бъдат осъдени; Той просто ще постави пред всички хора Своето общо дълготърпение, което търпи и закоравява, заедно със Своята нараняваща и наказваща милост, и ще остави на тях да решат дали да бъдат спасени или осъдени, докато самият Той, може би, се оттегля, както Омир казва, на Етиопянско пиршество![9]
Аристотел също ни описва подобен Бог, тоест, такъв, който спи, и който оставя на всеки да употребява или да злоупотребява с Неговото дълготърпение и наказание според желанието си. А и разумът не може да стигне до друго заключение относно Бог от това, което Беседата показва тук. Както тя самата пренебрегва и омаловажава Божиите неща, така си мисли, че и Бог ги пренебрегва, не използвайки Своята мъдрост, воля и присъствие да избира, отделя и вдъхновява, но възлагайки на хората уморителната работа да внимават на или да презират Неговото дълготърпение и гняв! Това е, до което стигаме, когато искаме да ограничаваме Бога и да Го извиняваме чрез човешка мъдрост, без да почитаме тайните на Неговото величие, а взирайки се в тях и проучвайки ги; и резултатът е, че биваме затрупани от тяхната слава и вместо едно извинение избълваме хиляда богохулства! Самозабравяме се и ломотим като лунатици, говорейки против Бога и себе си, докато през цялото време възнамеряваме, с величието на нашата мъдрост, да оневиняваме Божията кауза и нашата собствена!
Ето виждаш какво прави от Бога метафората в коментара на Беседата; и по-нататък виждаш как Беседата си противоречи. Преди, чрез едно просто определение тя направи “свободната воля” да бъде една и съща във всички хора; сега, с развитието на спора, тя забравя своето определение и прави една “свободна воля” да бъде “изорана,” а друга “неизорана,” според разликата в делата и поведението на хората. Така тя прави две различни “свободни воли,” едната вършеща добро, а другата не. И това е чрез нейната собствена сила преди благодатта; тази сила, чрез която, според предшествуващото определение, “свободната воля” не може да желае добро! Така става, че като не приписваме волята и силата на закоравяване, показването на милост и вършенето на всички неща само на Божията воля, ние приписваме на самата “свободна воля” силата да прави всички неща без благодат; когато вече сме отрекли, че тя може да прави каквото и да е добро нещо без благодат!
Така че аналогиите за слънцето и дъжда са бесмислени. Християнинът би ги използвал по-правилно, ако нарича благовестието слънце и дъжд, както Пс. 18 (Пс. 19:4-5) прави, и Евр. 10 (Евр. 6:7), и прави изораната земя да бъдат избраните, а неизораната осъдените; тъй като първите са направени по-добри чрез Словото, докато вторите биват отхвърлени и направени по-лоши. Без благодатта “свободната воля” е царството на Сатана във всички хора.
Нека да разгледаме причините за измислянето на тази метафора в този текст. “Изглежда абсурдно” (казва Беседата) “че за Бога, Който е повече от добър, се казва, че е закоравил сърцето на даден човек, така чрез неговото нечестие Бог да покаже Своята сила.” Така тя прибягва до Ориген, който признава, че поводът за закоравяването е даден от Бога, но хвърля вината върху Фараона, и който също подчертава, че Бог казва: “За това те издигнах,” а не казва: “за това те направих.” “Фараонът не би бил нечестив, ако Бог го беше направил такъв, какъвто е, защото ‘И видя Бог всичко, което беше направил, и беше твърде добро’” (Бит. 1:31). Дотук с Беседата.
Така че една от главните причини думите на Мойсей и Павел да не бъдат взети в техния ясен смисъл, е тяхната “абсурдност.” Но кой член на вярата нарушава тази “абсурдност”? И кой бива засегнат от нея? Засегната е човешката логика; която, макар че е сляпа, глуха, безчувствена, безбожна и богохулна в своето отношение към всички Божии думи и дела, тук бива привлечена като съдия на Божиите думи и дела! На тази същата основа ти ще отречеш всички членове на вярата, защото най-голямата нелепост – глупост за езичниците и съблазън за юдеите, както Павел казва (ср. 1 Кор. 1:23) – е, че Бог е станал човек, син на девица, разпънат, седящ отдясно на Бащата. Повтарям, абсурдно е да вярваме на такива неща! Така че нека заедно с манихейците да измислим някакви метафори и да кажем, че Той не е наистина човек, а фантом, който е преминал през девицата като светлинен лъч през стъкло, и след това е бил разпънат! Това би било превъзходен начин да боравим с Писанията!
Но метафорите все още нищо не помагат; “абсурдността” не е избягната. За преценката на разума остава абсурдно, че Бог, Който е праведен и добър, изисква от “свободната воля” невъзможни неща; и че, макар че “свободната воля” не може да желае добро и по неизбежност служи на греха, Той все пак обвинява нея за греха; и че, като не дава Духа, Той действува толкова сурово и грубо да закоравява, или да позволява да бъдат закоравявани. Разумът ще настоява, че това не са действия на един добър и милостив Бог. Те са твърде далеч отвъд неговото разбиране; и не може да принуди себе си да вярва, че Бог, Който действува и съди по този начин, е добър; той иска да изключи вярата и да вижда, чувствува и разбира как така Той е добър и не е жесток. Той със сигурност би разбрал, ако беше казано за Бога, че не закоравява никого и не осъжда никого, но има милост към всички и спасява всички, така че адът е унищожен и страхът е премахнат, и не трябва да се страхуваме от никакво бъдещо наказание! Именно по този начин спори и воюва разумът, за да очисти Бога от обвинения и да защити Неговата праведност и доброта! Но вярата и Духът казват друго, вярвайки, че Бог е добър дори когато унищожава всички хора. И какво печелим, като отегчаваме себе си с тези размисли, за да хвърляме върху “свободната воля” вината за закоравяването на човека? Нека цялата “свободна воля” в света да направи всичко, което може, с цялата си сила; тя никога няма да предизвика и един случай на способност да избегне да бъде закоравена, ако Бог не даде Духа, или да заслужи милост, ако бъде оставена на собствената си сила. Каква е разликата между “закоравен” или “заслужаващ закоравяване,” ако закоравяването задължително следва докато в нея остава онова безсилие, което, както самата Беседа ни осведомява, лишава “свободната воля” от способността да желае добро? Като виждаме как тези метафори не премахват “абсурдността,” или, ако го правят, то е само с цената на въвеждане на по-големи абсурдности, като приписва всичко на “свободната воля,” далеч от нас такива безполезни и заблудителни метафори, и нека да се придържаме към чистото и просто Божие Слово!
Твоето наблюдение, че това, което Бог е направил, е твърде добро, и че Бог не казва: “за това те направих,” а: “за това те издигнах,” създават друг проблем. Първо, бих отбелязал, че първите думи, които цитираш, се отнасят за времето преди падението на човека, когато това, което Бог е направил, е било твърде добро. Но незабавното продължение, в третата глава, ни казва как човекът стана зъл и беше изоставен от Бога и оставен сам на себе си. От този един човек, така извратен, всички хора се раждат нечестиви, включително и Фараонът; както Павел казва: “По естество сме били деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:3). Така че Бог е създал Фараона нечестив, тоест, от нечестиво и извратено семе; както се казва в Притчи: “Господ е направил всяко нещо за Себе Си, дори нечестивия за деня на злото” (Пр. 16:4). От това, че Бог е направил нечестивия не следва, че той не е нечестив! Как не би бил нечестив, като идва от нечестиво семе? Както Пс. 50 казва: “Заченат бях в грях” (Пс. 51:5); и както Йов казва: “Кой може да извади чисто (когато бива заченато) от нечисто (семе)?” (Йов 14:4). Макар че Бог не прави грях, Той не престава да формира и развива нашето естество, от което Духът е бил изтеглен и което грехът е осакатил. Той е като дърводелец, който прави статуи от криво дърво. Каквото е естеството, такива са хората; защото Бог ги създава и оформя в това естество. Второ, трябва да се каже следното: ако искаш думите “всичко беше твърде добро” да бъдат разбирани за Божиите дела след падението, ще забележиш, че думите се отнасят не за нас, а за Бога. Не се казва: Човекът видя всичко, което Бог беше направил, и то беше твърде добро.” Много неща изглеждат и са много добри за Бога, докато изглеждат и са много лоши за нас. Така скърби, печал, грешки, ад и всички най-добри дела на Бога са в очите на света много лоши и осъдителни. Кое е по-добро от Христос и благовестието? Но кое нещо светът мрази повече от тях? Как нещата, които са лоши за нас, са добри в Божиите очи, е известно само на Бога и на онези, които виждат с Божиите очи, тоест, които имат Духа. Но все пак няма нужда от такова изтънчено аргументиране; за сега този отговор е достатъчен.

(iv) За Божия начин на изработване на зло в човека

Може би тук ще се зададе въпросът, по какъв начин Бог изработва зло в нас, както (например) при закоравяването ни, предавайки ни на нашите страсти, принуждавайки ни да грешим, и така нататък?
Във всеки случай трябва да се задоволим с Божиите думи и просто да вярваме на това, което те казват; защото Божиите дела са напълно неописуеми. Обаче, за да угодя на разума (тоест, на човешката глупост), нямам нищо против да подражавам на неговата глупост и тъпота и да видя дали мога да го впечатля чрез моите несвързани думи по тази тема.
На първо място дори разумът и Беседата приемат, че Бог работи всичко във всички, и че без Него нищо не става, нито има сила; защото Той е всесилен и ефективното действие принадлежи на Неговото всемогъщество, както Павел казва на Ефесяните (ср. Еф. 1:11).
И така, Сатана и човекът, паднали и изоставени от Бога, не могат да желаят добро (тоест, неща, които са угодни на Бога, или които Бог желае), но винаги се обръщат в посоката на своите си желания, така че не могат да правят друго освен да търсят своето си. Тази тяхна воля и естество, отвърнати от Бога, не могат да бъдат нищо, нито пък Сатана и нечестивите са нищо; нито пък имат естество и воля, които са нищо, макар че определено имат естество, което е извратено и отвърнато от Бога. Така че това, което наричаме остатък от естество в нечестивите и в Сатана, като създание и Божие дело, не е по-малко подчинено на Божественото всемогъщество и действие от всички останали Божии създания и дела. Тъй като Бог ръководи и действува всичко във всички, Той по неизбежност ръководи и действува дори в Сатана и в нечестивите. Но Той действува според това, което те са и каквито Той ги намира: което означава, тъй като те сами по себе си са зли и извратени,[10] че когато бъдат подтикнати към действие чрез това ръководство на Божественото всемогъщество, те правят само това, което е извратено и зло. Както човек, който язди на кон със само три или два здрави крака; язденето му съответствува на това, какъв е конят, което означава, че е лошо. Но какво може да направи ездачът? Той язди своя кон до здравите коне; този върви зле, но останалите са добри; и така ще бъде, освен ако конят бъде излекуван.
Тук виждаш, че когато Бог работи в и чрез злите хора, резултатът е зли дела; въпреки това Бог, макар че върши зло чрез злите хора, не може самият Той да върши зло, защото Той е добър и не може да върши зло; но Той използва зли инструменти, които не могат да избегнат подтика и тласъка на Неговата сила. Вината за злото, извършено когато Бог действува, е в тези инструменти, на които Бог не позволява да стоят бездейно. По същия начин дърварят би сякъл с нащърбена брадва. Следователно нечестивият не може да прави друго освен винаги да греши и съгрешава, защото под подтика на Божествената сила той не може да остане бездеен, но желае, иска и действува според собствената си природа.
Това е вярно и сигурно, ако вярваме, че Бог е всемогъщ; и е също сигурно, че нечестивият е Божие създание, но такова, което, бивайки извратено и оставено на себе си без Божия Дух, не може да желае или върши добро. Божието всемогъщество прави невъзможно нечестивият да избегне въздействието от Божия подтик; той по неизбежност е подчинен на него и му се покорява; но неговата извратеност, неговото отвръщане от Бога прави невъзможно той да бъде подтикнат и направен да върши добро. Бог не може да прекрати Своето всемогъщество заради човешката извратеност, а нечестивият не може да промени своята извратеност. В резултат той греши и съгрешава непрекъснато и неизбежно докато бъде поправен от Божия Дух. Във всичко това Сатана продължава да царува необезпокояван; под това ръководство на Божественото всемогъщество той запазва владенията си.

(v) За Божия начин на закоравяване на човека

След това следва действието на закоравяване, което протича така: както казахме, нечестивият, както Сатана, своя княз, бива напълно обърнат към себе си и към своето си. Той не търси Бога, нито го е грижа за Божиите неща; той търси своите си богатства, слава, дела, мъдрост, сила и власт във всичко и иска да им се наслаждава необезпокояван. Ако някой застане на пътя му, или иска да отнеме някое от тези неща, той е ръководен от същото извратено желание,[11] което го води да се стреми към тях, и е възмутен и разгневен на своя противник. Той не може да възпре своя гняв, както не може да възпре търсенето на своето си, и не може да възпре търсенето на своето си както не може да престане да съществува – защото той все още е Божие създание; макар и извратено създание.
Това е точно гневът, който светът показва срещу Божието благовестие. Чрез благовестието идва силният, за да победи онзи, който владее дома си необезпокояван; и Той осъжда тези желания за слава, богатство, мъдрост, себеправедност и всички неща, в които светът уповава. Това точно дразнене на нечестивите, като Бог казва и действува върху тях обратното на това, което те искат, е тяхното закоравяване и огорчение. Както от сами себе си те биват отвърнати от Бога чрез самото извращаване на тяхното си естество, така тяхната омраза нараства силно и те стават много по-зли, когато техният път настрана от Бога срещне противопоставяне или промяна. Така, когато Бог възнамеряваше да лиши нечестивия Фараон от неговото царство, той го раздразни и закорави, и доведе горчивина в сърцето му, като го нападна чрез язвите на Мойсей, който изглеждаше решен да отнеме царството му и да освободи хората от неговото господство. Бог не даде на Фараона Духа, а позволи неговото нечестиво извращаване, под властта на Сатана, да изгори в гнева си, да се възвеличава в гордостта си, да кипи в яростта си и да продължава по пътя на презрителното безразсъдство.
Нека никой да не си мисли, когато се казва, че Бог закоравява или действува зло в нас (защото закоравяването е действуване на зло), че Той го прави като създава зло в нас, както можем да си представим злонамерен кръчмар, зъл човек сам по себе си, наливайки и смесвайки отрова в съд, който не е лош, докато самият съд не прави нищо, но е просто получател, или пасивен преносител, на злонамереността на кръчмаря. Когато хората ни чуят да казваме, че Бог изработва в нас добро и зло, и че ние сме подчинени на Божието действие по обикновена пасивна неизбежност, те изглежда си представят човек, който по естество е добър, а не зъл, в който Бог действува лошо дело; защото не осъзнават достатъчно в ума си колко непрестанно действуващ е Бог във всичките Си създания, не оставяйки нито едно от тях да има почивка. Който разбира тези неща, обаче, трябва да мисли по този начин: Бог действува зло в нас (тоест, чрез нас) не поради вина на Бога, а поради нашите недостатъци. Тъй като ние сме зли по природа, а Бог е добър, когато Той ни принуди да действуваме чрез Своето действие върху нас според естеството на Неговото всемогъщество, колкото и добър да е Той самият, ние не можем да правим нищо друго освен зло поради нашето зло естество; макар че, според Неговата мъдрост, Той използва това зло за Своя слава и за нашето спасение.
Така Бог, намирайки волята на Сатана за зла, не създавайки я такава (тя стана такава чрез съгрешаването на Сатана и оттеглянето на Бога), я провежда чрез Своето действие и я насочва накъдето желае; макар че волята на Сатана не престава да бъде зла поради това действие на Бога.
Давид говори така за Семей във втората книга на Царете: “Остави го да кълне, защото Господ му е казал да кълне Давид” (2 Царе 16:10). Как би могъл Бог да накара някого да кълне, едно такова злобно и нечестиво действие? Никъде няма ясен текст, който да казва това. Но Давид има предвид факта, че всемогъщият Бог е говорил и то е станало; тоест, че Той работи всичко според Своето вечно слово. Следователно, в този случай Божественото действие и всемогъщество подтикват злата воля на Семей (който не е бил против Давид преди това), и всичките му членове с нея; той посреща Давид в подходящия момент, когато Давид заслужава такова богохулство; и самият добър Бог, чрез един зъл богохулен инструмент, заповядва това богохулство (тоест, говори и действува чрез Своето слово, което е само подтикващата сила на Неговото действие).

(vi) За закоравяването на Фараона

Бог закоравява Фараона така: Той представя на нечестивата, зла воля на Фараона Своите думи и дела, които Фараоновата воля мрази поради своята вродена греховност и естествена извратеност. Бог не променя тази воля отвътре чрез Своя Дух, но продължава да представя и да налага още по-голям натиск; и Фараонът, имайки предвид своята си сила, богатство и власт, уповава на тях поради същата тази греховност на своето естество. Така, чувствувайки се извисен и възвеличен от идеята за своето величие, и все повече самохвално презирайки нисшия Мойсей и показващите се на практика думи на Бога, той се закоравява; след това става все по-отегчен и раздразнен докато Мойсей го притиска и заплашва. Неговата зла воля не би била ръководена и закоравена сама по себе си, но тъй като всемогъщият Изпълнител я прави да действува (както прави и с останалите Свои създания) чрез Своето неизбежно действие, тя трябва активно да прави нещо. Веднага щом Бог представи нещо видимо, което естествено я дразни и предизвиква, Фараонът не може да избегне да бъде закоравен, както и не може да избегне действието на Божественото всемогъщество и извратеността и подлостта на своята воля. Така Божието закоравяване на Фараона се извършва така: Бог представя отвън на неговото зло сърце това, което той по природа мрази; в същото време, Той продължава чрез Своето всемогъщо действие да събужда вътре в него злата воля, която намира вътре в него. Фараонът, поради злобата на своята воля, не меже да прави друго освен да мрази това, което му се противопоставя, и да уповава на своята сила; и става толкова упорит, че не слуша нито разсъждава, но се гърчи в хватката на Сатана като яростен луд човек.
Ако съм спечелил твоето съгласие по тези неща, аз съм спечелил по този въпрос. Разтърсих човешките метафори и тълкувания, и възприех Божиите думи в техния прост смисъл; и сега не е необходимо да извинявам Бога, нито да Го обвинявам в неправедност. Когато Той казва: “Ще закоравя сърцето на Фараона,” Той използва думите в техния прост смисъл. Това е като да каже: “Ще направя сърцето на Фараона да бъде закоравено,” или “ще бъде закоравено чрез Моето действие.” Чухме как става това; така: “Чрез Моето непрекъснато действие отвътре така ще раздвижа неговата зла воля, че той ще продължи по своя път на упорито желаене; няма да престана да го ръководя, нито пък мога. Отвън ще му представя Моите думи и дела; и неговият зъл гняв ще се хвърли срещу това; защото той, бивайки зъл, не може да прави друго освен да желае зло, докато Аз го движа със силата на Моето всемогъщество.” Така Бог с пълна увереност знае и с пълна увереност заявява, че Фараонът ще бъде закоравен; защото Той знае с пълна увереност, че волята на Фараона нито може да се противопостави на действието на всемогъществото, нито да изостави своята злоба, нито да се поклони на Мойсей, противника, поставен пред нея. Докато волята му остава зла, Фараонът трябва по неизбежност да става по-лош, по-закоравен и по-горделив; в своя упорит път, той ще се хвърля срещу това, което не притежава и което презира, защото е уверен в своята си сила. Така тук виждаш, че самите тези думи потвърждават, че “свободната воля” не може да върши друго освен зло, тъй като Бог, Който не прави грешки от незнание, нито говори лъжи в нечестие, уверено обещава закоравяването на Фараона; защото той добре знае, че злата воля може да желае само зло, и че когато доброто бъде представено срещу нея, тя не може да прави друго, освен да става по-лоша.
Сега остава някой да попита: Тогава защо Бог не престане това действие на всемогъществото, чрез което волята на нечестивите бива предизвиквана да продължава да бъде зла, и да става по-лоша? Отговорът е: това означава да желаем заради нечестивите Бог да престане да бъде Бог; защото ти желаеш Неговата сила и действие да престанат – тоест, Той да престане да бъде добър, за да не стават нечестивите по-лоши!
Защо тогава Той не променя тези зли воли, които подтиква? Този въпрос засяга тайните на Неговото Величие, където “Неговите съдби са непознаваеми” (ср. Рим. 11:33). Не подхожда на нас да изследваме тези тайни, а да ги почитаме. Ако плътта и кръвта се обиждат тук и мърморят, добре, нека мърморят; няма да постигнат нищо; мърморенето няма да промени Бога! И колкото и много нечестиви да се съблазняват и напускат, избраните ще останат (ср. Йоана 6:60ff.).
Същият отговор трябва да се даде на онези, които питат: Защо Бог позволи Адам да съгреши и защо ни създаде замърсени със същия грях, когато можеше да запази Адам в безопасност, и да ни създаде от друг материал, или от семе, което преди това е било очистено? Бог е Този, за Чиято воля не може да се намери причина или основание[12] като нейно правило и стандарт; защото няма нищо на същото ниво или над нея, но тя самата е правило за всички неща. Ако съществуваше някое правило или стандарт, или причина или основание за нея, тя вече не би могла да бъде Божия воля. Това, което Бог желае, не е правилно защото Той трябва или е задължен да желае така; обратното, това, което става, трябва да е правилно защото Той така го желае. Причини и основания се търсят за волята на създанието, а не за волята на Създателя – освен ако нямаш друг Създател над него!
С тези аргументи раздаващата метафори Беседа и нейната метафора са, според мен, достатъчно опровергани. Обаче, нека да разгледаме самия текст, за да видим дали има съгласие между него и метафората. Онези, които отбиват аргументи с метафори, имат навика да се отнасят към текста с върховно пренебрежение и да се занимават само с избиране на една дума, изтезавайки я със своите метафори и приковавайки я на кръста на избраното от тях самите тълкуване, в крайно незачитане на заобикалящия я контекст, на това, което е преди нея и след нея, и на целта и намерението на автора. Така е и тук. Без да се спре да види смисъла и целта на думите на Мойсей, Беседата откъсва от текста израза: “ще закоравя,” който тя намира за спорен, и прави от него това, което й е угодно, без да се замисля за това как той може да се върне и да бъде вместен, за да си съвпадне с цялото съдържание на текста. Това е причината онези твои учени и почитани от времето приятели да смятат Писанието за недостатъчно ясно. Нищо чудно! Самото слънце не би изгряло, ако бъде нападнато с такива средства като техните!
По-горе показах, че не е правилно да казваме, че Фараонът е бил закоравен, защото дълготърпеливият Бог го е търпял и не го е наказал веднага; защото всъщност той е бил наказан с всички тези язви. Тук ще пропусна това. Но сега – ако “закоравявам” означава “търпя с Божествено дълготърпение и не наказвам веднага,” каква полза има Бог да обещава толкова често, по време, когато знаменията стават, че ще закорави сърцето на Фараона? Защото още преди тези знамения и закоравяването да станат, Бог с дълготърпение е търпял Фараона и е пропускал да го накаже, докато Фараонът, надменен в своя успех и в своята власт, нанася голяма скръб върху израилтяните! Сега виждаш ли, че твоята метафора напълно пропуска смисълът на текста? Тя би се отнасяла без изключение за всички, които съгрешават, докато Божественото дълготърпение ги търпи. В такъв случай трябва да кажем, че всички хора са закоравени, защото няма някой, който да не съгрешава, а никой не би съгрешавал, ако Божественото дълготърпение не го търпи! Следователно това закоравяване на Фараона е нещо отделно, над и извън общото търпение на Божественото дълготърпение.
Загрижеността на Мойсей е да прогласява не толкова злодейството на Фараона, колкото Божията истинност и милост, за да не би израилтяните да престанат да уповават на Божиите обещания, чрез които Той ги освобождава. Тъй като това е огромна задача, Той ги предупреждава за нейната трудност, така че, като знаят, че всичко това е предсказано и ще бъде надлежно извършено чрез ефективното действие на Този, Който е обещал, да не бъдат разколебани в своята вяра. Това е както ако беше казал: “Със сигурност ще ви избавя, но ще ви бъде трудно да вярвате, тъй като Фараонът ще се съпротивява усилено и ще отлага избавлението. Но въпреки това вярвайте; защото чрез Моето действие цялото му забавяне ще доведе само до това да извърша повече и по-велики чудеса, за да ви утвърдя във вашата вяра и да покажа Моята сила, така че оттук нататък да имате повече вяра в Мен за всички други неща.”
Христос действува по същия начин, когато на последната вечеря обещава на Своите ученици царство. Той предсказва изобилие от трудности – Неговата смърт и техните скърби – така че, когато това стане, те да имат много повече вяра.
Мойсей ясно ни показва, че това е смисълът, когато казва: “Но Фараонът няма да ви остави да отидете, за да мога да извърша много чудеса в Египет” (Изх. 3:19-20); и отново: “За това те издигнах, да покажа в теб силата Си и да се прочуе Името Ми по целия свят” (9:16). Виждаш, че тук Фараонът е закоравен за да се противопостави на Бога и да отлага изкуплението, за да се даде повод за много знамения и да бъде изявена Божията сила, така че Бог да бъде прогласен и да повярват в Него по цялата земя. Какво друго означава това, освен че тези неща са казани и направени за да се усили вярата и да бъдат утешени слабите, та оттук нататък те да могат без колебание да вярват в Бога като истинен, верен, могъщ и милостив? Това е като да говори с най-утешителен тон на малки деца, казвайки: “Не се бойте от упоритостта на Фараона, защото Аз самият създавам тази упоритост, и Аз, Който ви избавям, държа всичко под контрол. Аз просто ще използвам това, за да покажа много знамения и да заявя моето величие, за да помогна на вашата вяра.”
Ето защо Мойсей повтаря след всяка язва: “А сърцето на Фараона се закорави и той не ги пусна, според както Господ беше говорил” (Изх. 7:13; 8:15; 9:12). Какъв е смисълът на: “Според както Господ беше говорил,” освен че Бог е верен, тъй като е предсказал, че Фараонът ще бъде закоравен? Ако във Фараона е имало някаква сила да се обърне, или свобода на волята, която да избере един от двата пътя, Бог не би могъл с такава сигурност да предскаже неговото закоравяване. Но Този, Който нито заблуждава, нито може да бъде заблуден, гарантира, че това ще стане; което означава, че е напълно сигурно и неизбежно да се сбъдне закоравяването на Фараона. И не би било така, ако закоравяването не беше изцяло отвъд човешката сила и само в Божията сила, по начина, по който говорих по-горе: тоест, че Бог е сигурен, че няма да отмени обичайното действие на всемогъществото във Фараона и върху Фараона – всъщност, Той не може да го направи; и е също така сигурен, че волята на Фараона, бивайки естествено зла и извратена, не може да се покори на Божиите думи и дела, които й се противопоставят; следователно, докато чрез Божието всемогъщество енергията на волята се запазва във Фараона вътре, и словото и делото, които му се противопоставят, му биват представяни отвън, нищо друго не може да стане с Фараона, освен съблазън и закоравяване на сърцето му. Ако Бог е отменил действието на Своето всемогъщество във Фараона, когато представя пред него думите на Мойсей, които му се противопоставят, и ако може да се предположи, че волята на Фараона действува единствено чрез собствената си сила, тогава вероятно би могло да има място за спор накъде може да се обърне чрез собствената си сила. Но така, както е, тъй като той е принуден и направен да действува чрез собствената си воля, никакво насилие не се налага върху неговата воля; защото тя не е под недоброволно ограничение, но чрез действие от страна на Бога, в съдействие с нейната природа, тя бива принудена да желае естествено, според това, което е (тоест, зла). Следователно, не е възможно друго, освен той да се съблазни дори от една дума и така да бъде закоравен. Така виждаме, че този текст говори най-силно против “свободната воля,” в този смисъл, че Бог, който обещава, не може да лъже; и, ако Той не може да лъже, тогава не е възможно друго, освен Фараонът да бъде закоравен.

(vii) Рим. 9:15ff.: доказателство, че Павел учи Божието предопределящо предузнание

Сега нека да погледнем Павел, който взема този текст от Мойсей в Рим. 9 (ст. 17). Колко нещастно бива мъчена Беседата от този текст! Тя заема всяка възможна поза за да избегне загубата на “свободната воля.” В един момент тя казва: “има неизбежност на следствието, но не и на последвалото нещо.” В друг: “има воля на определяне, или на знамение, на която можем да се противопоставяме, и воля на предназначение,[13] на която не можем.” А в друг: “текстовете, цитирани от Павел, нямат сила, те не говорят за спасението на човека.” На едно място, “Божието предузнание налага неизбежност”; на друго място не налага. А на друго, “благодатта идва преди волята, за да я направи да желае, а след това я придружава в нейното действие и я довежда до щастлив край.” На един етап, “първопричината сама прави всички неща”; на друг, “тя действува чрез вторични причини, като сама тя е неактивна.” Нейното единствено постижение чрез това и подобни фокуси с думи е да запълва времето и веднага да скрива от погледа истинския въпрос, и да отвлича дискусията в друга посока. Тя си мисли, че ние сме толкова дебелоглави и тъпоумни, или толкова незаинтересовани по този предмет, както е и тя самата! Като малки деца, които се страхуват или си играят, закриват очите си с ръце и си мислят, че понеже те не виждат никого, значи и никой не ги вижда, така и Беседата, която не може да понася ярката светлина, всъщност, светкавиците, на най-ясните думи, използва всяко средство да твърди, че не вижда какви са фактите, надявайки се да ни убеди, че нашите очи също са покрити и ние също не можем да ги видим. Всички тези криволичения, обаче, показват ум, който е под изобличение, който безразсъдно се противопоставя на непобедимата истина.
Фантазията относно неизбежността на следствието и на последвалото нещо[14] беше опровергана по-горе. Нека Беседата да си измисля и да продължава да си измисля, нека да си играе на думи отново и отново – ако Бог предузна, че Юда ще бъде предател, то Юда стана предател по неизбежност, и не беше по силата на Юда или на което и да е създание да действува по друг начин, или да променя своята воля от това, което Бог беше предвидил. Вярно е, че Юда действуваше съзнателно и не по принуда, но неговото беше Божие действие, създадено от Неговото всемогъщество, както и всичко останало. Това е принцип на ясната, непобедима истина, че Бог не лъже и не прави грешки. Тук няма неясни или двусмислени думи, дори и ако всички най-учени мъже на всички векове са били толкова слепи, че да мислят и твърдят обратното. Колкото и да се извърташ, твоята съвест и съвестта на всекиго, бива убедена и е длъжна да изповяда, че, ако Бог не греши в това, което предузнава, тогава това, което Той предузнава, трябва задължително да се сбъдне. Иначе, кой би повярвал на Неговите обещания и кой би се убоял от Неговите заплахи, ако това, което е обещал или заплашил, не следва по неизбежност? Как би могъл Той да обещава или заплашва, ако Неговото предузнание Го заблуждава, или би могло да бъде възпрепятствувано от нашата непостоянност? Върховната ясна светлина на сигурните истини затваря всяка уста, прекратява всякакви въпроси и дава победа над хитростите на увъртането.
Знаем, че познанието на човека допуска грешки. Знаем, че затъмнението не става защото е предсказано, а е предсказано, защото ще се сбъдне. Но какво значение има това предузнание за нас? Ние разглеждаме Божието предузнание! И ако не допускаш, че нещото, което Бог предузнава, неизбежно става, ти отнемаш вярата и страха от Бога, подкопаваш всички Божествени обещания и заплахи, и така отричаш самото Божество!
Дори Беседата, след като се държи дълго време и опитва всичко, накрая бива така силно принудена от силата на истината, че се съгласява с моите възгледи, казвайки: “Въпросът относно Божията воля и предузнание е труден. Защото Бог желае това, което предузнава. Това е смисълът на това, което Павел добавя: кой ще се противопостави на Неговата воля, ако Той има милост към когото желае, и закоравява когото желае. Защото ако имаше цар, който да може да направи да става това, което желае, и никой не може да му се противопоставя, то той ще прави всичко, което желае. Така, тъй като Божията воля е главната причина за всичко, което става, изглежда, че тя налага неизбежност върху нашата воля.” Така говори Беседата.
Благодаря на Бога най-после за здравия разум на Беседата! Къде е сега “свободната воля”? Но змиорката отново се изплъзва; тя изведнъж казва: “Обаче, Павел не обяснява това: той само смъмря противника: ‘Кой си ти, човече, да отговаряш против Бога?’” (ст. 20).
Добро измъкване! Това ли е начинът да се отнасяме към свещения текст, така да полагаме закона върху нашия си авторитет, от нашия си ум, без Писанието и без чудеса – да, и да извращаваме най-ясните Божии думи? Павел не обяснява ли този въпрос? Тогава какво прави? “Той смъмря противника,” казва Беседата. И това смъмряне не е ли най-цялостното обяснение? Какво беше твоето изследване относно Божията воля? Не беше ли дали тя налага неизбежност върху нашата воля? Павел отговаря, че е така: “Ще покаже милост към когото ще покаже, и ще закорави когото ще закорави. Не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, Който показва милост” (ст. 15, 16, 18). Недостатъчно доволен от това обяснение, той продължава, като ни представя онези, които в името на “свободната воля” мърморят срещу него и бърборят в смисъл, че тогава няма полза и ние биваме осъждани не по наша вина и подобни неща; и той смълчава тяхното мърморене и неудоволствие, като казва: “На това ти ще речеш: А защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му?” (ст. 19). Виждаш ли към кого се обръща? Към онези, които, когато чуят, че Божията воля довежда неизбежност върху нас, богохулно възразяват и казват: “Защо още обвинява?” тоест, “Защо Бог така принуждава, подтиква, изисква, и все пак обвинява? Защо осъжда? Защо укорява? Като че ли ние хората можем да правим това, което Той изисква! Той няма справедлива причина за Своите укори; нека по-скоро да обвинява Собствената Си воля; нека там да търси вината и да налага Своите изисквания! ‘Защото кой ще противостои на волята Му?’ Кой може да придобие милост, ако това не е Неговата воля? Кой може да омекне, ако Той желае да закоравява? Не е в нашата власт да променяме Неговата воля, колко по-малко да й се противопоставяме, когато тя желае нашето закоравяване; чрез тази воля ние сме принуждавани да се закоравяваме, щем не щем!”
Ако Павел не ни беше обяснил този въпрос и не ни беше окончателно уверил, че чрез Божието предузнание върху нас се налага неизбежност, каква нужда има да ни се представят тези противници, които се оплакват, че на Неговата воля не може да се противостои? Кой би възразил или би се съблазнил, ако не смята, че се говори именно за тази неизбежност? Думите, с които Павел говори за противопоставяне на Божията воля, не са неясни; и има ли нещо неясно относно какво е “противопоставяне,” или за какво говори, когато говори за Божията воля? Нека десетски хиляди от най-уважаваните учени да бъдат слепи и да си въобразяват, че Писанията не са толкова ясни, и да треперят пред трудността на въпроса; тук имаме най-ясните думи и това е, което те казват: “Към когото ще, Той показва милост, и когото ще, закоравява” и: “На това ти ще речеш, А защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му?” Въпросът не е труден; всъщност, нищо не е по-ясно, дори за общоприетото мислене, от това, че следният извод е сигурен, обоснован и истинен: Ако Бог предузнае едно нещо, то неизбежно става (ако приемем възгледа на Писанието, че Бог нито греши, нито прави грешки). Приемам, че това наистана ще бъде труден въпрос – всъщност, неразрешим – ако се стремиш да докажеш заедно и Божието предузнание, и човешката свобода; защото кое е по-трудно, да, по-невъзможно, от това да твърдиш, че противоречията и противоположностите не се противопоставят едно на друго? Че едно и също число може да бъде едновременно девет и десет? Няма никаква трудност да се придържаш към моя възглед; трудността се търси и се вмъква отвън, точно както се търсят и се вмъкват в Писанията неяснота и двусмислие чрез изкривяване на текста!
Следователно, апостолът обуздава нечестивите, които се съблазняват в неговото ясно говорене, казвайки им, че трябва да осъзнаят, че Божествената воля се изпълнява чрез това, което за нас е неизбежност, и че категорично се доказва, че на тях не им остава никаква свобода или “свободна воля,” а всички неща зависят само от Бога. И той ги обуздава, като им заповядва да мълчат и да почитат величието на Божията сила и воля, срещу която ние нямаме никакви права, но която има пълни права срещу нас да прави каквото пожелае. Срещу нас не се извършва несправедливост, защото Бог не ни дължи нищо, не е получил нищо от нас и не ни е обещал нищо освен това, което Му е угодно и е пожелал.
Така че е време да се поклоним не на твоите “Корикийски пещери,” а на истинското Величие в неговите страшни, чудни, неразбираеми съдби, и да кажем: Твоята воля да бъде, на земята, както е на небето (Лука 11:2). Никъде не бихме били по-безразсъдно непокорни, отколкото когато престъпваме и спорим относно тези неизследими тайни на Неговите съдби. Ние твърдим, че показваме невероятна почит, когато изследваме Святите Писания, които Бог ни е казал да изследваме. Но ние тук не изследваме тях; това, което правим, е да се опитваме да изследваме самото място, където Той ни е забранил да изследваме, с безкрайно безочие, да не кажа богохулство! Не е ли безочливо да се опитваме да съпоставяме напълно свободното предузнание на Бога с нашата свобода, и да сме готови да отречем Божието предузнание, ако то не ни дава свобода и ако ни налага неизбежност, и да казваме с най-богохулните противници: “Защо още обвинява? Кой ще противостои на волята Му? Къде е Богът, чието естество е доброта само по себе си? Къде е Този, Който не желае смъртта на грешника? Дали ни е създал просто за да се удоволствува в мъченията на хората?” – и подобни; каквито чувства осъдените в ада ще вият през цялата вечност!

(viii) Че естественият разум трябва да признае, че Божествената свобода означава човешка неизбежност

Самият естествен разум е принуден да изповяда, че живият и истинен Бог трябва да бъде Този, Който чрез Своята свобода налага неизбежност върху нас. Той би бил едно смешно Божество – по-скоро идол – ако Неговото предузнание за бъдещето е ненадеждно и може да бъде променено от събитията; защото дори езичниците приписват на своите богове “неизбежна съдба”! Той би бил също така смешен, ако не можеше и не правеше всички неща, или ако нещо ставаше без Него. Но ако се допусне Божието предузнание и всемогъщество, тогава естествено следва по неопровержима логика, че ние не сме направени от сами себе си, нито живеем сами по себе си, нито правим нещо сами по себе си, а само чрез Неговото всемогъщество. Като виждаш, че Той е предузнал, че ще бъдем това, което сме, и сега ни прави такива, и ни ръководи и ни управлява да бъдем такива, как, кажи ми, може да се твърди, че за нас е възможно да станем нещо друго освен това, което Той е предузнал и сега ни прави? Така че Божието предузнание и всемогъщество са диаметрално противоположни на нашата “свободна воля.” Или Бог прави грешки в Своето предузнание и греши в Своето действие (което е невъзможно), или ние дейсвуваме, и сме правени да действуваме, според неговото предузнание и действие. И под Божие всемогъщество имам предвид не силата, чрез която Той пропуска да прави много неща, които може да прави, а активната сила, чрез която Той могъщо действува всичко във всички. Именно в този смисъл Писанието Го нарича всемогъщ. Това Божие всемогъщество и предузнание, повтарям, напълно унищожава учението за “свободната воля.” Нито пък могат да се призоват срещу това заключение неяснотата на Писанието или трудността на въпроса. Думите са напълно ясни; и децата дори ги знаят; въпросът е ясен и прост и се доказва дори от естествена преценка и общоприетото мислене; така че твоят списък, колкото и дълъг да е, от епохи, времена и личности, които са писали и поучавали нещо друго, не става за нищо.
Без съмнение това поставя най-голямата възможна съблазън за общоприетото мислене или естествения разум, че Бог, Който е прогласяван като изпълнен с милост и доброта, и така нататък, само по Своята Си воля изоставя, закоравява и осъжда хората, като че ли се наслаждава в греховете и големите вечни мъчения на такива бедни нещастници. Това изглежда като нечестива, жестока, нетърпима мисъл за Бога; и именно това е било съблазън за толкова много велики хора през вековете. И кой не би се съблазнил в нея? Аз лично съм се съблазнявал в нея много пъти, до най-дълбоката бездна на отчаянието, така че съм искал никога да не съм бил създаван като човек. (Това беше преди да знам колко изцелително е отчаянието и колко е близо до благодатта.) Ето защо толкова много усилия и труд са били посветени на оневиняване на Божията доброта и на хвърляне на вината върху човешката воля. Именно тук са били въведени разграничения между Божията определяща воля и Неговата абсолютна воля, между неизбежността на следствието и на последвалото нещо, и още много такива. Но нищо не е било постигнато чрез тях, освен да бъдат наложени на неуките празнословие и “противоречия на криво нареченото знание” (ср. 1 Тим. 6:20). Въпреки това, стрелата на убеждението остава, забита дълбоко в сърцата на учени и неучени, независимо дали са подхождали сериозно по въпроса, така че всички са наясно, че, ако се признаят Божието предузнание и всемогъщество, тогава трябва да бъдем под неизбежност.
Самият естествен разум, който смята тази неизбежност за съблазън и работи така усилено, за да се отърве от нея, би бил принуден чрез силата на своите си аргументи да признае това, дори ако Писанието не съществуваше. Защото всички хора намират тези убеждения написани в сърцата си и ги признават и приемат (макар и неохотно), когато ги чуят да се разискват: първо, че Бог е всемогъщ, не само в сила, но и в действие (както казах), и би бил смешен Бог, ако не беше такъв; второ, че Той знае и предузнава всичко, и не може нито да греши, нито да бъде заблуден. Тъй като тези две точки са признавани от сърцата и умовете на всички хора, те веднага биват принудени по неопровержима логика да признаят, че не сме направени чрез собствената си воля, а по неизбежност, и следователно не правим нищо по “свободна воля,” а според каквото Бог предузнава и работи чрез Своята непогрешима и непроменима воля и сила. Поради което, в сърцата на всички хора също е записано, че няма такова нещо като “свободна воля”; макар че това убеждение е заглушено под много спорове относно това и под големия авторитет на всички онези, които през многото векове са поучавали друго. По същия начин, всеки друг закон е записан в сърцата ни (имаме думите на Павел за това [ср. Рим. 2:15]), и бива признаван, когато бъде правилно разискван, но е заглушаван, когато нечестивите учители злоупотребяват с него и други възгледи се появяват на негово място.

(ix) Рим. 9:15ff. (продължение)

Сега се връщам към Павел. Ако в Рим. 9 той не обяснява този въпрос, и ако не заявява ясно, че ние сме под неизбежност поради Божието предузнание и воля, каква нужда има той да въвежда аналогията за грънчаря, който от една и съща глина прави един съд за почтена, а друг за непочтена употреба; и пак направеното нещо не казва на този, който го е направил: “Защо си ме така направил?” (ср. 9:20-21). Той говори за хората, сравнявайки ги с глината, а Бога с грънчар. Сравнението със сигурност е безсмислено – всъщност, неподходящо и празно – ако не вярва, че нашата свобода е нищо. Да, и в този случай целият аргумент на Павел в защита на благодатта е празен! Цялото послание се занимава да ни показва, че не можем да направим нищо, дори когато изглежда, че правим добри неща. Павел казва това, когато ни казва, че Израел не постигна праведност, когато търсеше праведност, докато езичниците я постигнаха без да са я търсили (ст. 30-31). (Ще разгледам този текст по-подробно когато представям моите източници.) Но Беседата си затваря очите за цялото съдържание и предназначение на аргумента на Павел и се утешава като отделя и изопачава отделни думи. Нито пък има някаква полза от по-нататъшното увещание на Павел в Рим. 11: “Поради вяра стоиш; не високоумствувай”; и: “Така и те, ако повярват, ще се присадят,” и т.н. (ст. 20, 23). Тук Павел не казва нищо за човешката сила, а поставя глаголите в заповедно и в условно наклонение, значението на които вече беше достатъчно обяснено. И самият той в този момент възпира самохвалковците на “свободната воля” като казва не че те са способни да повярват, а че “Бог може да ги присади.”
Накратко, Беседата действува така мудно и колебливо в своето разглеждане на тези текстове на Павел, че изглежда, че нейната съвест противоречи на думите й. Точно когато тя трябва да продължи и да докаже позицията си, тя почти винаги прекъсва и казва: “Но достатъчно за това”; “сега няма да продължавам в това”; “това засега не е наша грижа”; “те биха казали”; и още много от същия вид. Тя оставя въпроса наполовина, така че не знаеш дали да мислиш, че говори за “свободната воля,” или просто използва празнословие, за да избегне Павловия смисъл! Като се има предвид, че тя няма сериозен интерес по въпроса, това трябва да се очаква. Но аз не мога да бъда така хладен и резервиран, да държа другите в напрежение, да бъда люлян като тръстика от всеки вятър; моята задача е да доказвам, с точност, последователност и ревност, и да давам обосновано, умело, смислено доказателство за моето учение.

(x) Че неизбежността не означава принуда: случаят с Юда

Виж как успешно Беседата запазва свободата заедно с неизбежността, когато казва: “Не всяка неизбежност изключва ‘свободната воля.’ Така, Бог Бащата ражда Сина от неизбежност; но Той го ражда с желание и свободно, защото не е принуден да го прави.” Сега обсъждаме принудата и насилието? Не съм ли писал черно на бяло в много книги, че говоря за неизбежност на непроменимостта? Знам, че Бащата ражда с желание, и Юда предаде Христос по собствено желание. Моята позиция е, че това действие на желание в Юда сигурно и непогрешимо щеше да стане, ако Бог го е предузнал. Това означава (ако още не си разбрал моята идея), че разграничавам две неизбежности: едната наричам неизбежност на силата, отнасяща се за действие; другата наричам неизбежност на непогрешимостта,[15] отнасяща се за времето. Нека този, който ме чува, да разбира, че говоря за втората, а не за първата; тоест, не обсъждам дали Юда стана предател по желание или не по желание, а дали беше безпогрешно неизбежно Юда по желание да предаде Христос във времето, определено от Бога.
Виж какво казва Беседата за това: “По отношение на Божието безпогрешно предузнание, Юда беше неизбежно определен да стане предател; въпреки това, Юда можеше да промени желанието си.” Разбираш ли, моя добра Беседа, какво казваш? Да не казваме нищо за въпроса, доказан по-горе, че волята може да желае само зло, как би могъл Юда да промени своята воля, докато имаме Божието непогрешимо предузнание? Можеше ли той да промени Божието предузнание и да го направи да греши? Тук Беседата се предава, изоставя позицията си, хвърля оръжието си и напуска бойното поле, препращайки дискусията в света на схоластичните хитрости относно неизбежността на следствието и на последвалото нещо, и изповядвайки, че не желае да следва такива приятни въпроси.
Мъдро решение наистина! Първо довеждаш нашата тема в центъра на схватката; сега, когато има най-голяма нужда от защитник на нейната кауза, ти напускаш и оставяш задачата за определение и отговор на другите. Трябваше още от самото начало да последваш този план и въобще да се въздържиш от писане! “Който никога не е познавал тренировките, трябва да избягва центъра на битката!”[16] Никой не очакваше от Еразъм да премахне трудността да знаем как Бог сигурно предузнава всички неща и все пак всичко, което правим, го правим непредвидимо; тази трудност е била в света и преди Беседата; но се очакваше, че той поне ще се опита да даде определение и отговор. Но той използва риторично средство за да смени темата,[17] и се опитва да повлече със себе си и нас, които не разбираме нищо от риторика – като че ли тук се занимаваме с нещо, което няма голямо значение и е просто въпрос на обикновени логически хитрости! – и така той бяга с всичка сила от бойното поле, носейки на себе си едновременно короните на воин и на поет![18]
Не е така, братко! Никоя риторика не може да измами честната съвест. Стрелата на съвестта е доказателство срещу всички сили и метафори на красноречието. Аз няма да последвам нашия риторик, за да не скрия и да не променя темата. Сега няма място за такива маневри. Сега сме изправени пред централния въпрос в нашия дебат, точката, на която всичко се крепи. Тук “свободната воля” или изчезва, или напълно тържествува. А ти, виждайки риска, да сигурността на победата срещу “свободната воля,” претендираш, че не виждаш нищо освен логически хитрости! Това ли е работата на верния теолог? Дали си сериозно заинтересуван от въпроса? Ти оставяш своите читатели в напрежение и аргумента в объркано и измъчено състояние, и въпреки това смяташ, че си дал почтен отговор и си спечелил дебата! Твоята способност и умения могат да спечелят снизходителност в светските неща, но в една теологична дискусия, където се изисква ясна откровена истина за спасението на душите, те са крайно нежелателни и нетърпими.
Софистите също чувствуват непреодолимата, неустоима сила на този аргумент; затова те са измислили разликата между неизбежността на следствието и на последвалото нещо. Но по-горе показах колко безполезна е тази приумица. Те самите не виждат какво казват и колко много говорят против себе си. Защото ако допуснеш неизбежност на следствието, “свободната воля” остава да лежи победена и убита, и нито неизбежността, нито непредвидимостта по отношение на последвалото нещо може да й помогне. Какво значение има за мен, че “свободната воля” не е под принуда, а с желание върши това, което върши? За мен е достатъчно, че ти приемаш, че нейното доброволно изпълнение на това, което тя върши, неизбежно ще стане, и че ако така Бог го е предузнал, тогава то не може да бъде друго. Ако Бог е предузнал или че Юда ще бъде предател, или че ще промени намерението си да стане предател, това, което Бог е предузнал, задължително ще стане; иначе Бог би грешал в Своето предузнание и предсказване, а това е невъзможно. Неизбежността на следствието ни уверява, че ако Бог предузнава едно нещо, то неизбежно става. Това означава, че “свободната воля” не съществува. Неизбежността на следствието не е неясна и двусмислена, и учените на всички векове, колкото и слепи да са, са принудени да я признаят, толкова осезаемо ясна и сигурна е тя. Но неизбежността на последвалото нещо, с която те се утешават, е обикновен призрак, диаметрално противоположен на неизбежността на следствието. Например: неизбежност на следствието е ако кажа, “Бог предузнава, че Юда ще бъде предател; следователно, със сигурност и непогрешимо Юда ще стане предател.” Срещу тази неизбежност на следствието ти се утешаваш по този начин: “Защото Юда може да промени своето намерение да стане предател, следователно няма неизбежност на последвалото нещо.” Питам те, как се съвместяват тези две позиции: “Юда може да пожелае да не предаде,” и: “Юда трябва неизбежно да пожелае да предаде”? не са ли те противоположни и противоречиви? Той няма да бъде принуден, казваш ти, против своята воля да предаде. И какво от това? Ти говореше за неизбежността на последвалото нещо, и казваш, че тя не следва от неизбежността на следствието; не казваш нищо за принудата на последвалото нещо. Въпросът, по който би трябвало да говориш, беше неизбежността на последвалото нещо, а ти представяш пример относно принудата на последвалото нещо! Аз задавам един въпрос, ти отговаряш на друг! Това става поради сънливостта, която те прави да не виждаш безполезността на тази измислица относно неизбежността на последвалото нещо.

(xi) Мал. 1:2-3: правилно цитирано от Павел за доказване на върховенството на Бога в благодатта

Дотук с първия текст, който се занимава със закоравяването на Фараона (той всъщност включваше всички текстове и една голяма част от нашите непобедими ресурси). Нека сега да погледнем втория, относно Яков и Исав, за които, макар и още неродени, се казва: “по-големият ще слугува на по-малкия” (Рим. 9:12).
Беседата отбива този текст като казва, че, “ако бъде разбиран правилно, той не се занимава с човешкото спасение; защото Бог може да желае един човек да бъде слуга или бедняк, независимо от неговото желание, без обаче той да бъде отхвърлен от вечното спасение.”
Виж ти, какво изобилие от странични пътища и вратички ще намери плъзгавият ум в своето бягство от истината! Но не успява да избяга. Ако предположим, че е вярно, че този текст не се отнася за човешкото спасение (ще разгледам това по-късно), трябва ли да си представим, че няма никакъв смисъл в това, че Павел го цитира? Трябва ли да представим Павел като подиграващ се и присмиващ се сам на себе си в такава сериозна дискусия? Това е обичаят на Йеромий, който на повече от едно място дръзва да каже, достатъчно повърхностно и богохулно, че “при Павел нещата придобиват смисъл, който те не притежават в обичайното си състояние.” Това е като да кажем, че когато Павел полага основите на християнското учение, той не прави друго освен да извращава Божествените Писания и да заблуждава душите на верните с някаква идея, родена в ума му, която той насилствено налага върху тези Писания! И така, това е дължимото уважение към Святия Дух в Павел, този свят, избран Божий инструмент! И докато Йеромий трябва да се чете с разпознаване и тази забележка да бъде причислена към многобройните неправедни неща, които е писал (толкова тъп и несмислен е бил той в разбирането си за Писанията), Беседата го привлича на своя страна без да преценява; тя не смята за необходимо да смекчава неговите думи с някакъв коментар, а го приема като непогрешим пророк за отсъждане и промяна на Божествените Писания. Така ние вземаме нечестивите думи на хората като наши правила и мерки за Божието Писание. И при това се чудим, че то става все по-неясно и двусмислено и че толкова много бащи са били слепи относно това, когато те са работели по този нечестив и богохулен принцип!
Така че нека бъде проклет онзи, който казва, че “при Павел нещата придобиват смисъл, който те не притежават в обичайното си състояние”! Това са само думи; не са доказани; и е казано от хора, които не разбират нито Павел, нито текстовете, цитирани от него, но са заблудени, като вземат неговите думи по своя си начин – тоест, в безбожен смисъл. Колкото и вярно да е, че този текст в Бит. 25 (ст. 21-23) трябва да се разбира само за временно слугуване (всъщност, то не е вярно), Павел въпреки това го цитира правилно и ефективно, когато го използва, за да докаже, че не от заслугите на Яков или Исав, а “този, който призовава” беше казано на Сара:[19] “по-големият ще служи на по-малкия.” Павел обсъжда дали те са постигнали това, което се говори за тях, чрез силата или заслугите на “свободната воля”; и доказва, че не са, а че Яков е постигнал това, което Исав не е постигнал, единствено по благодатта на “Този, който призовава.” Това той доказва чрез неоспорими изявления от Писанието, че те не са били още родени, и не са били направили нищо добро или зло. Тежестта на въпроса лежи върху това доказателство; това е бил спорният въпрос. Но Беседата, със своята изтънчена риторика, преднамерено пренебрегва всичко това и го отминава; тя въобще не разглежда заслугите (което се зае да прави, и което темата на Павел изисква), а задава въпроси относно временното слугуване – като че ли това има някакво значение! Нейната единствена цел тук е да избегне да изглежда, че епобедена от могъщите думи на Павел! Защото какво би могла да ръмжи срещу Павел в подкрепа на “свободната воля”? Как “свободната воля” е помогнала на Яков, или е навредила на Исав, когато преди кой да е от двамата да е бил роден или да е извършил нещо, вече е било определено от Божието предузнание и предопределение какъв ще бъде дялът на всеки от тях – тоест, че единият ще служи, а другият ще управлява? Наградите са били решени още преди работниците да започнат работа или дори преди да бъдат родени! Това е въпросът, с който Беседата трябва да се занимае. Павел настоява, че по онова време те не са били извършили нито добро, нито зло, и все пак по Божественото решение единията е бил определен за роб, а другият за негов господар. Въпросът тук не е дали слугуването сочи към спасението, а по каква заслуга нещо е било наложено върху някой, който не го заслужава? Отегчително е да се спори с тези извратени усилия да се изкриви и отблъсне Писанието.
Нещо повече, от самия текст следва доказателството, че Мойсей не се занимава само с временното слугуване и че Павел е съвършено прав да го разбира като отнасящ се за вечното спасение. (Това не е напълно уместно, но няма да позволя Павел да бъде очернен от клеветите на богохулниците.) Пророчеството в Мойсей е както следва: “Две племена ще се разделят от корема ти; едното племе ще бъде по-силно от другото племе; и по-големият ще слугува на по-малкия” (Бит. 25:23). Тук ясно са разграничени два народа. Единият, макар и по-млад, получава благодатното благоразположение на Бога, за да може да победи по-големия – не чрез своята собствена сила, а чрез Божието благоразположение; защото как би могъл по-малкият да победи по-големия, ако Бог не е с него? И така, тъй като по-малкият е трябвало да стане Божий народ; тук не се разглежда само видимо господство и слугуване, а всичко, което принадлежи на Божия народ – тоест, благословението, словото, Духа и обещанието за Христос, и вечното царство; както по-късно Писанието по-пълно потвърждава, когато описва благословението на Яков и неговото получаване на обещанията за царството (ср. Бит. 27:27ff.). Павел показва всичко това накратко, когато казва: “По-големият ще слугува на по-малкия,” отнасяйки се назад към Мойсей, който разглежда въпроса по-цялостно. Така че можеш да кажеш в отговор на богохулната преценка на Йеромий и на Беседата, че всички текстове, които Павел цитира, имат повече сила в обичайното си състояние, отколкото имат в неговите писания! – което е вярно не само за Павел, но и за всички апостоли. Те всички цитират Писанията като свидетели и защитници на това, което те самите казват; и наистина би било смешно да се цитира като свидетелство нещо, което не свидетелствува нищо и няма връзка с въпроса! Дори ако сред философите има глупаци, които доказват това, което е непознато, с нещо, което е още по-малко познато или невързано с въпроса, с каква съвест ще припишем подобно поведение на нашите главни ръководители и авторитети в християнското учение, от което зависи спасението на нашите души? – особено когато те поучават основите на вярата! Но такова поведение е напълно характерно за онези, които нямат сериозен интерес в Божествените Писания!
Колкото за текста от малахия, който Павел добавя, “Яков обикнах, а Исав намразих” (1:2-3), Беседата измисля три различни начина да го изкриви. Първият е този: “Ако настояваме за буквалния смисъл, тогава Бог не обича никого така, както ние обичаме, нито мрази някого, защото Бог не притежава емоции от този вид.”
Какво чувам? Сега изследваме как Бог обича и мрази, а не защо обича и мрази? Въпросът е, по каква заслуга от наша страна Той обича или мрази? Знаем достатъчно добре, че Бог не обича и не мрази така, както ние, защото ние обичаме и мразим непостоянно, а Той обича и мрази според Своето вечно и непроменимо естество. Затова на Бога не Му се случват неочаквани случки и емоции. И именно това е, което ни води до извода, че няма такова нещо като “свободна воля”: а именно, фактът, че Божята любов и омраза към хората е непроменима и вечна, съществуваща не просто преди да е имало някаква заслуга или дело на “свободната воля,” а преди светът да бъде направен; и че всички неща стават в нас по неизбежност, според това дали той ни е обикнал или не ни е обикнал от вечността. Така не само фактът на Божията любов, но дори и действието на Неговата любов налага неизбежност върху нас. Виждаш колко малка полза има Беседата от такива увъртания; колкото повече тя се стреми да избяга от истината, толкова повече навсякъде се сблъсква с нея – толкова неуспешно се бори тя с нея!
Да предположим, че твоята метафора има смисъл, че Божията любов означава следствието от Неговата любов и Божията омраза означава следствието от Неговата омраза: дали тези следствия стават без или извън Божията воля? Ще кажеш ли тук, че Бог не желае това, което ние правим, и Той не е движен от подтика на Своята воля? Ако тези следствия се сбъдват, те не се сбъдват освен по Божията воля. И така, Бог или обича, или мрази това, което желае. Кажи ми, тогава, по какви заслуги Яков е възлюбен и Исав е намразен преди да бъдат родени и да са започнали да работят? Следователно Павел е оправдан, че най-уместно цитира Малахия, за да подкрепи изявлението на Мойсей – тоест, че бог призова Яков преди да бъде роден, защото го е обикнал, и че не е бил първо обикнат от Яков, нито е бил повлиян от каквато и да е заслуга от страна на Яков. Така случаят с Яков и Исав показва каква сила има нашата “свободна воля”!
Второто средство е следното: “Малахия не изглежда да говори за омраза, чрез която сме осъдени за вечността, а за временно осъждение: защото укорът е към тези, които са искали да възстановят Едом.” Това също се казва, за да се хвърлят клевети върху Павел, като че ли той е извратил Писанията. Толкова много ни липсва почтителност към величието на Святия Дух, само и само да докажем нашата си кауза! Но за момент ще изтърпим тази клевета и ще видим какво постига тя. “Малахия говори за временно осъждение.” И какво ако е така? Какво значение има? Павел доказва от Малахия, че това осъждение е наложено върху Исав без да се споменава за заслуга, само поради Божията омраза, и от това заключава, че “свободната воля” не съществува. Това е въпросът, който е поставен срещу теб, към който ти трябваше да насочиш своя отговор. Аз обсъждам заслугата, ти разглеждаш наградата; и то по такъв начин, че не успяваш да избегнеш онова, което искаш да избегнеш; всъщност, твоята дискусия за наградата ти признаваш заслугата като факт. Но претендираш, че не виждаш това. Кажи ми, тогава, коя е причината Бог да обикне Яков и да намрази Исав, когато те още не са били родени?
Във всеки случай, да кажеш, че Малахия говори само за временно осъждение, е лъжа. Той не говори за разрушението на Едом; чрез този твой аргумент ти извращаваш целия смисъл на думите на пророка. Пророкът показва достатъчно ясно какво има предвид, с най-ясните думи. Той укорява израилтяните за тяхната неблагодарност, защото когато Бог ги е обикнал, те за благодарност нито са Го обикнали като техен Баща, нито са се убояли от него като техен Господар (ср. Мал. 1:2-6). Това, че Бог ги е обикнал, той доказва и от Писанието, и от Божиите дела: тоест, макар че Яков и Исав са били братя, както Мойсей отбелязва в Битие 25, Бог обикна Яков и го избра преди да бъде роден, както се казва малко по-рано, но Той така намрази Исав, че премести обиталището му в пустинята. Нещо повече, Бог така продължава и постоянствува в тази омраза, че когато върна Яков от робство и го възстанови, не позволи на едомците да бъдат възстановени, и когато те казаха, че възнамеряват да строят, Той ги заплаши с унищожение. Ако това не е съдържанието на ясния текст на пророка, нека целият свят да ме обяви за лъжец! Така че това, което тук е укорявано, не е безочието на едомците, а неблагодарността на децата на Яков, които не виждат какво Бог им е подарил и какво е отнел от техните братя, едомците, поради никаква друга причина освен Неговата омраза към единия и любовта Му към другия.
Как сега ще докажеш, че пророкът говори за временно осъждение, когато той самият свидетелствува с най-ясни понятия, че говори за два народа, родени от двама патриарси, единият приета да бъде народ и спасен, другият изоставен и в крайна сметка унищожен? Това действието на приемане като народ и на неприемане като народ засяга не само временния просперитет и бедствие, но всичко; защото нашият Бог е Бог на всичко, не само на временните неща. И Бог не би се съгласил да бъде твой Бог и ти да го хвалиш само с една ръка или с куц крак (ср. Мал. 1:13), а с цялото си сърце и сила, за да бъде твой Бог тук и след това, във всичко, във всякакви случаи, по всяко време и във всичките ти дела.
Третото средство е следното: “Възприемайки думите в преобразен смисъл, Бог нито обикна всички езичници, нито намрази всички юдеи, а само някой от всеки народ. Следствието от това проебразно тълкуване е, че от това свидетелство няма полза за доказване на неизбежност, а само да се подтисне арогантността на юдеите.” Като намира този път за измъкване, Беседата продължава да върви по него, казвайки: “За Бога се казва, че мрази хората преди да са родени, защото предузнава, че това, което ще направят, ще заслужи омраза. Така че Божията омраза и любов по никакъв начин не воюват срещу ‘свободната воля.’” Накрая тя заключава: “юдеите са били отсечени от маслината по заслугата на тяхното неверие, а езичниците са присадени по заслугата на тяхната вяра; основанието за това ни дава авторитетът на Павел; и той дава надежда на онези, които са били отсечени, че могат да бъдат присадени отново, и призовава за страх в онези, които са били присадени, за да не бъдат отсечени.”
Ще се обеся, ако самата Беседа знае за какво говори! Може би тук наблюдаваме риторичната хитрост да се скрива смисълът, когато наблизо има опасност, за да не бъдеш хванат в думите си! В този текст не виждам преобразния език, за който Беседата необосновано мечтае. Така че не е чудно, че свидетелството на Малахия няма сила срещу “свободната воля” в своя преобразен смисъл; просто няма такъв смисъл! Нещо повече, нашият спор не е относно отсичането и присаждането, за които Павел говори в своите увещания. Аз знам, че хората биват присаждани чрез вяра и биват отсичани пореди неверие, и че трябва да бъдат увещавани да вярват, за да небъдат отсечени. Но от това не следва, нито това доказва, че те могат да вярват или да не вярват по силата на “свободната воля,” което е въпросът, който обсъждаме. Ние не спорим за това кои са вярващи и кои не са, кои са юдеи и кои езичници, или какво следствие следва за вярващите и какво за невярващите. Това е в областта на проповедника.[20] Нашият въпрос е, по каква заслуга или дело те стигат до вярата, чрез която биват присадени, или до неверието, поради което биват отсечени? Именно това е грижата на теолога.[21] Опиши ми тази заслуга! Павел поучава, че вярата и неверието идват при нас не поради някакво наше дело, а поради Божията любов и омраза. Когато вярата е дошла при хората, той ги увещава да постоянствуват, за да не бъдат отсечени. Но увещанието показва само това, което трябва да правим, а не какво можем да правим.
Принуден съм да упорствувам пред моя противник с това множество от думи, за да не би той да напусне въпросната тема и да изчезне далеч от нейното обсъждане. Всъщност, да го държа в темата означава да го победя, толкова ясни и беспорни са тези думи. Ето защо неговата единствена цел е да се отвърне от тях, да побърза да изчезне от погледа ми и да се заеме с нещо друго, но не и със заявената от него тема.

(xii) За грънчаря и глината

Третият текст, който Беседата взема, е от Ис. 45: “Ще рече ли калта на онзи, който й дава образ: Какво правиш?” (ст. 9); и с него, Ер. 18: “Ето, както е глината в ръката на грънчаря, така сте и вие в Моята ръка” (ст. 6). Тук се казва още веднъж: “ Тези текстове имат различен смисъл при Павел, отколкото имат при пророците, от които са взети; защото в пророците те се отнасят за временно осъждение, а Павел ги използва по отношение на вечния избор и вечното осъждение” – като по този начин се намеква за невежеството или безотговорността на Павел.
Преди да видим как Беседата доказва, че нито един от текстовете не изключва “свободната воля,” първо ще направя следното наблюдение: Не изглежда Павел да е взел този текст от пророците, нито пък Беседата доказва, че го е взел от там. Обичаят на Павел е, когато цитира, да споменава името на автора, или да заяви, че взема нещо от Писанията; но тук той не прави нито едно от двете. Следователно по-близо до истината е да кажем, че Павел, подбуден от своя си дух, използва във връзка с този аргумент една общоприета аналогия, която другите използват във връзка с други неща. Той прави същото с аналогията “малко квас заквасва цялото тесто,” която в 1 Кор. 5 (ст. 6) той прилага за извратени нрави, а навсякъде другаде за онези, които извращават божието Слово (Гал. 5:9). (Така също Христос говори за “кваса” на Ирод и на фарисеите, Марка 8:15.) Тогава, дори и да е вярно, че пророците говорят за временно осъждение (няма да разглеждам това тук, за да не бъда прекалено често прекъсван и отклоняван в маловажни въпроси), Павел от своя си дух използва тази аналогия срещу “свободата воля.” Колкото до твоето наблюдение, че свободата на волята не бива унищожена, ако ние сме като глина в ръката на осъждащия Бог, не разбирам какво значение има това и защо Беседат анастоява на това; защото няма съмнение, че осъжденията идват от Бога против нашата воля, и налагат върху нас неизбежността да ги понасяме, щем не щем, нито пък е в нашата сила да ги предотвратим; макар че евярно, че сме насърчавани да ги понасяме с желание.[22]
Заслужава си да послушаме умелата демонстрация на Беседата за това как думите на Павел не изключват “свободната воля” чрез използването на тази аналогия. Тя представя две нелепости, едната извлечена от Писанията, другата от логиката. От Писанията тя извлича следното:
Павел казва във 2 Тим. 2, че “в един дом има златни и сребърни, дървени и пръстени съдове, някои за почтена, други за непочтена употреба.” Тогава той изведнъж добавя: “Ако някой очисти себе си от тия, той ще бъде съд за почтена употреба,” и т.н. (ст. 20-21). Върху това Беседата твърди следното: “Кое би било по-смешно от това да кажем на едно пръстено гърне, Ако очистиш себе си, че бъдеш съд за почтена употреба? Но това може да се каже на едно разумно ‘гърне,’ което може, когато бъде увещавано, да се съобрази с Господнята воля.” На тази основа би трябвало да си представим, че аналогията не е приложима във всички случаи и че нейният смисъл е напълно избягнат.
Отговарям (за да не увъртам по въпроса), че Павел не казва: “ако някой очисти себе си от своята си нечистота,” а: “от тези,” тоест, от съдовете за непочтена употреба; така че смисълът е, ако някой бъде отделен и не се смесва с безбожните учители, той ще бъде съд за почтена употреба. Нека дори да допуснем, че този текст от Павел означава точно същото, което Беседата казва – тоест, че сравнението тук няма смисъл; как тогава Беседата ще докаже, че Павел възнамерява същия смисъл в текста в Рим. 9, който разглеждаме? Достатъчно ли е само да цитираме втори текст, без да обръщаме внимание дали той говори по същия или по друг въпрос? Както често съм показвал, няма по-лесна или по-често срещана грешка в разглеждането на Писанията от това да бъдат събрани различни текстове, като че ли са еднакви. Така еднаквостта на текстовете, на която горделивата Беседат разчита толкова много, е по-малко убедителна от еднаквостта в нашата аналогия, която тя иска да опровергае! Обаче, за да не бъдем заядливи, нека допуснем, че двата текста на Павел имат един и същи смисъл; и нека също да допуснем (което безспорно е вярно), че една аналогия не е винаги приложима във всички случаи (защото иначе това не би било аналогия, нито метафора, а самото нещо; какко казва поговорката, аналогиите винаги куцат, те не се движат на четири крака!). Но Беседата все па греши в това, че пренебрегва целта на аналогията, която трябва да бъде нашата основна грижа, и вместо това заядливо се хваща за думите. “Познанието за смисъла трябва да се търси в причините за говоренето,” казва Хиларий; то не се дава само от терминологията. Така е и тук: смисълът на аналогията зависи от нейната цел. Защо тогава Беседата пренебрегва идеята, за която Павел използва тази аналогия, и се хваща за това, което той казва, без връзка с намерението на аналогията? Имам предвид, че неговите думи “Ако някой очисти себе си от тези,” са в категорията на увещанието, докато думите му: “в един дом има златни съдове,” и т.н., са в категорията на учението. От целия контекст на думите и изявлението на Павел можеш да видиш, че въпросът, който той повдига, засяга различни характери и употреба на съдове. Така че неговият смисъл е този: “Когато толкова много напускат вярата, за нас няма друга утеха, освен увереността, че основата от Бога е твърда, имайки този печат, Господ познава Своите Си. И всеки, който изповяда Господнето име, да отстъпи от неправдата” (2 Тим. 2:19). Намерението и смисълът на аналогията са ограничени до този въпрос, че Господ познава Своите Си. След това аналогията продължава – че има различни съдове, едни за почтена, а други за непочтена употреба. Чрез това се доказва учението, че не самите съдове, а техният господар е този, който ги приготвя за предназначената за тях употреба. Това е смисълът на Павловото изявление в Рим. 9, че “грънчарят има власт,” и т.н. Така, Павловата аналогия има смисъл, и доказва най-ефективно, че няма такова нещо като свобода на волята в Божия поглед. След това следва увещанието: “Ако някой очисти себе си от тези,” и т.н. Смисълът на тези думи може да бъде достатъчно известен от това, което се каза по-горе. От тях не следва, че човек може да очисти себе си. Ако те наистина доказват нещо, те биха доказали, че “свободната воля” може да очисти себе си без благодат; защото не се казва: “ако благодатта очисти човека,” а: “ако човек очисти себе си.” Но ние вече казахме достатъчно и ще си спестим повтарянето на аргументите относно заповедното и условното наклонения. Гледната точка, обаче, от която се предлага аналогията, не е условна, а изявителна, тоест: избраните и осъдените са като съдове за почтена и непочтена употреба. С една дума, ако твоето увъртане е вярно, целият аргумент на Павел пропада. Безсмислено е той да въвежда хора, които мърморят срещу Божествения грънчар, ако изглежда, че вината не е в грънчаря, а в съдовете; защото кой би мърморил, ако чуеше за осъждането на някой, който заслужава осъждане?

(xiii) За Божията праведност в оправдаването и осъждането на грешниците

Беседата взема своята втора нелепост от Госпожа Разум – “човешки” разум, така наречен: тоест, че според моя възглед вината трябва да бъде хвърлена не върху съда, а върху грънчаря, особено като се има предвид фактът, че Той е грънчар, който, освен че оформя тази глина, също и я създава. “Тук” (казва Беседата) “съдът се хвърля във вечния огън, съдба, която по никакъв начин не е заслужена, която по никакъв начин не е била под контрола на самия съд.” Никъде другаде беседата не предава себе си така открито както тук. Чуваш я да казва (с други думи, разбира се, но със същия смисъл) точно това, което Павел казва, че нечестивите казват: “Защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му?” Това е, което Разумът не може да приеме, нито да понесе. Това е, което е съблазнявало толкова много хора с изявени способности, хора, които са придобили добро име през толкова много векове. В този момент те изискват Бог да действува според човешката идея за правилно[23] и да прави това, което изглежда правилно за тях – иначе престава а бъде Бог! “Тайните на Неговото величие,” казват те, “няма да са Му от полза; нека Той да обясни причината, поради която е Бог, или защо желае и прави това, което не изглежда справедливо. Това е като да поискаме някой шивач или кожар да заеме съдийското място.” Плътта не благоволява да отдаде на Бога слава дотам, че да вярва, че Той е праведен и добър, когато говори и действува над и отвъд дефинициите на Юстиниановия Кодекс или на петата книга на Аристотеловата Етика! Не, нека Величието, което е създало всичко, да отстъпи пред една безполезна част от Неговото собствено създание! Нека всичко да е с главата надолу[24] и Корикийските пещери да се боят от онези, които влизат в тях! И така, значи е “абсурдно” да осъждаме онзи, който не може да избегне да заслужи осъждение. И поради тази “абсурдност” трябва да е лъжа, че Бог показва милост към когото показва, и закоравява когото ще. Той трябва да бъде вкаран в правилния път! Трябва да Му се наложат правила и той не трябва да осъжда никого, освен онези, които са го заслужили според нашето мнение! По тоди начин се отговаря задоволително на Павел и на неговата аналогия; така че Павел вероятно трябва да се отрече от нея и да приеме, че тя няма смисъл, и да я преправи; защото въпросният Грънчар (това е обяснението на Беседата) прави съдове за непочтена употреба на основата на предхождащи заслуги, точно както отхвърли някои от юдеите поради неверие и прие езичниците поради тяхната вяра. Но ако Бог действува по този начин, че да се влияе от заслуги, защо противниците мърморят и възразяват? Защо казва: “Защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му?” Защо е нужно Павел да ги възпира? Защото кой би бил изненадан, да не говорим за потресен или склонен да възразява, ако осъден е този, който го заслужава? Нещо повече, какво остава от силата на Грънчаря да прави каквито съдове иска, ако е управляван от заслуги и правила, и не Му е позволено да прави според собствената Си воля, а само според това, което трябва? Почитта към заслугите воюва против Неговата сила и свобода да прави това, което желае; както това се доказва в случая с “добрия стопанин,” който, когато работниците мърмореха и изискваха правото си, отговори като заяви своята свобода на волята в разпореждането с неговите си вещи (ср. Мат. 20:15). Именно тези събражения изключват верността на тълкуванието на Беседата.
Да предположим, че Бог трябва да бъде Бог, който зачита заслугите в онези, които биват осъдени. Не трябва ли също така да твърдим, и да допуснем, че Той също трябва да зачита залугите в онези, които биват спасени? Ако искаме да следваме Разума, също толкова несправедливо е да се награждават незаслужилите, както и да се наказват незаслужилите. И така, нека заключим, че Бог трябва да оправдава на основата на предхождащи заслуги; или иначе бихме Го обявили за несправедлив. Такъв, който се наслаждава в злите и нечестиви хора, и който приема и увенчава тяхното нечестие с награди! Но тогава горко на бедните нещастници с такъв Бог! Защото тогава кой би се спасил?
Ето го нечестието на чоевшкото сърце! Когато Бог спасява незаслужаващите без заслуги, да, и оправдава безбожните, с всички техни отрицателни заслуги, човешкото сърце не обвинява Бога в нечестие, нито изисква да знае защо Той желае да прави това, макар че по собственото му мнение такова действие е най-безпринципно; но понеже това, което Бог прави, е в негов интерес и е добре дошло, то го смята за праведно и добро. Но когато той осъжда незаслужаващите, тъй като това е против неговия интерес, то смята това действие за нечестиво и нетърпимо; и тук човешкото сърце протестира, мърмори и богохулствува. Така виждаш, че Беседата и нейните приятели не отсъждат този въпрос според справедливостта, а според своето пристрастие към своя си интерес. Ако Беседата се съобразяваше със справедливостта, тя би спорила с Бога относно Неговото увенчаване на недостойните така, както спори с Него за осъждането на незаслужаващите; и, обратно, би хвалела и възхвалявала Бога за осъждането на незаслужаващите със същата мяра, както прави и когато Той спасява недостойните. Несъответствието е едно и също и в двата случая, ако разглуждаш твоята си преценка. Не би ли било също така неправилно да хвалим Каин за неговото убийство и да го направим цар, докато невинният Авел бива хвърлен в затвора и екзекутиран?
И тъй, тъй като Разумът хвали Бога когато Той спасява недостойните, но Го обвинява, когато осъжда незаслужаващите, той е виновен за това, че не хвали Бога като Бог, а като някой, който служи на собственото му удобство – тоест, това, което той търси и хвали в Бога, е самият себе си, и своите си неща, а не Бога и Божиите неща. Но ако един Бог, който увенчава незаслужаващите, ти е угоден, не трябва да бъдеш недоволен, когато Той осъжда незаслужаващите! Ако Той е справедлив в единия случай, той не може да не бъде справедлив и в другия. В единия случай Той излива благодат и милост върху недостойния; в другия, Той излива гняв и суровост върху незаслужаващия; в двата случая Той престъпва границите на справедливостта в човешкия поглед, но е справедлив и истинен в Своя Си поглед. Как за Него е справедливо да увенчава недостойния, сега е неразбираемо за нас; но ще го видим, когато стигнем мястото, където той вече няма да е предмет на вяра, а с открито лице ще Го гледаме. Така също, сега е неразбираемо за нас как да Него е справедливо да осъжда незаслужаващите; но вярата ще продължава да вярва, че това е така, докато Човешкият Син бъде разкрит.
(xiv) Че Павел приписва човешкото спасение единствено на Бога
Беседата, обаче, силно се съблазнява от тази аналогия за грънчаря и глината, и е силно възмутена, че е така измъчвана от нея. В крайна сметка тя стига до следното: извежда различни текстове от Писанието, от които някои изглежда приписват всичко на човека, а други всичко на благодатта, и заядливо настоява, че Писанията и от двете страни трябва да бъдат разбирани според “разумно обяснение,” а не възприето в техния пряк смисъл. Иначе, ако настояваме срещу това с нашата аналогия, тя в отговор е готов да ни натсоява пред нас с нейните условни и заповедн итекстове, и особено с думите на Павел: “Ако някой очисти себе си от тези.” Тук тя твърди, че Павел би противоречал на себе си и би приписвал всичко на човека, освен ако нямаме на разположение “разумно обяснение.” И ако тук се позволи такова обяснение, за да оставим място за благодатта, защо аналогията за грънчаря също да не признае обяснение, което ще остави място за “свободната воля”?
Отговарям: За мен няма разлика дали текстовете в техния прост смисъл, двусмислено и в стотици смисли. Казвам това: че нищо не се постига с това “разумно обяснение” и то не може да докаже това, което ти искаш. Това, което трябва да се докаже, е, че “свободната воля” не може да желае добро. Но този текст (“ако някой очисти себе си от тези”) е условно изречение и не доказва нищо; Павел просто увещава. Ако прикачиш извода на Беседата и кажеш: “той увещава напразно, ако човек не може да очисти себе си,” тогава се доказва, че “свободната воля” може да прави всичко без благодат. А това и самата Беседа отрича.
Следователно, аз все още очаквам някакъв текст от Писанието, който да ми покаже, че твоето обяснение еправилно. Нямам вяра на онези, които измислят неща в главите си. Отричам, че може да се намери текст, който приписва нещо на човека. Също отричам, че Павел си противоречи, когато казва: “Ако някой очисти себе си от тези”; твърдя, че противоречието в Павел е също така въображаемо, както и “обяснението,” което то изсмуква отпръстите си, е изкуствено, и че никое от двете не е доказано. Определено признавам, че, ако можем да добавим към Писанието изводите и добавките на Беседата (както, например, да кажем: “ако неможем да правим това, което е заповядано, заповедта е дадена напразно”), тогава наистина Павел си противоречи, и така е и с цялото Писание; защото в този случай Писанието би било различно от това, което е било, и в действителност би доказало, че “свободната воля” може да прави всичко. И тогава чудно ли е, ако неговите изявления на друго място, че Бог сам прави всичко да става, също си противоречат? Така променено, Писанието воюва не само против нас, но и срещу самата Беседа, която полага като основа, че “свободната воля” не може да желае добро. Така че нека първо Беседата да се измъкне и да ни каже как тези две твърдения, които тя прави, се съгласяват с Павел: едното, “Свободната воля не може да желае добро,” и другото: “’Ако човек очисти себе си от тези’ означава, че човекът може да очисти себе си, иначе това е казано без смисъл”! Сега виждаш, че Беседата, раздразнена и победена от аналогията за грънчаря, е загрижена само да я избегне, без да мисли колко вреда това обяснение нанася върху нейната собствена кауза, и как тя опровергава и осмива сама себе си.
Както казах, аз никога не съм използвал “обяснение,” нито някога съм казвал, че “протегни ръката си” означава: “благодатта ще ти я протегне.” Всичко това Беседата измисля относно мен, за да съчини своята защита. Това, което съм казвал, е, че в думите на Писанието няма конфликт и няма нужда от “обяснение” за да бъде “разсечен възелът.” Защитниците на “свободната воля” създават трудности там, където те не съществуват, и сами си мечтаят за противоречия. Например: няма конфликт между: “Ако някой очисти себе си” и: “Бог действува всичко във всички” (1 Кор. 12:6); нито е необходимо да се разсича възел, като казваме, че Бог прави нещо и човекът също го прави. Първото изречение е условно и нито потвърждава, нито отрича каквато и да е сила или действие в човека, а просто показва какво действие и каква сила трябва да има в човека. Тук няма нищо преобразно, нищо което да се нуждае от “обяснение”; думите са преки и смисълът е пряк, ако не добавяш подразбирания и не извращаваш смисъла по обичая на Беседата. Ако го правиш, смисълът няма да бъде ясен, но това ще бъде по вина на неговия извратител, а не по негова собствена вина. Вторият текст, “Бог действува всичко във всички,” е изявително изречение, заявяващо, че всички дела и всяка сила са в Бога. Как тогава влизат в конфликт тези два текста, когато единият въобще не се занимава със силата на човека, а другият приписва всичко на Бога? Не са ли те в съвършена хармония? Но Беседата е така гибелно хлътнала и задушена от възгледите на своята плътска фантазия, че е безсмислено да се заповядват невъзможни неща, че не може да се контролира; но винаги, когато чуе заповедно или условно изречение, тя веднага му прикача своите си изявителни подразбирания: “нещо е заповядано, следователно можем да го правим, иначе заповедта е глупава!”
От това тя тръгва да се хвали навсякъде с победата си, като смята, че нейните подразбирания са доказани със самата мисъл за тях, както е Божият авторитет! Тя самодоволно продължава, като заявява, че в някои места в Писанието всичко се приписва на човека; така че тук има противоречие и е нужно “обяснение”! Тя не вижда, че цялата тази идея е измислица на собствения й ум, непотвърдена и от една йота където и да е в Писанието; и, нещо повече, е такава, че ако бъде позволена, не би опровергала никого другиго по-силно от самата Беседа; защото, ако доказва нещо, тя доказва, че “сободната воля” може да прави всичко – точно обратното на това, което Беседата се заема да докаже!
Така тя постоянно повтаря: “Ако човекът не прави нищо, няма място за заслуги; а където няма място за заслуги, там няма място за наказания и награди.” Тук още веднъж тя пропуска да види, че чрез тези плътски аргументи я опровергава себе си по-силно отколкото опровергава нас. Какво доказват нейните изводи освен че “свободната воля” е способна на пълни[25] заслуги? Сега къде остава мястото за благодатта? Нещо повече, ако “свободната воля” заслужава “само малко,” а благодатта останалото, защо “свободната воля” получава пълната награда? Или да предположим ли, че тя получава само малка награда? Ако има място за заслуги, така че да има място за награда, заслугата трябва да бъде голяма като наградата. Но защо си хабя думите и времето върху едно нищо? Дори и всички измислици на Беседата да са верни, и заслугата да е частично човешко дело и частично Божие дело, не може да се даде описание за естеството на това дело, неговия характер и величина; така че аргументът е фантазия.[26] И така, като виждам, че Беседата не може а докаже нищо от това, което твърди, нито противоречието, нито “обяснението,” нито да посочи текст, който приписва всичко на човека (като всичките тези идеи за призраци на нейното въображение), Павловата аналогия за грънчаля и глината стои непобедимо сигурна, доказвайки, че не нашата “свободна воля” решава какви съдове сме направени да бъдем. Павловите увещания, “Ако някой очисти себе си от тези” и подобни, са образци, по които трябва да бъдем оформяни, но не свидетелствуват за каквото и да е желание или дело от наша страна.
Това е достатъчно относно текстовете, които се занимават със закоравяването на Фараона, с Исав и с грънчаря.

VI
КРИТИКА НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ОТ ЕРАЗЪМ НА ТЕКСТОВЕТЕ,
КОИТО ОТРИЧАТ “СВОБОДНАТА ВОЛЯ”—(ii)

(i) Бит. 6:3: значението на “плът”

Накрая Беседата стига до текстовете, цитирани от Лутер срещу “свободната воля,” възнамерявайки да опровергае и тях. Първият е в Бит. 6: “Духът Ми не ще владее вечно в човека, виждайки, че той е плът” (ст. 3). Тя опровергава този текст по няколко начина. Първо, тя казва, че тук “плът” не означава нечестива похот, а слабост. След това добавя към текста на Мойсей, казвайки ни, че неговите думи се отнасят не за цялата човешка раса, а за хората от онази епоха, така че той също така е можел да каже: “конкретно в тези хора.” Тя добавя по-нататък, че думите не се отнасят за всички хора от онази епоха, защото Ной е изключение. Накрая, тя твърди, върху авторитета на Йеромий, че на еврейски тези думи означават нещо различно; а именно, милостта, а не суровостта на Бога.[1] (Може би иска да ни убеди, че, тъй като думите се отнасят не за Ной, а за нечестивите, дялът на Ной е била не Божията милост, а Божията суровост, а дялът на нечестивите е била Божията милост, а не Неговата суровост!)
Стига с тези глупости на Беседата, които навсякъде доказват, че тя гледа на Писанията като на басни! Не ме е грижа за какъв смисъл говори Йеромий тук; сигурно е, че той не доказва нищо. Във всеки случай, ние обсъждаме смисъла на Писанието, а не смисъла на Йеромий. Да предположим, че някой извратител на Писанието претендира, че “Божият Дух” означава Божието негодувание: аз му казвам, че е нужно двойно доказателство и че той няма и едно доказателство. Първо, той не може да произведе нито един текст в Писанието, в което “Божият Дух” може да се приеме като означаващ Божието негодувание; обратното, навсякъде на Духа се приписват доброта и нежност. След това, дори ако успее да докаже, че някъде “Божият Дух” може да се приеме като означаващ Божието негодувание, той все още не може веднага да докаже като неизбежно следствие, че трябва и тук да се приеме така. Така че той може да претендира, че тук “плът” се използва като немощ; но както винаги, той няма достатъчно доказателства. Когато Павел нарича коринтяните “плътски,” той има предвид не немощни, а извратени; защото ги осъжда за разцепление и партизански дух, което не е немощ или неспособност да приемат по-здраво учение, а старият квас на нечестието, от който той им заповядва да се очистят (ср. 1 Кор. 3:1-3; 5:7).
Нека да погледнем еврейския език.
“Духът Ми няма винаги да съди в човека; защото той е плът.” Това са точните думи на Мойсей; и ако премахнем фантазиите от пътя си, думите, такива, каквито са, според мен са достатъчно конкретни и ясни. Че те са думи на един гневен Бог е показано достатъчно от това, което става преди и след това, включително и последвалия потоп. Причината те да бъдат произнесени е, че човешките синове се женят само от плътска похот и подтискат земята с насилие до такава степен, че принуждават Бога в гняв да изпрати потоп, едва отлагайки го със сто и двадесет години, когато иначе не би го изпратил върху тях (Бит. 6:1-2). Чети и разсъждавй върху Мойсей, и ще видиш ясно, че това е смисълът на неговите думи.
Но чудно ли е, че Писанията са неясни за теб, или че можеш от тях да докажеш воля, която е не само свободна, но и божествена, ако ти бъде позволено да си играеш с тях по този начин, като че ли тъчеш черга от тях![2] Предполагам, че това е което имаш предвид под “разсичане на възли” и решаване на въпроси чрез “обяснения”! Йеромий и неговият приятел Ориген са напълнили света с подобни глупости; те са били изобретателите на тази смъртоносна практика да не се обръща внимание на най-простия смисъл на Писанието.
За мен е достатъчно, че този текст доказва, че Божественият авторитет нарича хората “плът,” и то “плът” до такава степен, че Божият Дух не може да продължава в тях, но в определено време ще бъде оттеглен от тях. Това, което Бог има предвид като казва, че Неговият Дух няма винаги да съди сред хората, Той веднага обяснява, като определя сто и двадесет години като период, през който Той ще продължи да съди. Той противопоставя този “Дух” срещу “плътта,” за да покаже, че хората, тъй като са плът, не приемат Духа, и че Той, тъй като е Дух, не може да се съобразява с “плътта”; така че Духът ще бъде оттеглен след сто и двадесет години. Така че трябва да разбираш този тексто от Мойсей така: “Мойт Дух, който е в Ной и в другите святи мъже, смъмря нечестивия чрез словото, което тези мъже проповядват, и чрез техния праведен живот” (защото да “съди сред хората” означава да ходи сред тях в служението на Словото, да ги укорява, смъмря и умолява, на време и без време); “но това е напразно; защото нечестивите са заслепени и закоравени от плътта и стават по-лоши, когато биват осъждани.” Това става винаги когато Божието слово влиза в света; колкото повече хората биват поучавани, толкова по-лоши стават. Това е причината за нанасяне на гнева, както и потопът беше нанесен по онова време; защото сега хората не само съгрешават, но и презират благодатта, и е както Христос казва: “Светлината дойде, но хората намразиха светлината” (ср. Йоана 3:19).
Сега, тъй като според свидетелството на самия Бог хората са “плът,” те не могат да се наслаждават на друго освен на плътта; следователно, “свободната воля” може да действува само грях. И ако, докато Божият Дух призовава и поучава сред тях, те отиват от зле към по-зле, какво биха могли да направят, когато бъдат оставени на себе си, без Божия Дух?
Твоето наблюдение, че Мойсей говори за хората от онази епоха, няма никаква връзка с темата. Същото важи за всички хора, тъй като всички са “плът”; както Христос казва, “Роденото от плътта е плът” (Йоана 3:6). Той самият поучава колко тежък недостатък е това, когато казва: “Ако човек не се роди отново, не може да влезе в Божието царство” (ст. 5). Следователно, нека християнинът да знае, че Ориген, Йеромий и всички техни последователи бедствено се отклоняват настрани, когато казват, че “плът” в тези текстове не се използва като “извратена страст.” Думите в 1 Кор. 3, “Защото сте още плътски” (ст. 3), означават нечестие: Павел има предвид, че все още има нечестиви сред тях, макар че те са оправдани чрез Духа, и, нещо повече, че самите праведни са “плътски,” доколкото се наслаждават на плътски неща. С една дума, ще забележиш в Писанията, че винаги, когато се споменава “плът” като противопоставена на “духа,” можеш винаги под “плът” да разбираш всичко, което е обратно на Духа, както е тук: “плътта не ползва нищо” (Йоана 6:63); докато ако е спомената сама, можеш да знаеш, че там тя означава физическо състояние и естество, както тук: “Двамата ще бъдат една плът” (Мат. 19:5); “Моята плът е истинска храна” (Йоана 6:55); “Словото стана плът” (Йоана 1:14). В тези текстове можеш да променяш еврейския начин на изразяване и вместо “плът” да кажеш “тяло”; защото еврейският изразява чрез употребата на едно понятие, “плът,” това, което ние изразяваме чрез употребата на две думи, “плът” и “тяло.” Бих искал това разграничение на понятията да беше запазено в нашия превод на целия канон на Писанието.
Така, според мен, моят текст от Бит. 6 остава като силен аргумент против “свободната воля”; защото се доказва, че “плът” е това, което Павел ни казва в Рим. 8 (ст. 7), че не може да се подчини на Бога, както ще видим, когато стигнем до този текст. И самата Беседа казва, че “свободната воля” не може да желае никакво добро!

(ii) Бит. 8:21 и 6:5: Извратеността на човечеството

Един друг текст в Бит. 8: “Помислите на човешкото сърце са зло още от младините му” (ст. 21). Бит. 6 е подобно (ст. 5): “Всичко, което мислите на сърцето на човека въображаваха, беше постоянно само зло.” Тя избягва това по следния начин: “Склонността към зло, която присъствува в повечето хора, не отнема напълно тяхната свобода на волята.” Кажи ми, Бог тук за “повечето” ли говори, или за всички? Тук, след потопа, Бог повтаря: Той обещава на хората, които остават и които ще дойдат, че вече няма да нанася потоп на земята “поради човека,” и прилага като причина за потопа факта, че човекът е склонен към зло. Това е както ако беше казал: “Ако трябваше да имам предвид нечестието на човека, ще трябва да продължа потопа завинаги. Но от тук нататък няма да обръщам внимание на това, което те заслужават,” и т.н. Така виждаш, че и преди, и след потопа Бог заявява, че хората са зли; така че няма основание за споменаването на Беседата за “повечето.”
Една друга тема е тази: склонността, или разположеността към зло изглежда на Беседата като нещо с малка важност, като че ли е в нашата сила да го поправим или възпрем; докато под тази склонност Писанието има предвид непрекъснатото влечение и енергия на волята към зло. Защо Беседата не обърне внимание на еврейския текст тук? Мойсей не казва нищо за “склонност”! (Казвам това за да нямаш основание за заяждане.) Еврейският текст на Бит. 6 гласи следното: chol ietzer mahescheboth libbo rak ra chol haiom: тоест, “Всяко въображение на помислите на сърцето е само зло всеки ден.” Той не казва, че то е “заето с” или “склонно към” зло, а че енапълно зло, и че нищо друго освен зло не бива мислено или въобразявано от човека през целия му живот. Естеството на неговото нечестие се описва като невършене и като неспособност за вършене на нещо друго освен зло; защото то самото е зло, и Христос ни уверява, че лошото дърво може да ражда само лоши плодове (ср. Мат. 7:17-18). Беседата умно възразява: “Защо е дадено време за покаяние, ако нищо от покаянието не зависи от нашата воля, а всичко става по неизбежност?” Отговарям: Можеш да кажеш същото за всички Божии заповеди – “Защо заповядва, ако всичко става по неизбежност?” Той заповядва, за да учи и увещава хората на техните задължения, за да бъдат смирени чрез познанието за тяхното нечестие и да дойдат до благодатта; както вече беше напълно обяснено.
Така че този текст все още стои непобедим срещу свободата на волята.

(iii) Ис. 40:1-2: човекът под закона може само да греши

Третият текст е в Ис. 40: “Взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове” (ст. 2). “ Йеромий,” казва Беседата, “тълкува това като Божествено възмездие, не като благодат дадена като отплата за зли дела.” Казват ми, “Йеромий казва така; следователно е вярно!” Аз обсъждам Исая, който разговаря с най-ясни думи, а ми подхвърлят Йеромий; един човек (да го кажем най-меко) невнимателен и без никаква проницателност. Какво стана с обещанието, което си дадохме един на друг, че ще говорим само по самите Писания, а не по човешките коментари върху тях? Евангелистите ни казват, че цялата тази глава на Исая говори за прощаването на греховете, което благовестието прогласява; защото казват, че тя се отнася за Йоан Кръстител, “гласът на един, който вика.” Трябва ли да позволим на Йеромий, по неговия обичаен начин, да налага слепи юдейски фантазии върху текста като негов исторически смисъл, и неговите собствени идиотщини като негов алегоричен смисъл? Да преобръща граматиката и да разбира като възмездие думи, които говорят за прощаване на греховете? Кажи ми, какво възмездие се изпълнява чрез проповядването на Христос?
Нека да погледнем на думите в еврейския текст. “Утешавайте, утешавайте, Мои хора” (звателен падеж), или “хората Ми” (винителен падеж),[3] “казва вашият Бог” (ст. 1). Предполагам, че Той не изпълнява възмездие когато заповядва утешаване! Той продължава: “Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него.” “Говорете по сърцето” е еврейски израз, означаващ да говоря добри, сладки, любезни думи. Така и в Бит. 34 (ст. 3) Сихем говори по сърцето на Дина, която беше омърсил: тоест, утеши я в тъгата й с нежни думи, както нашият преводач го е изявил. След това той обяснява какви са добрите сладки думи, които Бог заповядва да бъдат проповядвани за тяхна утеха, казвайки: “времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му се прости, защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове.” “Воюването му,” което е изкривено в нашия превод от “нечестието му,”[4] се смята от големите юдейски граматици за определено време. Така те разбират и думите в Йов 7: “Земният живот на човека е воюване” (ст. 1) – тоест, неговото време е определено. Но аз предпочитам да смятам, че е наречено воюване в простия граматичен смисъл на думата. Така че можеш да разбираш Исая като говорещ за тежкия живот на хората под закона, борещи се като на арена. По същия начин Павел с готовност сравнява проповедниците и слушателите на Словото с войници, както когато казва на Тимотей да бъде добър войник и да воюва доброто войнствуване (ср. 2 Тим. 2:3; 1 Тим. 1:18); и когато представя коринтяните като бягащи на състезание (ср. 1 Кор. 9:24); и когато казва, “никой не се увенчава, ако не се е състезавал законно” (2 Тим. 2:5). Той снабдява ефесяните и солунците с оръжия (Еф. 6:13; 1 Сол. 5:8); и се хвали, че е “воювал доброто войнствуване” (2 Тим. 4:7). И навсякъде има подобни сравнения. Така също в 1 Царе 2 е писано на еврейски: “И синовете на Илий лежели с жените, които воювали[5] на входа на скинията на събранието” (1 Царе 2:22), което воюване Мойсей споменава в Изход (ср. Изх. 38:8). Оттук и Богът на този народ се нарича Господ Саваот, тоест Госпо на воюването и на войските.
Следователно Исая прогласява, че, тъй като хората са били смазани под закона като под непоносим товар (както Петър ни осведомява в Деян 15 [ст. 7-10] ), тяхното воюване под закона е дошло до края си и те ще бъдат освободени от закона и пренесени в новото воюване на Духа. Нещо повече, това прекъсване на тяхното трудно воюване и заместването му с ново, свободно воюване, няма да им се даде поради тяхна заслуга (защото те въобще не можеха до понесат първото воюване); всъщност, ще им се даде по-скоро поради тяхната липса на заслуги, защото тяхното воюване завършва, като нечестието им бива простено безплатно. Тук няма неясни или двусмислени думи. Той казва, че тяхното воюване ще свърши именно чрез прощаването на тяхното нечестие; така ясно показвайки, че онези, които са воювали под закона, не са изпълнили закона, нито са можели да го изпълнят, и само са водели воюването на греха и са били воюващи грешници. Това е както ако Бог казва: “Бих бил принуден да им простя, ако бяха изпълнили закона; всъщност, трябва също да отнема закона, защото виждам, че те не могат друго, освен да съгрешават, и то най-вече когато воюват – тоест, когато се трудят да изпълняват закона със своята си сила.” Еврейският израз, “нечестието му се прости” показва безплатно благоразположение, и именно така се прощава нечестието: без заслуги, всъщност, при наличие на негативни заслуги. Това е смисълът на добавените думи: “Защото взе от ръката на Господа двойно за всичките си грехове”; тоест, не само прощението на греховете, но и края на воюването, както казах. Което означава просто следното: че законът, който е силата на греха, е отнет; че техният грях, който е жилото на смъртта, е простен; и че те царуват в двойна свобода чрез победата на Исус Христос (ср. 1 Кор. 15:55-57). Това е смисълът, когато Исая казва: “от ръката на Господа”; не го придобиват чрез своята си сила или заслуги, а го получават като подарък от Победителя, Исус Христос.
“Във всичките си грехове,” казва еврейският текст; тоест, на латински, “за всичките си грехове,” или, “поради всичките си грехове”; както имаш в Ос. 12, “Израил е работил в жена” (ст. 12), тоест, за жена; и в Пс. 16, “те ме окръжават в душата ми,” тоест, за душата ми (ср. Пс. 17:9). Исая описва нашите заслуги, чрез които придобиваме тази двойна свобода (краят на воюването на закона и прошката на греха); и ни показва, че те всички са грехове и нищо друго освен грехове.
Трябва ли тогава да позволя този красив текст, който стои непобедимо против “свободната воля,” да бъде такаомърсен с юдейска мръсотия от действията на Йеромий и на Беседата? Да не бъде! Моят добър приятел Исая стои победоносно над “свободната воля,” ясно заявявайки, че благодатта се дава не за заслугите или старанията на “свободната воля,” а за нейните грехове и недостатъци; и че “свободната воля” с цялата си сила нем оже да прави друго освен да продължава воюването на греха, така че самият закон, който тя смята, че е даден за да й помогне, се оказва нетърпим за нея и я прави да става все по-грешна, докато воюва под този закон.
Беседата твърди: “Макар че грехът изобилствува чрез закона, и че където грехът изобилствува, там изобилстува и благодатта, от това не следва, че човек не може с Божия помощ да направи себе си приемлив[6] преди благодатта и да се приготви чрез морално добри дела за Божието благоразположение.” Би било изненада за мен, ако Беседата казва това от собствения си ум и не го е извлякла от някоя тирада, която има друго предназначение или източник, за да го вмъкне в своите и страници; защото тя нито вижда, нито чува какво означават думите й. Ако грехът изобилствува чрез закона, как е възможно човек да се приготви чрез морални дела за Божието благоразположение? Как могат делата да му помогнат, когато законът не му помага? Какво означава, че грехът изобилствува чрез закона, но че делата, извършени по закона, са грехове? (За това ще говоря на друго място.) Ккво има предвид, когато казва, че човекът с Божията помощ може да се приготви чрез морални дела? Ние Божията помощ ли обсъждаме, или “свободната воля”? Кое не е възможно чрез Божията помощ? Но както казах: Беседата олеква поради каузата, която защитава; затова е и сънливият, хъркащ стил на нейното говорене. Тя цитира стотника Корнилий като пример за някой, чиито молитви и милостиня са били угодни на Бога преди той да бъде кръстен или да му бъде вдъхнат Святият Дух (ср. Деян. 10:4). Аз също съм чел Лука в Деянията; но никога не съм откривал и единствена сричка, която да предполага, че думите на Корнилий са били морално добри без Святия Дух, което е фантазията на Беседата. Обратното, откривам, че той е бил “праведен и боящ се от Бога” така го описва Лука (ст. 2). Но да наричаш един човек без Святия Дух “праведен и боящ се от Бога,” е същото като да наречеш Валаал Христос! Нещо повече, целият аргумент на текста се занимава с това да покаже, че Корнилий е бил “чист” пред Бога; видението, изпратено на Петър от небето за да го укори, свидетелствува за това. Чрез такива забележителни дела и думи Лука привлича вниманието към праведността и вярата на Корнилий. Но, при всичко това, Беседата и нейните възлюбени софисти, стоящи с отворени очи под ярката светлина на думите на Лука и на ясния факт, продължават в слепота; такава е тяхната липса на внимание в четенето и разсъждаването върху Писанията. И след това трябва да ги оценят като “неясни и двусмислени”! разбира се, Корнилий още не беше кръстен и не беше чул словото за Христовото възкресение; но от тук следва ли, че е бил без Святия Дух? По тези принципи ще кажеш, че Йоан Кръстител и неговите родители, и майката на Христос, и Симеон са били без Святия Дух! Нека да отпратим завинаги далеч от нас такава непрогледна тъмнина!

(iv) Ис. 40:6-7: човекът е изцяло “плът”

Четвъртият текст от същата глава на Исая: “Всяка плът е трева, ивсичката й слава като полския цвят; тревата съхне, цветът вехне, защото Духът на Господа духа върху него” (ст. 6-7). Моята приятелка Беседата смята, че това Писание е някакси насилствено привлечено в дискусията за благодатта и “свободната воля.” Защо? “Защото, ” казва тя, “Йеромий приема, че ‘ дух’ означава негодувание, а ‘плът’ означава човешкото състояние на слабост, която няма сила срещу Бога .” Отново пред мен вместо Исая се поставят глупостите на Йеромий! И аз трябва да се боря по-усилено срещу отвращението, което ме обзема поради невниманието на Беседата (да не използвам по-груба дума), отколкото срещу самата Беседа!
Малко по-рано казах какво мисля за идеята на Йеромий. Сега моля за позволение да сравня Беседата със самата нея. “’Плът,’” казва тя, “е човешкото състояние на слабост, а ‘дух’ е Божественото негодувание.” Няма ли Божественото негодувание нищо друго за повяхване освен нещастното човешко състояние на слабост, което то по-скоро трябва да съживява? Но тук има и нещо още по-красиво: “’Полският цвят’ е славата, която се придобива от просперитет в материалните неща.”Юдеите са прославят в своя храм, обрязването и жертвите; гърците в своята мъдрост. Следователно, “полският цвят,” славата на плътта, е праведността на делата и мъдростта на света. Тогава как Беседата нарича праведността и мъдростта “материални неща”? И какво общо имат те с Исая, който обяснява своя смисъл със своите си думи, казвайки: “Наистина хората са трева”? Той не казва: “Наистина човешкото състояние на слабост е трева,” а “хората”; и го потвърждава с клетва. Какво са “хората”? Това само човешкото състояние на слабост ли е? Не знам дали Йеромий отнася “човешкото състояние на слабост” към действителното сътворение на човека или към настоящото му нещастно положение. Но което и от двете да е, определено Божието негодувание печели славна известност и благодродна плячка чрез убиването на Своето бедно създание, нещастния човек, вместо да разпръсне горделивите, да свали могъщите от техния престол, и да отпрати празни богатите, както Мария казва в своята песен (Лука 1:51-53)!
Нека отхвърлим тези безразборни фантазии и да последваме Исая. “Хората са трева,” казва той. “Хората” не е просто плътта, или слабото състояние на човешката природа, а обхваща всичко, което се намира сред хората – богати, мъдри, праведни, светци. (Или фарисеите, старейшините, князете, благодорните и богатите не са били част от юдейския народ?) Тяхната слава правилно се описва като “полския цвят,” защото те са се пролавяли в своето царство и общество, и преди всичко в закона, и в Бога, и в тяхната си праведност и мъдрост; както Павел твърди в Рим. 2, 3 и 9.
Така че когато Исая казва: “всяка плът,” той трябва да има предвид: “всяка трева,” или: “всички хора”; защото не просто казва: “плът,” а: “всяка плът.” А “хората имат” душа, тяло, ум, разум, мислене, всичко, което човек може да изследва и да определи като най-превъзходно в човека. Когато казва: “Всяка плът е трева,” той не изключва нищо освен Духа, който я повяхва. Така също когато казва: “хората са трева,” той не изключва нищо. Кажи “свободна воля” – кажи каквото и да е, което може да се смята като най-превъзходно или най-долно сред хората – Исая гонарича “плът” и “трева”! Както е обяснено от самия автор на книгата, трите понятия, “плът,” “трева” и “хора,” в този текст означават едно и също нещо.
Нещо повече, ти самият потвърждаваш, че мъдростта на гърците и праведността на юдеите, които са повяхнати от благовестието, са “трева” и “полски цвят.” Да не би да се съмняваш, че мъдростта на гърците е била най-превъзходното нещо, което те са имали? И че праведността сред юдеите е била най-превъзходното нещо, което са можели да произведат? Кажи ни тогава нещо по-превъзходно! Тогава откъде идва твоята самоувереност, с която се подиграваш на Филип[7] (така мисля), казвайки, “Ако някой спори, че най-превъзходното нещо в човешката природа е само ‘ плът’ (тоест, нечестиво), ще се радвам да се съглася с него, ако докаже своето твърдение със свидетелства от Святото Писание ”? Ето ти Исая, викащ със силен глас, че хората без Божия Дух са “плът” (макар и ти да не си съгласен, че е така). Имаш собственото си признание (направено без да мислиш, вероятно), че мъдростта на гърците е била “трева,” или славата на тревата, което е същото както да я наречеш “плът.” Или твърдиш, че мъдростта на гърците няма нищо с техния разум, igemonikon, [8] както го наричаш, “главната част” от човека? Ако не благоволяваш да изслушваш мен, моля те, изслушвай себе си, когато силата на истината те принуждава да говориш правилно! След това имаш думите на Йоан: “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Йоана 3:6). Този текст ясно доказва, че това, което не е родено от Духа, е плът; иначи разделението, с което Христос разделя всички хора на две групи, “плът” и “дух,” няма да има смисъл. Но ти горделиво подминаваш този текст, като че ли той не ти казва това, което искаш да знаеш, и бързаш, както обикновено, нанякъде, спорайки се само да коментираш, че тук Йоан казва, че вярващите са родени от Бога и стават Божии синове – всъщност, стават богове, нови създания. Пренебрегваш извода, до който води това разделение; небрежно ни осведомяваш кои са в едната група, и се надяваш на своята риторика да ти помогне – като че ли никой няма да забележи как хитро и уклончиво подминаваш въпроса!
В този момент е трудно да бъдеш обвинен в заблуда и двуличие. Човек, който борави с Писанията с такава лицемерна хитрост, както ти правиш, може без проблем да каже за себе си, че още не е опитен в Писанията и иска да бъде научен, когато всъщност той не иска друго, и просто бърбори по този начин, за да хвърли петно върху ясната светлина, която е в Писанията, и да се опита да оневини своята упоритост! Така юдеите дори до днес казват, че това, което Христос и апостолите и цялата Църква поучават, не е доказано от Писанията. Еретиците не могат да се научат на нищо от Писанията. Папистите още не са се научили от Писанията, макар че и камъните викат истината. Може би очакваш да ти произведат текст от Писанието, който се състои от тези букви и срички: “Главната част от човека е плът,” или: “Най-превъзходното нещо в човека е плът,” и предполагаш, че ще бъдеш непобеден и победоносен, ако няма такъв стих! Като че ли юдеите трябва да изискват да се покаже изречение от Пророците, съдържащо следните букви: “Исус, синът на дърводелеца, роден от девицата Мария във Витлеем, е Месия и Божий Син”! Тук, където си под натиска на ясно изречение, ти искаш от нас букви и срички. Навсякъде другаде, когато си притиснат от буквите на изречението, прибягваш до “метафори,” “възли” и “разумни обяснения.” Никъде не пропускаш да измислиш нещо, с което да противоречиш на Писанията. Не е чудно; защото цялата ти грижа е да намериш начин да им противоречиш! Сега прибягваш към обясненията на древните, а не към абсурдите на разума; когато нито едно от тези двете не помага, позоваваш се на подобни или на съвсем чужди теми; твоята единствена цел е да избегнеш да бъдеш хванат от текста в Писанието, който се разглежда сега. Какво мога да кажа? В сравнение с теб и Протей не е Протей! И въпреки всичко това не можеш да избягаш. Какви победи са постигнали арианците, понеже сричките и буквите на думата homoousios не се съдържат в Писанията! Не ги е притеснявало, че същото това нещо може да се докаже напълно от други думи! Дали това показва добро (да не кажем набожно) сърце, сърце, което желае да бъде научено, безбожието и нечестието сами могат да отсъдят!
Така да вземем твоята победа; ние сме победени; изповядваме, че тези букви и срички (“Най-превъзходното нещо в човека е “плът”) не се намират в Писанията. Но виж каква победа е това! Защото сега доказваме, че това, което в най-голямо изобилие се намира в Писанията, е това: че не една част от човека, нито дори най-превъзходната или главна част, е плът, а целият човек е плът; и не само това, но всички хора са плът; и дори това не е всичко, но цялата човешка раса е плът! Христос казва: “Роденото от плътта е плът.” Сега разсечи своите възли, оформи своите метафори, потърси обяснението на древните, или се обърни на друго място и за известно време говори за Троянската война, за да не видиш и да не чуеш разглеждания текст!
Ние, от друга страна, не просто вярваме, но и нашите очи и опит ни уверяват, че цялата човешка раса е родена от плът; и така сме длъжни да вярваме, според уверението от Христос, това, което не виждаме – тоест, че цялата човешка раса е плът. Софистите са добре дошли да се съмняват и да спорят дали ръководната[9] част от човека се включва в целия човек, или целия народ, или в цялата човешка раса; знаем, че човешката раса включва като едно цяло тяло и душа, с цялата им сила и дела, с всичките им пороци и добродетели, с цялата им мъдрост и глупост, с цялата им праведност и неправедност. Всички неща са плът, защото всички неща се наслаждават на плътта – сами по себе си – и са, както Павел казва в Рим. 3, лишени от Божията слава и Божия Дух (Рим. 3:23).
Ти казваш: “Не всяка сила[10] в човека е плът. Има сила, наречена душа, и сила, наречена дух, чрез която се стремим към това, което е почтено, както са правели философите; които учат, че трябва да по-скоро да поискаме да умрем хиляда пъти, отколкото да извършим порочно действие, дори ако знаем, че хората никога няма да научат за него и Бог ще го оправдае.”
Отговарям: Човек, който има уверена вяра в нищото, може лесно да повярва и да каже всичко. Няма да искам от теб, но нека твоят приятел Лукиян да те попита дали можеш да посочиш някой от цялата човешка раса, бил той и два до седем пъти по-велик от Сократ, който е успял да изпълни на практика своето учение такова, каквото ти тук го заявяваш и разказваш? Защо тогава бърбориш с празни думи? Могат ли те да се стремят към почтени дела, когато дори не са знаели какво е почтено дело? Ако те попитам за най-изявения пример за такава почтеност, би казал, може би, че е благородно когато хората умират за своята страна, за жените и децата си, или за родителите си; или когато се въздържат от лъжи и предателство; или когато издържат крайни мъчения вместо да лъжат или да предадат другите, както са направили К. Скевола,[11] М. Регулус и други. Но какво друго можеш да ни покажеш в тези мъже освен външната изява на техните дела? Видял ли си сърцата им? Та веднага е очевидно от въвншния вид на техните дела, че те са правели всичко това за своята си слава, така че не са се срамували да признаят и да се хвалят, че са търсели именно своята си слава. Римляните, според тяхното признание, са извършвали своите доблестни дела от жажда за слава. Така е и с гърците. Така е и с юдеите. Така е и с цялата човешка раса. Но, колкото и почтено да е това в очите на хората, нищо не може да бъде по-непочтено в Божиите очи. Това всъщност е върховно безбожие и връх на богохулството, тъй като те не са го правели за Божия слава, нито са Го прославили като Бог. Чрез най-безбожен грабеж те са ограбили Бога от Неговата слава и са я взели за себе си, и никога не са били по-непочтени и по-порочни отколкото когато са се хвалели със своите най-висши добродетели. Как биха могли да работят за Божията слава, когато не са познавали нито Бога, нито Неговата слава? Не защото не е била видима, а защото плътта не им е позволявала да видят Божията слава, поради бясната лудост, с която са търсели своята си слава. Ето ти твоя “дух, който управлява,” твоята “главна част от човека, която се стреми към това, което е почтено” – грабител на Божията слава и узурпатор на Неговото величие! И това важи най-вече когато хората са в най-благородното си състояние, и са най-изявени поради своите най-висши добродетели! Сега отречи, че тези хора са били плът, и са били погубвани от безбожни страсти!
Аз не мисля, че Беседата е толкова съблазнена от твърдението, че човекът е “плът” или “дух.” Латинският език тук би казал, “човекът е плътски или духовен.” Тази особеност, както и много други, трябва да бъде позволена на еврейския език, та когато той казва: “Човекът е плът или дух,” има предвид същото, което и ние имаме като казваме: “Човекът е плътски или духовен”; точно както латинският казва: “Вълкът е бедствие[12] за кошарите,” или: “Дъждът е добре дошъл за посевите,” или: “този човек е самото нечестие и зло.” Така също и Святото Писание, заради по-голямата изразителност,[13] нарича човека “плът” – самото плътско естество, всъщност – защото той твърде много се наслаждава – всъщност, изключително много – на плътските неща; и нарича човека “дух” там, където той се наслаждава, търси, върши и търпи само нещата от Духа.
Беседата може да повдигне този още по-очевиден въпрос: “Дори ако целият човек, и най-превъзходното нещо в човека, се нарича плът, трябва ли всичко, което е наречено плът, да бъде веднага и поради тази причина наречено безбожно?” Отговарям: Наричам един човек безбожен, ако той е без Божия Дух; защото Писанието казва, че Духът се дава, за да оправдае безбожния. Както Христо раздели Духа от плътта, казвайки: “Роденото от плътта е плът,” и добавя, че роденото от плътта “не може да види Божието царство,” очевидно следва, че всичко, което е плът, е безбожно, под Божия гняв и е чужденец за Неговото царство. И ако е чужденец за Божието царство и за Духа, неизбежно следва, че то е под царството и духа на Сатана. Защото няма средно царство между Божието царство и царството на Сатана, които винаги са във война едно срещу друго.
Това са аргументите, които доказват, че най-ярките добродетели сред езичниците, най-добрите трудове сред философите, най-превъзходните дела сред хората, които в очите на света изглеждат почтени и добри, и така са и наричани, са всъщност плът в Божия поглед и са служители на царството на Сатана; тоест, те са безбожни, богохулни и нечестиви във всяко отношение.
Да предположим, че възгледите на Беседата са верни, че не всяка сила е “плът” (тоест, безбожна), но има сила, наречена дух, която е почтена и разумна. Виж какъв абсурд следва от това – абсурд не само пред съда на човешкия разум, но и по отношение на цялата християнска религия и фундаменталните членове на вярата. Ако най-превъзходното нещо в човека не е безбожно, не е съсипано и проклето, и не е само “плът” (тоест, отвратителни, низки страсти), какъв Изкупител, питам аз, правим ние от Христос? Трябва ли да направим откупната стойност на Неговата кръв да бъде с такава малка стойност, че да изкупи само най-малоценната част от човека, тъй като най-превъзходната част от човека е самодостатъчна и не се нуждае от Христос? Така че от сега нататък аз трябва да проповядвам, че Христос е Изкупителят не на целия човек, а само на неговата най-малоценна част (тоест, неговата плът); и че човекът е изкупител сам на себе си по отношение на своята по-добра част! Кое от двете избирате? Ако по-добрата част от човека е здрава, тя не се нуждае от Христос като свой Изкупител. Ако тя не се нуждае от Христос, човекът тържествува над Христос в слава по-голяма от Неговата; защото човекът се грижи сам за себе си по отношение на своята по-добра част, докато Христос се грижи само за неговата по-малоценна част. И тогава властта на Сатана се оказва нищо, защото Сатана царува само над по-малоценната част от човека, и всъщност човекът владее над Сатана по отношение на своята по-добра част! Така че изводът от твоето учение относно главната част от човека ще бъде, че човекът е възвишен над Христос и над дявола: тоест, човекът става Бог на боговете и Господар на господарите! Какво стана с онзи “вероятен възглед,” който казваше, че “свободната воля” не може да желае добро? Тук Беседата твърди, че “свободната воля” е главната част от човека, здрава и почтена; тя дори не се нуждае от Хритсос, но може да направи повече отколкото Христос и дяволът могат да направят!
Казвам това така, за да можеш още веднъж да видиш колко опасна работа е да разглеждаш Божиите святи неща с безразсъдното безочие на чоевшкия разум, без Божия Дух. Ако Христос е “Божието Агне, което премахва греховете на света” (ср. Йоана 1:29), от това следва, че целият свят е под грях, осъждение, и под дявола. Така че твоето разделение между части, които са главни, и части, които не са, е безполезно. “Светът” означава хората, които се наслаждават във всяка своя част на светските неща.
“Ако целият човек, дори когато е новороден чрез вяра, не енищо друго освен ‘плът,’ къде е ‘духът,’ който е роден от Духа? Къде е Божието дете? Къде е новото създание? Бих се радвал да получа знание относно това.” Така говори Беседата.
Накъде отиваш, накъде отиваш, моя възлюбена Беседа! Какво си фантазираш? Искаш знание за това как “духът,” който е роден от Духа, може да бъде “плът.” О, колко радостна, колко сигурна в победата си тук, присмивайки ми се като на победен враг, като че ли ми еневъзможно да остана на краката си! В същото време се стремиш да се възползваш[14] от авторитета на древните, които казват, че някакви “семена на почтеност” са засети в умовете на хората.
Сега, на първо място, доколкото това засяга мен, можеш да употребяваш или да злоупотребяваш с авторитета на древните според желанието на сърцето си; но трябва да внимаваш на това, което ти вярваш, когато вярваш на хора, които си говорят своите си идеи, без Божието Слово! Може би твоят интерес в религията не ти причинява много загриженост за това какво всеки вярва, като виждам, че ти толкова лесно вярваш на хората и никога не се спираш да видиш дали това, което те казват, е вярно или невярно в Божия поглед! Нещо повече, самият аз ще бъда много радостен да получа познание кога съм поучавал това, в което ти така свободно и публично ме обвиняваш. Кой би бил толкова луд да каже, че който е роден от Духа е плът? Аз правя ясно разграничение между “плът” и “дух” като напълно противоположни принципи и казвам, според Божествените думи, че човекът, който не е новороден чрез вяра, е плът. Но който е новороден, вече не го наричам плът, освен по отношение на остатъците от плът, които воюват срещу първит плодове на Духа, който той е приел. Не мисля, че си имал намерение да измислиш това обвинение с цел да създадеш предразсъдъци срещу мен; но нямаше как да ме обвиниш в нещо по-ужасно. Или не разбираш нищо от моята позиция, или смяташ себе си за некомпетентен за неща от тази величина; може би е защото си така смаян и объркан от тях, че не си спомняш добре какво си казал, било то против мен или в твоя защита. Отново говориш с определена степен на забравливост, когато изповядваш, че вярваш, според авторитета на древните, че в човешките умове има посети някакви “семена на почтеност”; защото по-рано твърдеше, че “свободната воля” не може да желае добро! Как неспособността да желае добро може да позволи някакви “семена на почтеност,” не знам. Така съм постоянно длъжен да ти напомням за същността на въпроса, с който си се заел – защото ти непрекъснато го забравяш и го оставяш, и се занимаваш с неща, които са чужди на твоето намерение.

(v) Ер. 10:23: човешкото безсилие

Един друг текст е в Ер. 10: “Господи, знам, че пътят на човека не е от него; не е в човека, който ходи, да оправя стъпките си” (ст. 23). Този текст, казва Беседата, “говори за щастлив изход от събитията, а не за силата на ‘ свободната воля.’” Тук Беседата отново уверено въвежда тълкувание, както й е изгодно, като че ли Писанието е под нейната пълна власт! Но въобще каква нужда има тук човек са такъв голям авторитет като теб да се занимава със смисъла и намерението на пророка? Достатъчно е, че Резамъ казва нещо, следователно е така! Ако на нашите противници се позволи да се отдадат на тази страст към тълкувания, какво ли не биха постигнали? Нека Еразъм да ни научи как това тълкувание произтича от последователността на действителните думи, и тогава всички ние ще му повярваме! От действителната последователност на мисълта, аз поучавам, че думите означават следното: Пророкът, виждайки, че неговото искрено поучение към нечестивите е напразно, осъзнава, че неговото слово не постига нищо, ако Бог не ги научи отвътре, и следователно, не е по силата на човека да чуе и да желае доброто. Като вижда това, той е в страх от Божието осъждение и иска Бог да го поправи, ако има нужда от поправление, и да не го оставя под Божия гняв заедно с нечестивия, когото Бог оставя да се закорави и да остане в неверие.
Ако предположим, че текстът трябва да се разбира за благоприятен или неблагоприятен изход от дадено събитие, тогава какво става, ако самото това тълкувание най-силно побеждава “свободната воля”? Определено, това ново избягване е измислено, за да бъдат заблудени мързеливите и непредпазливите и да бъдат направени да мислят, че е даден достатъчен отговор, както в случая с онова изплъзване относно неизбежността на следствието. И тяхното внимание бива така отвлечено от модерните понятия, че не виждат как тези измъквания ги впримчват и хващат още по-здраво. Ако изходът от тези временни неща, над които човекът е направен господар, не е по нашите сили, как тогава това небесно нещо, Божията благодат, която зависи само от Божията воля, е в нашата сила? Могат ли старанията на “свободната воля” да спечелят вечното спасение, когато не могат да спечелят и едно пени, или дори един косъм от главата ни? Когато нямаме власт да държим в подчинение създанието, можем ли да имаме власт да държим в подчинение Създателя? Защо сме толкова луди? И това важи много повече за изхода от борбата на човека за добро или зло, като виждаме, че и в двата случая той е много повече отворен за заблуди, и има много по-малко свобода, отколкото когато се стреми към пари, или слава, или удоволствия. И така, какво изтънчено измъкване е това тълкуване: то отрича свободата на човека в дребни въпроси относно създадените неща, а прогласява неговата свобода във върховните въпроси относно Бога! Това е като да кажем, че Кодрус не може да плати и едно пени, но може да плати безброй хиляди фунта! И аз съм изненадан, че Беседата, която досега така яростно критикуваше учението на Уиклиф, че всички неща стават по неизбежност, сега приема, че изходът от нещата е неизбежен, поне от наша гледна точка!
“Нещо повече, колкото и да изкривявате този текст за да го приложите за ‘свободната воля,’” казва Беседата, “всички признават, че никой не може да се придържа към правилния път в живота без Божията благодат; въпреки това, все пак ние също се борим с цялата си сила, защото се молим всеки ден: ‘О, Господи, Боже мой, насочвай пътя ми в Твоя поглед.’ Този, който иска помощ, не оставя настрана старанията.”
Беседата смята, че няма значение какво ще отговори тя, стига само да не остане мълчалива, а да каже нещо; и след това си мисли, че това, което казва, изглежда като пълен отговор, такава увереност има тя в собствения си авторитет! Тя трябва да реши дали ние се борим от собствената си сила, и вместо това решава, че онзи, който се моли, полага някакво старание. Да не би да се шетува с нас? Или се шегува с папистите? Който се моли, се моли чрез Духа; или, по-скоро, самият Дух се моли в нас, както ни се казва в Рим. 8 (ст. 26-27). Как се доказва силата на “свободната воля” чрез старанието на Духа? Да не би Беседата да смята “свободната воля” и Святия Дух за едно и също нещо? Ние сега силата на Святия Дух ли обсъждаме? Така че Беседата ми оставя този текст от Еремия недокоснат и непобеден, и само произвежда в своята глава тълкуването: “ще се борим със собствената си сила.” И Лутер ще бде длъжен да повярва на това – ако желае!

(vi) Пр. 16:1; 21:1: Божието върховенство над човека

Изречението в Пр. 16: “Плановете на сърцето са на човека, но отговорът на езика е на Господа” (ст. 1), също е обяснен от Беседата като изход от събития – като че ли самото твърдение на Беседата трябва да ме задоволи, без никакъв друг авторитет! Аз наистина съм достатъчно задоволен от това, че, ако допусна, че смисълът се отнася за изход от събития, аз определено се оказвам победител, според това, което току-що казах – а именно, че като виждаме, че нямаме свобода в нашата си област на действие, колко повече е вярно, че нямаме свобода в Божията сфера на действие.
Виж колко хитроумна е Беседата: “Как плановете на сърцето принадлежат на човека, когато Лутер твърди, че всички неща се управляват от неизбежност?” Отговарям: Ако изходът от нещата не е в нашата власт, както ти казваш, как може човекът да управлява тези неща? Обърни срещу себе си отговора, който даваш на мен! Всъщност, ние трябва да работим с всички сили именно защото бъдещите неща са толкова несигурни за нас; както Еклесиаст казва, “Сей семето си заран, и вечер не въздържай ръката си; защото не знаеш кое ще успее, това или онова” (11:6). Тези неща, повтарям, са несигурни, доколкото става въпрос за нашето познание за тях, макар че са неизбежни, доколкото става въпрос за техния изход. Неизбежността влага в нас страха от Бога, за да не паднем в самонадеяно усещане за сигурност, докато несигурността ражда упование, иначе щеизпаднем в отчаяние.
Беседата, обаче, се връща към своя стар рефрен, че в книгата Притчи се казва много в полза на “свободната воля,” например: “Възлагай делата си на Господа” (ср. 16:3). “Чуваш ли, че се казва ‘делата ти’?” казва Беседата.
Предполагам, че тя отправя тези претенции, защото в тази книга има много заповедни и условни глаголи, и местоимения във второ лице; защото върху тези основи тя изгражда своето доказателство за свободата на волята, както това: “Възложи” – следователно можеш да възложиш; “твоите дела” – следователно можеш да ги вършиш. По този принцип ще разбираме: “Аз съм твоят Бог” (Ис. 41:10) като: “ти ме правиш твой Бог”! “Твоята вяра те спаси” (Лука 7:50); “твоята,” чуваш ли? – се обяснява така: “Ти правиш своя си вяра”! И така си доказал “свободната воля”! Не се шегувам; показвам на Беседата, че не сериозна в тази работа.
Изречението в същата глава, “Господ е направил всяко нещо за Себе Си, дори и неестивия за деня на злото” (ст. 4), Беседата преобразява чрез своите думи, като освобождава Бога от отговорност за направянето на кое да е създание зло. Като че ли съм говорил за сътворението, а не за постоянното действие на Бога в създадените неща, действие, чрез което Бог подбужда към действие дори нечестивите! Говорих за това по-рано, когато разглеждах Фараона.
Беседата не среща никакво затруднение и в този текст, от двадесетата глава: “Сърцето на царя е в ръката на Господа; Той го обръща накъдето иска” (21:1). “Този, който обръща,” казва тя, “не принуждава.” Като че ли говоря за принуда, а не за неизбежност на непроменимостта! Именно тази неизбежност се има предвид под “обръщането” от Бога, което не е онова сънливо, мързеливо нещо, което Беседата си представя; това е най-активното действие на Бога, което човекът не може да избегне или да промени, но под което той има по неизбежност волята, която Бог му е дал, и която сега Бог прави да действува чрез Своето действие. Говорих за това по-горе.
Нещо повече, Беседата смята, че, тъй като Соломон говори за “сърцето на царя,” текстът не може правилно да бъде превърнат в общо твърдение, а означава това, което Йов казва на друго място: “Той прави лицемерецът да царува, поради греховете на хората” (ср. Йов 34:30). Тя накрая допуска, че царът е обърнат към злото от Бога, но “просто като позволява на царя да се отдаде на своите с страсти, за да накаже хората”! Отговарям: Дали Бог “позволява,” или “обръща,” това позволяване или обръщане не става извън Божията воля и Божието действие, защото волята на царя не може да избегне действието на един всемогъщ Бог, от който всички човешки воли, добри и лоши, са подбуждани да желаят и да действуват.
Колкото за това, че съм обобщавал от конкретната воля на царя, не смятам, че съм направил нещо глупаво или неучено. Защото ако сърцето на царя, което изглежда напълно свободно и може да господарува над другите, всъщност не може да желае нещо друго освен това, към което Бог го обръща, колко по-малко това може да стане с някой друг човек? И може правилно да се извлече този извод, не само от волята на царя, но и от всяка човешка воля; защото ако някой единствен човек, колкото и неизвестен да е той, не може в Божието присъствие да желае друго, освен това, към което Бог го обръща, същото трябва да се каже и за всички хора. Така, неспособността на Валаам да каже това, което желае, е ясно доказателство от Писанията, че човекът не е движен от собствената си сила, нито е свободен да избира и да прави това, което прави. Ако не беше така, нямаше да има такива случаи в Писанията.

(vii) Йоана 15:5: значението на “нищо”

След това, като сме казали, че от книгата Притчи може да се събере изобилие от свидетелства като тези, които лутер събира, но едно “удобно обяснение” може да ги направи както да отричат “свободната воля,” така и да я защитават, Беседата най-после цитира Лутеровото неизбежно, Ахилово оръжие, твърдението в Йоана 15: “Отделени от Мен, не можете да направите нищо” (ст. 5).
Аз аплодирам този превъзходен защитник[15] на “свободната воля”! Той ни учи да поправяме свидетелствата на Писанието с “удобни обяснения,” както ни е изгодно, така че те настина да защитават “свободната воля” (тоест, да говорят не това, което казват, а това, което ние искаме); и сега претендира, че се страхува от този Ахилов текст, така че, ако го опровергае, може да направи тъпия читател да гледа на останалите наши текстове с крайно презрение! Но аз ще погледна и ще видя с каква сила Беседата, с цялото си величествено героично говорене, ще победи моя Ахил; защото досега не е убила дори един обикновен пехотинец, дори не и един Терзит, но най-неудачно използва своите оръжия за да убива себе си!
Тя се хваща за тази малка дума “нищо,” прерязва й гърлото смного думи и примери, и чрез “удобно обяснение” я довежда до следното: че “нищо” може да означава същото като “малко несъвършено нещо.”[16] Тоест, тя с други думи казва това, което в миналото софистите са поучавали от този текст: “Без Мен не можете да направите нищо” – тоест, нищо съвършено. Беседата обновява това отдавна износено и овехтяло тълкувание чрез силата на своята риторика, и си играе с него, като че ли е първата, която го произвежда и никога не го е чула преди. Тя го показва пред нас както някой показва чудо! Но през цялото време тя въодушевено пропуска да помисли за действителния текст и за това, което предхожда и следва след думата, от която трябва да се търси нашето разбиране. Няма да коментирам нейния опит да докаже чрез много думи и примери, че думата “нищо” може да се разбира в този текст като “малко несъвършено нещо.” Като че ли говорим за това, което може! Това, което трябва да се докаже, е дали то трябва да се разбира така. Така че цялото това величесвено обяснение, ако постига нещо, постига само това: то прави този текст от Йоан несигурен и неясен! Не е изненада; защото единствената цел на Беседата е да направи Божиите Писания неясни навсякъде, за да не бъде принудена да ги използва, и да направи авторитета на древните решаващ, за да може да злоупотребява с него! Това е наистина чудна религия, която прави човешките думи полезни, а Божиите думи безполезни.
Най-ценното нещо е да видим колко прекрасно последователно е това: “’Нищо’ може да се разбира като ‘малко нещо’; и в този смисъл” (казва Беседата) “е вярно, че без Христос не можем да направим нищо; защото Той говори за плодовете на благовестието, които не се проявяват, освен в онези, които пребъдват в лозата, която е Христос,” и т.н. Тук самата Беседа признава, че плодът не се проявява, освен в онези, които пребъдват в лозата; и го прави в същото това “удобно обяснение,” с което доказва, че “нищо” е “малко несъвършено нещо.” Може би наречието “не” трябва също да се “обясни удобно” да означава, че плодът на благовестието, в някаква степен “малко несъвършено нещо” – може да се проявява без Христос; така че можем да проповядваме, че нечестивите, без Христос, могат да произведат някои от плодовете на живота, макар че Сатана царува в тях и воюва против Христос! Но стига за това. Бих искал тук да знам точно как Беседата може да се противопостави на еретиците, които ще използват това правило в целите Писания, и ще настояват да се разбират “нищо” и “не” като “несъвършено,” както следва: “Без него не е станало нищо” (Йоана 1:3) – тоест, едно малко нещо! “Безумният рече в сърцето си, Няма Бог” (Пс. 14:1) – тоест, че Бог е несъвършен! “Той ни е направил, а не ние сами” (Пс. 100:3) – тоест, ние сме направили малко нещо! И кой може да изброи всички места в Писанието, където са сложени “нищо” и “не”? Трябва ли тогава да кажем: “Трябва да търсим удобно обяснение”? Всеки еретик смята своето обяснение за удобно!
Предполагам, че това означава да “разсичаш възли” – това отваряне на възможности за навлизане на извратени умове и на заблудителни духове! За теб, който не се интересуваш на йота от сигурността на Святото Писание, такава свобода в тълкуването би била удобна, предполагам; но за мен, чиято задача е да подпомагам съвестта, нищо не би било по-неудобно, или вредно, или бедствено, от това твое “удобство”! Затова, чуй, велики победителю на Лутеровия Ахил: Ако не докажеш, че “нищо” в този текст не само може, но трябва да се приеме като “малко нещо,” не си направил нищодруго със своето огромно изобилие от думи и примери освен да се бориш срещу огън със суха слама! Какво ме интересува твоето “може би,” когато трябва да докажеш “трябва”? И докато не го направиш, аз поддържам естествения граматически смисъл на думата и подлагам на присмех твоите войски и твоите триумфи!
Къде сега е онзи “вероятен възглед,” който казва, че “свободната воля” не може да върши добро? Може би “удобното обяснение” идва тук, за да ни каже, че “никакво добро” означава “някакво добро”! Това е напълно нечута граматика и логика да кажеш, че нищо е същото като нещо; за логиците това е невъзможно, защото двете са противоположни! И къде е тогава нашата вяра, че Сатана е князът на този свят и царува, както Христос и Павел ни казват, във волите и умовете на хората, които са негови затворници и му служат? Дали този ревящ лъв, този неуморен, неумолим враг на Божията благодат и на човешкото спасение ще позволи на човек, който е негов роб и част от неговото царство, да полага старания към добро кога да е, или с какво е било свое действие, с което ще може да избяга от тиранията на Сатана? Нима той по-скоро не би пришпорвал и подтиквал човека да желае и да върши с цялата си сила онова, което е противоположно на благодатта? Та дори на праведните, чиито действия се извършват чрез Божия Дух, е трудно да му се противопоставят и да желаят и да вършат добро, така яростно воюва той против тях! Ти, който си представяш, че човешката воля е нещо поставено на средно положение на “свобода” и оставено на себе си, намираш за лесно да си представиш, че има старание на волята едновременно в двете посоки; защото си представяш, че Бог и дяволът са като че ли далечни, обикновени наблюдатели на тази променлива свободна воля; не вярваш, че те са подбудители и ръководители на една заробена воля, и всеки води безмилостна война срещу другия! Ако повярваш само това, тогава моята позиция е достатъчно силна и “свободната воля” е победена; както показах по-горе. Или царството на Сатана в човека е неистинно, в който случай Христос ще бъде лъжец; или, ако неговото царство е това, което Христос го описва, “свободната воля” ще бъде само товарно добиче, затворник на Сатана, който не може да бъде освободен, освен ако първо дяволът бъде изхвърлен чрез Божия пръст.
Мисля, че от това разбираш достатъчно, моя добра Беседа, какво означава и доколко има полза от това, че твоят автор, не харесвайки упоритостта на Лутер в твърденията, непрекъснато повтаря: “Лутер настоява на своята позиция много силно с текстове от Писанието, но те могат да бъдат анулирани с една единствена дума.” Кой не знае, че цялото Писание може да бъде анулирано с една единствена дума? Аз го знаех добре още преди да чуя името на Еразъм! Но въпросът е дали е добре дадено Писание да бъде анулирано с една единствена дума. Дали правилно е анулирано? Трябва ли да бъде така анулирано? Това е проблемът? Нека Беседата да погледне на нещата от тази гледна точка и да види колко е лесно да се анулират Писанията, и колко нежелателна е Лутеровата упоритост! Тя ще види, че и малките думи, и всички врати на ада не я ползват нищо!
Макар че не съм длъжен да доказвам обратното, сега ще направя това, което Беседата не можа да направи в своя подкрепа, и ще покажа чрез силата на аргументите, че “нищо” в този текст не само може, а трябва да бъде прието да означава не “малко нещо,” а това, което понятието естествено означава. Това ще направя в допълнение към непреодолимия аргумент, с който вече спечелих спора – а именно, че обичайният и естествен смисъл на понятията трябва да се запазва, освен ако не се даде доказателство за обратното; което Беседата нито е направила, нито може да направи. Ние го показваме първо от естеството на случая, както следва: ясно се доказва от Писанията, които не са нито неясни, нито двусмислени, че Сатана е най-могъщият и най-хитрият княз в този свят; както вече казах. Под неговата власт човешката воля вече нито е свободна, нито е в своята си власт, но е роб на греха и на Сатана, и може да желае само това, което нейният княз желае. И той не би й позволил да пожелае нещо добро – макар че, дори ако Сатана не я владееше, самият грях, чийто роб човекът е, би я натискал достатъчно, за да я направи неспособна да желае добро.
Нещо повече, следните думи доказват същото. (Беседата горделиво ги пренебрегва, макар че аз ги разглеждам доста обширно в моите Твърдения.) Христос говори така в Йоана 15: “Ако не пребъде някой в Мен, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят” (ст. 6). Повтарям, Беседата в своята риторична виртуозност пропуска това, надявайки се, че нейният пропуск ще бъде отвъд разбирането на такива такива неуки хора като лутераните! Но тук виждаш Христос да обяснява Своята собствена аналогия за лозата и пръчките, и заявявайки достатъчно ясно какво Той разбира под понятието “нищо”: а именно, че човекът извън Христос бива изхвърлен и изсъхва. Какво означава да бъде изхвърлен и да изсъхне, освен да бъде предаден на властта на дявола и да става все по-зле? Но влошаването на състоянието не показва никаква способност или старание! Колкото повече изсъхва пръчката, толкова повече тя става подходяща за огъня. Ако Христос така използва и подсилва тази аналогия, никой не трябва да смее да я използва по друг начин. Следователно, остава, че на това място “нищо” трябва да бъде прието в неговия правилен смисъл, както естеството на понятието го изисква.
Сега нека да погледнем примерите, с които Беседата доказва, че “нищо” на някои места се приема като “мялко нещо,” така че да можем да покажем, че в тази част Беседата е и постига – нищо! Дори ако тя правеше нещо тук, тя все още не би постигнала нищо, такова нищожество е Беседата във всяко отношение и на всяко място!
“Обикновено за човека се казва, че прави ‘нищо,’” ни казва тя, “когато не постига това, което цели; но въпреки това онзи, който се старае, често има някакъв напредък.” Отговарям: Никога не съм го чул така “обикновено казано”; ти си позволяваш да нововъвеждаш тази употреба! Думите трябва да бъдат приемани (както е определението) според предмета-същността и според намерението на говорителя. Никой не нарича това, което се опитва да прави, “нищо”; и онзи, който говори за “нищо,” говори не за старанието, а за последствието; именно това човек има предвид, когато казва: “той не прави нищо,” или “не постига нищо,” тоест, той не е постигнал или изпълнил целта си. Нещо повече, ако предположим, че твоят пример има смисъл (а той няма), то той помага повече на мен, отколкото на теб. Защото това е именно което твърдя и искам да докажа – че “свободната воля” прави много неща, които въпреки това са “нищо” пред Бога! Какво печели тя чрез своите старания, ако не постига това, което цели? И така, накъдето и да се обърне Беседата, тя само се проваля и опровергава себе си – което обикновено е съдбата на онези, които защитават неправилна кауза!
Със същата неуместност тя цитира този пример от Павел: “Нито който сади е нещо, нито който напоява, а Господ, който дава растеж” (1 Кор. 3:7). “Онова, което е от много малка важност и безполезно само по себе си, той нарича ‘нищо,’” казва Беседата.
Кой казва това? Да не би ти, Беседо, да ни казваш, че служението на Словото е само по себе си от много малка важност, когато Павел навсякъде, и особено във 2 Кор. 3 (ст. 6-9), го превъзнася, и го нарича служение на живот и слава? Тук отново ти пропускаш да отчетеш предмета и намерението на говорещия. По отношение на даването на растеж този, който сади, и този, който напоява, са “нищо,” но по отношение на саденето и напояването те не са “нищо”; защото поучението и увещанието са главното дело на Духа в Божията Църква. Това е смисълът, за който Павел говори, и това неговите думи достатъчно ясно изразяват. Във всеки случай, да предположим, че този неуместен пример е верен, той също ще бъде на моя страна. Защото аз твърдя, че “свободната воля” е “нищо” – тоест, безполезна сама по себе си (както ти я обясняваш) – пред Бога! Ето за такова “съществуване” говоря аз; защото съм наясно, че нечестивата воля е нещо, а не само обикновено нищо!
Тук са и думите от 1 Кор. 13: “Ако нямам любов, нищо не съм” (ст. 2). Аз не мога да разбера защо Беседата цитира това като пример, освен ако жадува да покаже по-голям брой стихове, или предполага, че нямам оръжия, за да я обезръжа! Който е без любов е в истински и пряк смисъл “нищо” пред Бога. Това е което казвам и аз против “свободната воля”; така че този пример е на моя страна срещу Беседата. Може би Беседата все още не осъзнава същността на спора между нас? Аз не говоря за “естественото битие,” а за “благодатното битие,”[17] както го наричат. Аз знам, че “свободната воля” може естествено да прави някои неща; тя може да яде, да пие, да ражда, да управлява, и т.н. Няма нужда Беседата да ме подиграва в своите бълнувания – в своя пристъп на многословие, така да се каже – като казва, че, ако настоявам на понятието “нищо,” тогава “свободната воля” дори не може да съгрешава без Христос; Лутер през цялото време приема, че “свободната воля” не ползва за нищо освен за грях! Така мъдрата Беседа намира за приятно да се прави на глупава дори и за сериозните неща. Аз казвам, че човек без Божията благодат въпреки това остава под общото всемогъщество на Бога, който действува, движи и подтиква всички неща в един неизбежен, непогрешим път; но е истина, че човекът, бивайки така носен, е “нищо” – тоест, не струва нищо в Божия поглед, нито е признат за нещо друго освен като грешен. Така онзи, който е без любов, е “нищо” в благодатта. Дори самата Беседа признава, че тук ние се занимаваме с “плод” на благовестието, който не се появява без Христос. Защо тогава тя изведнъж се отвръща от въпросната тема, започва някаква несвързана тема и измисля някакви двусмислици относно естественото действие и човешкия “плод”? със сигурност това е защото онзи, който е лишен от истината, никога не е последователен със себе си!
Така е и с думите в Йоана 3: “Човек не може да вземе върху себе си нищо, ако не му е дадено от небето” (ст. 27). Тук Йоан говори за човек (който определено вече е нещо) и отрича, че той получава нещо (тоест, Духа с Неговите дарби; защото той говори именно за това, а не за естеството). Той няма нужда от Беседата да го научи, че човекът вече има очи, нос, уши, уста, ръце, ум, воля, разум и всичко онова, което е в човека! Или дали Беседата предполага, че Кръстителят е бил толкова сериозно луд, че когато говори за “човек,” той мисли за “хаоса” на Платон, или за “вакуума” на Левкип, или за “безкрайното” на Аристотел, или за някакво друго нищо, което в последствие може да стане нещо чрез някакъв дар от небето? И това, предполагам, означава да “произвеждаш примери от Писанията” – такова съзнателно заблуждаване върху такъв жизненоважен предмет!
Тогава какъв е смисълът на това множество от думи, които ни казват, че огънят, и бягството от злото, и стремежът към доброто, и всичко останало, са от небето – като че ли никой не го знае или някой го отрича? Ние говорим за благодатта и, както самата Беседа вече каза, за Христос и за плода от благовестието; но сега тя прахосва времето си бърборейки за естеството, като по този начин протака аргумента и озадачава неучения читател! Между другото, тя не само пропуска да приведе и единствен случай, в който “нищо” се приема за “малко нещо” (което и предприе да направи); тя също открито издава, че няма разбиране или загриженост за това какво са Христос и благодатта, или как благодатта се различава от естеството, а дори най-неуките софисти знаят това; това е разделение, върху което те се трудят чрез непрекъснати повтаряния в техните училища! В същото време Беседата напълно пропуска да види, че всичките й примери са в моя полза и са против нея. Защото думите на Кръстителя означават, че човек не може да получи нищо ако не му е дадено отгоре; така че “свободната воля” е нищо!
Така бива побеждаван моят Ахил – оръжията му биват подадени от самата Беседа, с които той след това побеждава Беседата, която е останала невъоръжена и беззащитна! Така Писанията, с които Лутер, упоритият говорител, доказва своята позиция, биват “анулирани с една малка дума”!

(viii) Че “свободната воля” не следва от сътрудничеството на човека с Бога

След това Беседата изброява много аналогии, с котоне постига нищо освен да отведе глупавия читател в безсмислени теми, споре обичая си; защото тя продължава така, сякаш напълно е забравила за естеството на темата. И така: “Бог наистина запазва кораба, но морякът го води към пристанището; така че и морякът прави нещо.” Тази аналогия разделя работа на запазването, която е на Бога, от работата на воденето, която е на моряка. Ако това доказва нещо, то е следното: че цялата работа на запазването е на Бога и цялата работа на ръководенето е на човека. И въпреки това тя е “една красива и уместна аналогия”! И отново: “Земеделецът събира реколтата, но Бог я дава.” Тук отново тя приписва различни действия на Бога и на човека – освен ако не смята да отъждестви земеделеца със Създателя, Който дава реколтата! Обаче, дори ако допуснем, че тук едни и същи действия се приписват на Бога и на човека, какво доказват тези аналогии? Само че създанието сътрудничи на Божието действие! А ние сега сътрудничеството ли разглеждаме? Не спорим ли относно силата и действието, които принадлежат на “свободната воля”? Накъде изчезна нашият риторик, онзи, който щеше да говори за палми, а всъщност говори за дребни ядки? “Той започна да прави ваза; тогава защо се получи кана?”[18] Аз също съм наясно, че Павел сътрудничи на Бога като поучава коринтяните; той проповядва отвън, а Бог поучава отвътре. В този случай действието на всеки един е различно. По същия начин Павел сътрудничи на Бога, когато говори чрез Божия Дух; и тук действието е едно и също. Това, което аз твърдя, е следното: че където Бог работи без благодатта на Своя Дух, Той действува всички неща във всички хора, дори в нечестивите; защото Той единствен ръководи, прави да действуват и подтиква чрез действието на Своето всемогъщество всички онези неща, които Той сам е създал; те нито могат да избегнат, нито да променят това движение, но неизбежно го следват и му се подчиняват, всяко според мярката на дадената му от Бога сила. Така всички неща, дори нечестивите, сътрудничат на Бога. И когато Бог действува чрез Духа на Своята благодат в онези, които е оправдал, тоест, в Своето царство, Той ги движи и носи по същия начин; и те, бивайки ново създание, Го следват и Му сътудничат, или всъщност, както Павел казва, са правени от Него да действуват (Рим. 8:14).
Но това не е мястото за тези неща. Ние сега не обсъждаме какво можем да направим чрез Божието действие в нас, а какво можем да направим сами по себе си; тоест, дали, както сме създадени от нищо, можем чрез това общо действие на всемогъществото да направим или да се опитаме нещо сами по себе си, за да се приготвим за новото създание на Духа. Беседата трябваше да говори по този въпрос, а не да се обръща на друго място!
Това, което казвам по този въпрос, е следното: Човекът, преди да бъде създаден като човек, не върши и не се старае за нищо за да бъде направен като създание, и когато бъде направен и създаден, той не върши нищо и не се старае за нищо за да продължи да бъде създание; и неговото създаване, и неговото продължаване като създание стават единствено според волята на всемогъщата сила и доброта на Бога, Който ни създава и запазва не чрез самите нас. И въпреки това Бог не работи в нас без нас; защото Той ни създава и запазва именно с тази цел, за да работив нас и да можем да Му сътрудничим, независимо дали това става извън Неговото царство, чрез Неговото общо всемогъщество, или вътре в Неговото царство, чрез специалната сила на Неговия Дух. Така също казвам, че човекът, преди да бъде обновен в новото създание на царството на Духа, не прави и не се старае за нищо за да се приготви за това ново създание и царство, а когато бъде новороден, не прави и не се старае за нищо за да устои в това царство; а единствено Духът изработва и двете благословения в нас, новораждайки ни и запазвайки ни когато бъдем новородени, без нас самите; както Яков казва: “От собствената Си воля ни е родил чрез Словото на истината, за да бъдем пръв плод на Неговото създание” (Як. 1:18). Но Той не работи в нас без нас, защото ни е новородил и ни запазва именно с тази цел, за да работи в нас и ние да Му сътрудничим. Така Той проповядва, показва милост към бедните и утешава наскърбените чрез нас. Но тук какво може да се припише на “свободната воля”? Наистина, това, което остава, е – нищо! Наистина, нищо!
Сега прелисти петте или шестте страници, на които, чрез такива аналогии и красиви текстове и притчи цитирани от Евангелието и от Павел, Беседата не прави нищо друго освен да ни осведоми, че в Писанията има “безбройни текстове” (според нейните думи), които говорят за сътрудничество и за Божия помощ. Ако тогава заключа от тези, че човекът не може да направи нищо без помощта на Божията благодат; следователно, никои човешки дела не са добри; Беседата заключава обратното, чрез риторично обръщане, “Нещо повече, няма нищо, което човекът да не може да прави с помощта на Божията благодат; следователно, всички дела на човека могат да бъдат добри. Следователно, всички текстове в Божествените Писания, които споменават за такава помощ, са тези, които доказват “свободната воля”; а те са безбройни. Следователно, ако въпросът се оценява по броя на свидетелствата, победата е моя.” Така говори Беседата.
Мислиш ли, че Беседата е била трезвена, или наред с ума си, когато е писала това? Защото аз не бих го приписал на нечестие или на подлост – освен може би нейното намерение да ме отегчи до смърт с характерният си навик винаги да се занимава с нещо друго, а не със заявената си тема! Но ако Беседата се наслаждава да си играе несериозно с такъв жизнено важен въпрос, тогава нека и аз да се наслаждавам като изложа на показ нейните упорити глупости.
На първо място, аз не споря, нито пък съм неосведомен, че всички дела на човека могат да бъдат добри, ако са вършени с помощта на Божията благодат, и че няма нищо, което човекът да не може да направи с помощта на Божията благодат. Но не мога да не бъда силно удивен от невнимателното недоглеждане, което води теб, който се заемаш да пишеш за силата на “свободната воля,” вместо това да пишеш за силата на Божията благодат. И след това – като че ли всички хора са дървета или камъни – имаш безочието публично да твърдиш, че “свободната воля” се доказва от онези текстове в Писанието, които хвалят помощта на Божията благодат! Не само смееш да правиш това, но и продължаваш като пееш хваления сам на себе си – един самодоволен победоносен герой! Сега наистина знам от твоите собствени думи и дела какво е “свободната воля” и какво можеда прави – тя може да бълнува! Кажи ми, кое е това, което сега говори в теб, ако не е само “свободната воля”? Но послушай твоите собствени заключения! “Писанието хвали Божията благодат; следователно, то доказва ‘свободната воля.’” “То хвали помощта на Божията благодат; следователно, то доказва ‘свободната воля.’” По каква логика стигна до тези изводи? Защо не обратното – “проповядва се благодат; следователно, ‘свободната воля’ е изхвърлена”? “Хвали се помощта на благодатта; следователно ‘свободната воля’ е премахната”? С каква цел се дава благодатта? Да не би за да бъде благодатта украсена дреха, в която “свободната воля,” горделива и самодоволна в силата си, весело се развлича на пролетните празници?[19] Поради което, макар че не съм риторик, ще обърна твоята логика с по-здрава риторика от твоята, както следва: “Всички текстове в Святите Писания, които споменават благодатта, са онези, които отхвърлят ‘свободната воля,’ и те са безбройни. Следователно, ако въпросът се оценява според броя на свидетелствата, победата е моя. Защото благодатта е необходима и помощта на благодатта се дава защото ‘свободната воля’ не може да прави нищо от себе си; както самата Беседа заявява в онзи ‘вероятен възглед,’ тя не може да желае никакво добро. Следователно, когато се хвали благодатта и се прогласява помощта на благодатта, по този начин се заявява безсилието на ‘свободната воля.’” Това е основан извод, и обосновано заключение, което самите врати на ада не могат да победят.
Тук ще прекратя защитата на онези мои аргументи, които Беседата се стреми да опровергае, за да не би моята книга да се раздуе до неподходящи размери. Всичко друго, което заслужава внимание, ще бъде разглеждано в онова, което трябва да потвърдим. Еразъм повтаря в своето заключение, че ако моят възглед е верен, всички предписания, заплахи и обещания са напразни, и не остава никакво място за заслуги или незаслуги, награди или наказания; и е трудно да защитаваме Божията милост, да не говорим за справедливостта, ако Бог осъжда грешниците по неизбежност; а следват и други неудобства, които така са впечатлили великите хора, че са ги смаяли. По всички тези въпроси вече казах моето мнение. И не приемам, нито търпя този среден път,[20] който Еразъм (с добри намерения, според мен) ми препоръчва, а именно, да позволя много малко[21] на “свободната воля,”така че по-лесно да се премахнат противоречията в Писанието и гореспоменатите неудобства. Случаят не се подобрява с този среден път, нито се печели нещо. Защото, освен ако припишеш всичко на “свободната воля,” по начина, по който пелагианците правят, противоречията в Писанието остават, заслугите и наградите биват премахнати, Божията милост и справедливост също биват премахнати, и всички неудобства, които възнамеряваме да избегнем като отпуснем на “свободната воля” тази малка, недействуваща сила, остават с нас; както обясних по-горе. Така че трябва да отидем до крайност, да отречем напълно “свободната воля” и да припишем всичко на Бога! Така Писанията ще бъдат свободни от противоречия; и неудобствата, ако не бъдат премахнати, поне ще бъдат поносими.

(ix) Заключение на този раздел

Това те моля, добри ми Еразъм – не мисли, че поддържам тази кауза от подтика на страстта, а не от разума. Не търпя намека, че достатъчно лицемерен да пиша едно нещо, а да вярвам друго, нито съм доведен в разгара на битката (както ти пишеш за мен) до положение да отричам сега за първи път “свободната воля,” докато преди това съм й приписвал нещо. Знам, че няма да можеш да посочиш такъв пример където и да е в моите книги. Има мои изложения и дискусии,[22] в които непрекъснато и до днес твърдя, че “свободната воля” е нищо, едно нещо (използвах тази дума), което се състои само от име. Победен от истината и принуден да се наредя сред тези, които са предизвикани от дебата, това беше моето убеждение; и това и съм писал. Колкото до това, че споря доста ревностно, признавам своята грешка, ако това е грешка – но не; имам чудна радост, че това свидетелство се носи в света чрез моето поведение за Божията кауза. Дано самият Бог да потвърди това свидетелство в последния ден! Кой тогава би бил по-щастлив от Лутер – похвален от свидетелството на цялата си епоха като някой, който е поддържал каузата на истината, не мързеливо, нито заблудително, а с достатъчно ревност, та дори и в излишък! Тогава щастливо ще избягна заплахата на Еремия, “Проклет оня, който върши делото на Господа небрежно” (Ер. 48:10)!
Ако изглеждам твърде ожесточен против твоята Беседа, трябва да ме извиниш. Не действувам така от злонамереност; но съм загрижен, че с тежестта на твоето име ти поставяш в опасност каузата на Христос (макар че не можеш нищо в действителност да направиш срещу нея с цялата си ученост). И кой може винаги така да управлява перото си, че да не се показва понякога разгорещен? Дори ти, който в своята страст за въздържане почти замръзваш в тази книга, не рядко хвърляш огнени, потопени в жлъчка стрели срещу мен, така че ако твоят читател не е честен и благоразположен, би те помислил за прекалено жлъчен. Но тези неща нямат значение за нашия спор и трябва свободно да си прощаваме един на друг за тях; защото сме само хора и в нас няма нищо, което да не е характерно за хората.

VII
БИБЛЕЙСКОТО УЧЕНИЕ ЗА РОБСТВОТО НА ВОЛЯТА

(i) Рим. 1:18ff.: универсалната вина на човечеството отрича “свободната воля”

Сега стигаме до последната част от тази книга, в която, както обещах, ще изложа моите ресурси против “свободната воля.” Не че ще изложа всички тях; кой би могъл да направи това в тази малка книга, когато цялото Писание, всяка йота и точка от него, е на моя страна? И няма нужда от това; защото “свободната воля” вече лежи победена и просната. Аз вече два пъти я побеждавам; първо, като доказах, че всичко, за което тя си мислеше, че я подкрепя, всъщност е против нея; след това, като показах, че аргументите, които тя се стреми да опровергае, продължават да са неуязвими. И, дори да беше все още непобедена, няма нужда да се прави повече от това тя да бъде просната с един-два удара; защото когато вече си победил врага си с едно оръжие, няма нужда да го сечеш повече с още оръжия. Сега, следователно, ще бъдем по-кратки, ако нашата тема го позволи. От цяло множество войски аз ще вкарам в боя двама генерали със само малко от техните легиони – имам предвид Павел и евангелист Йоан.
Павел, пишейки към римляните, влиза в спора за Божията благодат срещу “свободната воля” по следния начин: “Божият гняв” (казва той) “се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората, които препятствуват истината чрез неправда” (Рим. 1:18). Чуваш ли тази обща присъда против всички хора, че те са под Божия гняв? Какво означава това, освен че заслужават гняв и наказание? Той посочва причините за гнева и наказанието – че те всички са нечестиви и неправедни и подтискат истината в неправда. Къде сега е силата на “свободната воля” да се старае за добро? Според Павел тя заслужава Божия гняв и той я обявява за безбожна и неправедна! А това, което заслужава гняв и е безбожно, се старае и труди не за благодат, а против нея.
Тук някой ще се усмихне на глупостта на Лутер, че не е изследвал достатъчно добре Павел. Би казал, че Павел тук говори не за всички хора, не за всички техни дейности, а само за онези, които са безбожни и неправедни и които, според неговите думи, “подтискат истината в неправда”; и че оттук не следва, че всички хора са такива.
На това ще кажа, че при Павел думите “против всяко нечестие на хората” е същото като “против нечестието на всички хора,” защото почти навсякъде Павел използва еврейски идиоми. Така смисълът е: “всички хора са безбожни и неправедни и подтискат истината в неправда; следователно, всички заслужават гняв.” Нещо повече, в гръцкия текст няма относително местоимение (“на онези, които”), а допълнение, като това: “Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората-подтискащи-истината.-в-неправда.” Така че този израз е като описание[1] на всички хора, че те “подтискат истината в неправда”; както е описание, когато се казва, “Татко наш, Който си на небето,” което може да бъде изразено и по следния начин: “Наш небесни Татко,” или: “Татко наш на небесата.” Целта на думите е да се отделят онези, които вярват и са благочестиви.
Това мое обяснение може да изглежда твърде свободно и празно, ако самият аргумент на Павел не го изискваше и доказваше. Малко преди това той казва: “Благовестието е Божия сила за спасение на всеки, който вярва, първо на юдеина, после на езичника” (ст. 16). Тук няма неясни или двусмислени думи: благовестието на Божията сила е необходимо “за юдеите и за гърците,” тоест, за всички хора, за да могат чрез вяра да бъдат спасени от открития гняв. Павел заявява, че юдеите, с цялата си могъща праведност, познание за Божия закон и силата на “свободната воля,” не се различават ни най-малко от другите хора в своето окаяно положение и се нуждаят от Божията сила за спасение от открития гняв; той представя тази сила като необходима за тях; по този начин не ги ли определя като хора под гнева? И така, кои хора ще ми посочиш, които не подлежат на Божия гняв, когато си принуден да вярваш, че най-благородните хора на света, тоест юдеите и гърците, са под него? Кого сред самите юдеи или гърци ще отличиш, когато Павел ги обхваща всички без разлика в едно изречение и налага върху всички тях една и съща присъда? Трябва ли да предположим, че от тези два изявени народа е нямало никой, който да се стреми да бъде почтен? Никой, който да се е старал с цялата сила на “свободната воля”? Но Павел не се колебае да осъди всички тях под гнева и да ги обяви за безбожни и неправедни. И не трябва ли да предположим, че другите апостоли, всеки в своята си област, са определили всички други народи под този гняв по същия начин?
Този текст на Павел, следователно, стои здраво в своето настояване, че дори и в най-превъзходните мъже, колкото и надарени да са със закон, праведност, мъдрост и всички добродетели, “свободната воля,” тяхната най-превъзходна част, е въпреки това нечестива и неправедна, и заслужава Божия гняв. Иначе аргументът на Павел няма сила. Но ако това е валиден аргумент, тогава неговото разделение не оставя средно положение; защото чрез него той приписва спасението на онези, които вярват в благовестието, и гнева на всички останали. Той прави вярващите праведни, а невярващите нечестиви, неправедни и под гняв. Той има предвид точно това: Божият аправедност се разкрива в благовестието, че е “от вяра”; следователно, всички хора са нечестиви и неправедни. Би било глупаво от страна на Бога да разкрива правдата на хора, които вече я познават или имат в себе си семето й; тъй като Той не е глупав, и все пак им разкрива правдата на спасението, очевидно е, че “свободната воля,” дори в най-благородните хора, не само не притежава и не може да направи нищо, но дори и не знае какво е праведно в Божия поглед. Или да не би Божията праведност да не се разкрива на тези най-благородни хора, а само на най-долните? Но това е в противоречие с претенциите на Павел, че той е длъжник на юдеи и езичници, на мъдри и на глупави, на гърци и на варвари. Така че в този текст Павел събира на едно място всички хора и ги описва, всеки един от тях, като нечестиви, неправедни, невежи относно праведността и вярата; толкова невъзможно е те могат да желаят или да правят нещо добро. И това заключение се потвърждава от факта, че Бог им разкрива праведността на спасението като на хора, които седят в незнание в тъмнината; следователно, сами по себе си те не знаят нищо за нея; и ако те са невежи относно правдата на спасението, те определено са под гняв и осъждение и поради тяхното невежество те не могат да се освободят от това, нито да се стараят да го направят. Как можеш да се стараеш, ако не знаеш за какво, или защо, или доколко трябва да се стараеш?
Фактите от опита подкрепят това заключение. Покажи ми от цялата раса на смъртните един, дори и най-святия и праведния от всички, в чийто ум някога е идвала мисълта, че пътят към праведността и спасението е просто да повярва в Онзи, Който е едновременно Бог и човек, който умря за греховете на хората, и беше възкресен, и е поставен отдясно на Бащата! Покажи ми един, който си представя този Божий гняв, за който Павел тук казва, че се разкрива от небето! Погледни най-великите философи! Какви мисли са имали те за Бога? Какво са ни оставили написано за идещия гняв? Погледни юдеите, непрекъснато поучавани от множество знамения и пророци; какво са мислели те за този Път? Не само че не са го приели, но и така са го намразили, че никой народ под небето до днес не е преследвал Христос по-ожесточено. Но кой би посмял да каже, че сред такъв велик народ е нямало поне един, който да упражнява “свободна воля” и да полага старание с цялата си сила? Как тогава се получава така, че те всички се стараят в противоположната посока и че това, което е най-превъзходната част от най-превъзходните хора, не само не следва този път на правдата, не само не знае за него, но когато той бива разкрит и прогласен пред тях, го отхвърлят с най-голямата омраза и желаят неговата гибел? Дотолкова, че в 1 Кор. 1 (ст. 23) Павел говори за този Път като “за юдеите съблазън, а за езичниците[2] глупост.” Тъй като той говори за юдеи и езичници еднакво, и тъй като е сигурно, че юдеите и езичниците представляват главните народи под небето, сигурно е също, че “свободната воля” не е нищо друго освен най-голямият враг на правдата и на човешкото спасение. Сред юдеите и езичниците трябва да има някои, които са работели и са се стараели с цялата сила на “свободната воля”; и все пак с това именно старание те просто са водели война против благодатта.
Сега ела и ни кажи, че “свободната воля” се старае към добро, когато самата доброта и праведност са за нея съблазън и глупост! Нито пък можеш да кажеш, че това се отнася само за някои, но не и за всички. Павел говори за всички по един и същ начин, като казва: “за юдеите съблазън, а за езичниците глупост,” и не изключва никого освен вярващите. “За на,” казва той, тоест, “призваните,” и светиите, “тя е Божия сила и Божия мъдрост” (ст. 18, 24). Той не казва: за някои юдеи и за някои езичници, а само: за езичниците и юдеите, които не са от нас. Той разделя вярващите от невярващите с ясно разделение, като не оставя средно положение. Ние обсъждаме езичниците, които работят без благодат; и Павел казва, че за тях Божията правда е глупост, която те мразят. И това е твоето “похвално старание на ‘свободната воля’ към добро”!
Нещо повече: виж дали самият Павел конкретно не дава за пример най-благородните сред гърците, когато казва, че мъдрите сред тях “оглупяха, и сърцето им се помрачи,” и че “се извратиха чрез своите мъдрувания”[3] – тоест, чрез своите си изтънчени спорове (Рим. 1:21). Кажи ми, дали той тук не докосва най-благородното и най-превъзходното нещо при гърците, когато говори за техните мъдрувания? Това са били техните най-изящни и най-добри мисли и мнения, които те са приемали за здрава мъдрост. Но, както на друго място той нарича тази мъдрост, която е в тях, “глупост,” така и тук казва, че тя е “извратена,” и чрез многото си старания става и по-зле, докато накрая с помрачени сърца те се покланят на идоли и извършват в резултат на това чудовищни престапления, които той споменава. Тогава, ако най-добрите усилия и способности на най-добрите от езичниците са зли и нечестиви, какво мислиш за останалите хора, по-долните езичници? А тук Павел не прави разлика за най-добрите от тях, но осъжда техния стремеж към мъдрост без да гледа на лице. Но ако действителното действие и усилие е осъдено, тогава всички онези, които правят това усилие, дори и да са го правили с цялата сила на “свободната воля,” също са осъдени. Повтарям, техните най-добри усилия са обявени за грешни; колко повече са грешни онези, които са упражнявали тези усилия?
По същия начин, без да прави някаква разлика, той продължава, като отхвърля онези юдеи, които са юдеи в буквата, но не и в Духа. “Чрез буквата и обрязването опозоряваш Бога,” казва той (Рим. 2:23, 27). И отново: “Не е юдеин онзи, който е такъв външно, а онзи, който е вътрешно юдеине” (ст. 28-29). Кое може да бъде по-ясно от това разделение? Външният юдеин е нарушител на закона. Колко юдеи мислиш, че е имало, които са били без вяра, но все пак са били най-мъдри, най-религиозни и най-почтени хора, и са се стремели към правдата и истината с най-големи старания? Апостолът често говори за тях, че “имат ревност за Бога,” “стремят се към правдата по закона,” “ден и нощ се трудят, за да постигнат спасението,” “непорочни” са (Рим. 10:2; 9:31; Деян. 26:7; Фил. 3:6). Въпреки това, те са нарушители на закона, защото не са юдеи по дух и всъщност упорита се противопоставят на правдата от вяра. Тогава какъв извод ни остава освен че “свободната воля” дори и в най-доброто си състояние е всъщност в най-лошото си състояние, и колкото повече се старае, толкова по-зле става? Думите са ясни; разделението е ясно очертано; нищо не може да се каже против него.

(ii) Рим. 3:9ff., 19ff.: универсалното господство на греха отрича “свободната воля”

Но нека да чуем как Павел тълкува сам себе си. В третата глава, като заключава, той казва: “Тогава какво? Имаме ли някакво преимущество над тях? Никак; защото вече обвинихме и юдеи, и гърци, че те всички са под грях” (ст. 9). Къде е сега “свободната воля”? Всички юдеи и гърци, казва той, са под грях! Тук има ли някакви “метафори” или “възли”? Какво може да направи “обяснението” на целия свят против това съвършено ясно изречение? Като казва “всички,” той не изключва никого. Като ги описва всички “под грях,” тоест, роби на греха, той не им оставя никакво добро. Къде дава той това доказателство, че всички юдеи и езичници са под грях? Точно където аз показах, тоест, където казва: “Божият гняв се разкрива от небето против всяко нечестие и неправда на хората.” Тук той продължава, като доказва от опита, че хората са неблагодарни към Бога и са заробени под множество пороци, и са принудени от плодовете на своето нечестие да признаят, че не желаят и не правят нищо друго освен зло. Тогава той осъжда юдеите отделно, казвайки, че юдеинът по буква е нарушител на закона, като го доказва по подобен начин от плодовете на опита: “Ти, който проповядваш да не крадат, крадеш ли? Ти, който се гнусиш от идолите, светотатствуваш ли?? (Рим. 2:21-22); и не изключва никого освен онези, които са юдеи по дух. Не можеш да се измъкнеш като кажеш: макар че са под грях, все пак най-добрата част в тях, тоест, разумът и волята, полага старания към добро. Защото ако старанието, което остава в тях е добро, твърдението на Павел, че те са под грях, е лъжливо. Когато споменава “юдеите и езичниците,” той включва всичко, което е в юдеите и езичниците – освен ако решиш да преобърнеш Павел наопаки и да направиш това, което е писал да означава следното: “плътта на всички юдеи и езичници, тоест, техните най-чудовищни страсти, са под грях.” Но гневът се разкрива от небето против тях, и ако не бъдат оправдани от Духа, той ще ги осъди, напълно и цялостно; което не би станало, ако тене бяха под грях, напълно и цялостно!
Нека видим как Павел доказва своя възглед от Святите Писания и дали “думите имат при Павел различен смисъл от обичайния”! “Както е писано,” казва той: “Няма праведен ни един, няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха, заедно се развратиха, няма кой да прави добро, няма ни един,” и т.н. (Рим. 3:10-12). Сега нека този, който може, да ми даде “удобно обяснение,” или да въведе “метафори,” или да твърди, че думите са неясни и двусмислени! Нека който смее, да защити “свободната воля” срещу тези обвинения и аз с радост ще отстъпя и ще се покая, и самият аз ще стана изповедник и защитник на “свободната воля”! Сигурно е, че тези думи се отнасят за всички хора, защото пророкът описва Бога като гледащ от небето на всички хора и прогласяващ тази присъда върху всички тях. Така го казва в Псалм 13: “Господ погледна от небесата на човешките деца задавиди има ли някой разумен, който да търси Бога. Всички се отбиха от пътя,” и т.н. (Пс. 14:2-3). За да не би юдеите да си помислят, че това не се отнася за тях, Павел ги посреща, като твърди, че това преди всичко се отнася за тях: “Знаем,” казва той, “че каквото казва законът, казва за ония, които са под закона” (ст. 19). Това има предвид той, когато казва: “Първо на юдеина, после и на езичника.” Сега чуваш ли, че всички човешки деца, всички, които са под закона, тоест, езичници, както и юдеи, са счетени пред Бога за неправедни, неразумни, нетърсещи Бога, нито един от тях; те всички се отклоняват от пътя и са развратени. И аз мисля, че сред човешките деца и сред онези, които са под закона, са изброени и “най-добрите и най-почтените,” които полагат старания за това, което е почтено и добро, с цялата сила на “свободната воля,” и с които Беседата се хвали, че имат познанието и семената на почтеността посадени в тях! (Или може би твърди,че това са ангелски деца?)
Как тогава онези, които не знаят за Бога и нито почитат, нито търсят Бога полагат старания към добро? Как имат сила, която е полезна за добро, когато всички те се отклоняват от доброто и са напълно извратени? Не знаем ли какво означава да не познаваш Бога, да не разбираш, да не търсиш Бога, да не се боиш от Бога, да се отклоняваш и да бъдеш извратен? Думите не са ли съвършено ясни? И не поучават ли, че всички хора не познават Бога и презират Бога, и нещо повече, отклоняват се, за да търсят зло, и са безполезни за доброто? Павел тук не говори за незнанието в търсенето на храна, или за пренебрежение към парите, а за незнание и презрение към религията и благочестието. И без съмнение това незнание и презрение не са вкоренени в плътта, в смисъл на нисши или висши страсти, а в най-висшата и най-превъзходна сила на човека, в която праведността, благочестието и познанието и преклонението пред Бога трябва да царуват – тоест, в разума и волята, а също и в самата сила на “свободната воля,” в самото семе на почтеността, най-превъзходното нещо в човека!
Къде си сега, добра ми Беседо? По-горе обеща, че веднага ще признаеш, че най-превъзходното нещо в човека е “плът” (тоест, нечестиво), ако това се докаже от Писанията! Тогава сега го признай, тъй като чуваш, че най-превъзходното нещо в човека е не само нечестиво, но и незнаещо за Бога, презиращо Бога, обърнато към злото и безполезно за доброто! Какво означава да бъде неправедно, освен че волята (която е една от най-превъзходните човешки части) е нечестива? Какво означава да не разбира Бога и доброто, освен че разумът (който е друга от най-превъзходните човешки части) не познава Бога и доброто, тоест, е сляп за познанието на благочестието? Какво означава отклонил се и развратил, освен че хората нямат сила за добро в никоя своя част, най-малко в техните превъзходни части, а само сила да вършат зло? Какво означава да нямат страх от Бога, освен че хората презират Бога с всички свои способности, и над всички това правят най-благородните им? А да презираш Бога означава да презираш всички Божии неща, Неговите думи, дела, закони, предписания и воля! И така, какво може да предложи разумът, което е правилно, когато той е така сляп и невежа? Какво добро може да избере волята, когато е така зла и развратена? Или, по-скоро, към какво може да се стреми волята, когато разумът не може да й предложи нищо освен тъмнината на своята слепота и невежество? Там, където разумът греши и волята се е отклонила, какво добро може човекът да се опитва и да прави?
Може би някой смел дух тук ще опита да се представи за софист и ще каже: макар волята да се е отклонила и разумът да не знае как да действува, все пак волята е способна да положи някакво старание, и разумът да придобие някакво познание, чрез собствената си сила; защото ние можем да правим много от това, което всъщност не правим; и, разбира се, това, което ни интересува, е степента на способност, а не нейното действие.[4]
Отговарям: Думите на пророка се отнасят и за действието, и за способността. Да кажем: човек не търси Бога, е същото като да кажем: човекът неможе да търси Бога, както можеш да разбереш от това: Ако в човека имаше способност или сила да желае добро, движението на Божественото всемогъщество не би позволило то да остане бездейно или да си почива, како обясних по-горе, и не би могло да не бъде подтикнато към действие при някои хора, или поне в някой отделен човек, и да бъде изявено в някакви действия. Но това не става; защото Бог гледа от небето и не вижда и един, който да се опитва да Го търси. Откъдето следва, че никъде не може да се намери тази сила да се опитва или намерение да Го търси; но вместо това всички хора се отклоняват. Нещо повече, ако не се приеме, че Павел говори за липса на способност, неговият аргумент няма смисъл; защото единствената цел на Павел е да направи благодатта необходима за всички хора, и ако те можеха да започнат нещо сами по себе си, не биха имали нужда от благодатта. Обаче, сега те имат нужда от благодатта, просто защото не могат да го направят. Така виждаш, че според условията на този текст “свободната воля” е напълно победена и на човека не му остава нищо добро или почтено; защото той е обявен за неправеден, непознаващ Бога, презиращ Бога, отклонил се и безполезен в Неговия поглед. И думите на пророка стоят здраво на мястото си, както и в цитата на Павел! Не е малко нещо да се каже за човека, че не познава Бога и Го презира; защото това е източникът на всяко нечестие, изворът на греха, да, адът на злото! Кое зло не се намира там, където има непознаване и презрение към Бога? Накратко, властта на Сатана над хората не би могла да бъде описана с по-малко, и въпреки това с по-верни думи от това да кажем, че хората не познават и презират Бога! Тук е неверието, непокорството, светотатството, богохулството против Бога, жестокостта и безмилостността към ближния, и себелюбието във всички Божии и човешки неща! Ето тук е твоята слава и способности на “свободната воля”!
След това Павел продължава, като отбелязва, че говори за всеки човек, и за най-добрите и превъзходни хора. Ето неговите думи: “за да се затворят устата на всекиго, и цял свят да се доведе под Божия съд; защото нито една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела от закона” (Рим. 3:19-20).
Как, кажи ми, ще се затвори всяка уста, ако ни е оставена сила, която ни дава някаква степен на способност? Някой тогава би могъл да каже на Бога: не евярно, че тук няма въобще нищо; има нещо, което не можеш да осъдиш, тъй като си му дал някаква степен на способност. Поне неговата уста няма да бъде затворена, нито ще подлежи на Твоя гняв. Защото ако силата на “свободната воля” е невредима и способна за ефективно действие, лъжа е да кажем, че целият свят е виновен и отговорен пред Бога. Тази сила не е малко нещо в една малка част от света, а е най-превъзходното нещо и най-универсалното; и нейната уста не може да бъде затворена! Ако трябваше и нейната уста да бъде затворена, тогава тя трябва да заеме своето място с “целия свят” като виновна и отговорна пред Бога. Но с какво право тя би могла да бъде наречена виновна, ако не е неправедна и нечестива, тоест, заслужаваща наказание и възмездие? Бих искал да видя “обяснението,” чрез което тази сила в човека може да бъде очистена от вината, която тежи върху целия свят пред Бога, или хитрината, с която тя може да бъде изключена от включване в “целия свят”! Думите на Павел: “Всички се отклониха, целият свят е виновен, няма праведен ни един,” са тежки удари и пронизващи гръмотевици; те наистина са това, което Еремия нарича “чукът, който троши скалата” (ср. Ер. 23:29). Те трошат не само всичко, което е в един човек, или в някой хора, или в някаква част от тях, но всичко, което е в целия свят, във всеки човек без изключение; така че целият свят да потрепери, да се убои и избяга при тези думи. Защото какви по-могъщи или по-ужасни думи може да има от тези: “целият свят е виновен, всички човешки деца са се отклонили и развратили; няма никой, който да се бои от Бога; няма ни един праведен; няма разумен; никой не търси Бога”? Въпреки това, такава е била и е твърдостта и безчувствената упоритост на нашите сърца, че не чуваме, нито усещаме силата на тези удари и гръмотевици, но пред всички тях превъзнасяме и прогласяваме “свободата воля” и нейните сили. Така наистина сме изпълнили думите от първата глава на Малахия: “Те ще съградят, но Аз ще съборя!” (ст. 4). Със същите величествени думи също е казано: “Ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела от закон” (Рим. 3:20). “Чрез дела от закон” е могъщ израз, както е: “целият свят,” и: “всички човешки деца.” Защото трябва да се отбележи, че Павел избягва да споменава имена и говори само за човешките дела, като в това възнамерява да включи всички хора и това, което е най-превъзходно в тях. Ако беше казал, юдейският народ, или фарисеите, или определени нечестиви хора не са оправдани, би изглеждало, че оставя настрана някои, които чрез силата на “свободната воля” и с помощта на закона не са напълно развратени. Но когато той осъжда самите дела от закона и ги прави нечестиви в Божия поглед, става ясно, че той осъжда всичко, което е могъщо в ревността си за делата по закон. И никой не е бил ревностен за делата по закон освен най-добрите и най-превъзходните хора, и то само с техните най-добри и най-превъзходни способности, тоест, техния разум и тяхната воля. Ако тогава онези, които са упражнявали себе си в делата на закона с най-висша ревност и старание а разума и волята, тоест, с цялата сила на “свободната воля,” и са имали помощта на закона като даден от Бога помощник, който да ги поучава и подтиква – ако и те са осъдени за нечестие, тъй като не са оправдани от това и са обявени за “плът” в Божия поглед, какво тогава остава в цялата човешка раса, което да не е “плът” и нечестиво? Защото всички, които са от делата на закона, са еднакво осъдени. Няма разлика дали са упражнявали себе си в закона с най-висша ревност, или с посредствена ревност, или с никаква ревност. Те всички биха могли да вършат само делата на закона; а делата на закона не оправдават; и ако не оправдават, те доказват, че онези, които ги вършат, са нечестиви и ги правят нечестиви; а нечестивите са виновни и заслужавата Божия гняв! Тези неща са толкова ясни, че никой не може да промълви и дума против тях.

(iii) Че делата, които оправдават, не са просто церемониални дела

Смисълът на Павел често се избягва и пренебрегва като се казва, че това, което той нарича “дела по закона,” са церемониални дела, които след смъртта на Христос носят смърт. Отговарям: Това е грешката на невежия Йеромий, чието учение, въпреки цялата усърдна съпротива на Августин, се разпространява по целия свят когато Бог се оттегля, и Сатана надделява, и така продължава и до днес; като в резултат е невъзможно Павел да бъде разбран, и познанието за Христос неизбежно бива затъмнено. Дори и да е нямало други грешки в Църквата, тази е била достатъчно мощна и разрушителна за да възпре благовестието. Освен ако няма намесена извънредна благодат, Йеромий заслужава ада, а не небето за това – толкова далеч съм от безочието да го канонизирам и да го нарека светия! Не е вярно, че тук Павел говори само за церемониалните дела; иначе, как неговият аргумент да докаже, че всички са неправедни и се нуждаят от благодат, би имал смисъл? Защото тогава някой би казал: Добре, ние не се оправдаваме чрез церемониални дела; но човек може да се оправдае чрез моралните дела на Декалога. Така че твоят силогизъм не доказва, че благодатта е необходима за всички хора. И в този случай колко полезна би била благодатта, ако ни избавя само от церемониалните дела, които са най-лесни от всичко и могат да бъдат измъкнати от нас чрез обикновен страх или себелюбие!
Нещо повече, погрешно е да кажем, че церемониалните дела са смъртоносни и незаконни след смъртта на Христос. Павел никога не е казвал това. Това, което той казва, е, че те не оправдават, или по никакъв начин не помагат на човека да се избави от нечестието в Божия поглед. Напълно съвместимо с това е, че човек може да ги върши без да прави нещо незаконно. Яденето и пиенето са дела, които не ни оправдават или препоръчват пред Бога, но този, който яде и пие, не върши нещо незаконно.
Тук има и още една грешка: Церемониалните дела са също така заповядани и задължителни в стария закон, както е и Декалогът; следователно, нито едното няма повече или по-малко сила от другото. Павел говори първо на юдеите, както казва в Рим. 1 (ст. 16); така че никой не трябва да се съмнява, че под “делата на закона” се има предвид целият закон. Всъщност, те не биха могли да бъдат наречени “делата на закона,” ако законът беше отменен или носещ смърт, защото един отменен закон вече не е закон, както Павел добре е знаел. Когато той говори за “делата на закона,” следователно, той говори не за закон, който е отменен, а за закон, който е в сила и има власт. Иначе той би могъл лесно да каже: “Самият закон сега е отменен!” – което би било откритото, ясно представяне на случая. Но нека да се позовем на самия Павел, като най-добър тълкувател на себе си. В Гал. 3 той казва: “Защото всички, които са от дела от закон, са под проклятие; защото е писано, Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на закона” (ст. 10). Павел тук набляга на същия въпрос както в Римляните, и съ същите думи; и ти виждаш, че когато той споменава за делата по закона, той говори за всички закони, които са писани в книгата на закона. Нещо повече – което е още по-забележително – Павел цитира Мойсей, когато той проклина онези, които не постоянствуват в закона, докато той самият обявява за проклети онези, които са от дела по закон; така той цитира текст с различен обсег от неговия изразен възглед, като първият е отрицателен, а вторият е утвърдителен. Обаче, той прави това, защото истинското положение в Божия поглед е, че онези, които са най-ревностни в делата на закона, са най-далеч от изпълнението на закона; защото те са без Духа, Който единствен изпълнява закона. Хората се опитват да го спазват от собствената си сила, но не могат да постигнат нищо. Така, и двете изявления са верни – това на Мойсей, че са проклети онези, които “не постоянствуват,” и това на Павел, че са проклети онези, които “са от дела по закон.” И двамата говорители изискват хората да имат Духа, без Когото делата по закона, колкото и много от тях да са извършени, не оправдават, както Павел казва; така че хората не постоянствуват във всичко, което е писано, както Мойсей казва.
С една дума: Павел напълно потвърждава това, което казвам, чрез своето разделение. Той разделя работниците по закона на две групи, такива, които работят по Духа, и такива, които работят по плът, като не оставя средно положение. Той казва: “ Чрез дела по закон никоя плът няма да се оправдае.” Какво означава това, освен че когато хората работят по закона без Духа, като самите те са плът, тоест, нечестиви и непознаващи Бога, техните дела не ги ползват нищо? В Гал. 3 той използва същото разделение, когато казва: “Чрез дела по закон ли получихте Духа, или чрез вяра в посланието?” (ст. 2). Отново, в Рим. 3 той казва: “А сега без закон се яви правдата от Бога”; и отново: “Заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (ст. 21, 28). От всички тези текстове е открито и ясно, че при Павел Духът е противопоставен на делата на закона, както и на всичко, което не е духовно, и на всички сили и качества на плътта. Така че е сигурно, че Павловият възглед тук съвпада с Христовото поучение в Йоана 3 (ст. 6), че всичко, което не е от Духа, е плът, колкото и благовидно, свято и превъзходно да е то, дори и най-славните дела на Божия закон, с каквато и сила да са извършени. Защото е нужен Христовият Дух, и без Него всички неща не са нищо друго освен основание за осъждение.
Нека да бъде ясно, тогава, че под “делата на закона” Павел има предвид не церемониалните дела, а всички дела на целия закон. След това нека също да бъде ясно, че всички дела по закон, извършени без Духа, са осъдени. Но силата на “свободната воля” (която е спорният въпрос), макар и без съмнение най-превъзходното нещо в човека, е без Духа. Най-превъзходното нещо, което може да се каже за един човек е, че той е “от дела по закон.” Но Павел не казва, “които са от грях, и от нечестие, противно на закона”; той казва, “които са от дела по закона” – тоест, най-добрите привърженици на закона, които освен и над силата на “свободната воля,” също са подпомогнати – тоест, поучавани и насърчавани – от самия закон. И така, ако “свободната воля,” когато е подпомогната от закона и заета със закона с цялата си сила, не ползва нищо и не успява да оправдае, но е оставена в нечестие в плътта, какво може тя да направи от себе си, без закона? “Чрез закона е познанието за греха,” казва Павел (Рим. 3:20). Тук той показва колко и до каква степен има полза от закона, като поучава, че сама по себе си “свободната воля” е толкова сляпа, че дори не знае какво е грехът, а има нужда от закона да я научи! И какво може да се опита един човек да направи, за да премахне греха, когато той дори не знае какво е грях? Със сигурност може да направи следното: да обърка това, което е грях, с това, което не е, и което не е грях с това, което е! Опитът ни осведомява достатъчно как светът, в лицето на онези, които той смята за за свои най-добри и най-ревностни поклонници на праведността и благочестието, мрази и преследва Божията праведност, проповядвана в благовестието, и я клевети като ерес, грях, и други оскърбителни имена, докато се перчи и предлага своите собствени дела и планове (които всъщност са грях и нечестие) като праведност и мъдрост. Следователно, с тези думи Павел затваря устата на “свободната воля,” поучавайки, че чрез закона се изявява грехът, тоест “свободната воля” не знае за своя грях; толкова далеч е той от това да позволи на каквато и да е сила да полага старания към добро.

(iv) Че законът е предназначен да води към Христос като дава познание за греха

И тук е решението на въпроса, който Беседата повтаря толкова чест в цялата книга: “ако не можем да направим нищо, какъв и смесълът на всички закони, предписания, заплахи и обещания?” Тук Павел дава отговора: “чрез закона е познанието за греха.” Неговият отговор на въпроса е много различен от човешките идеи или от идеите на “свободната воля.” Той не казва, че “свободната воля” се доказва чрез закона, нито че той сътрудничи за праведност; защото чрез закона идва не правдата, а познанието за греха. Това е плодът, действието, служението на закона; той е светлина за невежите и слепите; но светлина, която изявява болестта, греха, злото, смъртта, ада, и Божия гняв. Той не помага, нито освобождава от тези неща; задоволява се само да ги покаже. Когато един човек открие болестта на греха, той е обезсърчен и наскърбен; нещо повече, той е в отчаяние. Законът не му помага; още по-малко пък той може да изцели себе си. Нужна е друга светлина, за да изяви лекарството. Това е гласът на благовестието, който изявява Христос като Освободител от тези всички тези зли неща. Но нито разумът, нито “свободната воля” сочат към Него; как би могъл разумът да сочи към Него, когато самият той е тъмнина и се нуждае от светлината на закона, която да му изяви неговата собствена болест, която той не може да види чрез своята си светлина, и си мисли, че е в добро здраве?
Така е и в Галатяните, където се засяга същият въпрос. Павел пита: “Тогава, за какво е законът?” (3:19). Той не отговаря, както Беседата прави, че той доказва съществуването на “свободната воля,” а казва, че е бил “даден поради престъпленията, докато дойде потомъкът, на който беше дадено обещанието.” “Поради престъпленията,” казва той; не за да ги възпре, както бълнува Йеромий, защото Павел твърди, че премахването и възпирането на греховете чрез дара на праведността е било обещано на идещия потомък; а за да увеличи престъпленията, както казва в Рим. 5: “Законът дойде, за да се умножи прегрешението” (ст. 20). Не че грехове не се извършваха в изобилие без закона; но тогава те не бяха познати като престъпления и грехове с такъв ужасен смисъл, и най-големите и най-великите от тях бяха смятани за праведност! Докато греховете не са познати, няма място за изцеление и няма надежда за никого; защото грехове, които си мислят, че представляват здраве и нямат нужда от лекар, няма да устоят на ръката на лекуващия. Следователно законът е необходим, за да дава познание за греха, за да може горделивият човек, който мисли, че е здрав, да бъде смирен чрез изявяването на неговото голямо нечестие, и да въздиша и да търси благодатта, която е поставена в Христос.
Така погледни колко просто е изречението: “Чрез закона е познанието за греха.” Дори само този текст има достатъчно сила за да разстрои и победи “свободната воля.” Защото ако е вярно, че сама по себе си “свободната воля” не знае какво е зло и грях, както апостолът казва тук и в Рим. 7 (“Не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казал, Не пожелавай” [ст. 7, 8]), как може тя да знае какво е правда и добро? И ако тя не познава правдата, как може да се старае да я постигне? Ние не познаваме греха, в който сме родени, в който живеем, движим се, съществуваме, и който, нещо повече, живее, движи се и царува в нас; как тогава ще познаваме онази правда, която царува извън нас в небето? Думите на Павел правят тази нещастна “свободна воля” напълно и изцяло несъществуваща!

(v) Рим. 3:21-26: учението за спасение чрез вяра в Христос отрича “свободната воля”

Така, сега Павел прогласява с пълна увереност и власт: “А сега без закона се яви правдата от Бога, за която свидетелствуват законът и пророците, тоест, правдата от Бога чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата доброта се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра,” и т.н. (Рим. 3:21-25). Тук Павел отправя самите гръмотевици против “свободната воля.” Първо: “Правдата от Бога без закон,” казва той, “се изяви.” Той разграничава Божията правда от правдата по закон; правдата от вяра идва по благодат, без закон. Неговият израз “без закон” може да означава само, че християнската правда съществува без делата на закона, като делата на закона не струват и не действуват нищо за нейното постигане. Затова, малко по-долу, той казва: “Заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (ст. 28). По-рано той казва: “Чрез дела по закон нито една твар няма да се оправдае пред Него” (ст. 20). От всичко това е много ясно, че старанието и усилията на “свободната воля” са просто нищо; защото ако Божията правда съществува без закон и без делата на закона, колко повече тя би съществувала и без “свободна воля”? Защото върховната грижа на “свободната воля” е да се упражнява в морална праведност, в делата на същия този закон, който “подпомага” нейната слепота и безсилие. Но тази дума “без” отменя и морално добрите дела, и моралната праведност, и подготовката за благодатта. Представи си каквато и да е сила, за която смяташ, че принадлежи на “свободната воля,” и Павел все още ще стои твърдо и ще казва: “Божията правда съществува без нея!” И макар че аз трябва да допусна, че “свободната воля” чрез своите старания може да напредне в някаква посока, а именно, в посоката на добрите дела, или праведността на гражданското или моралното право, все пак тя не напредва към Божията праведност, нито Бог смята нейните усилия за достойни в някакво отношение да спечелят Неговата правда; защото Той казва, че Неговата правда е без закон. И ако “свободната воля” не напредва към Божията праведност, какво ще спечели тя, дори ако чрез своите дела и старания напредне към ангелска святост – ако това е възможно? Не мисля, че тук има някакви неясни и двусмислени думи, нито че остава някакво място за някакви метафори. Павел ясно разграничава двете правди, приписвайки едната на закона, а другата на благодатта; и заявява, че втората се дава без първата и без нейните дела, а първата без втората не оправдава и не ползва за нищо. Бих искал да видя как “свободната воля” може да устои и да бъде защитавана срещу тези текстове!
Друга гръмотевица е твърдението на Павел, че Божията правда се изявява и действува “за всички и на всички, които вярват” в Христос, и че “няма разлика.” Тук отново с най-ясни думи той разделя цялата човешка раса на две. На вярващите той дава Божията правда; на невярващите я отрича. Така, никой не е толкова глупав, че да се съмнява, че силата и старанието на “свободната воля” са нещо различно от вяра в Исус Христос! Но Павел отрича, че нещо различно от тази вяра е праведно пред Бога. И ако то не е праведно пред Бога, то трябва да е грях; защото при Бога не остава нищо междинно[5] между праведността и греха, което да е неутрално, бивайки нито правда, нито грях. Иначе целият аргумент на Павел би бил напълно безсилен, защото неговата начална точка е именно това разделение – всичко, което се върши и прави сред хората, е или правда, или грях пред Бога: правда, ако е с вяра; грях, ако вярата липсва. Наистина, сред хората има действия, в които хората, които не дължат нищо един на друг и не си причиняват нищо един на друг, се наричат “междинни” и “неутрални.” Но нечестивият съгрешава против Бога, независимо дали яде, пие, или каквото и да прави, защото злоупотребява с Божието създание със своето нечестие и постоянна неблагодарност, и нито в един момент не отдава от сърцето си слава на Бога.
Това изречение също е един могъщ гръм: “Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога: защото няма разлика.” Кажи ми, кое може да е по-ясно? Покажи ми човек, който действува чрез “свободната воля,” и ми кажи дали греши в своите старания. Ако не съгрешава, защо Павел не го изключва? Със сигурност, когато той казва “всички,” това не изключва никого, на никое място, по никое време, с никакво дело и никакво усилие? Така че ако изключиш някого поради каквото и да е намерение или дело, ти правиш Павел лъжец; защото във всичко, което Павел говори, той включва този човек, който работи и се старае чрез “свободна воля,” сред “всичките,” когато би трябвало да отдели този човек и да не го брои сред грешниците с такъв замах!
Неговото изречение, че всички са “са без Божията слава,” поучава същата истина. Тук можеш да разбираш “Божията слава” по два начина, активно и пасивно. Това е обичаят на Павел в еврейските изрази, които той често използва. Активно, “Божията слава” е това, с което Той се прославя в нас; пасивно, това е чрез което ние се прославяме в Бога. На мен ми изглежда, че тук този израз трябва да се разбира пасивно; точно както “Христовата вяра,” което би означавало “вярата, която Христос има,” означава, според еврейската идиома, “вярата, която имаме в Христос,” и “Божията правда,” което би означавало правда, която Бог има, означава, според еврейската идиома, правда, която имаме от Бога и в Божия поглед. Подобно, ние разбираме “Божията слава” не в латинския, а в еврейския смисъл, като славата, която имаме в Бога и пред Бога; която би могла да бъде наречена нашата слава в Бога.
И така, който се прославя в Бога е този, който знае със сигурност, че Бог гледа на него благоразположено и благоволява да да го приема добронамерено, така че това, което той прави, е угодно в Божия поглед, а което не е угодно на Бога, се понася и прощава. Ако, тогава, старанието и усилието на “свободната воля” не е грях, а е добро в Божия поглед, тя със сигурност може да се прославя, и в своето прославяне може уверено да каже: това е угодно на Бога, Бог гледа благоразположено на това, това Бог благоволява да приеме, или във всеки случай Той го търпи и оправдава. Това е славата на онези, които имат вяра в Бога. На онези, които са без тази вяра, остава позор, а не слава, в Божието присъствие. Но Павел тук казва, че хората са напълно лишени от тази слава. И опитът показва, че те са. Попитай всички, които се стараят със “свободна воля” по целия свят, и ако можеш да ми покажеш един, който, сериозно и от сърцето си, може да каже за някое от своите усилия или старания: “Знам, че това е угодно на Бога,” ще призная поражението си и ще ти предам палмовата клонка на победителя. Но аз знам, че такъв не може да се намери. И ако тази слава липсва, така че човешката съвест да не може да каже с пълна увереност: “това е угодно на Бога,” тогава е сигурно, че той не е угоден на Бога! Защото каквото той вярва, това е; той не вярва, че със сигурност е угоден на Бога, но е необходимо да го вярва; защото това е именно грехът на неверието, да се съмняваш в Божието благоразположение, тъй като Бог иска Неговото благоразположение да бъде повярвано отвътре с най-пълната увереност на вярата. Така аз доказвам, според свидетелството на съвестта на хората, че “свободната воля,” като е без Божията слава, е, с цялата си сила, усилия и старания, непрекъснато виновна за греха на неверието.

(vi) Че пелагианското учение за заслугите е по-малко порочно от това на схоластиците и Еразъм

И какво биха казали пазителите на “свободната воля” на това, което следва: “се оправдават даром чрез Неговата благодат”? Какво означава “даром”? Какво означава “чрез Неговата благодат”? Как старанието и заслугите се съгласуват с дадената даром правда? Може би тук те ще кажат, че приписват на “свободната воля” колкото е възможно по-малко, и в никакъв случай достатъчни заслуги.[6] Но това са празни думи; защото това, което се търси чрез “свободната воля,” е, че заслугите имат своето си място. Самата Беседа навсякъде спори и увещава по този начин: “Ако няма свобода на волята, какво място остава за заслуги? Ако няма място за заслуги, какво място остава за награда? На кого ще бъде приписана наградата, ако човек се оправдава без заслуги?” Тук Павел дава отговора – въобще няма такова нещо като заслуги, а всички, които биват оправдани, са оправдани даром, и това не се приписва на нищо друго освен на Божията благодат и когато се дава правдата, тогава с нея се дават царството и вечният живот. Сега къде е твоето старание? А усилията ти? А добрите ти дела? А заслугите на “свободната воля”? Каква полза има от тях? Не можеш да се позоваваш на неяснота и двусмислие; въпросът и думите са възможно най-ясни и прости. Дори и да допуснем, че твоите приятели приписват на “свободната воля” “възможно най-малко,” въпреки това те ни поучават, че чрез това малко ние можем да постигнем правда и благодат: и решават проблема с това защо Бог оправдава един и отхвърля друг просто като предварително въвеждат “свободната воля,” и казват: “Единият се старае, а другият не; и Бог зачита единия заради неговото старание, и презира другия; и би бил несправедлив, ако правеше нещо друго!” Макар че в това, което казват и пишат те изповядват, че не свързват благодатта с достатъчни заслуги, нито наричат въпросните заслуги “достатъчни,” те само се опитват да ни заблуждават с думи, защото въпреки всичко поддържат тази теза. Може ли да ги извини това, че те не я наричат достатъчна заслуга, когато те й приписват всичко, което спада към достатъчните заслуги, като казват, че онзи, който се старае, намира благодат в Божия поглед, докато който не се старае, не я намира? Това не е ясно описание на достатъчна заслуга? Така не правят ли Бога да гледа на дела, заслуги и лица, когато казват, че човек е без благодат поради свои грешки, тъй като не се старае, докато друг, понеже се старае, получава благодат, която не би получил, ако не се стараеше? Ако това не е достатъчна заслуга, бих искал да знам какво може да бъде достатъчната заслуга! Така можеш да си играеш с всяка дума; можеш да кажеш: “Това всъщност не е достатъчна заслуга, но има същото действие като достатъчната заслуга”; “трънът не е лошо дърво, но има точно същото действие като лошото дърво”; “смокинята не е добро дърво, но има точно същото действие като лошото дърво”; “Беседата всъщност не е нечестива, но говори и върши точно това, което и нечестивите правят”!
Пазителите на “свободната воля” са нагледен пример за поговорката: “избягал от тигана, но паднал в огъня.”[7] В своята ревност да не се съгласят с пелагианците, те започват да отричат достатъчните заслуги, и със самата форма на своето отричане ги затвърждават още повече! Със слово и перо те ги отричат, но в действителност, в своите сърца, те ги утвърждават, и са дори по-зле от пелагианците поне в две отношения. На първо място, пелагианците изповядват и твърдят достатъчните заслуги пряко, откровено и честно, наричайки бялото бяло и черното черно,[8] и поучавайки това, което те наистина вярват. Но нашите приятели тук, които поддържат и поучават същия възглед, се опитват да ни заблудят с лъжливи думи и лъжливи външности, представяйки се, че не са съгласни с пелагианците, когато всъщност няма нищо, което да ги различава от тях! “Ако погледнеш нашите претенции, ние изглеждаме като най-яростни врагове на пелагианците; но ако гледаш на фактите и на сърцата ни, ние сме пребоядисани пелагианци.” След това, на второ място, това тяхно лицемерие довежда до това да оценяват и да се опитват да закупят Божията благодат на много по-ниска цена от пелагианците. Последните твърдят, че не чрез нещо слабо в нас ние придобиваме благодат, а чрез усилия и дела, които са цялостни, пълни, съвършени, много и могъщи; но нашите приятели тук ни казват, че ние заслужаваме благодат с нещо много малко, почти нищо.
И така, ако има някаква грешка, онези, които казват, че Божията благодат се оценява високо и струва скъпо и много, грешат по-малко срамно и нахално от тези, които поучават, че нейната цена е дреболия и я оценяват евтино и пренебрежително. Павел, обаче, разбива и двете грешки едновременно с една дума, като казва, че всички се оправдават даром, без закон и без делата на закона. Твърдението, че оправданието е даром за всичси, които са оправдани, не оставя никого да работи, заслужава или да подготвя себе си, и не оставя никакво дело, което да носи в себе си съответствуваща или достатъчна благодат. С едно хвърляне на своя гръм Павел разтърсва и пелагианците с тяхната пълна заслуга и софистите с тяхната малка заслуга. Безплатното оправдание не ти позволява да поставяш хората да работят за него, защото безплатният дар и подготовката чрез дела са явно несъвместими. Нещо повече, оправданието по благодат не ти позволява да зачиташ достойнството на кой да е човек, както Павел казва по-долу в единадесетата глава: “Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат” (ст. 6). Така също той казва в четвъртата глава: “А на този, който върши дела, наградата не му се счита като от благодат, а като от задължение” (ст. 4). И така, моят добър Павел, страшилището за “свободната воля,” остава непобеден! Той побеждава две армии с една единствена дума! Защото ако сме оправдани без дела, всички дела са осъдени, били те малки или големи; Павел не изключва никого, но безпристрастно атакува всички.
Сега виж колко заспали са всичките ни противници и колко малко помага на човек да разчита на древните бащи, с цялата им известност в продължение на векове! Не са ли били те всички еднакво слепи, да, и невнимателни, за най-ясните и най-откровените думи на Павел? Кажи ми, ако думите на Павел тук не са ясни и открити, какво по-ясно и открито може да се каже за благодатта срещу “свободната воля”? Той издига благодатта срещу “свободната воля” с категорични думи:[9] използвайки най-ясните и прости думи, той казва, че ние сме оправдани даром, и че благодатта не е благодат, ако е спечелена с дела. С най-голяма яснота той изключва всички дела от въпроса за оправданието и така установява само благодатта и оправданието, което е дадено даром. Но и в тази светлина ние търсим тъмнината, и тъй като не можем да отдадем сами на себе си велика почит, всъщност, цялата почит, за оправданието, опитваме се да си отдадем поне малко почит – единствено за да можем да спечелим убеждението, че оправданието чрез Божията благодат не е даром и не е без дела! Като че ли Павловото отрицание, че кое да е от нашите велики дела допринася за нашето оправдание не е много повече отрицание, че и малките ни дела не допринасят! Особено когато той полага, че сме оправдани само по Божията благодат, без никакви дела – всъщност, бе закона, в който са включени всички дела, големи, малки, цялостно или условно заслужаващи. Сега ела и се хвали с авторитета на древните и уповавай на това, което те са казали – сега, когато виждаш, че те всички са пренебрегнали върховно ясното и открито поучение на Павел! Те са избягали от тази утринна звезда, да, от това слънце, като че ли техният живот е зависел от това да избягат; защото са били хванати от своите си плътски идеи и са смятали за абсурдно, че не трябва да бъде оставено никакво място за заслуги.

(vii) Рим. 4:2-3: пълната неприложимост на делата в праведността на човека пред Бога

Нека цитираме примера, който Павел цитира, този за Авраам. Той казва: “Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва Писанието? Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда” (Рим. 4:2-3). Моля те, тук също обърни внимание на Павловото разделение, когато той описва двойната праведност на Авраам. Едната е от дела; тоест, граждански и морални. Но Павел казва, че това не оправда Авраам в Божия поглед, макар че го правеше праведен в очите на хората. Той имаше слава пред хората поради тази праведност, но все пак беше без Божията слава. Никой не може да каже, че това, което се осъжда тук, са делата по закона, или церемониалните дела, защото Авраам живя много години преди закона. Павел просто говори за делата на Авраам, и то за най-добрите му дела; защото би било абсурдно да спорим дали човек се оправдава от зли дела. Така, ако Авраам не е праведен от никое от своите дела, така че, ако не облече друга правда (тази от вяра), той и всички негови дела са оставени под силата на нечестието, очевидно е, че никой човек не може да направи никаква стъпка към правдата чрез своите си дела; и е още по-очевидно, че никои дела, усилия или старания на “свободната воля” не ползват пред Бога, но са осъдени като нечестиви, неправедни и зли. Защото ак осамият човек не е праведен, не са праведни и неговите дела и старания; и ако те не са праведни, те заслужават осъждение и гняв.
Другата правда е тази от вяра и се състои не в някакви дела, а в благодатното благоразположение и вмняване от страна на Бога. Виж как Павел набляга на думата “вмени”; как настоява на нея и я повтаря и подчертава. “На този, който се труди,” казва той, “наградата се вменява не по благодат, а по задължение. Но за този, който не върши дела, а вярва в Онзи, който оправдава нечестивия, неговата вяра се вменява за правда,” според намерението на Божията благодат. Тогава той цитира Давид, който казва същото относно вменяването на благодат. “Благословен оня човек, на когото Господ не вменява грях,” и т.н. (ст. 4ff.). Той повтаря думата “вменявам” в тази глава около десет пъти.
Накратко, Павел противопоставя “който върши дела” на “който не върши дела” и не оставя нищо по средата между тях. Той заявява, че на онзи, който върши дела, не се вменява правда, а се вменява на онзи, който не върши, ако само вярва. Няма начин, по който “свободната воля,” със своите усилия и старания, да може да се извърти или да избяга; тя трябва или да бъде причислена при “който върши дела,” или при “който не върши дела.” Ако е с “който върши дела,” чуваш как Павел казва, че не й и се вменява благодат. Ако е с “който не върши дела, а вярва” в Бога, вменява й се правда. Но тогава това няма да бъде силата на “свободната воля,” а ново създание чрез вяра. И ако правдата не се вменява на “който върши дела,” става ясно, че неговите дела не са друго освен грехове, зли и нечестиви в Божия поглед.
Никой дързък софист не може тук да възрази, че, макар човекът да е зъл, неговите дела няма защо да са зли. Защото Павел не определя само “човека,” а “който върши дела,” като неговото намерение е да заяви с най-ясни думи, че действителните дела и усилия на човека са осъдени, независимо какви са и под какво име и външен вид се явяват. Той говори за добрите дела, защото спори за оправдание и заслуги. И когато говори за “който върши дела,” той говори цялостно за всички, които вършат дела и за всички дела, които те вършат, но особено за техните добри и почтени дела. Иначе неговото разделение между “който върши дела” и “който не върши дела” не би имало смисъл.

(viii) За други аргументи против “свободната воля,” непосочени тук

Аз тук подминавам аргументи с голяма сила, извлечени от смисъла на благодатта, от обещанието, от силата на закона, от първоначалния грях, и от Божия избор; всеки от които сам по себе си може напълно да победи “свободната воля,” както следва:
Ако източникът на благодатта е предопределящото Божие намерение, тогава тя идва по неизбежност, а не от какво да е усилие или старание от наша страна, както показах по-горе.
Също: Ако Бог е обещал благодат преди закона, както Павел твърди тук и в Галатяни, тогава тя не идва чрез дела или по закон, иначе обещанието би било нищожно; и вярата също (чрез която Авраам беше оправдан преди законът да бъде даден) би била нищожна, ако имаше полза от делата.
Също: Тъй като законът е силата на греха, като го показва, но не го премахва, той прави съвестта виновна пред Бога и заплашва с гняв. Това е идеята на Павел, когато казва: “законът докарва гняв” (Рим. 4:15). Как тогава правдата може да се постигне чрез закон? И ако не получаваме никаква помощ от закона, как можем да получим помощ само от силата на нашата воля?
Също: Тъй като от едно единствено нарушение на един човек, Адам, ние всички сме под грях и осъждение, как можем да протегнем ръката си към нещо, което не е грешно и осъдително? Когато казва “всички,” той не изключва никого; нито силата на “свободната воля,” нито кой да е, който върши дела, независимо от това, че върши дела или се старае; по неизбежност той е включен с останалите във “всички.” Нито пък ние грешим или сме осъдени по причина на единственото нарушение на Адам, ако това нарушение не е наше собствено; кой би бил осъден за чуждо престъпление, особено в Божия поглед? Но това престъпление става наше; не по подражание, нито с някакво действие от наша страна (защото тогава то не би било престъпление само на Адам, защото ще сме го извършили ние, не Адам), но то става наше по рождение. (Трябва, обаче, да разгледаме това на друго място.) Тогава, първоначалният грях не позволява на “свободната воля” въобще никаква сила освен да греши и да си навлича осъждение.
Повтарям, аз подминавам тези аргументи; и защото са толкова ясни и могащи, и също защото казах по нещо за всеки от тях по-горе. Ако наистина искам да прегледам всички текстове само на Павел, които отхвърлят “свободната воля,” не бих могъл да направя нищо друго, освен да напиша един подробен коментар на всички негови писания, показвайки, че прехвалената сила на “свободната воля” се опровергава от почти всяка негова дума – както вече направих с тези трета и четвърта глава от Римляните. Избрах да се занимая специално с тях, защото исках да покажа заспалостта на всички онези твои приятели, кото така четат Павел, че последните неща, които те виждат в тези съвършено ясни текстове, са могъщите аргументи против “свободната воля,” които споменах; и също исках да изложа глупостта на тяхното упование в авторитета и писанията на древните учени, и да ги оставя да обмислят каква сила биха имали гореспоменатите ясни аргументи, ако бъдат разглеждани внимателно и разумно.

(ix) За убедителността на Павел против “свободната воля”

Говорейки за себе си, аз съм изумен, че, когато Павел така често използва тези изчерпателни понятия, “всички,” “никой,” “никак,” “никога,” “без,” както в: “всички се отклониха, няма никой праведен, никой, който да върши добро, ни един”; “всички са грешни, осъдени поради греха на един”; “оправдани сме чрез вяра без закон, без дела” (така че който променя езика на Павел, не може да увеличи яснотата и откритостта на неговата реч) – удивен, съм, повтарям, как е възможно, че при тези изчерпателни понятия и твърдения, други, които са противоложни, дори противоречащи на тях, са придобили популярност, както: “Някои не са се отклонили, не са неправедни, не са зли, не са грешни, не са осъдени; има нещо в човека, което е добро и се стреми към доброто”; като че ли този, който се стреми към доброто, който и да е той, не е включен в понятията: “всички,” “никой” и “никак”! Лично аз не мога да намеря нищо, дори да искам, което да приведа в отговор срещу Павел, но бих бил принуден да включа силата на моята “свободна воля” и нейните старания с нея сред “всички” и “никой,” за които Павел говори – освен ако трябва да въвеждаме нова граматика и нов начин на говорене! Ако Павел беше използвал такъв израз поне веднъж или поне на едно място, би било приемливо да подозираме някаква метафора и да изолираме и да прецедим думите една по една. Но в този случай той използва такива изрази непрекъснато, и в изявителни, и в отрицателни изречения, и навсякъде изразява възгледите си с категорични твърдения и цялостен контраст; така че не само естествената сила на думите и действителния поток на речта, но също и това, което е преди и след думите, целият заобикалящ ги контекст, и обхватът и съдържанието на целия аргумент, се обединяват за да докажат какъв е смисълът: Павел възнамелява да каже, че без вяра в Христос няма нищо освен грях и осъждение.
Обещах по такъв начин да опровергая “свободната воля,” че никой от моите противници да не може да противостои, и мисля, че го направих; дори ако те не признават себе си победени и не са дошли до моя възглед, или не са замълчали. В края на краищата, не е в моята сила да постигна това; това е дар от Божия Дух.

(x) Рим. 8:5: състоянието на човека без Духа

Преди да чуем евангелист Йоан, нека да добавя едно завършващо свидетелство от Павел (и ако това не е достатъчно, готов съм да наредя цялото учение на Павел против “свободната воля” чрез подробен коментар върху всичко, което той пише!). В Рим. 8, разделяйки човешката раса на две, “плът” и “дух,” както Христос прав в Йоана 3 (ст. 6), той казва: “Които са плътски, копнеят за плътското; а тия, които са духавни, за духовното” (ст. 5). Ясно е, че Павел тук нарича “плътски” всички, които не са “духовни,” както от противопоставянето на “дух” и “плът” в самото разделение, и от последващите думи на самия Павел: “Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов” (ст. 9). Какво означава: “Вие не сте плътски, ако Духът е във вас,” но онези, които нямат Духа, неизбежно са от плътта? И който не е Христов, на кого друг принадлежи, ако не на Сатана? Тогава е вярно, че онези, които нямат Духа, са в плътта, и са под Сатана.
Сега нека да видим какво Павел мисли за старанието и силата на “свободната воля” в плътските хора. “Които са в плът не могат да угодят на Бога.” Също: “Копнежът на плътта е смърт.” И отново: “Плътският ум е враждебен на Бога.” И още веднъж: “Не се покорява на Божия закон, нито пък може” (ст. 5-8). Нека пазителят на “свободната воля” да отговори на следния въпрос: Как могат да се полагат старания към добро от това, което е смърт, и не е угодно на Бога, и е враждебно на Бога, и не се покорява на Бога, и не може да Му се покорява? Павел нямаше предвид, че плътският ум е мъртъв, и е във вражда против Бога, а че самият той е смърт и вражда, които не е възможно да бъдат покорни на Божия закон или да угодят на Бога; както казва малко преди това (“Понеже това, което беше невазможно за закона, поради това, че бе отслабнал чрез плътта,” и т.н. [ст. 3]).
Аз също знам за приумицата на Ориген за “тройната привъзраност,” едната наречена “плът,” втората “душа” и третата “дух,” като душата е между другите две и е способна да се обърне или към плътта, или към духа. Но това са само негови фантазии; той ги разказва, но не ги доказва. Павел тук нарича всичко, което е без Духа, “плът,” както вече показах. Следователно, най-висшите добродетели на най-добрите хора са “в плътта”; тоест, те са мъртви, и са във вражда против Бога, не са покорни на Божия закон, нито пък могат, и не са угодни на Бога. Павел не казва само, че те не се покоряват, но също че те не могат да се покоряват. Така казва и Христос в Мат. 7: “Доброто дърво не може да ражда лоши плодове” (ст. 18). И в Мат. 12: “Как можете да говорите добро, като сте зли?” (ст. 34). Тук виждаш, че не само говорим зло, но също и не можем да говорим добро. И макар че на друго място Той казва, че ние, макар и зли, знаем да даваме добри неща на своите деца (ср. Мат. 7:11), все пак Той отрича, че правим нещо добро, дори като даваме добри неща, защото добрите неща, които даваме, са Божии създания, а ние, като сме зли, не можем да даваме тези добри неща по добър начин. Той отправя това слово към всички хора, дори към Своите ученици. Така че тези две твърдения на Павел, че “праведният живее чрез вяра” (Рим. 1:17), и че “което не е от вяра, е грях” (Рим. 14:23), остава потвърдено. Второто следва от първото; защото ако сме оправдани само чрез вяра, очевидно е, че онези, които са без вяра, още не са оправдани; а онези, които още не са оправдани, са грешници; а грешниците са зли дървета и могат да само да грешат и да раждат лоши плодове. Следователно, “свободната воля” не е нищо друго освен роб на греха, смъртта и Сатана, и не прави нищо друго, нито може да прави или да се опитва да прави, освен зло!

(xi) Рим.10:20; 9:30-31: спасението по благодат не предполага предварително старание

Добави към това примера от Исая, цитиран в десетата глава на Римляни: “Намерен бях от ония, които не Ме търсеха; изявих се на тези, които не питаха за Мен” (ст. 20; Ис. 65:1). Павел казва това за езичниците – че им е било дадено да чуят и да познаят Христос, когато преди това те не са можели дори да помислят за Него, още по-малко да Го търсят или да се приготвят за Него чрез силата на “свободната воля.” От този пример е достатъчно ясно, че благодатта идва така даром, че не се предшествува от никаква мисъл за нея, и определено от никакво старание или желание за нея. И вземи случая с Павел, когато още беше Савел – какво направи той с цялата сила на своята “свободна воля”? Определено, ако се отчита състоянието на ума ми, сърцето му е било насочено към това, което е най-добро и най-висше. Но виж старанието, чрез което той намери благодат! Не само че не търсеше благодат, но дори я получи чрез своята бясна ярост против нея!
От друга страна, Павел казва за юдеите в глава 9: “Езичниците, които не търсеха правда, получиха правда, и то правда, която е чрез вяра; а Израел, който търсеше закон за правда, не стигна до такъв закон” (ст. 30-31). Каква дума би могъл да произнесе против това кой да е защитник на “свободната воля”? Езичниците, когато са пълни с нечестие и всякакви пороци, получават даром правда по Божията милост; юдеите, които следват правдата с най-голямо усилие и старание, го правят напразно. Това не е ли същото като да кажем, че старанията на “свободната воля” към най-висшето са напразни, и че чрез тях тя по-скоро става по-зле и бива отнесена назад? Никой нем оже да каже, че усилията на юдеите не са били полагани с най-висшата сила на “свободната воля.” Самият Павел свидетелствува за тях в десетата глава, че “имат ревност за Бога, но не е според пълното знание” (ст. 2). Така че нищо, което се приписва на “свободната воля,” не е липсвало на юдеите; и въпреки това не се е получило нищо – всъщност, получило се е обратното на това, което те са търсели! При езичниците не е присъствувало нищо от това, което се приписва на “свободната воля”; но те придобиват Божията правда. Какво е това, ако не е положително доказателство, чрез много ясния пример на двата народа и чрез много ясното свидетелство на Павел, че благодатта се дава на незаслужаващите и на крайно недостойните, и не се придобива от никое от усилията, старанията или делата, малки или големи, на дори най-добрите и най-почтените хора, които търсят и преследват правдата с пламтяща ревност?

(xii) Йоана 1:5, 10-13, 16: спасението за грешния свят е по Христовата благодат само чрез вяра

Сега нека да дойдем при Йоан, който също е красноречив и могъщ бич за “свободната воля.”
Още в самото начало той приписва на “свободната воля” такава слепота, че тя дори не вижда светлината на истината, толкова далеч е от това да се стреми към нея. Той казва: “Светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схвана” (Йоана 1:5). И веднага след това: “Той беше в света и светът Го не позна. При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха” (ст. 10-11). Какво, според теб, има предвид той под “света”? Ще изключиш ли някой човек от това понятие, освен онзи, който е новороден от Святия Дух? Използването на това понятие, “света,” е характерно за този апостол; и с него той просто означава цялата човешка раса. Така че каквото той казва за “света,” трябва да се разбира за “свободната воля,” като най-превъзходното нещо в човека. Тогава, според този апостол, “светът” не познава светлината на истината; “светът” мрази Христос и които са Негови; “светът” нито познава, нито вижда Святия Дух; целият “свят” е в нечестие; всичко, което е в “света,” е похотта на плътта и пожеланието на очите, и гордостта на живота. “Не обичайте света.” “Ако сте от света,” казва Христос, “светът не може да ви мрази, но Мен намрази, защото свидетелствувам, че делата му са зли” (ср. Йоана 15:19; 14:17; 1 Йоана 5:19; 2:16; 2:15; Йоана 8:23; 7:7). Всички тези и много подобни текстове са прогласяване на това какво е “свободната воля” – главната част на “света,” управляваща под заповедите на Сатана! Самият Йоан говори за “света” в антитеза, така че “светът” означава всичко, което не е взето от света, за да бъде под Духа. Така Христос казва на Своите апостоли: “Аз ви взех от света и ви избрах,” и т.н. (Йоана 15:19). И така, ако в света имаше някой, който да се старае към добро чрез силата на “свободната воля” (както би трябвало да бъде, ако “свободната воля” имаше някаква сила), тогава, от уважение към такива хора, Йоан трябваше да промени своето твърдение, така че с обобщенията си да не въвлича и тях в злите дела, в които обвинява света. Но той не прави това; от което е ясно, че той прави “свободната воля” виновна за всичко, в което светът бива обвиняван. И неговата логика е, че светът прави всичко чрез силата на “свободната воля,” тоест, с волята си и разума си, неговите най-превъзходни части.
Той продължава: “А на ония, които Го приеха, даде сила да станат Божии деца, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско желание, нито от човешка воля, а от Бога” (1:12-13). С това цялостно разделение той отхвърля от Христовото царство “кръвта,” “плътското желание” и “човешката воля.” “Кръвта,” мисля, че означава юдеите; тоест, онези, които очакваха да бъдат деца на царството защото са деца на Авраам и на бащите, и така се хвалеха в “кръвта” си. “Плътското желание” разбирам като усилията, които хората полагат в делата на закона; защото “плът” тук означава плътски хора без Духа, които определено са обзети от воля и старание, но които, тъй като Духът не е в тях, ги имат само в плътския им вид. “Човешката воля” разбирам в общия смисъл, за усилията на всички хора, тоест народите, или на всеки човек, било то в закона или без закон. Така че смисълът е: Божиите синове стават такива не с плътско раждане, нито с ревност за закона, нито с каквото и да било друго човешко усилие но само когато са родени от Бога. И така, ако те не са родени от плътта, нито са обучени по закона, нито са приготвени с човешки усилия, но са новородени от Бога, очевидно е, че “свободната воля” не ползва нищо тук. “Човек,” според мен, се използва тук в еврейския смисъл, да означава “всеки човек,” или “всички хора,” точно както “плът” се използва като контраст да означава “хората без Духа.” “Воля,” според мен, се използва за да означи най-висшата сила в човека – тоест, главната част, “свободната воля.” Но дори ако предположим, че не съм улучил точното значение на отделните думи, естеството на въпроса все още остава съвършено ясно – че Йоан чрез това разделение отхвърля всичко, което не е “родено от Бога”; което, както той самият обяснява, е нещо, което произтича от “вяра в Неговото име.” “Човешката воля,” или “свободната воля,” която нито е новорождение от Бога, нито е още вяра, следователно е неизбежно включена в това отхвърляне. Ако “свободната воля” можеше да ползва за нещо, Йоан не трябваше да отхвърля “човешката воля,” нито трябваше да отвлича хората от нея и да ги насочва само към вярата и новорождението, за да не би думите от Ис. 5 да се обърнат против него: “Горко на ония, които наричат доброто зло!” (ст. 20). Но в този случай, като виждаш, че той отхвърля заедно и “кръвта,” и “плътското желание,” и “човешката воля,” сигурно е, че човешката воля не може да направи хората Божии синове повече от “кръвта” или плътското раждане. И никой не се съмнява, че плътското раждане не създава Божии синове; защото Павел казва: “Децата по плът не са Божии деца” (Рим. 9:8) и го доказва със случаите на Исмаил и Исав.
Същият Йоан въвежда по следния начин думите на Кръстителя за Христос: “Защото ние всички приехме от Неговата пълнота, и благодат върху лбагодат” (1:16). Той казва, че ние получаваме благодат от Христовата пълнота – но за какви заслуги или усилия? “По благодат,” казва той; тоест, Христовата благодат; както Павел казва: “Божията благодат и дарбата чрез благодатта на единия човек, Исус Христос, много повече се умножи за мнозината” (Рим. 5:15). Къде сега е старанието на “свободната воля,” което придобива благодат? Тук Йоан казва не само че благодатта не се придобива от наше усилие, но и че тя идва чрез благодатта на друг, тоест, “единия, Исус Христос.” И така, или е лъжа, че ние получаваме своята благодат чрез благодатта на друг, или е очевидно, че “свободната воля” е нищо; защото тези две твърдения не могат да стоят заедно, че Божията благодат е едновременно толкова евтина, че може да се придобие навсякъде с малко усилие от страна на всеки човек, и толкова скъпа, че ни са дава в и чрез благодатта на този един велик човек!
И аз бих желал пазителите на “свободната воля” да се научат от този текст да осъзнават, че когато подкрепят “свободната воля,” те отричат Христос. Защото ако аз придобивам Божията благодат чрез моето си усилие, каква нужда имам от Христовата благодат за получаването на моята благодат? Когато имам Божията благодат, какво друго ми е нужно? Беседата казва, и всички софисти също казват, че ние придобиваме Божията благодат чрез собствените си старания, и по този начин се приготвяме да я получим, всъщност, не като достатъчност, а като пълнота.[10] Това ознава открито да отречем Христос. Поради Неговата благодат, казва тук Кръстителят, ние получаваме благодат. По-горе аз опровергах тяхната измислица относно “достатъчност” и “пълнота,” показвайки, че това са празни думи, но че това, в което те действително вярват, е достатъчни заслуги, и че техният възглед съдържа по-голямо безбожие от този на пелагианците; както показах. Така, безбожните софисти, заедно с Беседата, отричат Господ Христос, Който ни изкупи, повече отколкото пелагианците или кои да са еретици! Толкова крайно благодатта отказва да позволи на каквато и да е частица или сила на “свободната воля” да застане до нея!
Това, че защитниците на “свободната воля” отричат Христос, се доказва не само от това Писание, но и то техния живот. С това учение те са направили Христос вече да не е мил Застъпник, а ужасен Съдия, когото те се борят да умилостивят чрез ходатайствата на Майката и на Светиите, и като измислят много дела, ритуали, обреди и клетви, с които се опитват да успокоят Христос, за да им даде благодат. Те не вярват, че Той се застъпва пред Бога и придобива благодат за тях със собствената Си кръв, и им дава “благодат” (както тук се казва) “от благодат.” И получават това, което вярват. Христос наистина е за тях неумолим Съдия, както те заслужават; защото Го изоставят в Неговото служение на Застъпник и любезен Спасител, и смятат Неговата кръв и благодат за по-малко ценни от усилията и старанията на “свободната воля”!

(xiii) Йоана 3:1ff.: случаят с Никодим

Сега нека да чуем за един случай на “свободна воля.” Никодим със сигурност е човек, в когото не липсва нищо от това, което “свободната воля” дава. Кое от всичките усилия и старания той е оставил неизвършено? Той изповядва, че Христос е истинен и че е дошъл от Бога, говори за Неговите знамения, и идва през нощта да Го слуша и да говори повече с Него. Не се ли вижда, че той с цялата сила на “свободната воля” търси всичко, което се отнася до благочестието и спасението? Но виж какъв провал претърпява. Когато чува Христос да проповядва истинския път към спасението, чрез новорождение, признава ли го той и изповядва ли, че през изминалото време го е търсел? Не; той е смаян и объркан; и не само казва, че не го разбира, но и се отвръща от него, смятайки го за невъзможен. “Как може да стане това?” казва той (Йоана 3:9). И не е чудно; защото кой някога е чул, че човек трябва “да се роди отново от вода и от Дух,” за да бъде спасен (ст. 3, 5)? Кой някога е мислел, че Божият Син трябва да бъде “издигнат, та който повярва в Него, да не загине, но да има вечен живот” (ст. 14-15)? Споменават ли някога за това най-добрите и остроумни философи? Придобили ли са князете на този свят това познание? Старала ли се е за него “свободната воля” на кой да е човек? Павел не признава ли, че това е мъдрост, скрита в тайнственост, наистина предсказана от пророците, но открита само чрез благовестието, така че от вечността е била тайна и неизвестна на света (ср. 1 Кор. 2:7)? Трябва ли да казвам нещо? Нека да попитаме опита: целият свят, човешкият опит, да “свободната воля,” са принудени да изповядат, че не са познавали, нито са чували за Христос преди благовестието да влезе в света. И ако не са Го познавали, колко по-малко са Го търсели, или са можели да Го търсят, или да се стараят за Него. Но Христос е пътят, истината и животът (ср. Йоана 14:6). Следователно “свободната воля,” ще не ще, признава, че чрез своята си сила тя нито е познавала, нито е можела да търси онези неща, които принадлежат на пътя, истината и живота. И въпреки това, пред самото това признание на нашия собствен опит, ние обезумяло спорим с празни думи, че в нас остава голяма сила, която може да познава и да се занимава с нещата, които са свързани със спасението! Това е като да кажем, че Христос, Божият Син, е бил издигнат за нас, което е нещо, което никой никога не е познавал, нито е можел да си представи; но самото това незнание не е незнание, а познание за Христос, тоест, за нещата, които са свързани със спасението! Още ли не виждаш очевидната истина, че онези, които защитават “свободната воля,” са очевидно полудяли, наричайки познание онова, което те самите признават, че е незнание? Не е ли това, което в Ис. 5 е описано като “наричат светлината тъмнина” (ст. 20)? Така Бог могъщо затваря устата на “свободната воля” чрез нейното собствено признание и опит; но дори и така тя не може да замълчи и да отдаде слава на Бога!

(xiv) Йоана 14:6; 3:18, 36, 27, 31; 8:23: спасението е само чрез Христос

Нещо повече, тъй като се казва, че Христос е “пътят, истината и животът” (Йоана 14:6), и то така безусловно, че всичко, което не е Христос, не е път, а грешка, не истина, а неистина, не живот, а смърт, неизбежно следва, че “свободната воля,” доколкото тя не е Христос, нито е в Христос, е здраво вързана в грешка, неистина и смърт. Откъде и как тогава идва твоето междинно, неутрално състояние (имам предвид силата на “свободната воля”), което, макар че не е Христос (тоест не е път, истина и живот), не е грешка, неистина или смърт? Ако всички неща, които са казани за Христос и за благодатта не бяха казани безусловно, така че да могат да бъдат противопоставени на своите противоположности, например: извън Христос няма нищо друго освен Сатана, извън благодатта няма нищо друго освен гняв, извън светлината нищо освен тъмнина, извън пътя нищо освен грешки, извън истината нищо освен лъжа, извън живота нищо освен смърт – ако тези неща не бяха казани така, питам те, каква би била ползата от всички поучения на апостолите и, всъщност, от целите Писания? Те всички биха били писани напразно, защото не биха изисквали признанието, че хората се нуждаят от Христос (което е тяхната главна грижа), и то по следната причина: би се намерило нещо междинно, което само по себе си не би било нито добро, нито зло, нито Христос, нито Сатана, нито истинно, нито лъжливо, нито живо, нито мъртво, нито нещо, нито нищо (вероятно), и неговото би било “най-превъзходното и превъзвишено нещо в цялата човешка раса”! И така, избери кое от двете предпочиташ. Ако приемеш, че Писанията говорят безусловно, не можеш да кажеш нищо за “свободната воля,” освен че е противоположна на Христос; тоест, че греха, смъртта, Сатана и всички злини царуват в нея. Ако не приемеш, че Писанията говорят безусловно, ти така ги обезсилваш, че те не говорят нищо и не успяват да докажат, че хората се нуждаят от Христос; и така, като установяваш “свободната воля,” ти отхвърляш Христос и създаваш смут в цялото Писание. Макар с устните си да претендираш, че изповядваш Христос, всъщност Го отричаш в сърцето си. Защото ако силата на “свободната воля” не е напълно и осъдително извратена, но вижда и желае това, което е добро, почтено, и се отнася за спасението, тогава тя е в съвършено здраве, не се нуждае от лекаря Христос, нито пък Христос е изкупил тази част от човека; защото каква нужда има от светлината и живота там, където светлината и животът вече съществуват? И ако тази сила не е изкупена от Христос, тогава най-добрата част в човека не е изкупена, а е сама по себе си добра и здрава. И тогава Бог е несправедлив, ако осъди кой да е човек, защото той осъжда това в човека, което е много добро и здраво; тоест, невинно! Никой човек н е без “свободна воля,”; и макар че лошият човек злоупотребява с нея, според твоето учение самата сила не бива унищожена, но може и все още полага старания към добро. И ако го прави, то тя несъмнено е добра, свята и праведна; следователно, не трябва да бъде съдена, а да бъде отделена от човека, който трябва да бъде съден. Но това не може да се направи; и ако можеше, тогава човекът би бил без “свободна воля” и въобще не би бил човек; не би имал нито положителни, нито отрицателни заслуги, нито можеше да бъде спасен, а просто би бил диво животно и вече не би бил безсмъртен. Следователно остава, че Бог е несправедлив да осъжда тази добра, свята и праведна сила в човека, която дори в лошия човек не се нуждае от Христос!
Нека да продължим с Йоан. “Който повярва в Него,” казва той, “не е осъден; но който не вярва, е вече осъден, защото не е повярвал в името на единородния Божий Син” (3:18). Кажи ми: дали “свободната воля” е сред тези, които вярват, или не е? Ако да, тогава тя отново няма нужда от благодат, защото от себе си вярва в Христос (Когото самата тя нито познава, нито можеда си представи!). Ако не, тогава тя е вече осъдена; и какво друго означава това, освен че в Божия поглед тя е вече осъдена? Но Бог осъжда само нечестивите. Така че тя е нечестива. И към какво благочестие може да се стреми това, което само по себе си е нечестиво? Нито пък си мисля, че силата на “свободната воля” може да бъде изключена от това осъждение, защото Йоан казва, че всичко в човека е осъдено.
Нещо повече, неверието не е “голяма страст,” а е върховната страст, седяща и управляваща на престола на волята и разума, точно както това прави неговата противоположност, вярата. И така, да си невярващ означава да отречеш Бога и да Го направиш лъжец, както се казва в първата глава на 1 Йоана: “Който не вярва в Бога, Го прави лъжец” (5:10). Как тогава тази сила, която се противопоставя на Бога и Го прави лъжец, може да се старае към добро? Ако тази сила не беше невярваща и нечестива, Йоан не трябваше да каза, че целият човек вече е осъден, а да каже това: “Човекът вече е осъден по отношение на големите си страсти; но той не е осъден по отношение на своята най-добра и най-превъзходна част, защото тя се стреми към вярата или, всъщност, вече вярва!” Така че когато Писанието толкова често казва: “Всички хора са лъжци,” ние трябва да кажем относно властта на “свободната воля”: “Обратното; Писанието е това, което лъже; защото човекът не е лъжец в своята най-добра част (тоест, в разума и волята), а само в плътта си (тоест, в кръвта и костите); така че естеството, с което човекът се характеризира (тоест, разумът и волята), е здраво и свято.” И твърдението на Кръстителя, “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божият гняв остава върху него” (Йоана 3:36), трябва да се разбира така: гневът остава “върху него,” тоест, върху “големите страсти” на човека; но върху силата на “свободната воля,” тоест, върху волята и разума, остава благодат и вечен живот! За да запазиш “свободната воля,” трябва да използваш синекдоха,[11] да изкривиш всичко, което е казано в Писанията против против нечестивите и да го ограничиш само до лошата част в човека, така че неговата разумна и истински човешка част да бъде запазена. В такъв случай, благодарение на защитниците на “свободната воля,” аз мога да съгрешавам без угризения на съвестта, уверен в познанието, че моят разум и моята воля (тоест, моята “свободна воля”) нем огат да бъдат осъдени, защото никога не могат да бъдат унищожени, но завинаги остават здрави, праведни и святи. А докато моята воля и разум са благословени, ще се радвам моята мръсна животинска плът да бъде отнета и осъдена; толкова далеч съм от това да искам Христос да бъде неин Изкупител! Виждаш ли докъде ни довежда учението за “свободната воля”? То отрича всички неща, божествени и човешки, временни и вечни, и само осмива себе си с такава серия от чудовищности!
Отново, Кръстителят казва: “Човек не може да вземе върху себе си нищо, ако не му е дадено от небето” (3:27). Тук Беседата може да се въздържи от показване на своето богатство от думи, като изброява всички неща, които имаме от небето. Ние обсъждаме не естеството, а благодатта; ние питаме не какво сме на земята, а какво сме на небето пред Бога. Знаем, че човекът е направен господар над нещата под него самия и че има право и свободна воля по отношение на тях, за да му се покоряват и да правят това, което той желае и мисли. Но нашият въпрос е следният: дали човекът има “свободна воля” по отношение на Бога, та Бог да се покорява на човека и да прави това, което човекът желае, или по-скоро дали Бог няма свободна воля по отношение на човека, та човекът да желае и да прави това, което Бог желае, и да не може да прави нищо друго освен това, което Той желае и прави. Тук Кръстителят казва, че човек “не може да вземе нищо, ако не му е дадено от небето.” Което означава, че “свободната воля” трябва да е нищо!
И отново: “Оня, който е от земята, е земен и говори земно; а който идва от горе, е по-горен от всички” (ст. 31). Тук отново Йоан прави всички ония, които не са от Христа, земни, казва че те се наслаждават и говоря за земни неща; и не оставя никого в междинно положение. Но “своблодната воля” определено не е “оня, който идва от небето.” Така че тя задължително трябва да е от земята, и се наслаждава и говори за земни неща. Ако в кой да е човек има сила, която в кое да е време, на кое да е място или чрез каквото и да е дело не е стреми към земни неща, Кръстителят е трябвало да направи изключение за този човек и да не говори общо за всички, които са извън Христос, че са земни и говорят земно.
По-късно, в осмата глава, Христос също казва: “Вие сте от света, Аз не съм от света; вие сте от долу, Аз съм от горе” (ст. 23). Онези, на които говореше, имаха “свободна воля,” тоест, разум и воля; и въпреки това казва, че са “от света.” Каква новино би било, ако Той имаше предвид само, че са “от света” по отношение на тяхната плът и грозни страсти? Нима целият свят не е знаел това и преди? И каква нужда има Той да казва, че са “от света” по отношение на онази част от тях, която ги доближава до животните? Защото в този смисъл животните също са “от света.”

(xv) Йоана 6:44: неспособността на човека да повярва в благовестието

След това: когато Христос казва в Йоана 6: “Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Баща Ми, Който Ме е пратил” (ст. 44), какво оставя Той за “свободната воля”? Той казва, че човекът има нужда да чеу и да се научи от самия Баща, и че всички трябва да се научат от Бога. Тук всъщност той заявява не само че делата и усилията на “свободната воля” са безполезни, но и че дори самото слово на благовестието (за което Той говори тук) се слуша напразно, освен ако самият Баща не говори вътре в човека и да го научи и привлече. “Никой, никой човек не може да дойде,” казва Той, и това, за което говори, е твоята “сила, чрез която човек може да положи някакво старание към Христос.” В нещата, които се отнасят за спасението, Той твърди, че тази сила е нула.
“Сободната воля” не получава помощ от това, което Беседата цитира от Августин в опит да злепостави това ясно и могъщо Писание: тоест, твърдението, че “Бог ни привлича както ние привличаме овцете, като им подаваме клон” (ср. Augustine, Tract. in Joannis ev. , 26:5). От тази аналогия Беседата би си направила извода, че в нас има сила да следваме Божието привличане. Но аналогията не важи за този текст. Защото Бог изявява не само един, а всички Свои добри дарове, дори Своя собствен Син, Христос, и все пак, ако Той вътрешно не изяви нещо повече и не ни привлече по различен начин, никой човек не би Го последвал; всъщност, целият свят преследва Сина, когото Той изявява! Аналогията съответствува добре на опита на праведните, които са вече “овце” и познават Бога като свой Овчар; живеещи в, и ръководени от Духа, те вървят накъдето Бог желае и следват каквото Той им покаже. Но нечестивият не “идва,” дори когато чува словото, освен ако Бащата не го привлече и научи вътрешно; което Той прави като изпраща Духа Си. Когато това става, следва “привличане,” различно от това, което е външно; тогава Христос бива изявен чрез просвещение от Духа и чрез него човекът е грабнат при Христос с най-приятното грабване, бивайки пасивен докато Бог говори, поучава и привлича, а не да бяга сам по себе си.

(xvi) Йоана 16:9: естественото разпространение на неверието

Нека цитирам още един текст от Йоан. В шестнадесетата глава той казва: “Духът ще обвини света за грях, защото не вярват в Мен” (ст. 9). Тук виждаш, че е грях да не вярваш в Христос. И този грях се намира не в кожата или в косата, а в разума и волята. Тъй като Той прави целия свят виновен за този грях и тъй като е очевидно от опита, че светът не знае за този грях, както не знае и за Христос, така че трябва да бъде изявен чрез обвинението на Духа, очевидно е, че “свободната воля,” заедно с волята и разума, е осъдена в Божия поглед да бъде пленник на този грях и така да бъде под осъждение. Следователно, докато тя не познава Христос и не вярва в Него, тя не може да желае и да се опитва да прави добро, а задължително служи на греха, който не познава.
Да обобщим: Тъй като Писанието навсякъде прогласява Христос безусловно и в антитеза, както казах, и по този начин подчинява всичко, което е без Христовия Дух, на Сатана, нечестие, заблуждение, тъмнина, грях, смърт и на Божия гняв, всяко твърдение относно Христос е пряко свидетелство против “свободната воля.” И такива твърдения са неизброими; всъщност, те представляват цялото Писание. Следователно, ако водим нашия спор така, че Писанието да е съдия, победата ми принадлежи във всяко отношение; защото в Писанието не остава и една йота или точка, която дан е осъжда учението за “свободната воля”!
Макар че великите теолози, които защитават “свободната воля,” може и да не знаят, или претендират, че не знаят, че Писанията прогласява Христос безусловно и с антитеза, всички християни го знаят и всички го изповядват. Те знаят, че в света има две царства във война едно срещу друго. В едното царува Сатана (поради което Христос го нарича “князът на този свят” [Йоана 12:31], а Павел “богът на този свят” [2 Кор. 4:4]). Павел отново ни казва, че той държи в робство на своята воля всички, които не са изтръгнати от него чрез Христовия Дух; нито им позволява да бъдат отскубнати от каква да е друга сила освен Божия Дух, както Христос ни казва в притчата за силния въоръжен човек, който пази къщата си. В другото царство царува Христос. Неговото царство непрекъснато се противопоставя и воюва срещу това на Сатана; и ние биваме преместени в Неговото царство не чрез нашата си сила, а чрез Божията благодат, която ни освобождава от този сегашен зъл свят и ни откъсва от силата на тъмнината. Познаването и признаването на тези две царства, непрекъснато воюващи едно срещу друго с цялата си сила и мощ, е достатъчно само по себе си да опровергае учението за “свободната воля,” като виждаме, че сме принуждавани да служим в царството на Сатана, ако не бъдем отскубнати от него чрез Божествена сила. Обикновеният човек, повтарям, знае това и го изповядва достатъчно ясно в своите поговорки, молитви, усилия и в целия си живот.

(xvii) Рим. 7; Гал. 5: силата на “плътта” в светиите отхвърля “свободната воля”

Въздържам се да настоявам на най-силния от моите аргументи, който Беседата горделиво подминава без да забележи – имам предвид Павловото учение в Рим. 7 и Гал. 5, че в светиите и праведните има такова могъщо воюване между Духа и плътта, че те не могат да вършат това, което трябва да вършат. От това аз твърдя следното: Ако човешката природа е толкова лоша, че в онези, които са новородени от Духа, тя не само не успява да се старае към добро, но всъщност воюва против и противостои на доброто, как може тя да се старае към добро в онези, които още не са новородени от Духа, а служат на Сатана в стария човек? И Павел тук не говори само за долните страсти (което е универсалното средство, чрез което Беседата редовно отбива атаките на всяко Писание); но той изброява сред делата на плътта ереста, идолопоклонството, кавгите, разцепленията, и т.н., които царуват в това, което ти наричаш най-превъзвишени качества, тоест, разума и волята. И така, ако плътта с тези страсти воюва срещу Духа в светиите, колко повече тя ще воюва против Бога в нечестивите и в тяхната “свободна воля”! Затова и в Рим. 8 той нарича това “вражда против Бога” (ст. 7). Мога ли да кажа, че ще ми е интересно да видя този аргумент победен и “свободната воля” защитена срещу неговата атака!
(xviii) За спокойствието в това да знаеш, че спасението не зависи от “свободната воля”
Аз честно си признавам, че за мен самия, дори ако можеше, не бих искал да ми се дава “свободна воля,” нито да ми се дава в ръцете каквото и да е нещо, което да ми дава способност да се старая към спасение; не просто защото пред толкова много опасности, бедствия и дяволски атаки няма да мога да устоя и да се държа здраво за моята “свободна воля” (защото дяволът е по-силен от всички хора, и такъв случай никой не би се спасил); а защото, дори когато няма опасности, бедствия или дяволи, все пак ще бъда принуден да се трудя без гаранция за успех и да бия във въздуха. Дори ако живея и се трудя през цялата вечност, съвестта ми никога не може да постигне спокойната увереност точно колко трябва да направи, за да задоволи Бога. Каквото и дело да извърша, все още ще го има прояждащото съмнение[12] дали то е угодно на Бога, или дали Той не иска нещо повече. Опитът на всички, които търсят правда чрез дела, доказва това; и аз самият съм го научил достатъчно добре в продължение на много години, с голяма болка за мен. Но сега, когато Бог е взел моето спасение от контрола на моята воля и го е поставил под контрола на Неговата воля и е обещал да ме спаси не според моето трудене или тичане, а според Неговата благодат и милост, аз имам спокойната увереност, че Той е верен и няма да ме излъже, и че също е велик и могъщ, така че никакви дяволи или противопоставяне не могат да Го пречупят или да ме измъкнат от Него. “Никой,” казва Той, “няма да ги грабне от ръката Ми, защото Баща Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички” (Йоана 10:28-29). По този начин се спасяват някои, дори много, ако не всички; докато чрез силата на “свободната воля” никой не може да се спаси, но всеки би загинал.
Нещо повече, аз имам спокойната увереност, че съм угоден на Бога не поради заслугите на моите дела, а поради Неговата милостива доброта, която ми е обещана; така че, ако работя твърде малко или лошо, Той не ми го вменява, а с бащинско съчувствие ме оправдава и ме прави по-добър. Това е славата на всички светии в техния Бог.
(xix) За вярата в справедливостта на Бога в Неговото отношение към хората
Може би ще се притесниш, че е трудно да се защитава милостта и справедливостта на Бога в осъждането на незаслужилите, тоест на нечестивите, които, родени в нечестие, по никакъв начин не могат да избягнат да бъдат нечестиви, и остават такива и биват осъдени, като са принудени от естестванат неизбежност да грешат и да погиват; както Павел казва: “Всички бяхме деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:3), създадени такива от самия Бог от семе, което е било извратено от греха на един човек, Адам. Но тук ние трябва да почитаме Бога и застанем в преклонение, като най-милостив към онези, които Той оправдава и спасява в тяхното крайно недостойнство; и трябва да покажем някаква почит към Неговата Божествена мъдрост, като вярваме, че е справедлив, когато на нас ни изглежда несправедлив. Ако Неговата справедливост беше такава, че да може да бъде оценявана само чрез човешко признание, тя очевидно не би била Божествена; тя по никакъв начин не би се отличавала от човешката справедливост. Но тъй като Той е единния истинен Бог, напълно непознаваем и недостъпен за човешкото разбиране, разумно е, всъщност, неизбежно е Неговата справедливост също да бъде приета за непознаваема; катто Павел вика, казвайки: “О колко е дълбоко богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими пътищата Му!” (Рим. 11:33). Те, обаче, не биха били “неизследими,” ако можехме във всеки момент да схванем основанията, поради които те са справедливи. Какво е човекът в сравнение с Бога? Какво може да постигне нашата сила в сравнение с Неговата сила? Какво е нашата мощ в сравнение с Неговата мощ? Какво е нашето познание в сравнение с Неговата мъдрост? Какво е нашето естество в сравнение с нашето естество? С една дума, какво сме ние в сравнение с това, което е Той? И така, ако дори естеството ни учи да признаем, че човешката сила, мощ, мъдрост, познание и естество, и всичко, което е в нас, е нищо в сравнение с Божията сила, мощ, мъдрост, познание и естество, каква извратеност е от наша страна да се съмняваме в справедливостта и праведността на единия Бог и да приписваме толкова много на нашата преценка, че да си позволяваме да осъзнаваме, съдим и преценяваме Божия съд! Защо в този момент по същия начин да не речем: “Нашата справедливост е нищо в сравнение с Божията справедливост”? Попитай разума дали силата на убеждението не го принуждава да се признае за глупав и неразумен за това, че не позволява на Божията справедливост да бъде непознаваема, когато признава, че всички други Божии неща са непознаваеми! Във всичко друго ние приемаме Божественото Величие на Бога; в единичния случай на Неговата справедливост сме готови да го отречем! Като си помислиш, че не моем дори за малко да повярваме, че Той е справедлив, когато Той всъщност ни е обещал, че когато разкрие слата Си, тогава ясно ще видим, че Той е справедлив!
Ще посоча един аналогичен случай, зада усиля нашата вяра в Божията справедливост и да успокоя онова “зло око,” което Го подозира в несправедливост. Ето! Бог управлява видимите дела на света по такъв начин, че ако следваш и отчиташ преценката на човешкия разум, си принуден да кажеш или че няма Бог, или че Бог е несправедлив; както поетът казва: “Често съм изкушаван да мисля, че няма богове.” Виж преуспяването на нечестивите, и го сравни с нещастието на добрите. Притчите и опитът, създателят на притчите, свидетелствуват, че колкото по изгубени са хората, толкова по-успешни са те. “Шатрите на разбойниците са в благоденствие,” казва Йов (12:6), а Пс. 72 се оплаква, че грешниците в света са изпълнени с богатства (Пс. 73:12). Кажи ми, не е ли общоприето, че е най-несправедливо лошите да преуспяват, а добрите да скърбят? Но така е в света. Поради това някои от най-великите умове са изпаднали дотам да отричат съществуването на Бога и да си представят, че Случайността управлява всички неща. Такива са били епикурейците и Плиний. А Аристотел, желаейки да освободи своето “върховно Същество” от нещастията, твърди, че той не вижда нищо друго освен самия себе си; защото Аристотел предполага, че би било много тежко за едно такова същество да гледа толкова много злини и несправедливости! А Пророците, които са вярвали в съществуването на Бога, са били още по-изкушени относно Божията несправедливост. Еремия, Йов, Давид, Асаф и други са примери за това. Какво според теб са си мислели Демостен и Цицерон, когато, след като са направили всичко, което са могли, са получили като награда нещастна смърт? Но всичко това, което изглежда като несправедливост в Бога, и се излага с аргументи, на които никой разум или природна светлина не може да противостои, най-лесно се обяснява чрез светлината на благовестието и познанието на благодатта, което ни учи, че макар нечестивите да преуспяват в телата си, те загиват в душите си. И обобщаващото обяснение на целия този необясним проблем може да се намери в една единствена малка дума: Има живот след този живот; и всичко, което не е наказано и възмездено тук, че бъде наказано и възмездено там; защото този живот не е нищо повече от предшественик, или по-скоро начало, на бъдещия живот.
Ако сега този проблем, който е бил обсъждан във всяка епоха, но никога не е бил решен, бъде премахнат и решен така лесно чрез светлината на благовестието, която свети само в Словото и чрез вяра, как мислиш, че ще бъде, когато светлината на Словото и вярата ще престанат, и истинските факти и Божието Величие бъдат разтрити такива, каквито са? Не мислиш ли, че светлината на славата ще може най-лесно да реши проблеми, които са неразрешими в светлината на словото и благодатта, когато сега светлината на благодатта така лесно реши този проблем, който беше неразрешим чрез естествената светлина?
Имай предвид, че има три светлини: естествената светлина, светлината на благодатта и светлината на славата (това е общоприето и добро разделение). Чрез естествената светлина е необяснимо как може да е справедливо добрите да бъдат наскърбявани, а лошите да преуспяват; но светлината на благодатта го обяснява. Чрез светлината на благодатта е необяснимо как Бог може да осъди онзи, който чрез своята си сила не може дан аправи нищо освен да греши и бъде виновен. И естествената светлина, и светлината на благодатта настояват тук, че грешката не е в нещастието на човека, а в несправедливостта на Бога; нито могат да съдят по друг начин за един Бог, който увенава даром нечестивия, без заслуги, и не увенчава, но осъжда друг, който може да е по-малко, и определено не повече нечестив. Но светлината на славата твърди друго и един ще ни открие Бога, на Когото принадлежи да съди, чиято справедливост е непознаваема, като Бог, чиято справедливост е най-праведна и очевидна – ако, разбира се, през това време ние вярваме в това, като сме учени и насърчавани да го правим чрез примера на светлината на благодатта, която обяснява това, което е било подобна загадка за естествената светлина.
Тук ще завърша тази книга, колкото и да желая да продължавам накатък по въпроса, ако има нужда; но мисля, че тук е дадено изобилно удовлетворение за праведния, който желае да следва истината без упорита съпротива. Защото ако вярваме, че е истина, че Бог предузнава и предопределя всичко; че не може да бъде заблуден или възпрян в Своето познание и предопределение; иче нищо не се случва освен по Неговата воля (което самият разум е принуден да признае); тогава, по свидетелството на самия разум, не може да има “свободна воля” в човек, или ангел, или в кое да е създание.
И така, ако вярваме, че Сатана е князът на този свят, винаги атакуващ и противостоящ на Христовото царство с цулата си сила, и че той не позволява на своите пленници да си отидат, освен когато бъдат измъкнати чрез силата на Божествения Дух, отново е очевидно, че не може да има “свободна воля.”
И така, ако вярваме, че първоначалният грях ни е разрушил до такава степен, че дори в праведните, които са водени от Духа, той причинява изобилие отпроблеми, като се бори против доброто, ясно е, че вчовек, който няма Духа, не остава нищо, което да може да се обърне към доброто, а само към злото.
И отново, ако юдеите, които са следвали правдата с цялата си сила, вместо това са изпаднали в неправда, докато езичниците, които са следвали неправдата, са получили правда, без да се надяват на нея, чрез безплатен дар от Бога, също така е очевидно от самите им дела и опит, че човек без благодат не може да желае нищо освен зло.
И, накрая, ако вярваме, че Христос изкупи хората чрез кръвта Си, ние сме принудени да изповядаме, че всичко в човека е било изгубено; иначе правим Христос или напълно ненужен, или изкупител само на най-малоценната част от човека; което е богохулство и светотатство.

VIII
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Сега, добри ми Еразъм, моля те настоятелно в Христовото име най-после да спазиш обещанието си. Ти обеща, че ще отстъпиш пред онзи, който поучава по-добре от теб. Остави настрана пристрастията! Признавам, че ти си велик човек, надарен с много от най-благородните Божии дарби – остроумие, ученост и почти чудодейно красноречие, да не говорим за останалите; докато аз нямам нищо и съм нищо, да не говорим да се хваля, че съм християнин. Нещо повече, отдавам ти сърдечна похвала и признание и за още едно нещо – че ти единствен, за разлика от всички други, атакува истинското нещо, тоест, същността. Ти не ме отегчаваш с онези странични неща[1] относно папството, чистилището, индулгенциите и подобни – дреболии, а не въпроси – поради които днес всички искат кръвта ми ( макар и без успех); ти, и единствено ти видя опорната точка, върху която стои всичко, и се прицели в най-важното място.[2] Затова сърдечно ти благодаря; защото за мен е по-голямо удоволствие да се занимавам с този въпрос, доколкото времето и възможностите ми позволяват. Ако онези, които ме атакуваха в миналото, бяха направили това, което ти направи, и ако тези, които сега се хвалят с нови духове и откровения, бяха направили същото, бихме имали по-малко размирици и секти, и повече мир и съгласие. Така Бог, чрез Сатана, наказва нашата неблагодарност.
Обаче, ако не можеш да разглеждаш този въпрос различно от твоето разглеждане в тази Беседа, моето искрено желание е да се задоволиш със собствените си дарби и да се ограничиш да следваш, увеличаваш и насърчаваш изучаването на литература и езици; каквото досега си правил с много полза и с голямо влияние. Със своите изследвания си ми послужил и на мен, и признавам, че съм ти задължен; определено в това отношение истински те почитам и искрено те уважавам. Но Бог засега не е пожелал, нито е позволил да бъдеш подготвен за този настоящ дебат. Моля те, не мисли, че има някаква арогантност в моите думи, когато казвам, че се моля Господ бързо да те направи по-превъзходен от мен в това, както вече си във всяко друго отношение. Не е ново нещо за Бога да наставлява Мойсей чрез Йотор или да поячава Павел чрез Ананий. Ти казваш, че “си се отклонил далеч от пътя, ако не познаваш Христос.”[3] Мисля, че ти самият виждаш как стои въпросът. Но не всички ще се отклонят, ако ти и аз се отклоняваме. Бог е Този, Който е прогласен като чудесен сред Своите светии, така че можем да смятаме за светии и хора, които изглежда са много далеч от святостта. Нито е трудно да вярвам, че ти, бивайки човек, можеш да не разбереш правилно, или да не забележиш с достатъчно внимание Писанията или поученията на бащите, под чието ръководство смяташ, че се придържаш към правилния път. Това, че не си успял, е достатъчно ясно от твоите думи, че не твърдиш нищо, а само “правиш сравнения.”[4] Който вижда същността на въпроса и го разбира правилно, не пише така. Сега аз, в тази моя книга, не “правя сравнения,” а твърдя; и не искам ничие мнение, но подтиквам всички хора да се покорят! Дано Господ, чиято кауза е това, да те просвети и да те направи съд за почит и слава. Амин.

Историческо и теологично въведение

"Робството на волята" - аудио книга

съдържание

Share |

Сподели с приятели във "Фейсбук"

Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, и не милееха за душата си дори до смърт. Откровение 12:11

Марк 6:12
Те тръгнаха и проповядваха покаяние.

Матей 9:13
...идете и се научете, що значи: "милост искам, а не жертва". Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.

Лука 15:17
Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние