Мартин Лутер

Коментар върху Посланието на апостол Павел към Галатяните

превод Божидар Маринов

Към читателите.

"Затова всеки книжник, който е учил за небесното царство, прилича на домакин, който изважда от съкровището си ново и старо" (Мат. 13:52). Тези думи на Исус ни казват, че християнското учение във всеки момент от историята трябва да се основава както на новото откровение, което Святият Дух развива в историята, така и на откровението, което Той е дал в миналото. Твърде дълго Църквата в България е била в плен на арогантната гордост, че ние днес не се нуждаем от откровението, което Бог е дал на великите мъже на вярата в миналото.

Този превод е мой скромен принос към онези християни в България, които искат да се върнат към корените на протестантската вяра, защото осъзнават, че Църквата в края на двадесети век се е отделила от чистото учение на Реформацията. Той е част от труда, на който съм посветил живота си: да преведа на български и да направя достъпни за истинските християни в България трудовете на Реформацията. Моля се той да бъде ефективно оръдие в ръцете на моя Господ за възстановяване на чистотата на Църквата в тази част на света и за разпространяването на Благовестието и растежа на Божието Царство в историята и на земята.

От преводача, 19 август 2001

ГЛАВА 1

СТИХ 1. Павел, апостол не от хора, нито чрез човек, а чрез Исус Христос и Бога Баща, Който Го е възкресил от мъртвите.

Св. Павел пише това послание, защото след неговото заминаване от Галатийските църкви в тях навлизат юдейско-християнски фанатици, които извращават Павловото Благовестие за безплатното оправдание на човека чрез вяра в Исус Христос.

Светът е озлобен на Благовестието, защото Благовестието осъжда религиозната мъдрост на света. Изпълнен с ревност за своите религиозни възгледи, светът от своя страна обвинява Благовестието, че е подривно и безнравстено учение, обидно за Бога и човека, учение, което трябва да се преследва като най-лошата язва на земята.

В резултат имаме това парадоксално положение: Благовестието дава на света спасението на Исус Христос, мир на съвестта и всяко благословение. Именно за това светът мрази Благовестието.

Тези юдейско-християнски фанатици, които се вмъкват в Галатийските църкви след заминаването на Павел, са се хвалели, че са наследници на Авраам, истински служители на Христос, обучени от самите апостоли, и че могат да правят чудеса.

По всякакъв начин те се опитват да подкопаят авторитета на св. Павел. Те казват на галатяните: “Нямате право да мислите Павел за велик човек. Той беше последният, който се обърна към Христос. Но ние сме видяли Христос. Чухме Го да проповядва. Павел дойде по-късно и е под нас. Възможно ли е ние да грешим – ние, които сме приели Святия Дух? Павел е сам. Той не е видял Христос, нито познава много другите апостоли. Всъщност, той дори дълго време преследваше Църквата на Христос.”

Когато хора, присвояващи си такъв авторитет, се появят, те заблуждават не само простодушните, но също и онези, които изглеждат добре основани във вярата. Същият аргумент се използва от папството. “Да не мислите, че заради няколко лутерански еретици Бог ще се отрече от цялата Си Църква? Или да не мислите, че през всички тези векове Бог би оставил Своята Църква да затъва в грешки?” Галатяните са били подведени от такива аргументи и като резултат учението и авторитета на Павел бяха поставени под въпрос.

Срещу тези самохвални лъжеапостоли Павел смело защитава своята апостолска власт и служение. Колкото и смирен човек да е, тук той няма да отстъпи. Той им припомня за времето, когато се е противопоставил открито на Петър и е упрекнал главния сред апостолите.

Павел посвещава първите две глави в защита на своето служение и на своето Благовестие, потвърждавайки, че го е приел не от хора, а от Господ Исус Христос чрез специално откровение, и че ако той или ангел от небето проповядва някакво друго благовестие от това, което Павел преди е проповядвал, да бъде проклет.

Сигурността на нашето призвание

Всеки служител трябва да подчертава своето призвание и да представя пред другите факта, че е бил изпратен от Бога да проповядва Благовестието. Както пратеникът на властта бива почитан заради поста си, а не заради личността си, така и Христовият служител трябва да издига служението си, за да придобива авторитет сред хората. Това не е суетна слава, а необходимо прославяне.

Павел се гордее със своето служение, но не за своя похвала, а за похвала на Бога. Пишейки към Римляните той заявява, “Тъй като съм апостол на езичниците, аз славя своето служение” (Рим. 11:13), т.е., искам да бъда приет не като Павел от Тарс, а като Павел, апостол и пратеник на Исус Христос, за да могат хората да бъдат възбудени към ревност да слушат. Павел слави своето служение от желание да направи познати Божието име, благодат и милост.

СТИХ 1. Павел, апостол не от хора и т.н.

Павел не хаби време да защитава себе си срещу обвинението, че сам се е втурнал в служението. Той казва на галатяните: “Моето призвание ви изглежда без стойност. Но онези, които идват при вас, са призовани от хора или от човек. Моето призвание е възможно най-високото, защото е чрез Исус Христос и Бога Баща.”

Когато Павел говори за онези, които са призвани “от хора,” аз приемам, че той има предвид онези, които нито Бог, нито човек е изпратил, но ходят където поискат и се хвалят.

Когато Павел говори за онези, които са призвани “чрез човек,” аз приемам, че той има предвид онези, които са получили божественото призвание чрез други хора. Бог призовава по два начина. Той или призовава служители чрез човешко посредничество, или ги призовава пряко, както призова пророците и апостолите. Павел заявява, че лъжеапостолите не са призвани или изпратени нито от хора, нито чрез човек. Най-многото, което могат да твърдят, е, че са изпратени от други. “Но аз не съм призван нито от хора, нито чрез човек, а направо от Исус Христос. Във всяко отношение моето призвание е като призванието на апостолите. Всъщност, аз съм апостол.”

На друго място Павел очертава рязка граница между апостолството и по-малките служения, както е в 1 Коринтяни 12:28: “И Бог е поставил някои в Църквата – първо апостоли, второ пророци, трето учители.” Той споменава първо апостолите, защото те са призвани пряко от Бога.

Матия е призван по същия начин (Деяния 1:23). Апостолите избраха двама кандидати и хвърлиха жребий, молейки се Бог да покаже онзи, когото иска. За да бъде апостол, неговото назначаване трябваше да бъде пряко от Бога. По същия начин Павел беше призван да бъде апостол към езичниците.

Призванието не трябва да се приема лекомислено. Не е достатъчно човекът да има познание. Той трябва да бъде уверен, че е призван правилно. Онези, които действуват без правилното призвание, не действуват с добра цел. Бог не благославя техния труд. Те може и да са добри проповедници, но не назидават. Много от фанатиците в наши дни говорят думи на вяра, но те не носят добър плод, защото целта им е да обърнат хората към техните извратени възгледи. От друга страна, онези, които имат божествено призвание, трябва да понасят голямо противопоставяне, за да бъдат укрепени срещу устремните атаки на дявола и света.

Това е нашата утеха в служението, че нашето служение е божествено служение, за което имаме божествено призвание. Обратно, какво ужасно нещо е за съвестта, ако не си правилно призван. То разрушава и най-добрите дела на човека. Когато бях млад, си мислех, че Павел твърде много превъзнася своето призвание. Не разбирах смисъла на думите му. Тогава не осъзнавах значението на служението. Не знаех нищо за учението за вярата, защото бяхме обучавани в софистика, вместо в увереност, и никой не разбираше духовното хвалене. Ние славим нашето служение не за да спечелим слава сред хората, нито пари, нито задоволство, нито благоприятно положение, а защото хората трябва да бъдат уверени, че думите, които говорим, са Божии думи. Това не е грешна гордост. Това е свята гордост.

СТИХ 1. И Бога Баща, Който Го е възкресил от мъртвите.

Павел е толкова нетърпелив да стигне до предмета на своето послание, правдата от вяра, противопоставена на правдата от дела, че още в заглавието трябва да започне да говори за това. Той не смята за достатъчно да каже, че е апостол “чрез Исус Христос”; той добавя, “и Бога Баща, Който Го е възкресил от мъртвите.”

На пръв поглед това изречение изглежда излишно. Но Павел има сериозно основание да го напише. Той трябва да се справи със Сатана и неговите служители, които се стремят да го лишат от правдата на Христос, Който е възкресен от Бога Баща от мъртвите. Онези, които извращават правдата на Христос, се противопоставят на Бащата и на Сина и на Техните дела.

В цялото това послание Павел разглежда Христовото възкресение. Чрез Своето възкресение Христос спечели победата над закона, греха, плътта, света, дявола, смъртта, ада и всяко зло. И тази Своя победа Той подари на нас. Нашите многобройни тирани и врагове може да ни обвиняват и заплашват, но не смеят да ни осъдят, защото Христос, Когото Бог Баща е възкресил от мъртвите, е нашата праведност и нашата победа.

Забелязвате ли колко последователно със своята цел пише Павел? Той не казва, “от Бога, Който направи небето и земята, Който е Господар на ангелите,” а има предвид правдата на Христос и говори направо за това, като казва, “Аз съм апостол, не от хора, нито чрез човек, но чрез Исус Христос и Бога Баща, Който Го е възкресил от мъртвите.”

СТИХ 2. И всичките братя, които са с мен.

Трябва да се направят още неща, за да се затворят устата на лъжеапостолите. Намерението на Павел е да прослави своето служение, докато изложи техните служения като лъжливи. За потвърждение той добавя аргумента, че не е сам, а че всички братя с него свидетелствуват за факта, че неговото учение е божествено вярно. “Макар че братята с мен не са апостоли като мен, все пак те всички са на един ум с мен и мислят, пишат и учат това, което и аз.”

СТИХ 2. Към църквите в Галатия.

Павел е проповядвал Благовестието по цяла Галатия, основавайки много църкви, които след неговото заминаване са наводнени от лъжеапостоли. Анабаптистите в наше време подражават на лъжеапостолите. Те не отиват там, където преобладават враговете на Благовестието. Отиват там, където са християните. Защо не нахлуват в католическите страни и проповядват своето учение на безбожни князе, епископи и учени, както правим ние чрез Божията помощ? Тези боязливи мъченици не влизат в опасности. Те отиват там, където Благовестието е силно, за да не застрашават живота си. Лъжеапостолите не биха отишли в Ерусалим на Кайафа, или в имперски Рим, или на кое да е друго място, където преди това не е проповядвал никой като Павел или другите апостоли. Но те идват в галатийските църкви, знаейки, че могат да бъдат в безопасност там, където хората изповядват Христовото име.

Съдбата на Божиите служители е не само да понасят противопоставяне в ръцете на нечестивия свят, но също да видят как търпеливото поучаване в продължение на много години бива бързо унищожено от такива религиозни фанатици. Това боли повече от гоненията на тираните. Ние понасяме груби посегателства отвън от тирани, отвътре от онези, които сме възстановили в свободата на Благовестието, а също и от лъжебратя. Но нашата утеха и нашата слава е в това, че като сме призвани от Бога, ние имаме обещанието на вечния живот. Ние гледаме към онази награда, която “око не е видяло, ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало.”

Йером задава въпроса защо Павел ги нарича църкви, като там е нямало църкви, тъй като галатяните са били изоставили Христовата благодат за Мойсеевия закон. Правилният отговор е: Макар че галатяните са били отпаднали от Павловото учение, сред тях са продължавали кръщението, Благовестието и Христовото име. Не всички галатяни са били извратени. Имало е такива, които са се придържали към правилния възглед за Словото и Тайнствата. Тези неща не могат да бъдат замърсени. Те остават божествени независимо от човешките възгледи. Навсякъде, където се намират делата на благодатта, там е Святия Дух, дори и Антихристът да царува там. Дотук със заглавието на това послание. Сега следва поздравът на апостола.

СТИХ 3. Благодат и мир да бъде на вас от Бога Баща и нашия Господ Исус Христос.

Понятията благодат и мир са често срещани при Павел и сега са достатъчно добре познати. Но тъй като обясняваме това послание, няма да имате нищо против, ако повторим това, което толкова често сме обяснявали на друго място. Учението за оправданието трябва непрекъснато да бъде прогласявано в ушите ни, защото слабостта на нашата плът няма да ни позволи да го разберем съвършено и да повярваме с цялото си сърце.

Поздравът на Апостола е освежителен. Благодатта опрощава греха, а мирът успокоява съвестта. Грехът и съвестта ни мъчат, но Христос е победил тези неприятели сега и завинаги. Само християните притежават това славно познание, дадено отгоре. Тези две понятия, благодат и мир, съставляват християнството. Благодатта включва прощаване на греховете, мир и чиста съвест. Грехът не се отмня чрез живот по закон, защото никой човек не е способен да живее по Закона. Законът открива вината, изпълва съвестта с ужас и довежда хората до отчаяние. Нито пък грехът може да бъде отнет чрез измислени от хората усилия. Истината е, че колкото повече човек се стреми към заслуги чрез своите си усилия, толкова по-дълбоко затъва в дълг. Нищо не може да отнеме благодатта освен Божията благодат. В действителния живот, обаче, не е лесно да убедиш накого, че само чрез благодат, и чрез никакво друго средство, придобиваме прощаване на греховете ни и мир с Бога.

Светът нарича това гибелно учение. Светът прогласява свободната воля, разумният и естествен подход на добрите дела, като средство за придобиване на прощаване на греховете. Но чрез методите и средствата на света е невъзможно да постигнем мир на съвестта. Опитът доказва това. Били са основани различни святи ордени с цел да се осигури мир на съвестта чрез религиозни упражнения, но те се провалят, защото такива средства само увеличават съмнението и отчаянието. Ние не намираме почивка за своите изморени кости, докато не прегърнем словото на благодатта.

Апостолът не желае на галатяните благодат и мир от императора, или от царе, или от управители, а от Бог Баща. Той им желае небесен мир, мирът, за който Исус говори, когато каза, “Мир ви оставям; Моя мир ви давам.” Светският мир ни дава наслада от живота и притежанията. Но в трудни времена, особено в смъртен час, светската благодат и мир няма да ни избавят. Но Божията благодат и мир ще ни избавят. Те правят човека силен и смел да понася и побеждава всички трудности, дори самата смърт, защото имаме победата на Христовата смърт и увереността в прощаването на греховете ни.

Хората не трябва да размишляват върху естеството на Бога

Апостолът добавя към поздрава думите, “и от нашия Господ Исус Христос.” Не е ли достатъчно да каже, “от Бога Баща?”

Библейски принцип е да не се задълбочаваме любопитно в естеството на Бога. “Човек не може да Ме види и да остане жив,” Изход 33:20. всички, които уповават в собствените си заслуги да ги спасят, пренебрегват този принцип и изгубват от поглед Посредника, Исус Христос.

Истинската християнска теология не изследва Божето естество, а Божията цел и воля в Христос, Когото Бог въплъти в нашата плът да живее и умре за нашите грехове. Няма нищо по-опасно от това да размишляваме относно непознаваемата сила, мъдрост и величие на Бога, когато съвестта е объркана поради греха. Да правим това означава напълно да изгубим Бога, тъй като не можем да понесем Бога, когато се стремим да измерим и схванем Неговото безгранично величие.

Ние трябва да търсим Бога както Павел ни казва в 1 Коринтяни 1:23, 24: “Ние проповядваме разпнатия Христос, за юдеит съблазън, за гърците глупост; но за призваните, юдеи и гърци, Христос Божия сила и Божия мъдрост.” Започваме с Христос. Той слезе на земята, живя сред хората, пострада, беше разпнат и умря, стои ясно пред нас, така че сърцата ни и очите ни са съсредоточени в Него. Така трябва да се предпазваме да не се изкачваме на небето в любопитно и суетно търсене на Божието естество.

Ако попитате как можем да открием Бога, Който оправдава грешниците, знайте, че няма друг Бог, освен този човек, Исус Христос. Прегърнете Го и забравете относно Божието естество. Но онези фанатици, които изключват нашия Посредник в отношението си към Бога, не ми вярват. Не каза ли самият Христос: “Аз съм пътя, истината и живота; никой не идва при Баща Ми, освен чрез Мен”? Без Христос няма достъп до Бащата, а само напразно скитане; няма истина, а само лицемерие; няма живот, а вечна смърт.

Когато говорите за Божието естество извън въпроса за оправданието, можете да говорите задълбочено колкото си искате. Но когато се занимавате със съвестта и с правдата, противопоставена на закона, греха, смъртта и дявола, трябва да затворите ума си за всички изследвания на Божието естество и да се съсредоточите върху Исус Христос, Който казва, “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.” Като правите това, вие ще осъзнаете силата и величието, които слизат до вашето положение, според думите на Павел към Колосяните, “В Христос са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието,” и “в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството.” Като пожелава благодат и мир не само от Бога Баща, но и от Исус Христос, Павел иска да ни предупреди срещу любопитни нахлувания в Божието естество. Ние трябва да слушаме Христос, Който е определен от Бащата като наш божествен Учител.

Христос е по естество Бог

В същото време Павел потвърждава нашето верую, “че Христос е самият Бог.” Ние се нуждаем от такова често потвърждение на нашата вяра, защото Сатана няма да пропусне да я атакува. Той мрази нашата вяра. Той знае, че тя е победата, която побеждава него и света. Че Христос е самият Бог е очевидно от това, че Павел Му приписва божествена власт, равна на тази на Бащата, като например властта да раздава благодат и мир. Исус не би могъл да прави това, ако не беше Бог.

Да раздава мир и благодат е във властта на Бога, Който единствен може да създава тези благословения. Ангелите не могат. Апостолите можеха само да разпределят тези благословения чрез проповядването на Благовестието. Като приписва на Христос божествената власт да създава и дава благодат, мир, вечен живот, правда и прощаване на греховете, неизбежно е заключението, че Христос е наистина Бог. Подобно, св. Йоан заключава от делата, приписвани на Бащата и Сина, че Те са един Бог. Следователно, даровете, които получаваме от Бащата и от Сина, са едни и същи. Иначе Павел би написал: “Благодат от Бога Баща и мир от нашия Господ Исус Христос.” Като ги обединява, той ги приписва еднакво на Бащата и на Сина. Подчертавам това поради многото грешки, които идват от сектите.

Арианците са били умни хора. Признавайки, че Христос има две природи и че е наречен “сам Бог от самия Бог,” все пак те успяват да отрекат Неговата божественост. Арианците вземат Христос като благородно и съвършено създание, превъзхождащо дори ангелите, защото чрез Него Бог е създал небето и земята. Мохамед също превъзнася Христос. Но всичките им похвали са просто празни думи за заблуда на хората. Павел говори по друг начин. Да преведем думите му: “Вие сте установени в тази вяра, че Христос е самият Бог, защото Той дава благодат и мир, дарове, които само Бог може да създава и да раздава.”

СТИХ 4. Който даде Себе Си за нашите грехове.

Павел продължава да се придържа към своята тема. Той никога не губи от погледа си целта на своето послание. Той не казва, “Който прие нашите дела,” а “Който даде.” Даде какво? Не злато, нито сребро, нито пасхални агнета, нито ангел, а Себе Си. За какво? Не за корона, нито за царство, нито за нашата доброта, а за нашите грехове. Тези думи са като множество гръмотевици от небето в протест срещу всякакъв вид собствени заслуги. Подчертайте тези думи, защото те са пълни с утеха за болните съвести.

Как можем да придобием прощаване на греховете? Павел отговаря: “Човекът, Чието име е Исус Христос и Божията Син даде Себе Си за нашите грехове.” Тежката артилерия на тези думи взривява папството, делата, заслугите, суеверията. Защото ако греховете ни можеха да се премахнат чрез собствените ни усилия, каква нужда има Божият Син да дава Себе Си за тях? Тъй като Христос е даден за нашите грехове, разумното заключение е, че те не могат да бъдат премахнати чрез нашите усилия.

Това изречение също определя нашите грехове като големи, всъщност толкова големи, че целият свят не може да поправи дори един-единствен грях. Размерът на откупа, Христос, Божият Син, показва това. Порочността на греха се показва от думите, “Който даде Себе Си за нашите грехове.” Толкова порочен е грехът, че само Христовата жертва може да изкупи греха. Когато осъзнаем, че една малка дума “грях” обхваща цялото царство на Сатана и че включва всичко, което е ужасяващо, имаме основание да се страхуваме. Но ние сме невнимателни. Ние омаловажаваме греха. Мислим, че чрез някакво малко дело или заслуга можем да премахнем греха.

Следователно този текст показва факта, че всички хора са продадени под греха. Грехът е жесток деспот, който не може да бъде победен от земна власт, а само чрез върховната власт на Исус Христос.

Всичко това е чудсна утеха за съвестта, която е затруднена от големината на греха. Грехът не може да нарани онези, които вярват в Христос, тъй като Той е победил греха чрез Своята смърт. Въоръжени с тази увереност, ние сме просветени и можем да съдим папистите, монасите, монахините, свещениците, мохамеданите, анабаптистите и всички, които уповават в собствените си заслуги, като нечестиви и разрушителни секти, които ограбват Бога и Христа от честта, която принадлежи само на тях.

Особено забележете местоимението “нашите” и неговото значение. Вие с готовност бихте се съгласили, че Христос даде Себе Си за греховете на Петър, Павел и другите, които са достойни за тази благодат. Но, чувствувайки се много грешни, намирате за трудно да повярвате, че Христос даде Себе Си за вашите грехове. Нашите чувства се отвръщат от личното значение на местоимението “нашите” и ние отказваме да имаме нещо общо с Бога, докато не направим себе си достойни чрез добри дела.

Това отношение произлиза от лъжливо схващане относно греха, схващането, че грехът е незначително нещо, което лесно се поправя чрез добри дела; че трябва да представим себе си пред Бога с чиста съвест; че не трябва да чувствуваме грях преди да можем да почувствуваме, че Христос е бил даден за греховете ни.

Това отношение е често срещано и е особено развито в онези, които смятат себе си за по-добри от другите. Такива хора с готовност признават, че често грешат, но смятат, че греховете им не са от такава важност, че да не могат да бъдат лесно отменени чрез някакво добро действие, или че не могат да се появят пред Христовия съд и изискват наградата на вечния живот за своята праведност. Между другото те се преструват на много смирени и признават определена степен на грях, за който сантиментално се присъединяват към молитвата на бирника, “Боже, бъди милостив към мен грешника.” Но за тези хора истинското значение и утеха в думите “за нашите грехове” са изгубени.

Духът на християнството взема думите на Павел “Който даде Себе Си за нашите грехове” като истинни и действени. Ние не трябва да смятаме нашите грехове за незначителни дреболии. От друга страна, не трябва да ги смятаме за толкова страшни, че да се отчайваме. Научете се да вярвате, че Христос е бил даден не за дреболии и въображаеми престъпления, а за грехове, огромни като планина; не за един или за двама, а за всички; не за грехове, които могат да се отменят, а за грехове, които са упорито вградени в нас.

Практикувайте това познание и се укрепете срещу отчаянието, особено в последния час, когато споменът за миналите грехове напада съвестта. Кажете с увереност: “Христос, Божият Син, беше даден не за праведните, а за грешните. Ако нямах грях, нямаше да се нуждая от Христос. Не, Сатана, не можеш да ме подведеш да смятам, че съм свят. Истината е, че аз целият съм грях. Моите грехове не са въображаеми престъпления, а грехове срещу първата плоча, неверие, съмнение, отчаяние, презрение, омраза, непознаване на Бога, неблагодарност към Него, злоупотреба с Неговото име, пренебрегване на Неговото Слово, и т.н.; и грехове против втората плоча, непочтение към родителите, непокорство към властта, пожелаване на чужди притежания и т.н. Даже и да не съм извършил убийство, прелюбодейство, кражба и подобни грехове на практика, въпреки това аз съм ги извършил в сърцето си, и следователно съм престъпил всички Божии заповеди.

Тъй като моите престъпления са многобройни и моите собствени усилия за самооправдание са по-скоро пречка, отколкото напредък, затова Христос Божият Син даде Себе Си на смърт за моите грехове.・Да вярваме това означава да имаме вечен живот.

Нека да укрепим себе си срещу обвиненията на Сатана с този и подобни текстове от Святото Писание. Ако той казва, “Ще бъдеш осъден,” вие му кажете: “Не, защото прибягвам при Христос, Който даде Себе Си за моите грехове. Като обвиняваш мен, че съм осъден грешник, ти обвиняваш себе си, Сатана. Ти ми напомняш за Божият бащинска доброта към мен, че Той дотолкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот. Като ме наричаш грешник, Сатана, ти всъщност ме утешаваш над всичко.” С такова небесно умение трябва да посрещаме лукавството на дявола и да отхвърляме от себе си спомена за греха.

Св. Павел също ни представя истинска картина на Христос като родения от девица Божий Син, предаден на смърт за нашите грехове. Важно е да имаме истинно схващане за Христос, защото дяволът описва Христос като строг и жесток съдия, който съди и наказва хората. Кажете му, че това определение за Христос е погрешно, че Христос е дал Себе Си за нашите грехове, че чрез Своята жертва Той е отнел греховете на целия свят.

Използвайте широко това местоимение, “нашите.” Бъдете уверени, че Христос е премахнал греховете не само на определени хора, но и вашите грехове. Не позволявайте да ви откраднат този прекрасен възглед за Христос. Христос не е Мойсей, не е законодател, не е тиранин, а Посредник за грехове, Дарител на благодат и живот.

Ние знаем това. Но в действителния сблъсък с дявола, когато той ни плаши със Закона, когато ни заплашва със самата личност на Посредника, когато цитира неправилно думите на Христос и изкривява пред нас нашия Спасител, ние така лесно губим от погледа си нашия любим Първосвещеник.

По тази причина съм така загрижен да придобиете истинска картина за Христос от думите на Павел, “Който даде Себе Си за нашите грехове.” Очевидно Христос не е съдия да ни осъжда, защото Той даде Себе Си за нашите грехове. Той не тъпче падналите, а ги привдига. Утешава скърбящите. Ако не е така, тогава Павел лъже, когато пише, “Който даде Себе Си за греховете ни.”

Аз не натоварвам главата си с размишления относно Божието естество. Аз просто прегръщам човешкото естество на Христос и намирам радост и мир, и Божията мъдрост в Него. Това не са нови истини. Аз само повтарям апостолите и всички Божии учители, които са поучавали в продължение на дълги години. Дано Бог даде да изпълним сърцата си с тези истини.

СТИХ 4. За да ни избави от настоящия свят на злото.

Павел нарича настоящия свят зъл, защото всичко в него е подчинено на злобата на дявола, който царува над целия свят като свое царство и изпълва въздуха с невежество, презрение, омраза и непокорство към Бога. В това царство на дявола живеем ние.

Докато един човек е в света, той не може чрез собствени усилия да се освободи от греха, тъй като светът е склонен към грях. Хората в света са роби на дявола. Ако не сме в Христовото царство, сигурно е, че принадлежим на царството на Сатана и сме принуждавани да му служим с всеки талант, който притежаваме.

Да вземем талантите на мъдрост и почтеност. Без Христос мъдростта е двойна глупост, а почтеността е двоен грях, защото те не само не схващат мъдростта и правдата на Христос, но също препятствуват и хулят Христовото спасение. Павел правилно нарича света зъл или нечестив, защото в най-доброто си състояние светът е най-лош. Най-чудовищните пороци са малки грешки в сравнение с мъдростта и правдата на света. Това препятствува хората от приемане на Благовестието за правдата на Христос. Белият демон на духовния грях е далеч по-опасен от черния демон на плътския грях, защото колкото по-мъдри и по-добри са хората без Христос, толкова е по-вероятно да пренебрегват и да се противопоставят на Благовестието.

С думите, “за да ни избави,” Павел твърди, че ние имаме нужда от Христос. Никое друго същество не е способно да ни избави от настоящия свят на злото. Нека да не ви смущава фактът, че доста много хора имат превъзходна репутация без Христос. Помнете какво казва Павел, че светът с цялата си мъдрост, мощ и правда е собственост на дявола. Само Бог е способен да ни избави от света.

Нека да хвалим и да благодарим на Бога за Неговата милост да ни избави от робството на Сатана, когато не сме можели да го направим с нашата си сила. Нека да изповядаме с Павел, че цялата ни правда от дела е провал и загуба. Нека да осъдим като мръсна дрипа всяко говорене за свободна воля, всички религиозни ордени, литургии, церемонии, клетви, пости и подобни.

Като нарича света дяволско царство на нечестие, невежество, грешки, грях, смърт и вечно отчаяние, Павел в същото време заявява, че Христовото царство е царство на справедливост, светлина, благодат, прощаване на греховете, мир, спасително здраве и вечен живот, в който сме били пренесени от нашия Господ Исус Христос, на Когото да бъде слава завинаги.

В този текст Павел спори с лъжеапостолите по въпроса за Оправданието. Христос, казва Павел, ни е избавил от това нечестиво царство на дявола и от света според благоволението, удоволствието и наредбата на Бащата. Следователно не сме избавени чрез собствената ни воля, или хитрост, или мъдрост, а чрез Божията милост и любов, както е писано, 1 Йоан 4:10, :В това се състои любовта – не че ние възлюбихме Бога, а че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за нашите грехове.”

Друга причина защо Павел, като Йоан, набляга на волята на Бащата, е навикът на Христос да насочва вниманието към Бащата. Защото Христос дойде в света да ни примири с Бога и да ни привлече към Бащата.

Ние ще познаем Бога и Неговата цел за нашето спасение не чрез любопитни изследвания в Божието естество, а като се привържем към Христос, Който според волята на Бащата даде Себе Си на смърт за нашите грехове. Когато разбираме, че това е волята на Бащата в Христос, тогава ще познаем, че Бог е милостив, а не гневен. Ще осъзнаем, че Той дотолкова е възлюбил нас, нещастните грешници, че е предал Своя единороден Син на смърт за нас.

Местоимението “нашите” посочва и към Бога и Бащата. Той е наш Бог и наш Баща. Бащата на Христос и нашият Баща са една личност. Затова Христос каза на Мария Магдалена: “Иди при братята Ми и им кажи: Възнасям се при Моя баща и вашия Баща, при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан 20:17). Бог е наш Баща и наш Бог, но само в Христос Исус.

СТИХ 5. На Когото да бъде слава за вечни векове. Амин.

Еврейският стил на писане е разнообразен с изрази на хваление и благодарение. Тази особеност може да се проследи в апостолските писания, особено в тези на Павел. Господнето име трябва да се споменава с голямо почитание и благодарение.

СТИХ 6. Чудя се.

Колко търпеливо се отнася Павел към своите подмамени галатяни! Той не се нахвърля върху тях, а като баща извинява тяхната грешка. Той им говори с родителска страст, и все пак го прави така, че в същото време ги укорява. От друга страна той е силно възмутен срещу измамниците, които обвинява за отстъплението на галатяните. Неговият гняв избухва в стихийна ярост още в началото на посланието. “Ако някой,” крещи той, “ви проповядва някакво различно благовестие от това, което сте получили, проклет да е.” По-късно, в петата глава, той заплашва лъжеапостолите с осъждение. “Този, който ви е подмамил, ще понесе осъждението си.” Произнася проклятие върху тях. “Бих искал онези, които са ви подмамили, да бъдат отсечени от вас.”

Той можеше да се обърне към галатяните по следния начин: “Срамувам се от вас. Вашата неблагодарност ме наскърбява. Разгневен съм.” Но неговата цел е да ги призове обратно към Благовестието. С тази цел наум той им говори много нежно. Не би могъл да избере по-мек израз от този, “Чудя се.” Той показва неговата скръб и неговото неудоволствие.

Павел се съобразява с правилото, което самият той полага по-нататък, като казва: “Братя, ако някой човек съгреши, вие, които сте духовни, възстановете такъв с кротък дух; като мислите и за себе си, да не би и вие да бъдете изкушени.” Към онези, които са били подведени, ние трябва да покажем родителска обич, така че да осъзнаят, че искаме не тяхното унищожение, а тяхното спасение. Но срещу дявола и неговите посланици, създатели на лъжливи учения и секти, ние трябва да бъдем като Апостола, не търпеливи и сурово осъдителни, както родители към куче, което е ухапало детето им, докато в същото време утешават плачещото дете.

Правилният дух на Павел му дава изключителна лекота при лекуване на болните съвести на падналите хора. Папата и епископите, вдъхновени от желание да господаруват над човешките души, хвърлят гръмотевици и проклятия върху нещастните съвести. Те не са загрижени за спасяването на човешките души. Интересуват се само от запазването на своите постове.

СТИХ 6. Как вие така бързо.

Павел оплаква факта, че е трудно за ума да остане в здрава и постоянна вяра. Човек трябва да работи усилено в продължение на десетилетие, преди да успее да обучи своята малка църква в правилната религия, а след това някакъв невеж и порочен страхливец идва, за да разруши за един миг дългогодишен търпелив труд. Чрез Божията благодат ни започнахме тук във Витенберг християнска църква. Божието Слово е поучавано такова, каквото е, извършват се Тайнствата и всичко преуспява. Това щастливо състояние, осигурено чрез много години на трудови усилия, може да бъде ограбено от някой лунатик за един миг. Това е станало в галатийските църкви, които Павел е довел до живот с духовни усилия. Скоро след неговото заминаване, обаче, тези галатийски църкви са хвърлени в смут от лъжеапостоли.

Църквата е нежно растение. За него трябва да се грижиш. Хората слушат няколко проповеди, прелистват няколко страници от Святото Писание, и вече мислят, че знаят всичко. Смели са, защото никога не са преминавали през каквито и да е изпитания на вярата. Лишени от Святия Дух, те учат каквото им приятно, което звучи добре за обикновените хора, които винаги са готови да се втурнат след нещо ново.

Ние трява да внимаваме за дявола, за да не би той да посее плевели сред житото, докато спим. Веднага след като Павел напусна галатийските църкви, лъжеапостолите започнаха да действуват. Затова нека внимаваме за себе си и за цялата църква.

СТИХ 6. Чудя е как вие така бързо се отвръщате.

Отново Апостолът използва мека дума. Той не ругае галатяните, “чудя се защо сте така непостоянни и неверни.” Той казва, “ чудя се как вие така бързо се отвръщате.” Не се обръща към тях като към злосторници. Говори им като на хора, които са понесли голяма загуба. Осъжда онези, които са ги отвърнали, вместо самите галатяни. В същото време нежно ги укорява за това, че са позволили да бъдат отвърнати. Подразбира се критиката, че е трябвало да бъдат малко по-зрели в своите вярвания. Ако са поднавали по-добре Словото, не биха били отвърнати така лесно.

Йером смята, че Павел използва игра на думи с името галатяни, свързвайки го с еврейската дума галат, която означава паднал・или отнесен,・като че ли Павел е искал да каже, Вие сте истински галатяни, т.е. отпаднали и по име, и в действителност.・Някои вярват, че германците са произлезли от галатяните. Може и да има нещо вярно в това. Защото германците не се различават от галатяните в своята липса на постоянство. В началото ние германците сме много ентусиазирани, но сега нашите чувства са охладнели и сме се отпуснали. Когато светлината на благовестието дойде при нас за първи път, много хора бяха ревностни, жадно слушаха проповедите и високо почитаха Божието Слово. Но сега, когато религията е реформирана, много, които по-рано бяха такива ревностни ученици, сега пренебрегват Божието Слово, натежали са като глупавите и непостоянни галатяни.

СТИХ 6. От Онзи, Който ви призова чрез Христовата благодат.

Текстът е малко неясен. Изречението можеше да бъде съставено така: “От този Христос, Който ви призова чрез благодатта”; или можеше да бъде направено така: “От Бога, който ви призова чрез Христовата благодат.” Аз предпочитам първото, защото ми изглежда, че целта на Павел е да подчертае пред нас добродетелите на Христос. Това тълкуване също запазва подразбиращата се критика, че галатяните са се отвърнали от този Христос, Който ги е призвал не към закон, а към благодат. Заедно с Павел и ние осъждаме слепотата и извратеността на хората, за това че не приемат посланието на благодат и спасение, или като го приемат бързо се отвръщат от него въпреки факта, че Благовестието ни дарява с всяко духовно добро: прощаване на греховете, истинска правда, мир на съвестта, вечен живот; и всяко материално добро: правосъдие, добро управление и мир.

Защо светът мрази добрите новини на Благовестието и благословенията, които идват с него? Защото светът принадлежи на дявола. Под неговото ръководство светът преследва Благовестието и ако можеше, отново би приковал Христос, Божия Син, на кръста, макар че Той предаде Себе Си на смърт за греховете на света. Светът лежи в тъмнина. Светът е тъмнина.

Павел подчертава, че Галатяните са призовани от Христос към благодат. “Научих ви на учението за благодатта и свобода от Закона, от греха и от смъртта, за да бъдете свободни в Христос, а не роби на суровите закони на Мойсей. Ще позволите ли да бъдете отвърнати така лесно от живия извор на благодатта и живота?”

СТИХ 6. Към друго благовестие.

Забележете изобретателността на дявола. Еретиците не прогласяват открито своите грешки. Убийците, прелюбодейците, крадците се прикриват. Така и дяволът прикрива всичките си средства и действия. Той се облича в бяло, за да изглежда като светъл ангел. Той е удивително хитър да продава своята зла отрова като Христово Благовестие. Като познава хитростта на дявола, Павел язвително нарича учението на лъжеапостолите “друго благовестие,” като че казва, “вие, галатяни, имате сега друго благовестие и не зачитате вече моето Благовестие.”

От това правим извод, че лъжеапостолите са омаловажили Павловото Благовестие сред галатяните на основанието, че то не е пълно. Тяхното възражение срещу Павловото Благовестие е същото като това, описано в петнадесетата глава на Деяния, в смисъл, че за галатяните не е достатъчно да повярват в Христос или да бъдат кръстени, но че е необходимо да бъдат и обрязани и да им бъде заповядано да спазват Мойсеевия закон, защото “ако не бъдете обрязани според Мойсеевия обичай, не можете да бъдете спасени.” Като че ли Христос е работник, който е започнал да строи сграда и я оставил на Мойсей да я довърши.

Днес анабаптистите и други, като не успяват да ни осъдят, обвиняват лутераните в плахост в прогласяването на цялата истина. Те приемат, че ние сме положили основата в Христос, но твърдят, че не сме довършили строежа. По този начин тези извратени фанатици представят своето проклето учение като Божие Слово и, носейки знамето на Божието име, заблуждават мнозина. Дяволът е достатъчно хитър да не изглежда грозен и черен. Той предпочита да върши своите зли действия в Божието име. Оттук идва и немската поговорка: “Всяка злина започва в Божието име.”

Когато дяволът вижда, че не може да навреди на каузата на Благовестието с разрушителни методи, той го прави под маската на поправяне и насърчаване на каузата на Благовестието. Той би желал най-много да ни преследва с огън и меч, но този метод не бил от голяма полза, защото кръвта на мъчениците е подхранвала растежа на Църквата. Неспособен да победи чрез сила, той използва нечестиви и противни на Бога учители, които в началото се преструват, че са с нас, след това твърдят, че са специално призвани да поучават скритите тайни на Писанията, за да ги добавят към първоначалните принципи на християнското учение, което ние проповядваме. Такива неща носят трудности на Благовестието. Нека всички ние да прегърнем Христовото Слово срещу хитростите на дявола, “защото воюваме не срещу плът и кръв, а срещу сили, власти и началства на тъмнината в този свят, срещу духовното нечестие във високи места.”

СТИХ 7. Което не е друго, а е на неколцината, които ви смущават.

Тук отново апостолът извинява галатяните, докато обвинява лъжеапостолите, че смущават техните съвести и ги крадат от него. Колко е гневен той срещу тези измамници! Нарича ги смутители, подмамващи слабите умове.

Този текст привежда още доказателства, че лъжеапостолите разрушават репутацията на Павел като несъвършен апостол и слаб и изпълнен с грешки учител. Те осъждат Павел, Павел осъжда тях. Такава война на осъждане винаги се води в Църквата. Папистите и фанатиците ни мразят, осъждат нашето учение и искат да ни убият. Ние от своя страна мразим и осъждаме тяхното проклето учение. Междувременно хората не са сигурни кого да следват и накъде да се обърнат, защото не е дадено на всеки да съди тези неща. Но истината ще спечели. Поне това е сигурно, че ние не преследваме хора, нито пък нашето учение смущава хората. Обратното, ние имаме свидетелството на много добри хора, които на колене благодарят на Бога за утехата, която нашето учение им носи. Както Павел, не ние трябва да бъдем обвинявани, че църквите са в смут. Вината е в анабаптистите и в другите фанатици.

Всеки учител на правдата от дела е смутител. Не ви ли е дошло на ум, че папата, кардиналите, епископите, монасите и цялата сатанинска синагога са смутители? Истината е, че те са по-зли от лъжеапостолите. Лъжеапостолите са учели, че в допълнение към вярата в Христос са нужни и делата на Закона за спасение. Но папистите напълно изхвърлят вярата и поучават измислени от тях самите предания и дела, които не са заповядани от Бога, всъщност са противни на Божието Слово, и към тези предания те изискват първостепенно внимание и покорство.

Павел нарича лъжеапостолите смутители на Църквата, защото те поячават обрязване и спазване на Закона като необходими за спасение. Те настояват, че Законът трябва да се спазва във всяка подробност. Били са подкрепяни в тези твърдения от юдеите и в крайна сметка онези, които не са били основани здраво във вярата, са били лесно убедени, че Павел не е искрен Божий учител, защото е пренебрегнал Закона. Юдеите са били възмутени от идеята, че Божият Закон е напълно пренебрегнат от Павел и че езичниците, бившите идолопоклонници, могат безплатно да придобият положение на Божий народ без обрязване, без поправителното изпълнение на закона, само по благодат чрез вяра в Христос.

Тези критики са били подсилени от лъжеапостолите. Те обвиняват Павел в стремеж да отмени Божия Закон и юдейската наредба, против Божия Закон, против тяхното юдейско наследство, против примера на апостолите, против примера на самия Павел. Те искат Павел да бъде порицан като хулител и бунтовник, докато те трябва да бъдат слушани като истински учители на Благовестието и истински ученици на апостолите. Така Павел трябва да бъде опозорен пред галатяните. Принуден е да атакува лъжеапостолите. Той прави това без колебание.

СТИХ 7. И искат да изопачат Христовото благовестие.

Да го кажем по друг начин: “Тези лъжеапостоли не само ви смущават, те отменят Христовото Благовестие. Действуват така, като че ли са единствените истински проповедници на Благовестието. Затова бъркат Закона и Благовестието. В резултат те изопачават Благовестието. Или Христос трябва да живее и Законът да изчезне, или Законът остава и Христос изчезва; Христос и Законът не могат да съществуват заедно в съгласие. Или благодатта, или законът. Да смесваме двете означава да премахнем напълно Христовото Благовестие.”

Изглежда, че не нещо значително да смесваме Закона и Благовестието, вярата и делата, но това създава повече злини, отколкото човешкият ум може да осъзнае. Смесването на Закона и Благовестието не само замъглява познанието за благодатта, но то напълно отхвърля Христос.

Думите на Павел, “и искат да изопачат Христовото благовестие,” също показват колко безочливи са тези учители. Те са безсрамни самохвалци. Павел просто трябваше да издигне своето служение и Благовестието.

СТИХ 8. Но ако и самите ние и ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което приехте, нека бъде проклет.

Ревността на Павел за Благовестието става така гореща, че почти го води до това да проклина ангелите. “По-скоро бих допуснал аз, братя мои, да, и небесните ангели да бъдат проклети, отколкото да бъде променено моето благовестие.”

Гръцката дума анатема, на еврейски херем, означава проклинам, кълна, осъждам. Павел първо (хипотетично) проклина себе си. Той прави това, защото знае, че хората първо трябва да търсят вината в себе си, преди да могат искрено да укоряват другите.

Павел твърди, че няма друго благовестие освен онова, което е проповядвал на галатяните. Той е проповядвал не благовестие, измислено от самия него, а самото Благовестие, което Бог преди много време е написал в Святите Писания. Не е чудно, че Павел изговаря проклятия върху себе си и върху другите, дори върху небесните ангели, ако някой се осмели да проповядва друго благовестие, различно от Христовото.

СТИХ 9. Както казахме преди, така го казвам и сега пак: Ако някой ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет.

Павел повтаря проклятието, насочвайки го сега към други хора. Преди това той проклина себе си, своите братя, и небесни ангели. “Сега,” казва той, “ако има други, които проповядват различно благовестие от това, което сте приели от нас, нека те също да бъдат проклети.” С това Павел проклина и отлъчва всички лъжеучители, включително своите противници. Той е така разгорещен, че се осмелява да прокълне всички, които изопачават неговото Благовестие. Дано Бог направи така, че това страшно изявление на Апостола да вложи страх в сърцата на всички, които изопачават Павловото Благовестие.

Галатяните могат да кажат: “Павле, ние не изопачаваме Благовестието, което ти ни донесе. Ние не го разбираме достатъчно. Това е всичко. Сега тези учители, които дойдоха след теб, ни обясняват всичко така добре.”

Апостолът отказва да приеме това обяснение. Те не трябва да добавят нищо; не трябва да поправят нищо. “Това, което приехте от мен, е истинското Божие Благовестие. Нека то да остане. Ако някой човек носи друго благовестие освен това, което аз ви донесох, или обещава да ви даде по-добри неща от тези, които сте приели от мен, нека бъде проклет.”

Въпреки това подчертано порицание, днес толкова много хора приемат папата като върховен съдия на Писанията. “Църквата,” казва те, “избра само четири евангелия. Можела е да избере повече. Следователно Църквата е над Благовестието.” Със същата сила можем да твърдим: “Аз одобрявам Писанията. Следователно аз съм над Писанията. Йоан Кръстител изповяда Христос. Следователно той е над Христос.” Павел подчинява себе си, всички проповедници, всички небесни ангели, всеки, на Святите Писания. Ние не сме господари, съдии или съдници, а свидетели, ученици, и изповедници на Писанията, независимо дали сме папата, Лутер Августин, Павел, или небесни ангели.

СТИХ 10. Защото от хора ли сега търся благоволение, или от Бога?

Със същата ревност Павел продължава: “Вие, галатяни, би трябвало да можете да отсъдите от моето проповядване и от многото скърби, които преживях, дали служа на хората или на Бога. Всеки може да види, че моето проповядване повдига преследване против мен навсякъде, и ми е спечелило жестоката омраза на моите хора, всъщност омразата на всички хора. Това би трябвало да ви убеди, че в моето проповядване не търся човешкото благоволение и похвала, а Божията слава.”

Никой човек не може да каже, е търсим човешко благоволение и похвала с нашето учение. Ние поучаваме, че всички хора са по естество извратени. Ние осъждаме свободната воля на човека, неговите сила, мъдрост и правда. Казваме, че придобиваме благодат само от безплатната милост на Бога заради Христос. Това не е проповядване, което е угодно на хората. Такова проповядване ни спечелва омразата и неприязънта на света, преследвания, отлъчвания, убийства и проклятия.

Не можете ли да видите, че с моето учение не търся баговоление от никой човек?・пита Павел. Ако исках благоволението на хората, щях да ги лаская. Но какво правя аз? Аз осъждам техните дела. Поучавам само онези неща, които са ми заповядани отгоре. Затова довеждам върху себе си гнева на юдеи и езичници. Моето учение трябва да е вярно. То трябва да е божествено. Никое друго учение не може да бъде по-добро от моето. Всяко друго учение трябва да е лъжливо и нечестиво.

Заедно с Павел ние смело прогласяваме проклятие върху всяко учение, което не се съгласява с нашето. Ние не проповядваме за човешка похвала или за благоволението на князете. Ние проповядваме само за благоволението на Бога, Чиято благодат и милост прогласяваме. Който и да поучава благовестие, противно на нашето или различно от нашето, нека да бъдем смели да кажем, че той е изпратен от дявола.

СТИХ 10. Или на хора ли искам да угаждам?

На хора ли служа или на Бога?・Павел продължава да говори за лъжеапостолите, тези ласкатели на хора. Те поучават обрязване, за да избягнат човешката омраза и гоненията.

И днес ще откриете много хора, които се стремят да угаждат на хората, за да живеят в мир и сигурност. Те учат всичко, което е приемливо за хората, без значение дали е противно на Божието Слово или на тяхната собствена съвест. Но ние, които работим за да угаждаме на Бога, а не на хората, разбуждаме самия ад. Ние трябва да понасяме укори, клевети, смърт.

За онези, които се стремят да угаждат на хората, имаме слово от Христос, записано в петата глава на Евангелието на Йоан: “Как може да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е от единия Бог?”

СТИХ 10. Ако бях още угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос.

Наблюдавайте съвършеното лукавство, с което лъжеапостолите се стремят да вкарат Павел в немилост. Те изследват Павловите писаня за противоречия (нашите противници правят същото), за да го обвинят, че поучава противоречиви неща. Те откриват, че Павел обрязва Тимотей съгласно Закона, че Павел очиства себе си с четирима други мъже в Храма в Ерусалим, че Павел обръсва главата си в Кенхрея. Лъжеапостолите лукаво намекват, че Павел е бил задължен от останалите апостоли да спазва тези церемониални закони. Ние знаем, че Павел спазва тези външни благоприличия от любов към по-слабите братя. Той не иска да ги съблазнява. Но лъжеапостолите обръщат любовта на Павел срещу него. Ако Павел беше проповядвал Закона и обрязването, ако препоръчваше човешката сила и свободна воля, той нямаше да бъде така противен на юдеите. Обратното, те биха хвалели всяко негово действие.

СТИХОВЕ 11, 12. Но аз ви известявам, братя, че евангелието, което ви благовестих, не е човешко; понеже аз нито съм го приел от човек, нито съм го научил, а чрез откровение от Исус Христос.

Този текст съставлява главната защита на Павел срещу обвиненията на неговите противници. Той заявява под клетва, че е приел своето Благовестие не от хора, а по откровение от Исус Христос.

Като заявява, че неговото Благовестие не е от човек, Павел не просто желае да заяви, че Благовестието му не е светско. Лъжеапостолите твърдят същото за своето си благовестие. Павел иска да каже, че е научил своето Благовестие на по обикновения и приет начин чрез посредничеството хора, чрез слушане, четене или писане. Той е приел Благовестието чрез специално откровение направо от Исус Христос.

Павел приема своето Благовестие по пътя към Дамаск, когато Христос му се явява. Св. Лука ни дава описание на случката в деветата глава на книгата Деяния. “Стани,” казва Христос на Павел, “и иди в града, и там ще ти се каже какво да правиш.” Христос не изпрати Павел в града, за да научи Благовестието от Анания. Анания трябваше само да кръсти Павел, да положи ръце на Павел, да възложи служението на Словото на Павел, и да го препоръча на Църквата. Анания призна ограничеността на своята задача като каза на Павел: “Брате Савле, Господ ме изпрати, Исус, Който ти се яви по пътя, докато идваше, за да прогледаш и да се изпълниш със Святия Дух.” Павел не прие поучения от Анания. Павел вече беше призван, просветен и научен от Христос по пътя. Неговата среща с Анания беше просто свидетелство за факта, че Павел е призван от Христос да проповядва Благовестието.

Павел е принуден да говори за своето обръщане, за да се бори против клеветническите твърдения на лъжеапостолите, че неговото апостолство е второстепенно в сравнение с това на другите апостоли.

Ако не беше примерът на галатийските църкви, никога не бих помислил за възможно някой, който е приел Божието Слово с такава ревност, както те са го приели, може така бързо да се отвърне от него. Господи, каква ужасна вреда може да създаде само едно единствено лъжливо изречение!

Темата за оправданието е много крехка. Не поради самата себе си, разбира се, а поради нас. Аз знам колко бързо един човек може да забрави радостта на Благовестието. Знам на какви хлъзгави места стоят дори онези, които са добре основани във въпросите на вярата. В трудности, когато трябва да се утешаваме с Благовестието, Законът се надига и започва да бушува из цялата ни съвест. Казвам, че Благовестието е крехко, защото ние самите сме крехки.

Това, което допълнително влошава нещата, е, че половината от нас, нашият разум, ни се противопоставя. Плътта се противи на духа, или както Павел казва, “Плътта воюва против Духа.” Затова поучаваме, че да познаваш Христос и да вярваш в Него не е човешко постижение, а дар от Бога. Само Бог може да създаде и да запази вярата вътре в нас. Бог създава вяра в нас чрез Словото. Той увеличава, подкрепя и усилва вярата вътре в нас чрез Своето Слово. Затова най-доброто служение, което човек може да даде на Бога, е прилежно да слуша и да чете Божието Слово. От друга страна, нищо не е по-смъртоносно от това да ви омръзне Божието Слово. Като мисли, че знае достатъчно, човек започва малко по малко да презира Словото, докато напълно изгуби Христос и Благовестието.

Нека всеки вярващ вниметално да изучава Благовестието. Нека да продължава в смирена молитва. Ние сме атакувани не от слаби врагове, а от силни врагове, които никоге не се изморяват да воюват против нас. Тази наши врагове са многобройни: Нашата собствена плът, светът, Законът, грехът, смъртта, Божият гняв и осъждение и самият дявол.

Аргументите, които лъжеапостолите привеждат, впечатляват хората и до днес. “Кой си ти да се отделяш от бащите и от цялата Църква и да внасяш противно учение? По-мъдър ли си от толкова много святи хора, по-мъдър ли си от цялата Църква?” Когато Сатана, подпомогнат от нашия собствен ум, привежда тези аргументи против нас, ние се обезсърчаваме, освен ако не продължаваме да си казваме: “Не ме интересува дали Киприан, Амвросий, Августин, Петър, Павел, Йоан или ангел от небето поучават това или онова. Аз знам, че поучавам Божията истина в Христос Исус.”

Спомням си какво ми каза доктор Щаупиц, когато за първи път поех защитата на Благовестието. “Много ми харесва,” каза той, “че учението, което прогласяваш, отдава слава само на Бога и нищо на човека. Защоно никога не може да се припише прекалено много слава, доброта и милост на Бога.” Тези думи на достойния учен ме утешиха и утвърдиха. Благовестието е истинно, защото лишава хората от всяка слава, мъдрост и правда и предава всяка почит само на Създателя. По-безопасно е да приписваме прекалено много слава на Бога, отколкото на човека.

Може да твърдите, че Църквата и бащите са святи. Но Църквата е принудена да се моли: “Прости ни греховете.” Не трябва да се вярва нито на мен, нито на Църквата, нито на бащите, или апостолите, или на небесни ангели, ако поучават нещо противно на Божието Слово. Нека Божието Слово да пребъдва завинаги.

Петър допусна грешки в живота си и в учението си. Павел можеше да пренебрегне грешките на Петър като незначително нещо. Но Павел видя, че грешката на Петър ще доведе до вреда на цялата Църква, ако не бъде поправена. Затова той се противопостави открито на Петър. Църквата, Петър, апостолите, небесните ангели не трябва да бъдат слушани, ако не поучават истинното Божие Слово.

Този аргумент не винаги е от полза за нас. Хората питат: “Тогава на кого да вярваме?” Нашите противници твърдят, че поучават чистото Божие Слово. Ние не им вярваме. Те от своя страна ни мразят и ни преследват като долни еретици. Какво да правим? Заедно с Павел ние се прославяме в Благовестието на Исус Христос. Какво печелим? Казва ни се, че нашата слава е празна суета и открито богохулство. В момента, в който паднем ниско и се поддадем на гнева на нашите противници, папистите и анабаптистите стават безочливи. Анабаптистите измислят някаква нова чудовищност. Папистите съживяват старите си мерзости. Какво да правим? Нека всеки да е уверен в своето призвание и учение, за да може смело да заяви заедно с Павел: “Но ако и ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което приехте, нека бъде проклет.”

СТИХОВЕ 13, 14. Защото сте чули за моето някогашно поведение в юдейската религия, как прекомерно гонех Божията Църква и я разорявах; и напредвах в юдейската религия повече от мнозина мои връстници сред съотечествениците ми.

Този текст не съдържа учение. Павел показва своя живот като пример. “Аз самият,” казва той, “някога защитавах фарисейските предания по-яростно от кой да е от вашите лъжеапостоли. И така, ако правдата по Закон имаше някаква стойност, аз самият никога не бих я оставил. Така внимателно живеех според Закона, че превъзхождах мнозина от моите връстници. Така ревностен бях в защита на Закона, че разорявах Божията Църква.”

СТИХ 14. Като бях много по-ревностен към преданията на предците си.

Като говори сега за Мойсеевия Закон, Павел заявява, че е уповавал напълно на него. На филипяните той пише: “Според Закона фарисей, по ревност гонител на Църквата, по правдата от закон непорочен.” Той иска да каже, “Мога да се сравнявам с най-добрите и най-святите от онези, които са от обрязването. Нека да ми покажат, ако могат, по-ревностен защитник на Мойсеевия Закон, отколкото аз бях едно време. Този факт, о галатяни, би трябвало да ви предупреди да се пазите от тези измамници, които така издигат Закона. Ако някога някой е имал основание да се слави в правдата на Закона, това съм аз.”

Аз също мога да кажа, че преди да бъда просветен чрез Благовестието, аз бях така ревностен за папистките закони и преданията на бащите, както никой човек не е бил. Опитвах се усилено да живея според всеки закон колкото е възможно по-добре. Наказвах себе си с пости, бдения, молитви и други упражнения повече от всички онези, които днес ме мразят и ме преследват. Бях толкова искрен, че налагах върху тялото си повече, отколкото то можеше да издържи. Въпрос на съвест беше да почитам папата. Всичко, което правех, го правех с ясно намерение за Божията слава. Но нашите противници, каквито са охранени безделници, няма да повярват онова, което аз и много други сме понесли.

СТИХОВЕ 15, 16, 17. А когато Бог, Който още от утробата на майка ми ме беше отделил и призовал чрез Своята благодат, благоволи да открие в мен Сина Си, за да Го проповядвам между езичниците, аз не се допитах до плът и кръв, нито се изкачих в Ерусалим при тези, които бяха апостоли преди мен, а веднага заминах за Арабия и пак се върнах в Дамаск.

Тук Павел разказва, че незабавно след като е бил призван от Бога да проповядва Благовестието на езичниците, той отива в Арабия без да допита до никого. “Когато Бог благоволи,” пише той, “аз не го заслужавах. Бях враг на Христос. Хулех Неговото Благовестие. Проливах невинна кръв. И бях призован от безумието си. Защо? Заради моята възмутителна жестокост? В никакъв случай. Моят благодатен Бог, Който показва милост на когото ще, ми прости всичките нечестия. Той ми даде благодатта Си и ме призва за апостол.”

Ние също сме дошли до познание на истината чрез същата Божия доброта. Аз разпъвах Христос всеки ден в моя манастирски живот и хулех Бога с моята погрешна вяра. Външно бях целомъдрен, беден и покорен. Бях отдаден на постене, бдения, молитви, литургии и подобни. Но под покривалото на моето външно страхопочитание аз непрекъснато не се доверявах, съмнявах се, страхувах се, мразех и хулех Бога. Моята праведност беше мръсна локва. Сатана обича такива светии. Те са неговите любимци, защото бързо разрушават телата и душите си, като ги лишават от благословенията на Божиите щедри дарове.

Казах ви вече, че имах голямо страхопочитание пред властта на папата. Несъгласието с него считах за престъпление, заслужаващо вечна смърт. Смятах Ян Хус за проклет еретик. Считах за грях дори да мисля за него. С радост бих доставил дървата за изгарянето му. И бих чувствувал, че истински служа на Бога.

В сравнение с тези набожни лицемери на папството бирниците и блудниците не са лоши. Те поне чувствуват угризения на съвестта. Поне не опитват да оправдаят нечестивите си дела. Но тези въображаеми светии, вместо да признаят грешките си, ги оправдават и ги смятат за приемливи жертви пред Бога.

СТИХ 15. Когато Бог благоволи.

По Божието благоволение аз, нечестив и проклет нещастник, хулител, гонител и бунтовник, бях пожален. Бог не само счете за угодно да ме пожали, но и ми даде познанието за Своето спасение, Своя Дух, Своя Син, апостолско служение, вечен живот.・Павел казва това.

Бог не само прощава нашите беззакония, но и в допълнение ни покрива с благословения и духовни дарове. Много хора, обаче, са неблагодарни. По-лошо, като отварят отново врата за дявола, много хора започват да отхвърлят Божието Слово и в крайна сметка извращават Благовестието.

СТИХ 15. Който още от утробата на майка ми ме беше отделил.

Това е еврейски израз, който означава освещавам, назначавам, подготвям. Павел казва, “Още когато не бях роден Бог ме определи за апостол и в надлежното време потвърди моето апостолство пред света. Всеки дар, голям или малък, духовен или материален, и всяко добро нещо, което ще направя, Бог ги е наредил докато съм бил още в утробата на майка ми, където не съм можел да мисля или да върша какво да е добро дело. След като съм се родил, Бог ме е поддържал. Натрупвайки милост върху милост, Той безплатно е прощавал греховете ми, изпълвайки ме със Своята благодат, за да ми даде способност да науча какви велики неща ни принадлежат в Христос. Като завършек на всичко, Той ме призова да проповядвам Благовестието на другите.”

СТИХ 15. И призовал чрез Своята благодат.

Дали Бог ме е призовал заради святия ми живот? Или заради моята фарисейска религия? Или заради моите молитви, постене и дела? Никога. Е, разбира се, сигурно е, че Бог не ме е призовал заради моите богохулства, гонения, преследвания. Кое Го накара да ме призове? Единствено Неговата благодат.媒

СТИХ 16. Да открие в мен Сина Си.

Сега чуваме какво учение е било поверено на Павел: Учението на Благовестието, учението на откровението за Божия Син. Това учение се различава доста от Закона. Законът внушава страх на съвестта. Законът разкрива Божия гняв и осъждение. Благовестието не заплашва. Благовестието обявява, че Христос е дошъл да прости греховете на света. Благовестието ни носи неоценимите Божии съкровища.

СТИХ 16. За да Го проповядвам между езичниците.

党Бог благоволи,・казва Апостолът, 党да открие Себе Си в мен. Защо? Поради две цели. Аз лично да повярвам в Божия Син и да Го разкрия на езичниците.媒

Павел не споменава юдеите по простата причина, че е бил призван и признат за апостол на езичниците, макар че също е проповядвал Христос на юдеите.

Можем да чуем Апостолът да си казва: “Няма да натоварвам езичниците със Закона, тъй като съм техен апостол, а не техен законодател. Вие, галатяни, нито веднъж не сте ме чули да говоря за правдата от Закон или от дела. Работата ми беше да донеса до вас Благовестието. Следователно не трябва да слушате никакви законоучители, а Благовестието: не Мойсей, а Божия Син; не правдата от дела, а правдата от вяра трябва да се прогласява на езичниците. Това правилното проповядване към езичниците.”

СТИХ 16. Не се допитах до плът и кръв.

Като е приел Благовестието от Христос, Павел не се допитва до никого в Дамаск. Не иска от никой човек да го учи. Не отива в Ерусалим за да седи в краката на Петър и останалите апостоли. Той веднага започва да проповядва Исус Христос в Дамаск.

СТИХ 17. Нито се изкачих в Ерусалим при тези, които бяха апостоли преди мен, а веднага заминах за Арабия и пак се върнах в Дамаск.

Отидох в Арабия преди да се срещна с кой да е от апостолите. Веднага се заех да проповядвам Благовестието на езичниците, защото Христос ме беше призовал с тази цел.・Това твърдение опровергава твърдението на лъжеапостолите, че Павел е бил ученик на апостолите, от което лъжеапостолите правят извода, че Павел е бил научен на покорство към Закона, и следователно езичниците също трябва да спазват Закона и да приемат обрязването.

СТИХОВЕ 18, 19. По-късно, след три години, се изкачих в Ерусалим, за да се запозная с Кифа, и останах при него петнадесет дни; но друг от апостолите не видях освен Яков, брата на Господа.

Павел разказва до подробности своите лични преживявания, за да прекрати клеветите на лъжеапостолите. Той не отрича, че е бил с някои от апостолите. Отишъл е в Ерусалим непоканен не за да бъде обучаван, а за да се види с Петър. Лука описва случката в деветата глава на Деяния. Варнава запознава Павел с апостолите и им разказва как Павел е срещнал Господа по пътя към Дамаск, а също как Павел смело е проповядвал в Дамаск в Исусовото име. Павел казва, че се е срещнал с Петър и Яков, но отрича да е научил нещо от тях.

Защо Павел повтаря този като че ли маловажен факт? За да убеди галатийските църкви, че неговото Благовестие е истинското Христово Слово, което е научил от самия Христос и не от хора. Павел е принуден да повтаря този факт. В опасност е неговата полезност за всички църкви, на които е бил пастор и учител.

СТИХ 20. А за това, което ви пиша, ето, пред Бога ви уверявам, не лъжа.

Беше ли необходимо за Павел да се кълне? Да. Павел разказва лични преживявания. Как иначе биха му повярвали църквите? Лъжеапостолите могат да кажат, “Кой знае дали Павел казва истината?” Павел, избраният Божий съд, е така подценен от своите собствени галатяни, на които е проповядвал Христос, че е необходимо да полага клетва, че говори истината. Ако това се случва на Павел, какво право имаме ние да се оплакваме, когато хората се съмняват в нашите думи, или да ни презират, нас, които въобще не можем да се сравняваме с Апостола?

СТИХ 21. После дойдох в областите на Сирия и Киликия.

Сирия и Киликия са съседни страни. Павел подробно описва своите пътувания, за да убеди галатяните, че никога не е бил ученик на никой апостол.

СТИХОВЕ 22, 23, 24. Но още не бях познат лично на Христовите църкви в Юдея, а те само бяха слушали, че онзи, който едно време ги е гонил, сега проповядва вярата, която някога е разорявал, и славеха Бога поради мен.

В Сирия и Киликия Павел печели одобрението на всички юдейски църкви със своето проповядване. Всички църкви навсякъде, дори тези в Юдея, могат да свидетелствуват, че е проповядвал една и съща вяра навсякъде. “И,“ добавя Павел, “тези църкви славеха Бога заради мен не защото проповядвах, че обрязването и Мойсеевият Закон трябва да се спазват, а защото на всички говорех за вярата в Господ Исус Христос.”

ГЛАВА 2

СТИХ 1. Тогава, след четиринадесет години, пак се изкачих в Ерусалим.

Павел поучава оправдание чрез вяра в Исус Христос, без делата на Закона. Той говори това на учениците в Антиохия. Сред учениците е имало такива, които са били възпитани в древните юдейски обичаи. Те веднага въстават срещу Павел в негодувание, обвинявайки го, че проповядва благовестие на беззаконие.

Следват сериозни несъгласия. Павел и Варнава защитават истината. Те свидетелствуват: “Навсякъде, където проповядвахме на езичниците, Святият Дух слизаше върху онези, които приемаха Словото. Това ставаше навсякъде. Не проповядвахме обрязване, не изисквахме спазване на Закона. Проповядвахме вяра в Исус Христос. При нашето проповядване на вярата Бог даваше на слушателите Святия Дух.” От този факт Павел и Варнава правят извода, че Святият Дух одобрява вярата на езичниците без Закона и обрязването. Ако вярата на езичниците не е била угодна на Святия Дух, Той не би изявил Своето присъствие в необрязаните слушатели на Словото.

Неубедени, юдеите яростно се противопоставят на Павел, твърдейки, че Законът трябва да бъде спазван и езичниците трябва да бъдат обрязани, иначе не могат да бъдат спасени.

Когато разглеждаме упоритостта, с която романистите се придържат към своите предания, можем добре да разберем ревностното посвещение на юдеите към Закона. В края на краищата те са получили Закона от Бога. Можем да разберем колко невъзможно е било за току-що отвърнали се от юдаизма изведнъж да скъсат със Закона. По тази причина Бог ги е търпял, като е понасял немощта на Израел, когато хората са се колебаели между две религии. Не е ли бил Бог търпелив и с нас, когато сме били заслепени от папството? Бог е дълготърпелив и милостив. Но ние не се осмеляваме да злоупотребяваме с търпението на Господа. Не се осмеляваме да продължаваме в грешките след като истината ни е била разкрита в Благовестието.

Противниците на Павел използват срещу него неговия собствен пример. Павел обряза Тимотей. Павел защити своето деяние като каза, че е обрязал Тимотей не по принуда, а от християнска любов, за да не съблазнява слабите във вярата. Неговите противници не приемат това обяснение.

Когато Павел видя, че споровете излизат от контрол, той се подчини на Божията наредба и замина за Ерусалим, за да се съвещава с другите апостоли. Той направи това не заради себе си, а заради хората.

СТИХ 1. С Варнава, като взех със себе си и Тит.

Павел избра двама свидетели, Варнава и Тит. Варнава беше спътник на Павел при проповядването му сред езичниците. Варнава беше свидетел на факта, че Святият Дух беше слязъл върху езичниците в отговор само на проповядването на вяра в Исус Христос. Варнава подкрепи Павел по този въпрос, че не е необходимо езичниците да бъдат принуждавани да спазват Закона, докато вярват в Христос.

Тит е бил епископ на критските църкви, поставен на този пост от Павел. Тит е бивш езичник.

СТИХ 2. Но се изкачих по откровение.

Ако Бог не беше заповядал на Павел да отиде в Ерусалим, Павел нямаше да отиде.

СТИХ 2. И изложих пред тях благовестието.

След отсъствие от четиринадесет годин, всъщност осемнадесет години, Павел се връща в Ерусалим да се съвещава с апостолите.

СТИХ 2. Което проповядвам между езичниците.

Сред юдеите Павел позволи Законът и обрязването да останат за известно време. Така направиха и другите апостоли. Въпреки това Павел защитаваше уверено свободата на Благовестието. В един случай той каза на юдеите: “Чрез Него ви се проповядва прощение на греховете; и чрез Него всеки, който вярва, са оправдава от всичко, от което не сте могли да се оправдаете чрез Мойсеевия закон” (Деян. 13:39). Винаги мислейки за слабите, Павел не настояваше те веднага да скъсат със Закона.

Павел признава, че се е съвещавал с апостолите относно своето Благовестие. Но отрича, че това съвещаване го е ползвало или го е научило на нещо. Истината е, че той се противопоставя на онези, които искат да наложат делата на Закона върху езичниците. Не те побеждават, той побеждава. “Вашите лъжеапостоли лъжат, когато казват, че съм обрязал Тимотей, че съм си обръснал главата в Кенхрея и съм се качил в Ерусалим по искане на апостолите. Отидох в Ерусалим по искане на Бога. Нещо повече, придобих одобрението на апостолите. Моите противници загубиха.”

Въпросът, по който апостолите размишляват в съвещанието, е следният: Дали спазването на Закона е необходимо за оправданието? Павел отговаря: “Проповядвах вяра в Христос на езичниците, а не Закона. Ако юдеите искат да спазват Закона и да се обрязват, много добре, докато го правят от правилни мотиви.”

СТИХ 2. Но насаме пред по-именитите от тях.

Това означава, “Съвещавах се не само с братята, но и с ръководителите сред тях."

СТИХ 2. Да не би да тичам или да съм тичал напразно.

Не че Павел някога е мислел, че е тичал напразно. Обаче, мнозина наистина вярват, че Павел напразно е проповядвал Благовестието, защото е оставил езичниците свободни от игото на Закона. Възгледът, че покорството на Закона е задължително за спасението, печели привърженици. Павел има намерение да се справи с това зло. С това съвещание той се надява да утвърди репутацията на своето Благовестие с това на другите апостоли, да затвори устата на противниците си, че е бил тичал напразно.

СТИХ 3. Но даже Тит, който беше с мен, макар и да беше грък, не беше принуден да се обреже.

Думата “принуден” ни запознава с резултата от съвещанието. Решено е, че не трябва езичниците да бъдат принуждавани да се обрязват.

Павел не осъжда самото обрязване. Нито чрез думи, нито чрез дела той не ругае обрязването. Но той се противопоставя на превръщането на обрязването в условие за спасение. Той цитира примера на Бащите. “Бащите не са били оправдани чрез обрязване. За тях то беше белег и печат на правдата. Те гледаха на обрязването като на изповед на тяхната вяра.”

Повярвалите юдеи, обаче, не могат да поберат в главите си, че обрязването не е необходимо за спасението. Те биват насърчавани в своето неправилно отношение от лъжапостолите. Резултатът е, че хората въстават срещу Павел и неговото учение.

Павел не осъжда обрязването като грях. Но той настоява, а и съветът го подкрепя, че обрязването не е необходимо за спасението и следователно не трябва да се налага на езичниците. Съветът се съгласява, че засега трява да се позволи на юдеите да пазят древните си обичаи, докато не смятат, че тези обичаи носят Божието оправдание върху грешника.

Лъжеапостолите не са доволни от решението на съвета. Те не искат да изоставят обрязването и делата на Закона в полза на християвската свобода. Настояват, че обрязването е задължително за спасението.

Както противниците на Павел, така и нашите противници [враговете на Лутер и на Реформацията] спорят, че пренебрегването на преданията на Бащите означава загуба на спасението. Нашите противници няма да се съгласят с нас по нито един въпрос. Те защитават своите богохулства. Отиват дотам, че да ги налагат с меч.

Победата на Павел е пълна. Тит, който е с Павел, не е принуден да се обреже, макар че е сред апостолите когато се обсъжда този въпрос за обрязването. Това е удар срещу лъжеапостолите. Фактът, че Тит не е принуден да се обреже, дава възможност на Павел да отреже своите противници.

СТИХОВЕ 4, 5. И то поради промъкналите се лъжебратя, които се бяха вмъкнали, за да дебнат свободата, която имаме в Христос Исус, като искаха да ни поробят, на които ние нито за час не отстъпихме да им се покорим, за да остане с вас истината на благовестието.

Тук Павел обяснява причината да се качи в Ерусалим. Той не отива в Ерусалим за да се учи или да бъде одобрен в своето Благовестие от другите апостоли. Той отива в Ерусалим за да запази истинското Благовестие за галатийските църкви и за всички църкви сред езичниците.

Когато Павел говори за истината на Благовестието, той намеква и за това, че има и лъжливо благовестие. Лъжеапостолите също имат благовестие, но то е неистинно благовестие. “Като се боря против тях,” казва Павел, “аз запазвам истината на чистото Благовестие.”

А истинното Благовестие твърди, че ние биваме оправдани само чрез вяра, без делата на Закона. Лъжеблаговестието твърди, че сме оправдани чрез вяра, но не без делата на Закона. Лъжеапостолите проповядват условно благовестие.

Така правят и папистите. Те признават, че вярата е основата на спасението. Но добавят условието, че вярата може да спасява само когато е подкрепена с добри дела. Това е погрешно. Истинното Благовестие заявява, че добрите дела са украшение на вярата, но и самата вяра е Божий дар и Божие действие в нашите сърца. Вярата може да оправдава, защото тя схваща Христос Изкупителя.

Човешкият разум може да мисли само на основата на Закона. Той мърмори: “Това направих, онова не направих.” Но вярата гледа към Исус Христос, Божия Син, предаден на смърт за греховете на целия свят. Да отвърнем очите си от Исус означава да ги обърнем към Закона.

Истинската вяра се държи за Христос и уповава единствено на Него. Нашите противници не могат да разберат това. В своята слепота те изхвърлят скъпоценния бисер, Христос, и държат своите си упорити дела. Нямат представа какво е вярата. Как могат да учат другите на вяра?

Лъжеапостолите не просто проповядват неистинно благовестие, те се опитват да намерят повод срещу Павел. “Те се вмъкват,” казва Павел, “за да дебнат свободата, която имаме в Христос Исус, за да могат да ни поробят.”

Когато Павел прозира техния заговор, той атакува лъжеапостолите. Той казва, “Ние не се отказахме от свобадата, която имаме в Христос Исус. Победихме ги чрез решението на апостолите и няма да отстъпим дори сантиметър пред тях.”

Ние сме твърде често готови да правим всякакви отстъпки пред папистите. Да, готови сме да им дадем повече отколкото трябва. Но няма да предадем свободата на съвестта, която имаме в Христос Исус. Отказваме да позволим съвестта ни да бъде обвързана от какво да е дело или закон, така че като правим това или онова ще бъдем праведни, или като оставим това или онова ненаправено ще бъдем осъдени.

Тъй като нашите противници няма да се съгласят, че само вярата в Христос оправдава, ние няма да отстъпим пред тях. Трябва да останем непоколебими по въпроса за оправданието, иначе ще изгубим истината на Благовестието. Това е въпрос на живот и смърт. Той е свързан със смъртта на Божия Син, Който умря за греховете на света. Ако предадем вярата в Христос като единственото нещо, което може да ни оправдае, смъртта и възкресението на Исус губят смисъла си; фактът, че Христос е Спасителят на света, остава само мит. Тогава Бог е лъжец, защото не е изпълнил обещанията Си. Нашата упоритост е правилна, защото искаме да запазим свободата, която имаме в Христос. Само като запазим нашата свобода ще можем да запазим истината на Благовестието ненарушена.

Някои ще възразят, че Законът е божествен и свят. Нека да бъде божествен и свят. Законът няма право да ми каже, че трябва да бъда оправдан чрез него. Законът има право да ми каже, че трябва да обичам Бога и ближния си, че трябва да живея в целомъдрие, умереност, търпение и т.н. Законът няма право да ми казва как да бъда избавен от греха, смъртта и ада. Работата на Благовестието е да ми каже тези неща. Трябва да слушам Благовестието. То ми казва не какво трябва да направя, а какво Исус Христос, Божият Син, е направил за мен.

В заключение, Павел отказва да обреже Тит именно по причина, че лъжеапостолите искат да го принудят да обреже Тит. Павел отказва да отстъпи пред техните искания. Ако го искаха заради братската любов, Павел не би им отказал. Но тъй като те го искаха на основание, че е необходимо за спасението, Павел ги отхвърли и победи. Тит не беше обрязан.

СТИХ 6. А тези, които бяха считани за нещо ・каквито и да са били, за мен е все едно.

Това е добър аргумент в опровержението на Павел. Павел говори с пренебрежение за властта и достойнството на истинските апостоли. Той казва за тях, “Коити бяха считани за нещо.” Властта на апостолите е наистина голяма във всички църкви. Павел не иска да отнеме от тяхната власт, но трябва да говори с пренебрежение за тяхната власт, за да запази истината на Благовестието и свободата на съвестта.

Лъжеапостолите използват този аргумент срещу Павел: “Апостолите са живели с Христос в продължение на три години. Те са чули Неговите проповеди. Били са свидетели на Неговите чудеса. Самит те са проповядвали и са вършели чудеса докато Христос е бил на земята. Павел никога не е видял Исус в плът. И така, на кого трябва да вярвате: на Павел, който е сам, обикновен ученик на апостолите, един от последните и от най-малките; или ще вярвате на онези велики апостоли, които са били изпратени и одобрени от самия Христос много преди Павел?”

Какво може Павел да отговори на това? Той отговаря: “Това, което те казват, няма значение за този спор. Дори апостолите да бяха небесни ангели, това няма да ме впечатли. Ние тук не обсъждаме превъзходствата на апостолите. Тук ние говорим за Божието Слово и истината на Благовестието. Ова Благовестие е по-превъзходно от всички апостоли.”

СТИХ 6. Бог не гледа на лицето на човека.

Павел цитира Мойсей: “Да не покажеш пристрастие към бедния, нито да почетеш личността на големеца” (Лев. 19:15). Този цитат от Мойсей би трябвало да затвори устата на лъжеапостолите. “Не знаете ли, че Бог не гледа на лице?” вика Павел. Човешката власт или достойнство нямат значение за Бога. Истината е, че Бог често отхвърля точно онези, които са с репутация на святост и вид на важност. Като прави това Бог изглежда несправедлив и жесток. Но хората мита нужда от възпиране. Защото е порочно за нас да ценим личността повече от Божието Слово. Бог иска да издигаме Неговото Слово, а не хората.

Разбира се, трябва да има хора на високи постове. Но ние не трябва да ги обожествяваме. Владетелят, кметът, проповедникът, учителят, ученият, бащата, майката, са хора, които трябва да обичаме и почитаме, но не дотам, че да забравим Бога. За да не приписваме твърде много важност на хората, Бог оставя важните хора да правят престъпления и грехове, понякога удивителни грешки, за да ни покаже, че има огромна разлика между кой да е човек и Бога. Давид беше добър цар. Но когато хората започнаха да го почитат твърде много, той изпадна в ужасни грехове, прелюбодейство и убийство. Петър, какъвто и превъзходен апостол да беше, отрече Христос. Такива примери, с които Писанията са пълни, трябва да ни предупредят да не поставяме упованието си в хората. При папството външният вид е от голямо значение. Всъщност, цялото папство не се изразява в нищо повече от просто поклонение пред хора и маскарад. Но ние трябва да почитаме и да се боим само от Бога.

Аз бих почитал папата, бих обичал неговата личност, ако той остави съвестта ми на мира и не ме принуждава да съгрешавам против Бога. Но папата иска самият той да бъде обожествяван, а това не може да стане без да оскърбя Бога. Тъй като трябва да избираме едното или другото, нека да изберем Бога. Истината е, че Бог ни е възложил да се противопоставяме на папата, защото е писано, “Трябва а се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деян. 5:29).

Виждаме как Павел опровергава аргумента на лъжеапостолите относно властта на апостолите. За да може истината на Благовестието да продължи; за да бъдат запазени чисти и неопетнени Божието Слово и правдата от вяра, нека апостолите, нека небесните ангели, нека Петър, Павел, нека всички те да изчезнат.

СТИХ 6. Тези, видните, не прибавиха нищо към моето учение.

Апостолът повтаря: “Аз не се съвещавах с апостолите за да ме научат на нещо. На какво биха могли да ме научат след като Христос със Своето откровение ме научи на всичко? Това беше съвет, а не дискусия. Не научих нищо, нито пък защитавах своята позиция. Само разказах какво съм направил, че съм проповядвал на езичниците вяра в Христос без Закона, и в отговор на моето проповядване Святият Дух слезе над езичниците. Когато апостолите чуха това, бяха радостни, че съм поучавал истината.”

Ако Павел не отстъпва пред своите противниците, колко по-малко ние трябва да отстъпваме пред нашите. Аз знам, че християнинът трябва да бъде смирен, но срещу папата ще бъда горд и ще му кажа: “Ти, папа, няма да ми бъдеш началник, защото съм уверен, че моето учение е божествено.” Такава гордост срещу папата е задължителна, защото ако не сме силни и горди, никога няма да успеем в защитата на учението на правдата чрез вяра.

Ако папата се съгласи, че само Бог чрез Своята благодат в Христос оправдава грешниците, ще го носим на ръцете си и ще му целуваме краката. Но тъй като не можем да получим това съгласие, няма да отстъпим пред никого, нито дори пред небесните ангели, нито пред Петър, нито пред Павел, нито пред стотици императори, нито пред хиляди папи, нито пред целия свят. Ако по този въпрос смирим себе си, те ще ни отнемат от Бога, Който ни е създал, и от Исус Христос, Който ни е изкупил чрез кръвта Си. Нека да бъдем решени да загубим всичко, да загубим репутацията си, или самия живот, но не и Благовестието и нашата вяра в Исус Христос – няма да понесем някой да отнеме тези неща от нас.

СТИХОВЕ 7, 8. А напротив, като видяха, че на мен бе поверено благовестието между необрязаните, както на Петър между обрязаните ・защото Този, Който подействува в Петър за апостолство между обрязаните, подействува и в мен между езичниците.

Тук Апостолът си приписва същата власт, която лъжеапостолите приписват на истинските апостоли. Павел просто обръща техния аргумент. “За да подкрепят своите нечестиви намерения,” казва той, “лъжеапостолите цитират авторитета на великите апостоли срещу мен. Мога да цитирам същия авторитет срещу тях, защото апостолите са на моя страна. Те ми подадоха десница на общение. Одобриха служението ми. О, мои галатяни, не вярвайте на лъжливите апостоли!”

Какво има предвид Павел като казва, че благовестието между необрязаните му е било поверено, а тове между обрязаните е било поверено на Петър? Павел не проповядваше ли и на юдеите, докато Петър не проповядваше ли и на езичниците? Петър доведе във вярата стотника. Обичаят на Павел беше да влиза в юдейските синагоги и там да проповядва Благовестието. Защо тогава трябва да нарича себе си апостол на езичниците, а Петър апостол на обрязаните?

Павел има предвид факта, че другите апостоли останаха в Ерусалим до момента, в който надвисна разрушаването на града. Но Павел беше специално наречен апостол на езичниците. Дори преди разрушаването на Ерусалим в градовете на езичниците живееха юдеи. Като влизаше в някой град, Павел по обичая си влизаше в юдейските синагоги и първо довеждаше до юдеите, като деца на царството, добрата вест, че обещанията към бащите са били изпълнени в Исус Христос. Когато юдеите отказваха да послушат тези добри вести, Павел отиваше при езичниците. Той беше апостол на езичниците в специален смисъл, както Петър беше апостол на юдеите.

Павел отново повтаря, че Петър, Яков и Йоан, признатите стълбове на Църквата, не са го научили на нищо, нито са му възложили служението да проповядва Благовестието сред езичниците. Павел приема и познанието на Благовестието, и заповедта да го проповядва между езичниците направо от Бога. Неговият случай е същият като този на Петър, който беше специално упълномощен да проповядва Благовестието на юдеите.

Апостолите имат едно и също поръчение, едно и също Благовестие. Петър не прогласява различно Благовестие, нито пък беше назначил другите апостоли. Те са равни. Всички са научени от Бога. Никой не е по-велик от другите, никой не може да си приписва повече власт от другите. За да оправдае присвоеното си върховенство в Църквата папата твърди, че Петър е бил главният сред апостолите. Това е безсрамна лъжа.

СТИХ 8. Защото Този, Който подействува в Петър.

С тези думи Павел опровергава друг аргумент на лъжеапостолите. “Каква причина имат лъжеапостолите да се хвалят, че Благовестието на Петър е могъщо, че той е обърнал мнозина, че върши велики чудеса и че самата му сянка лекува болните? Тези неща наистина са верни. Но откъде Петър придоби силата си? Бог му даде тази сила. Аз имам същата сила. Приех силата си не от Петър, а от същия Бог. Същият Дух, Който действува мощно в Петър, действува мощно и мен.” Лука потвърждава твърдението на Павел с думите: “При това Бог вършеше необикновени чудеса чрез ръцете на Павел, така че дори когато носеха кърпи или престилки от неговото тяло на болните, болестите се отмахваха от тях и злите духове излизаха” (Деян. 19:11, 12).

В заключение, Павел не е по-долу от останалите апостоли. Някои светски автори отхвърлят хваленето на Павел като плътска гордост. Но Павел няма личен интерес в това хвалене. За него това е въпрос на вяра и учение. Спорът не е за славата на Паве, а за Божията слава, Божието Слово, истинското поклонение пред Бога, истинската религия и правдата от вяра.

СТИХ 9. И когато познаха дадената на мен благодат, Яков, Кифа и Йоан, които се считаха за стълбове, дадоха на мен и Варнава десница на общение, за да идем ние между езичниците, а те между обрязаните.

党Истината е, че когато апостолите чуха, че аз съм получил от Христос поръчението да проповядвам Благовестието на езичниците; когато чуха, че Бог е извършил много чудеса чрез мен; че голям брой езичници са дошли до познание за Христос чрез моето служение; когато чуха, че езичниците са получили Святия Дух без Закона и обрязването, чрез простото проповядване на вярата; когато чуха всичко това, те прославиха Бога за Неговата благодат в мен.・Следователно, Павел има основание да заключи, че апостолите са на негова страна, а не против него.

СТИХ 9. Десница на общение.

Тоест апостолите му казват: “Ние, Павле, се съгласяваме с теб във всичко. Ние сме съдружници в учението. Имаме едно и също Благовестие с тази разлика, че на теб е поверено Благовестието между необрязаните, докато Благовестието сред обрязаните е поверено на нас. Но тази разлика не трябва да пречи на нашето общение, тъй като ние проповядваме едно и също Благовестие.”

СТИХ 10. Искаха само да помним бедните ・същото нещо, което и аз бях ревностен да върша.

Освен проповядването на Благовестието истинският и верен пастир ще се погрижи и за бедните. Там, където е Църквата, винаги ще има бедни, защото светът и дяволът преследват Църквата и разоряват много верни християни.

Говорейки за пари, никой днес не иска да допринася за издръжката на служението и за издигането на училища. Когато става въпрос за подпомагане на лъжливо поклонение и идолопоклонство, не се жалят никакви средства. Истинската религия винаги е с недостатъчни средства, докато лъжливите религии са подкрепени с големи богатства.

СТИХ 11. Но когато Кифа дойде в Антиохия, аз му се противопоставих в очи, защото беше виновен.

Павел продължава с опроверженията си срещу лъжеапостолите като казва, че в Антиохия се е противопоставил на Петър в присъствието на цялото събрание. Както става въпрос и по-горе, Павел говори не за нещо незначително, а за основата на християнската религия. Когато тази основа е в опасност, ние не трябва да се колебаем да се противопоставяме на Петър или дори на ангел от небето. Павел не се съобрази с достойнството и положението на Петър, когато видя, че тази основа е застрашена. Писано е: “Който възлюби баща си или майка си, или живота си, повече от Мен, не е достоен за Мен” (Мат. 10:37).

За това, че днес защитаваме истината, ние сме наричане горделиви и упорити лицемери. Ние не се срамуваме от тези обиди. Каузата, която сме призвани да защитаваме, не е каузата на Петър, нито каузата на нашите родители, нито тази на държавата, нито тази на света, а на Бога. В защита на тази кауза ние трябва да бъдем твърди и неотстъпчиви.

Когато казва, “в очи,” Павел обвинява лъжеапостолите, че го клеветят зад гърба му. В неговото присъствие те не се осмеляват да си отворят устата. Той им казва, “Не говорих зло за Петър зад гърба му, а му се противопоставих честно и открито.”

Другите може да спорят тук дали един апостол може да греши. Аз твърдя, че ние не трябва да правим Петър безгрешен. Пророците са грешали. Натан каза на Давид, че той трябва да построи Божия храм. Но след това това пророчество беше поправено от Господа. Апостолите грешаха като мислеха, че Божието царство е светска държава. Петър беше чул заповедта на Христос, “Идете по целия свят и проповядвайте Благовестието на всяко създание.” Но ако не беше небесното видение и специалната заповед на Христос, Петър никога нямаше да отиде в дома на Корнилий. Петър също сгреши по въпроса за обрязването. Ако Павел не го беше поправил публично, всички вярващи езичници щяха да бъдат принудени да приемат обрязването и юдейския закон. Не трябва да приписваме съвършенство на никой човек.

Лука разказва, “че спорът между Павел и Варнава беше толкова остър, че се разделиха един от друг.” Причината за тяхното несъгласие едва ли е била малка, след като е разделила тези двамата, които са били свързани в продължение на години в свято съдружие. Такива случки са описани за наша утеха. В края на краищата е утешение да знаем, че дори светиите могат да сгрешат и наистина грешат.

Самсон, Давид и много други превъзходни хора са изпадали в тежки грехове. Йов и Еремия прокълнаха деня на раждането си. Илия и Йона се измориха от живота и се молеха за смърт. Писанията описват такива прегрешения на светиите за утеха на онези, които са в отчаяние. Никой човек не е изпаднал дотолкова, че да не може да се възстанови. От друга страна, положението на никой човек не е дотолкова сигурно, че да не може да падне. Ако Петър падна, и аз мога да падна. Ако той се възстанови, и аз мога да се възстановя. Имаме същите дарби като тях, същия Христос, същото кръщение и същото Благовестие, същото прощение на греховете. Те се нуждаеха от тези спасителни наредби също толкова, колкото и ние.

СТИХ 12. Понеже, преди да дойдат някои от Яков, той ядеше заедно с езичниците.

Езичниците, които са се обърнали към вяра в Христос, ядат меса забранени от Закона. Петър, посещавайки някои от тези езичници, яде и пие заедно с тях, макар да е знаел, че тези неща са забранени от Закона. Павел заявява, че е правил същото, че за юдеите е станал юдеин, а за онези, които не са под закон, е станал като такъв, който не е под закон. Той яде и пие с езичниците без да го е грижа за юдейския Закон. Когато е с юдеи, обаче, се въздържа от всички неща, забранени в Закона, защото се труди да служи на всички хора, за “може по всякакъв начин да спаси някои.” Павел не упреква Петър за нарушаване на Закона, а за това, че прикрива своето отношение към Закона.

СТИХ 12. А когато те дойдоха, той се оттегли и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните.

Павел не обвинява Петър в злоба или невежество, а в липса на принципи, за това, че той се въздържа от меса, защото се страхува от юдеите, изпратени от Яков. Слабоволието на Петър застрашава принципа на християнската свобода. Павел порицава не факта, а принципа. Яденето или пиенето, или неяденето или непиенето са без значение. Но да полагаш за принцип, “Ако ядеш, съгрешаваш; ако се въздържаш, си праведен” – именно това е лошо.

Има две причини да се въздържаш от месо. Едната е християнската любов. Няма опасност в това да се въздържаш от месо заради любовта. Добро нещо е да се съобразяваш със слабостта на брат си. Самият Павел учи и изявява с поведението си такова съобразяване. Второ, можеш да се въздържаш от месо с погрешната надежда, че с това придобиваш праведност. Когато това е целта на въздържането от месо, ние изоставяме любовта. Да се въздържаме от месо поради тази втората причина е равнозначно на отричане на Христос. Ако трябва да изгубим едното или другото, нека по-добре да изгубим приятел или брат, а не Бога, нашия Баща.

Йером, който не разбира този текст, нито въобще цялото послание, оправдава действията на Петър с аргумента, “че е правил това от незнание.” Но грешката на Петър беше в това, че той създава впечатлението, че одобрява Закона. Със своя пример той насърчава езичници и юдеи да изоставят истината на Благовестието. Ако Павел не го беше порицал, щеше да има отстъпление на християните в юдейската религия и връщане към робството на Закона.

Изненадващо е, че Петър, колкото и превъзходен апостол да е, става виновен за такава колебливост. На един предишен съвет в Ерусалим той на практика е сам срещу всички в защита на истината, че спасението е чрез вяра, без Закона. По онова време Петър доблестно защитава свободата на Благовестието. Но сега като се въздържа от меса, забранени в Закона, той се противопоставя на по-ранното си разумн оповедение. Нямате си представа каква опасност има в обичаите и церемониите. Те така лесно водят до грешки в действията.

СТИХ 13. И заедно с него лицемереха и другите юдеи, така че и Варнава се увлече от лицемерието им.

Чудно е как Бог запазва Църквата чрез един-единствен човек. Единствено Павел застава на страната на истината, защото дори неговият другар, Варнава, го напуска, а Петър е против него. Понякога един единствен човек може да направи повече отколкото цялото събрание.

Споменавам това за да събудя всички да научат колко важно е да разграничаваме между Закона и Благовестието, за да избегнем лицемерието. Когато става въпрос за оправданието, не трябва да отстъпваме, ако искаме да запазим истината на Благовестието.

Когато съвестта е объркана, не търсете съвет от логиката или от Закона, но поставете съвестта си в Божията благодат и в Божието Слово, и действувайте така, като че ли никога не сте чували за Закона. Законът си има своето място и своето време. Докато Мойсей беше на планината, където говореше с Бога лице в лице, той нямаше закон, не направи закон, и не налагаше закон. Но когато слезе от планината, той стана законодател. Съвестта трябва да бъде държана над Закона, а тялото под Закона.

Павел порица Петър не за дреболия, а за основата на християнското учение, която беше застрашена от лицемерието на Петър. Защото Варнава и другите юдеи следваха примера на Петър. Учудващо е, че такива добри мъже като Петър, Варнава и други могат да изпаднат в неочаквана грешка, особено по въпрос, който те познават така добре. Гибелно е да уповаваме на собствената си сила, собствената си доброта и собствената си мъдрост. Нека да изследваме Писанията със смирение, молейки се никога да не изгубваме светлината на Благовестието. “Господи, прибави на вярата ни.”

СТИХ 14. Но като видях, че не постъпват правилно според истината на благовестието.

Никой освен Павел не виждаше какво става. Следователно беше негово задължение да порицае Петър и неговите последователи за тяхното отклонение от истината на Благовестието. За Павел не беше лесна задача да укорява Петър. Чест прави на Петър, че прие поправление. Без съмнение той веднага призна грешката си.

Човекът, който може правилно да раздели Закона и Благовестието, има причини да благодари на Бога. Той е истински теолог. Трябва да призная, че във време на изкушение не винаги знам как да го направя. Да разделяме Закона и Благовестието означава да поставим Благовестието на небето, и да държим Закона на земята; да наречем правдата на Благовестието небесна, а правдата на Закона земна; да поставим такава разлика между правдата на Благовестието и тази на Закона, каквато е разликата между деня и нощта. Ако става въпрос за вяра или съвест, напълно забравете за Закона. Ако е въпрос на дела, тогава издигнете високо светлината на делата и правдата на Закона. Ако съвестта ви е подтисната от чувство на грях, говорете на съвестта си. Кажете й: “Ти сега се влачиш в праха. Сега си едно отрудено магаре. Продължавай да носиш товара си, щом искаш. Но защо не се изкачиш на небето? Там Законът не може да те последва!” Оставете в долината магарето натоварено със законите. Но позволете на съвестта си да се изкачи с Исак на планината.

Покорството към закона е напълно задължително в обществения живот. В обществения живот Благовестието, съвестта, благодатта, прощаването на греховете, самият Христос нямат приложение, а само Мойсей и неговите правни книги. Ако имаме предвид това разграничение, нито Благовестието, нито Законът ще престъпват един друг. В момента, в който Законът и грехът престъпят границата на небето, т.е. вашата съвест, изритайте ги навън. От друга страна, когато благодатта започне да се скита на земята, т.е. в тялото, кажете на благодатта: “Нямаш работа да се шляеш в утайките и нечистотиите на този телесен живот. Мястото ти е на небето.”

Със своето компромисно поведение Петър наришава разделянето на Закона и Благовестието. Павел трябва да се намеси. Той порицава Петър не за да го засрами, а за да запази разликата между Благовестието, което оправдава на небето, и Закона, който оправдава на земята.

Много важно е да познаваме правилното разделяне между Закона и Благовестието. Християнското учение е невъзможно без това. Нека всички, които обичат Бога и се боят от Него, прилежно да научат разликата, не само на теория, но и на практика.

Когато съвестта ви е в трудности, кажете си: “Има време за умиране, и време за живеене; време да учим Закона и време да не учим Закона; време да чуем Благовестието и време да пренебрегнем Благовестието. Сега нека Законът да напусна, и нека да влезе Благовестието, защото сега е правилното време да слушаме Благовестието, а не Закона.” Обаче, когато проблемите на съвестта са относно материалните задължения, които трябва да се изпълняват, затворете си ушите за Благовестието и ги отворете широко за Закона.

СТИХ 14. Казах на Кифа пред всички: Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не като юдеите, защо принуждаваш езичниците да живеят като юдеите?

Няма нищо лошо в това да живееш като юдеин. Какво значение има дали ядеш свинско или не? Но да се преструваш на юдеин и заради съвестта си да се въздържаш от определени меса, това е отричане на Христос. Когато Павел видя, че поведението на Петър клони към това, той се противопостави на Петър и му каза: “Ти знаеш, че спазването на Закона не е необходимо за правдата. Знаеш, че си оправдан чрез вяра в Христос. Знаеш, че можем да ядем всякакви меса. И въпреки това със своя пример задължаваш езичниците да забравят Христос и да се върнат към Закона. Даваш им основание да мислят, че вярата не е достатъчна за спасението.”

Петър не казва това, но неговият пример казва достатъчно ясно, че за да се спасят хората, към вярата в Христос трябва да се добави спазването на Закона. От примера на Петър езичниците не могат да извлекат друг извод освен този, че Законът е задължителен за спасението. Ако на тази грешка бъде позволено да остане, Христос би бил изгубен напълно.

Конфликтът е относно запазването на чистото учение. В такъв конфликт Павел не се притеснява дали хората се обиждат.

СТИХ 15. Ние, които по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците.

Когато ние юдеите се сравняваме с езичниците, изглеждаме доста добре. Ние имаме Закона, имаме добри дела. Нашата правота е от самото ни раждане, защото юдейската религия е естествена за нас. Но всичко това не ни прави праведни в Божиите очи.

Петър и другите живеят според изискванията на Закона. Те имат обрязването, завета, обещанията, апостолството. Но те не трябва да смятат, че тези предимства ги правят праведни пред Бога. Никое от тези предимства не означава вяра в Христос, а единствено вярата може да оправдае един човек. Не искаме да кажем, че Законът е лош. Ние не осъждаме Закона, обрязването, и т.н. поради тяхната неспособност да ни оправдаят. Павел говори с пренебрежение за тези наредби защото лъжеапостолите твърдят, че човечеството се спасява чрез тях без вяра. Павел не може да позволи това твърдение да остане, защото без вяра всички дела носят смърт.

СТИХ 16. Като знаем, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исус Христос.

Заради аргумента нека предположим, че можете да изпълните Закона в духа на Първата Божия заповед: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце.” Това няма да ви донесе никаква полза. Човек просто не бива оправдан чрез делата на Закона.

Делата на Закона според Павел включват целия Закон, юридически, церемониален, морален. И така, ако изпълнението на моралния закон не може да оправдае, как може обрязването да оправдае, когато обрязването е част от церемониалния закон?

Изискванията на Закона могат да бъдат спазвани преди и след оправданието. Сред езичниците в древността има много превъзходни мъже, които никога не са и чували за оправданието. Те са живеели морален живот. Но това не ги оправдава. Петър, Павел, всички християни, изпълняват Закона. Но това не ги оправдава. “Защото въпреки че не се съзнавам виновен в нищо,” казва Павел, “пак с това не съм оправдан” (1 Кор. 4:4).

Лошият възглед на папистите, който приписва на делата заслугите за благодатта и и прощаването на делата, трябва да бъде категорично отхвърлен. Папистите казват,[1] че доброто дело извършено преди придобиването на благодатта е способно да осигури благодатта за човека, тъй като е правилно Бог да награждава доброто дело. Когато благодатта вече е придобита, всяко добро дело заслужава вечен живот като нъдлежно плащане и награда за заслуги. За първото Бог не е задължен, казват те; но тъй като Бог е добър и праведен, напълно правилно е (казват те) Той да награждава доброто дело като дарява благодат за услугата. Но когато благодатта вече е придобита, продължават те, Бог е в положение на длъжник и надлежно е задължен да награждава доброто дело с дара на вечния живот. Това е нечестивото учение на папството.

И така, ако аз мога да извърша какво да е дело, приемливо за Бога и заслужаващо благодат и след като съм придобил благодатта, моите добри дела продължават да ми печелят правото и наградата на вечния живот, защо да имам нужда от Божията благодат и от страданията и смъртта на Христос? Христос не ме ползва. Милостта на Христос не е от полза за мен.

Това показва колко малко е разбирането на папата и на цялата негова религиозна пасмина за духовните неща, и колко малко са загрижени те за духовното здраве на своето окаяно паство. Те не могат да повярват, че плътта не е способна да мисли, говори и прави каквото и да било нещо освен против Бога. Ако можеха да видят, че злото е вкоренено в човешкото естество, никога нямаше да поддържат такива глупави измислици относно заслугите или достойнството на човека.

Заедно с Павел ние абсолютно отричаме възможността за собствени заслуги. Бог никога не е давал на никой човек благодат и вечен живот като награда за заслуги. Възгледите на папистите са интелектуални въздушни кули на безделни празноглавци, чието единствено предназначение е да отвличат хората от истинското поклонение към Бога. Папството е основано върху халюцинации.

Истинският път на спасението е следният. Първо, човек трябва да осъзнае, че е грешник, и то такъв грешник, който по естество не е способен да прави какво да било добро. “Каквото не е от вяра, е грях.” Онези, които се стремят да спечелят Божията благодат чрез добрите си дела, се опитват да угодят на Бога с грехове. Те се подиграват на Бога и предизвикват Неговия гняв. Първата стъпка по пътя към спасението е да се покаем.

Втората част е следната. Бог изпрати Своя единороден Син в света, за да живеем чрез Неговите заслуги. Той беше разпънат и убит заради нас. Като пожертвува Своя Син за нас Бог ни се разкри като милостив Баща, Който дарява прощаване на греховете, правда и вечен живот заради Христос. Бог дарява Своите дарове безплатно на всички хора. Това е похвалата и славата на Неговата милост.

Схоластиците обясняват пътя на спасението по следния начин. Когато се случи някой човек да извърши добро дело, Бог го приема и като награда за доброто дело излива благодат върху този човек. Те го наричат “вложена благодат.” Предполага се, че тази благодат остава в сърцето. Те побесняват, когато им се каже, че това качество на сърцето не може да оправдае човека.

Те също твърдят, че ние можем да обичаме Бога от естествената си сила, да обичаме Бога над всичко, поне до такава степен, че да заслужим благодат. И, казват схоластиците, тъй като Бог не се задоволява с буквалното спазване на Закона, но очаква от нас да изпълняваме Закона според ума на Законодателя, затова ние трябва да придобием отгоре свръхестествено качество, което те наричат “формална праведност.”

Ние казваме, че вярата възприема Исус Христос. Християнската вяра не е пасивно качество на сърцето. Ако тя е истинска вяра, тя със сигурност се съсредоточава върху Христос. Христос, възприет чрез вярата и обитаващ в сърцето, съставлява християнската праведност, за която Бог дава вечен живот.

В противоречие на изкуфелите измислици на схоластиците, ние поучаваме следното: Първо човекът трябва да се научи да познава себе си от Закона. След това заедно с пророка ние признаваме: “Всички съгрешиха и отпаднаха от Божията слава.” И, “няма никой да върши добро, нито един.” И, “срещу Теб, единствено срещу Теб съгреших.”

Смирен чрез Закона и доведен до правилна оценка за себе си, човекът ще се покае. Той открива, че е така извратен, че нито сила, нито дела, нито негови собствени заслуги ще го избавят някога от неговата вина. Тогава ще разбере смисъла на Павловите думи: “Продаден съм под греха”; и “те всички са под грях.”

В това положение човекът започва да плаче: “Кой ще ми помогне?” В опредленото време идва Словото на Благовестието и казва: “Синко, твоите грехове са ти простени. Повярвай в Исус Христос, Който беше разпънат за твоите грехове. Помни, твоите грехове са поставени върху Христос.”

По този начин биваме избавени от греха. По този начин биваме оправдани и направени наследници на вечен живот.

За да имате вяра, трябва да имате ясна картина за Исус Христос. Схоластиците обезобразяват Христос да изглежда като съдия и мъчител. Но Христос не е законодател. Той дарява живот. Той прощава грехове. Трябва да повярвате, че Христо може да изкупи греховете на света с една единствена капка от Своята кръв. Но Той проля кръвта Си изобилно, за да осигури изобилно изкупление за нашите грехове.

Тук нека да кажа, че тези три неща, вярата, Христос и вменяването на правда трябва да бъдат свързани в едно. Вярата се държи за Христос. Бог вменява тази вяра за правда.

Ние се нуждаем много от това вменяване на правда, защото въобще не сме съвършени. Освен това ние понякога отхвърляме Святия Дух; изпадаме в грях както Петър, Давид и други святи мъже. Въпреки това можем винаги да прибягваме към тази истина, “че нашите грехове са покрити,” и че “Бог няма да ни ги вменява.” Заради Христос грехът повече не ни се вменява. Там, където Христос и вярата липсват, няма прощаване или покриване на грехове, а само осъждение.

След като поучаваме вяра в Христос, започваме да поучаваме и добри дела. “Тъй като чрез вяра сте намерили Христос,” казваме ние, “започнете сега да работите и да вършите добро. Обичайте Бога и ближния си. Призовавайте Бога, благодарете Му, хвалете Го, изповядвайте Го. Това са добрите дела. Нека те да извират от едно радостно сърце, защото имате прощаване на греховете в Христос.”

Когато ни нападнат кръстове и скърби, ние ги носим търпеливо. “Защото игото на Христос е лесно и Неговото бреме е леко.” Когато грехът е простен и съвестта е освободена от своя ужасен товар, християнинът може да понесе всичко в Христос.

Да дадем едно кратко определение за християнин: Християнин не е човек, който няма грях, а човек, чийто грях Бог вече не помни заради вярата му в Христос. Това учение носи утеха на съвестта, когато тя е в сериозни трудности. Когато човек е християнин, той е над закона и греха. Когато Законът го обвинява и грехът иска да вложи в него страх, християнинът гледа към Христос. Християнинът е свободен. Той няма друг господар освен Христос. Християнинът е по-велик от целия свят.

СТИХ 16. Ние също повярвахме в Христос, за да се оправдаем чрез вяра в Христос.

Истинският начин да станеш християнин е да бъдеш оправдан чрез вяра в Исус Христос, а не чрез делата на Закона.

Ние знаем, че трябва също да поучаваме добри дела, но те трябва да бъдат поучавани на правилното си място, когато става въпрос за правилните дела, а не за оправданието.

Тук възниква въпросът чрез какво биваме оправдани. Отговаряме заедно с Павел, “Единствено чрез вяра в Христос биваме обявени за праведни, а не чрез дела.” Не че отхвърляме добрите дела. В никакъв случай. Но няма да позволим да бъдем отделени от основата на нашето спасение.

Законът е добро нещо. Но когато става въпрос за оправданието, това не е време да намесваме Закона. Когато разглеждаме оправданието, ние трябва да говорим за Христос и благодатта, която Той ни дава.

Христос не е полицейски началник. Той е “Божието Агне, Което носи греховете на света” (Йоан 1:29).

СТИХ 16. За да се оправдаем чрез вяра в Христос, а не чрез дела по закона.

Не искаме да кажем, че Законът е лош, а само, че не може да ни оправдае. За да бъдем примирени с Бога ни е нужен по-добър посредник от Мойсей или Закона. Трябва да знаем, че сме нищо. Трябва да разбираме, че сме само получатели и наследници на Христовите богатства.

Дотук думите на Павел бяха отправени към Петър. Сега Павел се обръща към галатяните и прави това обобщение:

СТИХ 16. Защото чрез дела по закона няма да се оправдае нито една плът.

Под думата “плът” Павел няма предвид явни пороци. Такива грехове той обикновено нарича с техните точни имена, като прелюбодейство, блудство, и т.н. Под “плът” Павел разбира това, което Исус говори в третата глава на Йоан, “Роденото от плътта е плът” (Йоан 3:6). “Плът” тук означава цялото човешко естество, включително разума и инстинктите. “Тази плът,” казва Павел, “не се оправдава чрез делата на закона.”

Папистите не вярват в това. Те казват, “Човек, който извърши това или онова добро дело, заслужава прощението на греховете си. Човек, който стане член този или онзи свят орден, има обещанието на вечния живот.”

За мен е чудо, че Църквата, толкова време обсадена от порочни секти, е била въобще способна да оцелее. Бог очевидно е способен да призове малцина, които в неуспеха си да открият какво да е добро в себе си да представят срещу Божия гняв и осъждение, просто са приели страданието и смъртта на Христос и са били спасени чрез тази проста вяра.

Въпреки това Бог наказва презрението към Благовестието и към Христос от страна на папистите като ги предава на извратен ум, в който те отхвърлят Благовестието и с удоволствие предпочитат омразни правила, наредби и човешки предания пред Божието Слово, докато стигнат дотам да забраняват брака. Бог ги наказва справедливо, защото те хулят единородния Божий Син.

Следователно това е нашето общо заключение: “Чрез дела по закон нито една плът няма да се оправдае.”

СТИХ 17. Но ако ние самите, търсейки да се оправдаем чрез Христос, също сме били намерени грешници, тогава Христос на греха ли е служител? Да не бъде!

Или не биваме оправдани чрез Христос, или не биваме оправдани чрез Закона. Истината е, че ние биваме оправдани чрез Христос. Следователно не сме оправдани чрез Закона. Ако спазваме Закона за да бъдем оправдани, или, след като сме били оправдани чрез Христос, смятаме, че трябва допълнително да бъдем оправдани чрез Закона, ние превръщаме Христос в законодател и служител на греха.

Какво правят тези лъжеапостоли?・крещи Павел. Те превръщат Закона в благодат, а благодатта в Закон. Те променът Мойсей в Христос, а Христос в Мойсей. Като поучават, че освен Христос и Неговата правда за спасението е необходимо и спазването на Закона, те поставят Закона на мястото на Христос, приписват на Закона силата да спасява, сила, която принадлежи само на Христос.

Папистите цитират думите на Христос: “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите” (Мат. 19:17). С думите на Христос те отричат Христос и унищожават вярата в Него. Христос е изобразен така, че губи Своята репутация, Своето служение и Своята слава, и е снижен до положение на полицай, който порицава, ужасява и преследва горките грешници.

Истинското служение на Христос е да привдигне грешника и да го освободи от греховете му.

Папистите и анабаптистите ни осмиват, защото така искрено искаме вяра. “Вярата,” казва те, “прави хората безразсъдни.” Какво знаят тези законници относно вярата, когато са толкова заети да отвличат хората от кръщението, от вярата, от обещанията на Христос, и да ги привличат към Закона?

С тяхното учение тези лъжливи секти на погибелта до днес обезобразяват благодатта на Христос. Те ограбват от Христос Неговата слава като Оправдател на човечеството и Го поставят в положението на служител на греха. Те са като лъжеапостолите. Сред тях няма нито един, който да знае разликата между закона и благодат.

Ние знаем разликата. Тук ние не спорим дали трябва да вършим добри дела, или дали Законът е добър, или дали въобще трябва да спазваме Закона. Друг път ще разглеждаме тези въпроси. Сега се занимаваме с оправданието. Нашите противници отказват да признаят това разделение. Всичко, което могат да правят, е да крещят, че трябва да вършим добри дела. Ние знаем това. Ние знаем, че трябва да вършим добри дела, но ще говорим за тях в правилното време. Сега се занимаваме с оправданието, а по този въпрос въобще не трябва да споменаваме за добрите дела.

Аргументът на Павел често ме е утешавал. Той твърди: “Ако ние, които сме били оправдани в Христос, сме намерени грешници, защо въобще да търсим оправдание в Христос? Ако ние биваме оправдани чрез Закона, кажете ми, какво е постигнал Христос със Своята смърт, със Своето проповядване, със Своята победа над греха и смъртта? Христос или ни оправдава, или ни прави още по-лоши грешници.”

Святите Писания, особено тези на Новия Завет, често споменават за вярата в Христос. “Който вярва в Него, е спасен, няма да загине, ще има вечен живот, не е осъден,“ и т.н. В пряко противоречие с Писанието нашите противници цитират неправилно, “Който вярва в Христос е осъден, защото има вяра без дела.” Нашите противници обръщат всичко наопаки. Те превръщат Христос в убиец, а Мойсей в спасител. Това не е ли ужасно богохулство?

СТИХ 17. Тогава Христос на греха ли е служител?

Това е еврейски израз, използван от Павел и във 2 Коринтяни 3 глава. Там Павел говори за двама служители: служителят на боквата и служителят на духа; служителят на Закона и служителят на благодатта; служителят на смъртта и служителят на живота. “Мойсей,” казва Павел, “е служителят на Закон, греха, гнева, смъртта и осъждението.”

Който поучава, че добрите дела са необходими за спасението, че за да спечели небето човек трябва да понася скърби и да следва примера на Христос и на светиите, е служител на Закона, греха, гнева и смъртта, защото съвестта знае колко невъзможно е за човека да изпълни Закона. Та Законът създава проблеми дори за онези, които имат Святия Дух. А какво прави Законът с нечестивите, които дори нямат Святия Дух?

Законът изисква съвършено покорство. Той осъжда всички, които не вършат Божията воля. Но покажете ми човек, който е способен на съвършено покорство. Законът не може да оправдава. Той само може да осъжда според следния текст: “Проклет всеки, който не постоянствува да прави всичко написано в книгата на закона.”

Павел има добро основание да нарича служителя на Закона служител на греха, защото Законът разкрива нашето грешно естество. От своя страна осъзнаването на греха ужасява сърцето и го хвърля в отчаяние. Следователно всички защитници на Закона и делата заслужават да бъдат наречени тирани и подтисници.

Предназначението на Закона е да разкрие греха. Че това е предназначението на Закона може да се види от разказа за даването на Закона, дадено в деветнадесета и двадесета глава на Изход. Мойсей извежда хората от шатрите им, за да може Бог да им говори лично от облака. Но хората се разтрепераха от страх, избягаха и отдалеч помолиха Мойсей: “Говори ти с нас, и ще те слушаме; но нека Бог не ни говори, защото ще умрем.” Истинското служение на Закона е да ни изведе от нашите шатри, с други думи, от сигурността на нашето себеупование, в Божието присъствие, за да осъзнаем Неговия гняв срещу нашето грешно естество.

Всички, които казват, че сама по себе си вярата в Христос не оправдава човека, превръщат Христос в служител на греха, учитела на Закона и жесток тиранин, който изисква невъзможното. Всички, които търсят заслуги, вземат Христос за нов законодател.

В заключение, ако Законът е служител на греха, той в същото време е служител на гнева и смъртта. Като разкрива греха, Законът изпълва човека със страх от смъртта и осъждението. В крайна сметка съвестта се събужда за истината, че Бог е гневен. Ако Бог е гневен срещу вас, Той ще ви унищожи и осъди завинаги. Неспособни да устоят на мисълта за Божия гняв и осъждение, много хора извършват самоубийство.

СТИХ 17. Да не бъде!

Христос не е служител на греха, а Дарител на правда и на живот. Христос е Господар над закона, смъртта и греха. Всички, които вярват в Него, са свободни от закон, грях и смърт.

Законът ни отклонява от Бога, но Христос ни примирява с Бога, защото “Той е Божието Агне, Което носи греховете на света.” И ако грехът на света е отнет, то той е отнет и от мен. Ако грехът е отнет, тогава Божият гняв и осъждение също да отнети. Нека да приложим на практика това благословено убеждение.

СТИХ 18. Защото, ако изградя отново онова, което съм разрушил, правя себе си престъпник.

Не съм проповядвал за да изграждам наново онова, което съм разрушил. Ако направя това, тогава не само съм се трудил напразно, но и правя себе си нивоне за голяма злина. Чрез служението на Благовестието унищожих греха, закоравеността на сърцето, гнева и смъртта. Премахнах Закона, за да не обременява вече съвестта ви. Трябва ли наново да установявам Закона и да налагам Мойсеевото правило? Точно това правя, ако налагам обрязване и спазване на Закона като необходими за спасението. Вместо правда и живот бих възстановил греха и смъртта.

Чрез Божията благодат знаем, че сме оправдани чрез вяра само в Христос. Ние не смесваме закона и благодатта, вярата и делата. Държим ги разделени. Нека всеки истински християнин да си отбележи разликата между закона и благодатта и добре да я помни.

Ние не трябва да намесваме добрите дела във въпроса за оправданието, както монасите, които твърдят, че не само добрите дела, но и наказанието, което злотворците понасят за злите си дела, заслужава вечен живот. Когато престъпникът бъде доведен до мястото на екзекуцията, монасит се опитват да го утешат по следния начин: “Искаш да умреш с желание и търпение, и след това ще заслужиш прощение на греховете и вечен живот.” Каква жестокост е това, един нещастен крадец, убиец, грабител да бъде така нещастно заблуждаван в момент на върховна беда, че в самия момент на смъртта да му бъдат отказвани сладките обещания на Христос и да бъде насочван да се надява за прошка на греховете си в желанието и търпението, с което ще понесе смъртта за своите престъпления! Всъщност монасите му показват постлан път към ада.

Тези лицемери не знаят абсолютно нищо за благодатта, Благовестието или Христос. Те си присвояват външния вид и името на Благовестието и на Христос само за заблуда. В техните изповеди на вярата никога не се споменава за вярата или заслугите на Христос. В писанията си те издигат човешките заслуги, както веднага може да се види от следната форма на опрощение, използвана сред монасите.

Бог да ти прости, брате. Заслугите на страданието на нашия Господ Исус Христос и на благословената света Мария, винаги девица, и на всички светии; заслугите на твоя орден, строгостта на твоята религия, смиреността на твоята изповед, съкрушеността на сърцето ти, добрите дела, които си извършил и ще извършиш от любов към нашия Господ Исус Христос, да ти бъдат вменени за прощение на греховете ти, за увеличаване на твоето достойнство и благодат, и за награда за вечен живот. Амин.

Наистина, в тази формула на опрощение се споменават заслугите на Христос. Но ако погледнете по-внимателно, ще забележите, че заслугите на Христос са омаловажени, докато монашеските заслуги са превъзнесени. С устните си те изповядват Христос, а в същото време отричат властта Му да спасява. Аз самият едно време бях впримчен в тази заблуда. Мислех, че Христос е съдия и трябва да бъде умиротворен чрез строго дпазване на правилата на моя орден. Но сега благодаря за всички милости на Бога Баща, Който ме е призовал от тъмнината в светлината на Своето славно Благовестие и ме е дарил със спасително познание за Христос Исус, моя Господар.

Ние заключаваме заедно с Павел, че биваме оправдани чрез вяра в Христос без Закона. Веднъж като човек е оправдан в Христос, той няма да бъде бездеен за добри дела, но като добро дърво ще ражда добър плод. Вярващият има Святия Дух, а Святият Дух няма да позволи един човек да остане бездеен, а ще го направи да работи и ще го подбужда в Божията любов, към търпеливо понасяне на скърби, към молитва, благодарение, към постоянна любов към всички хора.

СТИХ 19. Защото аз чрез закона умрях спрямо закона, за да живея за Бога.

Този вид насърчително говорене често се среща в Писанията, особено в писанията на св. Павел, когато Законът се противопоставя на Закона, грехът се противопоставя на греха, смъртта се противопоставя на смъртта, адът воюва срещу ада, както в следните цитати: “Плени плен,” Псалм 68:18; “О, смърт, къде са язвите ти? О, Шеол, къде е гибелта ти,” Осия 13:14. “И заради греха осъди греха в плътта,” Римляни 8:3.

Тук Павел противопоставя Закона на Закона, като че ли иска да каже: “Мойсеевият Закон ме осъжда; но аз имам друг закон, законът на благодатта и свободата, които осъждат осъждащия Мойсеев закон.”

На пръв поглед Павел изглежда говори странна и грозна ерес. Той казва, “Аз съм мъртъв към Закона, за да живея за Бога.” Лъжапостолите казват точно обратното. Те казват, “Ако не живееш за Закона, ти си мъртъв за Бога.”

Учението на нашите противници е подобно на това на лъжеапостолите от времето на Павел. Нашите противници учат, “Ако искаш да живееш за Бога, трябва да живееш според Закона, защото е писано, Прави това и ще живееш.” Павел, от друга страна, учи, “Ние не можем да живеем за Бога ако не сме мъртви към Закона.” Ако сме мъртви към Закона, Законът не може да има власт над нас.

Павел говори не само за церемониалния Закон, а за целия Закон. Не трябва да смятаме, че Законът е премахнат. Той остава. Той продължава да действува в нечестивите. Но християнинът е мъртъв към Закона. Например, Христос чрез Своето възкресение се освободи от гроба, но гробът остава. Петър беше освободен от затвора, но затворът остава. Колкото за мен, Законът е премахнат, когато преминах в ръцете на Христос. Но Законът продължава да съществува и да действува. Но той вече не съществува за мен.

Нямам нищо общо със Закона,・крещи Павел. Той не би могъл да произнесе нещо по-разрушително за авторитета на Закона. Той заявява, че не го е грижа за Закона, че не възнамерява никога да бъде оправдан чрез Закона.

Да бъдеш мъртъв към Закона означава да бъдеш свободен от Закона. Тогава какво право има Законът да ме обвинява или да има нещо против мен? Когато видите един човек да се гърчи в лапите на Закона, кажете му: “Братко, нека да ти кажа направо. Ти оставяш Закона да говори на съвестта ти. Накарай го да говори на плътта. Събуди се иповярвай в Исус Христос, Победителя над Закона и греха. Вярата в Христос ще те издигне високо над Закона в небето на благодатта. Макар че Законът и грехът остават, те вече не те интересуват, защото ти си мъртъв към Закона и мъртъв към греха.”

Благословен е човекът, който знае как да използва тази истина във време на бедствие. Той може да говори. Той може да каже: “Господин Закон, продължавай да ме обвиняваш колкото си искаш. Аз знам, че съм извършил много грехове и продължавам всекидневно да греша. Но това не ме притеснява. Трябва да крещиш по-силно, г-н Закон. Трябва да знаеш, че съм глух. Говори ми колкото си искаш, аз съм мъртъв към теб. Ако искаш да ми говориш за греховете ми, иди и говори на плътта ми. Бий нея, но не говори на съвестта ми. Съвестта ми е като дама и царица и няма нищо общо с такива като теб, защото съвестта ми живее в Христос за друг закон, нов и по-добър закон, закона на благодатта.”

Ние имаме две възможности: Да живеем към Закона означава да умрем към Бога. Да умрем към Закона означава да живеем към Бога. Тези две възможности изглеждат противни на разума. Никой законник не може да ги разбере. Но се стремете вие да ги разбирате. Законът никога не може да оправдае и да спаси грешника. Законът може само да обвинява, да ужасява и да убива. Следователно да живеем към Закона означава да умрем за Бога. Обратното, да умрем към Закона е да живеем за Бога. Ако искате да живеете за Бога, погребете Закона и намерете живот чрез вяра в Христос Исус.

Вече имаме достатъчно аргументи да заключим, че оправданието е единствено чрез вяра. Как може Законът да издействува нашето оправдание, когато Павел така явно заявява, че трябва да сме мъртви към Закона ако искаме да сме живи към Бога? Ако сме мъртви към Закона и Законът е мъртъв за нас, как е възможно той да допринесе за нашето оправдание? За нас не остава нищо освен да бъдем оправдани единствено чрез вяра.

Този деветнадесети стих е изпълнен с утеха. Той укрепва човека против опасността. Той ви позволява да говорите по следния начин:

Признавам, че съгреших.

Тогава Бог ще те накаже.

Не, Той няма да го направи.

Защо не? Не казва ли така Законът?

Аз нямам нищо общо със Закона.

Как така?

Имам друг закон, закона на свободата.

Какво имаш предвид под свобода

Свободата на Христос, защото Христос ме е освободил от подтисничеството на Закона. Сега самият Закон е в тъмница, държан в плен от благодатта и свободата.

Чрез вяра в Христос човек може да спечели такава сигурна и основана утеха, че няма защо да се страхува от дявола, греха, смъртта или какво да е зло. “Г-н Дяволе,” може да каже той, “Не се страхувам от теб. Имам Приятел, Чието име е Исус Христос, в Когото вярвам. Той премахна Закона, осъди греха, победи смъртта и унищожи ада за мен. Той е по-велик от теб, Сатана. Той те е победил и те държи в плен. Не можеш да ме нараниш.” Това е вярата, която побеждава дявола.

Павел изхвърля Закона. Той се отнася към Закона като към крадец и грабител. Той се отнася към Закона като противен на съвестта, за да може онези, които вярват в Христос, да имат смелост да отхвърлят Закона и да кажат: “Г-н Закон, аз съм грешник. И така, какво ще направиш относно това?”

Или да вземем смъртта. Христос възкръсна от мъртвите. Защо да се страхуваме от гроба? На моята смърт аз противопоставям друга смърт, или по-скоро живот, моя живот в Христос.

О, колко е сладко името на Исус! Той беше направен мой закон против закона, мой грях против греха, моя смърт против смъртта. Преведено, това означава, че Той е моята правда, моя живот, моето вечно спасение. По тази причина Той беше направен закон от Закона, грях от греха, смърт от смъртта, за да ме изкупи от проклятието на Закона. Той позволява на Закона да Го обвинява, грехът да Го осъжда, и смъртта да Го вземе, за да премахне Закона, да осъди греха и да унищожи смъртта за мен.

Този особен вид говорене звучи много по-приятно, отколкото ако Павел беше казал: “Чрез свободата съм мъртъв към Закона.” Като го казва по този начин, “Чрез закона съм мъртъв към закона,” той се противопоставя на един закон с друг закон, и ги прави да воюват един против друг.

Така Павел умело отвлича нашето внимание от Закона, греха, смъртта и всяко зло, и го съсредоточава върху Христос.

СТИХ 20. Съразпнат съм с Христос.

Христос е Господар над Закона, защото беше разпнат към Закона. Аз също съм господар над Закона, защото чрез вяра съм разпнат с Христос.

Павел тук не говори за разпъване на плътта, а за това по-висше разпъване, в което грехът, дяволът и смъртта са разпнати в Христос и в мен. Чрез моята вяра в Христос аз съм съразпнат с Христос. Следователно тези злини са разпнати и мъртви към мен.

СТИХ 20. И живея.*

Нямам предвид да създавам впечатление, че преди не съм живял. Но в действителност започнах да живея едва сега, когато бях освободен от Закона, от греха и от смъртта. Като съм съразпънат с Христос и мъртъв към Закона, мога сега да възкръсна за нов и по-добър живот.

Трябва обърнем повече внимание на начина на говорене на Павел. Той казва, че ние сме разпънати и мъртви към Закона. Истината е, че Законът е разпънат и мъртъв към нас. Павел целенасочено говори по този начин, за да увеличи утехата ни.

СТИХ 20. Но вече не аз.

Павел обяснява кое съставлява християнската праведност. Истинската християнска праведност е праведността на Христос, Който живее в нас. Трябва да гледаме не към себе си. Христос и моята съвест трябва да станат едно, за да не виждам нищо друго освен Христос разпнат и възкресен от мъртвите за мен. Ако продължа да гледам на себе си, аз съм мъртъв.

Ако изгубим от погледа си Христос и започнем да гледаме на нашето минало, ние просто се срутваме. Трябва да обърнем очите си към медната змия, разпнатия Христос, и да вярваме с цялото си сърце, че Той е нашата правда и нашият живот. Защото Христос, върху Когото са съсредоточени очите ни, в Когото живеем, Който живее в нас, е Господар над Закона, греха, смъртта и всяко зло.

СТИХ 20. Но Христос живее в мен.

Така че аз живея,・започва Апостолът. Но сега той веднага се поправя, казвайки, Но вече не аз, а Христос живее в мен.・Той е моето съвършенство. Той украсява моята вяра.

Тъй като сега Христос живее в мен, Той премахва Закона, осъжда греха и унищожава смъртта в мен. Тези врагове изчезват в Неговото присъствие. Като пребъдва в мен Христос изгонва всяко зло. Този съюз с Христос ме освобождава от изискванията на Закона и ме отделя от моето грешно естество. Докато пребъдвам в Христос, нищо не може да ме нарани.

Когато Христос обитава в мен, старият Адам трябва да стои отвън и да остане подчинен на Закона. Като си помисля каква благодат, праведност, живот, мир и спасение има в мен благодарение на този неразделим съюз между мен и Христос чрез вяра!

Павел използва особен, небесен начин на говорене. “Аз живея,” казва той, “и не живея; мъртъв съм и не съм мъртъв; грешник съм и не съм грешник; имам Закона и нямам Закон.” Когато гледаме на себе си, откриваме изобилие от грях. Но когато гледаме на Христос, нямаме грях. Винаги, когато отделяме личността на Христос от нашата личност, ние живеем под Закона и не в Христос; биваме осъдени по Закона, мъртви пред Бога.

Вярата ви свързва така близо с Христос, че Той и вие ставате като че ли една личност. Като такива вие можете смело да кажете: “Сега съм едно с Христос; следователно Христовата правда, победа и живот са мои.” От друга страна, Христос може да каже: “Аз съм този голям грешник. Неговите грехове и неговата смърт са Мои, защото той е съединен с Мен, и Аз с него.”

Винаги когато се проповядва прощаване на греховете, хората тълкуват това неправилно според Римляни 3:8, “И защо да не вършим зло, за да дойде добро.” Когато хората чуят, че не сме оправдани по Закона, те разсъждават в нечестието си: “Е, тогава нека отхвърлим Закона. Ако благодатта е изобилна там, където грехът е изобилен, нека да пребъдваме в греха, за да може благодатта да изобилствува още повече.” Хората, които разсъждават по този начин, са безразсъдни. Те се подиграват с Писанията и клеветят думите на Святия Дух.

Обаче, има други, които не са нечестиви, а само слаби, които могат да се съблазнят, когато им се каже, че Законът и добрите дела не са необходими за спасението. Те трябва да бъдат научени защо добрите дела не оправдават и от какви мотиви трябва да се вършат добри дела. Добрите дела не са причина, а следствие от правдата. Когато станем праведни, тогава едва ставаме способни и придобиваме желание за добро. Дървото прави ябълката; ябълката не прави дървото.

СТИХ 20. И животът, който живея сега в плътта, го живея с вярата на Божия Син.

Павел не отрича факта, че сега живее в плътта. Той изпълнява естествените функции на плътта. Но казва, че това не е неговият истински живот. Неговият живот в плътта не е живот по плът.

Аз живея чрез вярата на Божия Син,・казва той. Говоренето ми вече не е управлявано от плътта, а от Святия Дух. Погледът ми вече не управляван от плътта, а от Святия Дух. Слушането ми вече не е управлявано от плътта, а от Святия Дух. Не мога да поучавам, да пиша, да се моля или да отправям благодарения без посредничеството на плътта; но тези дейности не произтичат от плътта, а от Бога.

Християнинът използа земни неща като всеки невярващ. Външно те изглеждат едни и същи. Въпреки това има голяма разлика между тях. Може да живея в плътта, но не живея по плът. Сега живея “чрез вярата на Божия Син.” Павел имаше същия глас, същия език преди и след обръщането си. Преди обръщането неговият език произнасяше хули. Но след обръщането му неговият език говореше духовен, небесен език.

Сега можем да разберем откъде идва духовният живот. Той идва в сърцето чрез вяра. Христос царува в сърцето чрез Своя Святи Дух, Който вижда, чува, говори, работи, страда и върши всички неща във и чрез нас въпреки несъгласието и съпротивата на плътта.

СТИХ 20. Който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен.

Софистите паписти твърдят, че човек е способен чрез своята си сила да обича Бога много преди благодатта да влезе в сърцето му, и да върши дела, които да са истински заслуги. Те вярват, че са способни от себе си да изпълняват Божиите заповеди. Вярват, че са способни да вършат повече от това, което Бог очаква от тях, така че са в състояние да продават своите излишни заслуги на миряните, по този начин спасявайки и себе си, и другите. Те не спасяват никого. Обратното, те отричат Благовестието, осмиват, отричат и хулят Христос и призовават върху себе си Божия гняв. Това е което получават за това, че живеят в собствената си правда, а не във вярата на Божия Син.

Папистите ще ви кажат да правите най-доброто, което можете и Бог ще ви даде благодат. Те имат и рима за това:

Бог няма да изиска от човека повече, отколкото човекът може сам да направи.

Това може и да е вярно във всекидневния обществен жоивот. Но папистите го прилагат към духовния свят, където човек не може да върши друго освен грях, защото е продаден под греха.

Нашите противници отиват и по-далеч. Те казват, че естеството е извратено, но качествата на естеството са неопетнени. И отново казваме: Това може и да е вярно във всекидневния живот, но не и в духовния живот. В духовните неща човекът по естество е изпълнен с тъмнина, грешки, невежество, злоба и извратеност във волята и ума.

Предвид това, Павел заявява, че Христос започва нашето спасение, а не ние самите. “Той ме възлюби и даде Себе Си за мен. Той ме откри, когато не бях с правилен ум и с добра воля. Но добрият Господар имаше милост към мен. От чиста доброта Той ме възлюби дотолкова, че даде Себе Си за мен, за да бъда свободен от Закона, от греха, дявола и смъртта.”

Думите, “Божият Син, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен,” са силни гръмотевици и светкавици на отхвърляне на правдата от Закона. Нечестието, грешките, тъмнината, невежеството в ума ми и волята ми са били толкова големи, че е било напълно невъзможно за мен да бъда спасен по какъвто и да е друг начин освен чрез неоценимата цена на Христовата смърт.

Нека да разсъдим върху цената. Когато чуете, че за вас е била платена такава огромна цена, все още ли ще държите на своето монашеско расо, на своет ообръснато теме, на своето целомъдрие, на своето покорство, на своята бедност, на своите дела, на своите заслуги? Какво искате с всички тези украшения? Каква полза от делата на всички хора и от болките на всички мъченици в сравнение с болките на Божия Син, умиращ на кръста, така че се проля не само една капка от Неговата скъпоценна кръв, а цялата беше проляна за вашите грехове? Ако можете правилно да оцените тази несравнима цена, ще изхвърлите всички церемонии, клетви, дела и заслуги в кошчето за смет. Каква ужасна надменност е да си представяме, че има дело, което да е достатъчно добро за да примири Бога, когато примирението на Бога изисква неоценимата цена на смъртта и кръвта на Неговия единороден Син?

СТИХ 20. За мен.

Кой е този “мен”? Аз, нещастният и осъден грешник, възлюбен от Божия Син. Ако можех чрез дела или заслуги да обичам Божия Син и да дойда при Него, защо е нужно Той да пожертвува Себе Си за мен? Това показва как папистите пренебрегват Писанията, особено учението за вярата. Ако въобще бяха обръщали някакво внимание на тези думи, че е било абсолютно необходимо Божият Син да бъде предаден на смърт за мен, никога нямаше да измислят толкова много отвратителни ереси.

Аз винаги казвам, че няма лекарство против сектите, няма сила, която да им противостои, освен това учение за християнската правда. Ако изгубим това учение, никоге не ще можем да се борим с грешките или със сектите. Защо те вдигат толкова много шум относно делата или заслугите? Ако аз, осъденият грешник, съм можел да бъда купен и изкупен с някаква друга цена, защо трябваше Божият Син да дава Сбе Си за мен? Именно защото на небето и на земята няма друга цена, достатъчно голяма и добра, беше необходимо Божият Син да бъде предаден заради мен. Той направи това поради голямата Си любов към мен, защото Апостолът казва, “Който ме възлюби.”

Законът някога обичал ли ме е? Законът пожертвува ли себе си за мен? Законът умря ли за мен? Обратното, той ме обвинява, заплашва, подлудява. Някой друг ме спаси от Закона, от греха и смъртта за вечен живот. Този Някой е Божият Син, на Когото хвала и слава завинаги.

Следователно Христос не е Мойсей, не е тиранин, не е законодател, а Дарител на благодат, Спасител, изпълнен с милост. Накратко, Той не е нищо по-малко от безкрайна милост и неизмерима благодат, щедро даващ Себе Си за нас. Вижте Христос в Неговата истинска същност. Не казвам, че това е лесно. Дори при сегашното разпространение на светлината на Благовестието имам големи трудности да си представя Христос такъв, какъвто Павел Го описва. Толкова дълбоко в костите ми се е вселил болезненият възглед, че Христос е законодател. Вие, младите, сте много по-добре от нас, които сме стари. Вие никога не сте били заразени с нечестивите грешки, с които съм бил закърмен през цялата си младост, така че дори при споменаването на името на Христос потръпвах от страх. Вие, които сте млади, можете да се научите да познавате Христос в цялата Му сладост.

Защото Христос е Радост и Сладост за съкрушеното сърце. Христос е Който обича бедните грешници, и то ги обича така, че предаде Себе Си за нас. Но ако това е вярно, а то наистина е вярно, тогава ние никога не се оправдаваме чрез нашата собствена правда.

Наблегнете на думите “мен” и “за мен.” Отпечатайте това “мен” с главни букви в сърцето си и никога не се съмнявайте, че принадлежите към числото на онези, за които се отнася това “мен.” Христос не възлюби само Петър и Павел. Същата любов, която Той имаше към тях, я има и към нас. Ако не можем да отречем, че сме грешници, също не можем да отречем, че Христос умря за греховете ни.

СТИХ 21. Не осуетявам Божията благодат.

Сега Павел се приготвя за втария аргумент в това послание, че да търсиш оправдание чрез дела по Закона означава да отхвърлиш Божията благодат. Аз питам, кой грях може да бъде по-ужасен от това да отхвърлиш Божията благодат и да отречеш Христовата правда? Достатъчно лошо е, че сме нечестиви грешници и престъпници на всички Божии заповеди; при всичко това да отхвърлим Божията благодат и прощаването на греховете, дадено ни в Христос, е най-лошият грях от всичко, грехът на греховете. Това е границата на греха. Няма грях, който Павел и другите апостоли да мразят повече от това човек да презре Божията благодат в Христос Исус. И все пак няма грях, който да се среща по-често. Ето защо Павел е толкова ядосан на Антихриста, защото той презира Христос, отхвърля Божията благодат и отрича заслугите на Христос. Какво друго можем да го наречем, освен плюене в лицето на Христос, изгонване на Христос, узурпиране на Христовия престол; защото казва: “Аз ще ви оправдая; аз ще ви спася.” По какъв начин? Чрез литургии, поклонничества, индулгенции, заслуги и т.н. Защото това е учението на Антихриста: Вярата не е достатъчна, ако не бъде подкрепена от дела. Чрез това омразно учение Антихристът ограбва, затъмнява и погребва Христовата благодат и на мястото на Христовата благодат и Неговото царство установява учение за дела и царство на церемониите.

Ние презираме Божията благодат когато спазваме Закона с цел да бъдем оправдани. Законът е добър, свят и полезен, но той не оправдава. Да спазваме Закона с цел да бъдем оправдани означава да отхвърлим благодатта, да отречем Христос, да презрем Неговата жертва и да бъде изгубени.

СТИХ 21. Защото ако правдата е чрез Закона, тогава Христос е умрял напразно.

Христос умря ли или не умря? Имаше ли смисъл от Неговата смърт или нямаше? Ако имаше смисъл от Неговата смърт, следва, че правдата не идва чрез Закона. Всъщност, защо беше роден Христос? Защо беше разпънат? Защо пострада? Защо ме възлюби и предаде Себе Си за мен? Всичко това няма смисъл, ако правдата се придобиваше чрез Закона.

Или си мислите, че Бог не пожали Сина Си, а Го предаде заради всички нас само за развлечение? Преди да си помисля такова нещо, бих предал святостта на светиите и на ангелите на ада.

Отхвърлянето на Божията благодат е често срещан грях, за който е виновен всеки, който вижда някаква праведност в себе си или в делата си. И папата е единственият подбудител на това нечестие. Той не се задоволява само да ограби Христовото Благовестие, но също изпълва света със своите проклети традиции, т.е. своите були и индулгенции.

Ние винаги ще ъдем на едно мнение с Павел, че или Христос е умрял напразно, или Законът не може да ни оправдае. Но Христос не е пострадал и умрял напразно. Следователно Законът не оправдава.

Ако моето спасение беше толкова трудно за постигане, че имаше нужда от Христовата смърт, тогава всичките ми дела, всяка правда от Закона, не стават за нищо. Как мога да си купя за една стотинка онова, което струва милиони? Законът има стойност една стотинка, когато го сравнявате с Христос. Трябва ли да бъда толкова глупав, че да отхвърля правдата на Христос, която не ми струва нищо, и се трудя усилено да постигна правдата на Закона, която Бог презира?

В крайна сметка човешката правда презира и отхвърля Божията благодат. Никакво съчетание от думи не може да оправдае такова възмутително нещо. Обидно е да се каже, че някой човек е умрял напразно. Но да кажем, че Христос е умрял напразно, е смъртна обида. Да кажем, че Христос е умрял напразно означава да направим безцполезни Неговото възкресение, Неговата победа, Неговата слава, Неговото царство, небето, земята, дори самия Бог.

Това е достатъчно за да направи всеки човек да се противопостави на правдата на Закона и на всички издънки на човешката правда, монашески и братски ордени и техните суеверия.

Кой не би презрял своите клетви, раса, обръснато теме, своите брадати традиции, да, дори самия Мойсеев Закон, когато чуе, че поради тези неща е отхвърлил Божията благодат и Христовата смърт? Изглежда, че в сърцето на човека не може да влезе такова ужасно нечестие, та човек да отхвърли Божията благодат и да презре Христовата смърт. И все пак тази мерзост е така често срещана. Нека да внимаваме. Всеки, който търси правда без Христос, било чрез дела, заслуги, удовлетворения, действия или чрез Закона, отхвърля Божията благодат и презира смъртта на Христос.

[1] Тук Лутер много точно описва римското учение за благодатта de congruo и decondigno.

* В българския превод текстът в стих 20 е следният: И вече не аз живея, а Христос живее в мен . . .・Тук Лутер използва буквалния словоред в гръцкия оригинал, който звучи по следния начин: И живея, но вече не аз, а Христос живее в мен...・(zw de ouketi egw, zh de en emoi CristoV. . .). Бел. прев.

ГЛАВА 3

СТИХ 1. О, несмислени галатяни.

Апостол Павел изразява своята апостолска загриженост за галатяните. Понякога ги моли настоятелно, след това отново ги укорява, според своя собствен съвет към Тимотей: “Проповядвай Словото със време и без време; порицавай, смъмряй, увещавай.”

Павел прекъсва своята беседа върху християнската праведност и се обръща към галатяните. “О, несмислени галатяни,” вика той. “Донесох ви истинското Благовестие и вие го приехте с желание и благодарност. Сега изведнъж изоставяте Благовестието. Какво е станало с вас?”

Павел доста рязко упреква галатяните като ги нарича “несмислени, омаяни и непокорни.” Не мога да кажа дали в този случай той е възмутен или нажален. Може би и двете. Дълг на християнския пастир е да порицава хората, които са му поверени. Разбира се, неговият гняв не трябва да следва от злоба, а от привързаност и истинска ревност за Христос.

Безспорно Павел е разочарован. Боли го като вижда, че неговите галатяни са показали толкова малко твърдост. Можем да го чуем как казва: “Съжалявам да чуя за вашите трудности и съм разочарован от позорната роля, която играете.” Бих говорил повече по тази тема за да спася Павел от обвинението че ругае църквите противно на духа на Благовестието.

В самото обръщение, което Апостолът използва към галатяните, може да се забележи определено отчуждение и студенина. Сега той не се обръща към тях като към свои братя, както прави обикновено. Той ги нарича галатяни, за да им напомни за тяхната национална черта да бъдат глупави.

Тук имаме пример на лоши навици, които често не изоставят отделни християни и цели църкви. Благодатта не преобразява християнина внезапно в ново и съвършено създание. Винаги има остатъци от старото и естествено тление. Божият Дух не може изведнъж да премахне човешките недостатъци. Освещението отнема време.

Макар че галатяните са били просветени от Святия Дух чрез проповядването на вярата, нещо от тяхната национална глупост заедно с първоначалната им извратеност е останало в тях. Нека никой не мисли, че веднъж като е приел вярата, може да се превърне веднага в безгрешно създание. Остатъците от старите пороци все още се държат за него, колкото и добър християнин да е.

СТИХ 1. Кой ви омая да не се покорявате на истината?*

Павел нарича галатяните несмислени и омаяни. В петата глава той споменава чародейството сред делата на плътта, заявявайки, че магията и чародейството са реални проявления и естествени действия на дявола. Ние всички сме изложени на влиянието на дявола, защото той е княз и бог на света, в който живеем.

Сатана е хитър. Той омайва хората не само грубо, но също и с по-умели средства. Той обърква умовете на хората с отвратителни заблуди. Способен е да заблуди не само самоуверените, но дори и онези, които изповядват истинската християнска вяра. Сред нас няма нито един, който понякога не е прелъстяван от Сатана да изпадне в лъжливи вярвания.

Това обяснява многото битки, които днес трябва да водим. Но атаките на древната Змия не са без полза за нас, защото те утвърждават нашето учение и укрепяват нашата вяра в Христос. Ние много пъти падаме в тези сблъсъци със Сатана, но Христос винаги тържествува и винаги ще тържествува. Не мислете, че галатяните са единствените, които са били омаяни от дявола. Нека да осъзнаем, че ние също можем да бъдем измамени от Сатана.

СТИХ 1. Кой ви омая?

В това изречение Павел оневинява галатяните и обвинява лъжеапостолите за отстъплението на галатяните.

Той като че ли казва: “Знам, че вашето отстъпление не е съзнателно. Дяволът е изпратил лъжеапостолите при вас и те са ви подмамили да вярвате, че сте оправдани чрез Закона. С това наше послание се стараем да поправим вредата, която лъжеапостолите са ви нанесли.”

Както Павел, и ние се борим с Божието Слово срещу фанатичните анабаптисти в наши дни; и нашите усилия не са напразни. Проблемът е, че има много хора, които отказват да бъдат научени. Те няма да послушат разума; няма да послушат и Писанията, защото са омаяни от хитрия дявол, който може да направи лъжата да изглежда като истина.

Тъй като дяволът има тази тайнствена способност да ни направи така да повярваме в една лъжа, че хиляда пъти да се закълнем, че е истина, не трябва да бъдем горделиви, а да ходим в страх и смирение и да призоваваме Господ Исус Христос да ни спаси от изкушение.

Макар че съм доктор по теология и съм проповядвал Христос и съм воювал Неговите битки в продължение на дълги години, знам от личен опит колко трудно е да се държим за истината. Не мога винаги да отърся Сатана от себе си. Не мога винаги да схвана Христос както Писанията Го описват. Понякога дяволът изкривява Христос в моя поглед. Но благодаря на Бога, Който ни подкрепя в Своето Слово, във вяра и в молитва.

Духовното чародейство на дявола създава в сърцето погрешна представа за Христос. Онези, които споделят възгледа, че човек се оправдава чрез делата на Закона, просто са омаяни. Техният възглед се противопоставя на вярата и на Христос.

СТИХ 1. Да не се покорявате на истината.

Павел обвинява галатяните в по-лошо престъпление. “Вие сте така омаяни, че вече не се покорявате на истината. Страхувам се, че много от вас така са се отклонили, че вече никога няма да се върнат към истината.”

Е добре, отстъплението на галатяните е чудесна победа за Закона. Можете да проповядвате Закона колкото си искате ревностно; но ако не го придружава проповядването на Благовестието, Законът никога няма да произведе истинско обръщане и покаяние в сърцето. Ние не искаме да кажем, че проповядването на Закона няма стойност, а че то служи само за да ни доведе Божия гняв. Законът подтиска човека. За да бъде възкресен и спасен човекът е нужно Благовестието и проповядването на вярата.

СТИХ 1. Пред чиито очи Исус Христос е бил ясно очертан.

Явно е, че строгостта на Павел нараства, след като той напомня на галатяните, че не са се покорили на истината, отхвърляйки живото описание на Христос, което той им е дал. Така живо им е описал Христос, че почти са можели да Го видят и да Го пипнат. Павел като че ли казва: “Никой художник с всичките си цветове не може да изобрази пред вас Христос така живо, както Го изобразих аз с моето проповядване. Но вие се оставихте да бъдете измамени до такава степен, че да се разбунтувате против Христовата истина.”

СТИХ 1. Разпнат сред вас.**

Не само отхвърлихте Божията благодат, но и позорно разпъвате Христос сред вас.・Павел използва същите изрази в Евреи 6:6: Докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват.

Всеки човек трява да се страхува да чуе Павел да казва, че онези, които искат да се оправдаят чрез Закона, не само отричат Христос, но и отново Го разпъват. Ако онези, които искат да се оправдаят чрез Закона и неговите дела, разпъват Христос, бих искал да знам какви са онези, които търсят спасение чрез мръсните дрипи на праведността от собствените си дела?

Може ли да им нещо по-ужасно от папството, съюз на хора, които разпъват Христос в себе си, в Църквата и в сърцата на вярващите?

От всички бедствени и порочни учения на папството най-лошото е това: “Ако искате да служите на Бога, трябва сами да спечелите прощение на греховете и вечен живот, и в допълнение да помагате на другите да спечелят спасение, като им давате благодатта на вашата излишна святост от дела.” Монаси, братя и всякакви други се хвалят, че освен редовните изисквания, общи за всички християни, те вършат дела на излишък, т.е. изпълняване на повече от това, което се изисква. Това определено е демонична заблуда.

Не е чудно, че Павел използва такъв остър език в своите усилия да призове галатяните да се откажат от учението на лъжеапостолите. Той им казва: “Не осъзнавате ли какво сте направили? Отново разпъвате Христос като търсите спасение чрез Закона.”

Наистина, Христос вече не може да бъде разпънат лично, но Той бива разпънат вътре в нас, когато отхвърлим благодатта, вярата, безплатното прощение на греховете и се стремим да се оправдаем чрез нашите собствени дела или чрез делата на Закона.

Апостолът е разгневен против глупостта на всеки човек, който смята, че може да изпълни Закона за да постигне спасение. Той обвинява такъв човек в престъплението, че отново разпъва Христос.

СТИХ 2. Това искам само да науча от вас: Чрез дела от закона ли получихте Духа, или чрез вяра в посланието?

Има лека ирония в тези думи на Апостола. “Хайде, умни галатяни, вие, които внезапно станахте много учени, докато аз се опитвам да ви бъда ученик: Чрез делата на Закона ли получихте Святия Дух или чрез проповядването на Благовестието?” Този въпрос им дава нещо, върху което да мислят, защото техният собствен опит се противопоставя на тях самите.

Не можете да кажете, че сте получили Святия Дух чрез Закона. Докато бяхте слуги на Закона, не сте получавали Святия Дух. Никой никога не е чувал Святият Дух да е бил даван на някого, бил той учен или прост, в резултат от проповядване на Закона. Във вашия случай, вие не просто сте научили Закона в сърцата си, но и сте се трудили с цялата си сила да го изпълнявате. Вие най-много от всички би трябвало да получите Святия Дух чрез Закона, ако това беше възможно. Но не можете да ми докажете, че това е станало. Но веднага когато Благовестието дойде при вас, вие получихте Святия Дух чрез простото слушане на вярата, преди въобще да сте имали възможност да извършите и едно добро дело.・Лука потвърждава това твърдение на Павел в книгата Деяния: Докато Петър още говореше тези думи, Святият Дух слезе на всички, които слушаха словото・(Деян. 10:44). И когато почнах да говоря, Святият Дух слезе на тях, както и на нас в началото・(Деян. 11:15).

Опитайте се да оцените силата на аргумента на Павел, който така често се повтаря в книгата Деяния. Тази книга е била написана с ясната цел да потвърди твърдението на Павел, че Святият Дух идва върху хората не в отговор на проповядването на Закона, а в отговор на проповядване на Благовестието. Когато Петър проповядва Христос на първата Петдесятница, Святият Дух слезе над всички слушатели, “и в същия ден се прибавиха около три хиляди души.” Корнилий получава Святия Дух докато Петър говори за Христос. “Святият Дух слезе на всички, които чуха Словото.” Това са действителни случаи, които не могат да бъдат отречени. Когато Павел и Варнава се връщат в Ерусалим и докладват какво са успели да направят сред езичниците, цялата Църква е била удивена, особено когато са чули, че необрязаните езичници са получили Святия Дух чрез проповядване на вяра в Христос.

И тъй като Бог даде Святия Дух на езичниците без Закона чрез простото проповядване на Благовестието, така даде Святия Дух също и на юдеите, без Закона, само чрез вяра. Ако правдата на Закона беше необходима за спасението, Святият Дух никога нямаше да дойде при езичниците, защото те не се занимават със Закона. Следователно Законът не оправдава, но вярата в Христос оправдава.

Какво се случи с Корнилий? Корнилий и неговите приятели, които беше поканил в дома си, не правеха нищо освен да седят и да слушат. Петър говореше. Те просто седяха и не правеха нищо. Законът е далеч от мислите им. Не изгарят жертвоприношения. Не се интересуват от обрязването. Всичко, което правят е да седят и слушат Петър. Изведнъж Святият Дух влиза в сърцата им. Присъствието Му не може да бъде оспорено, “защото говореха на езици и величаеха Бога.”

Именно тук имаме още една разлика между Закона и Благовестието. Законът не довежда Святия Дух. Благовестието, обаче, довежда дара на Святия Дух, защото естеството на Благовестието е да носи добри дарове. Законът и Благовестието са противоположни идеи. Те имат противоположно действие и предназначение. Да дадем на Закона способност да произвежда правда означава да ограбим Благовестието. Благовестието носи дарове. То иска отворени ръце за да приемем това, което се предлага. Законът не дава нищо. Той изисква и изискванията му са невъзможни.

Нашите противници ни атакуват с Корнилий. Корнилий, посочват те, беше “благочестив и се боеше от Бога с целия си дом, раздаваше много милостиня на хората и непрестанно се молеше на Бога.” Поради тези качества той бил заслужил прощението на греховете и дара на Святия Дух. Така твърдят нашите противници.

Аз отговарям: Корнилий беше езичник. Не можете да го отречете. Като езичник той беше необрязан. Като езичник той не спазваше Закона. Не мислеше за Закона. Въпреки това беше оправдан и получи Святия Дух. Как може Законът да е от полза за придобиването на правда?

Нашите противници не са доволни. Те отговарят: “Да приемем, че Корнилий е бил езичник и не е получил Святия Дух чрез Закона, но текстът явно показа, че е бил благочестив и се е боял от Бога, раздавал е милостиня и се е молил. Не мислиш ли, че е заслужил дара на Святия Дух?”

Отговарям: Корнилий имаше вярата на бащите, които са били спасени чрез вяра в бъдещия Христос. Ако Корнилий беше умрял преди Христос, той би бил спасен защото е вярвал в идещия Христос. Но тъй като Месия вече е бил дошъл, Корнилий е трябвало да бъде уведомен за този факт. Тъй като Христос вече е дошъл, той не може да бъде спасен чрез вяра в идещия Христос, а трябва да вярва, че Христос вече е дошъл. Целта на посещението на Петър е да запознае Корнилий с факта, че Христос вече не трябва да бъде очакван, защото вече е тук.

Колкото до твърдението на нашите противници, че Корнилий заслужаваше благодат и дара на Святия Дух, защото е бил благочестив и праведен, ние казваме, че тези качества са характерни за духовен човек, който вече има вяра в Христос, а не за езичник или естествен човек. Лука първо хвали Корнилий за това, че е благочестив и боящ се от Бога човек, и след това Лука споменава добрите дела, милостинята и молитвите на Корнилий. Нашите противници пренебрегват последователността в думите на Лука. Те се нахвърлят върху това единствено изречение, “раздаваше много милостиня на хората,” защото служи на тяхното твърдение, че заслугите предшествуват благодатта. Истината е, че Корнилий раздаваше милостиня и се молеше на Бога защото имаше вяра. И поради тази вяра в идещия Христос Петър беше изпратен да проповядва на Корнилий вяра в Христос, Който вече е дошъл. Аргументът е достатъчно убедителен. Корнилий беше оправдан без Закона, следователно Законът не може да оправдава.

Да вземем случая със сириеца Нееман, който беше езичник и не принадлежеше към Мойсеевия народ. И въпреки това тялото му беше очистено, Богът на Израел му се разкри и той получи Святия Дух. Нееман изповяда своята вяра: “Ето, сега узнах, че няма Бог в целия свят освен в Израил” (4 Царе 5:15). Нееман не прави нищо. Не се занимава със Закона. Никога не е бил обрязан. Това не означава, че вярата му беше бездействена. Той казва на пророк Елисей: “Слугата ти не ще вече да принася ни всеизгаряне, нито жертва на други богове освен на Господа. Господ да прости това нещо на слугата ти, ако, когато влиза господарят ми в капището на Римон, за да се поклони там, и се подпира на ръката ми, се навеждам и аз в капището на Римон; като се навеждам в капището на Римон, Господ да прости това нещо на слугата ти!” Какво му каза Пророкът? “Иди си с мир.” Юдеите не харесват да чуват, че пророкът е казал това. “Какво,” възкликват те, “може ли този езичник да бъде оправдан без Закона? Трябва ли да бъде равнопоставен на нас, които сме обрязани?”

Много преди времето на Мойсей Бог оправдаваше хора без Закона. Той оправда много царе на Египет и Вавилония. Той оправда Йов. Ниневия, този велик град, беше оправдан и получи обещанието на Бога, че няма да разруши града. Защо беше пожалена Ниневия? Не защото изпълни Закона, а защото Ниневия повярва в Божието Слово. Пророк Йона пише: “И ниневийските жители повярваха в Бога; и прогласиха пост и се облякоха с вретище.” Те се покаяха. Никъде в книгата на Йона не четем че ниневийците са приели Мойсеевия Закон, или че са се обрязали, или че са принесли жертви.

Всичко това става много преди Христос да се роди. Ако езичниците се оправдават без Закона и приемат Святия Дух във време, когато Законът е в пълна сила, тогава защо Законът да се вменява за правда сега, когато Христос е изпълнил Закона?

И все пак мнозина посвещават много време и усилия на Закона, на постановленията на бащите и на папските традиции. Много от тези специалисти са станали неспособни на какъв да е вид дела, добри или лоши, поради своето строго придържане към правилата и законите. Въпреки това те не могат да придобият спокойна съвест и мир в Христос. Но в мига, когато ги докосне Благовестието на Христос, при тях идва сигурност, радост и правилно разбиране.

Имам причини да говоря подробно по този въпрос. За човешкото сърце е трудно да повярва, че такова велико съкровище като Святия Дух се придобива само чрез слушането на вярата. Слушателят обича да разсъждава по следния начин: Прощаването на греховете, избавлението от смъртта, дарът на Святия Дух, вечният живот са велики неща. Ако искате да придобиете тази безценна благодат, трябва да се заемете със съответни по величие усилия. И дяволът казва, “Амин.”

Трябва да научим, че прощаването на греховете, Христос и Святият Дух ни се подаряват безплатно с проповядването на вярата, въпреки нашето грешно естество. Ние не трябва да губим време да мислим колко недостойни сме за Божиите благословения. Трябва да знаем, че е угодно на Бога да ни подари Своите неизговорими дарове. Ако Той ни дава Своите дарове безплатно, защо да не ги вземем? Защо да се притесняваме относно липсата на заслуги? Защо да не приемем даровете с радост и благодарение?

И тук отново несмисленият разум бива засегнат. Той ни се подиграва. “Когато казваш, че човек не може да направи нищо за да придобие Божията благодат, ти насърчаваш плътска сигурност. Хората стават мудни и няма да правят никакво добро. По-добре да не проповядваш това учение за вярата. По-добре накарай хората да полагат усилия и да се упражняват в добри дела, за да може Святият Дух да дойде в тях.”

Какво каза Исус на Марта, когато тя беше много “загрижена и обременена с много неща” и не можеше да понася сестра си Мария просто да седи в краката на Исус и да Го слуша? “Марто, Марто,” каза Исус, “ти се грижиш и си обременена с много неща; но едно нещо е нужно; и Мария избра добрата част, която няма да се отнеме от нея.” Човек става християнин не чрез дела, а чрез слушане. Първата стъпка към това да станеш християнин е да чуеш Благовестието. Когато човек приеме Благовестието, нека първо да благодари на Бога с радостно сърце, а след това да се захваща да се стреми към добри дела, дела, които наистина са угодни на Бога, а не направени и измислени от човек дела.

Нашите противници смятат вярата за лесно нещо, но аз знам от собствен опит колко трудно е да повярваш. Лесно се казва, че Святият Дух се приема с вяра, но не е толкова лесно да се направи.

Всички вярващи изпитват тази трудност. Те с радост прегръщат Словото с пълна вяра, но плътта им пречи. Виждате ли, нашият разум винаги смята, че е твърде лесно и евтино да имаш правда, Святия Дух и вечен живот само чрез слушане на Благовестието.

СТИХ 3. Толкова ли сте несмислени, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствувате по плът?

Сега Павел започва да предупреждава галатяните за двойна опасност. Първата опасност е: “Толкова ли сте несмислени, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствувате по плът?”

Плът・означава правдата на разума, която се стреми към оправдание чрез изпълнение на Закона. Казват ми, че съм започнал в дух при папството, но сега съм в плътта, защото съм се оженил. Като че ли ергенският живот е духовният живот, а брачният живот е плътски живот. Те са глупави. Всички задължения на християнския съпруг, например да обича жена си, да възпитава децата си, да управлява семейството си, и т.н., са плодове на Духа.

Правдата на Закона, която Павел също нарича правда на плътта, е толкова неспособна да оправдае човека, че онези, които някога са имали Святия Дух и са Го изгубили, завършват в Закона за своето пълно унищожение.

СТИХ 4. Напразно ли толкова страдахте?

Другата опасност, за която Апостолът предупреждава галатяните, е следната: “Напразно ли толкова страдахте?” Павел иска да каже: “Помислете не само за доброто начало, което имахте и сте изгубили, но също и за многото страдания, които понесохте заради Благовестието и Христовото име. Понесохте загубата на имота си, понесохте укори, преминахте през много опасности за телата си и самия си живот. Издържахте много заради Христовото име и останахте верни. Но сега изгубихте всичко, Благовестието, вярата и духовната благодат на вашите страдания заради Христос. Какво нещастие е да понсете толкова много страдания за нищо.”

СТИХ 4. Ако наистина е напразно.

Апостолът прибавя: “Ако наистина е напразно. Не съм изоставил всяка надежда за вас. Но ако продължавате да търсите правда в Закона, мисля, че трябва да ви кажа, че всичкото ви предишно поклонение пред Бога и всички страдания, които понесохте заради Христос, няма да ви помогнат в нищо. Не искам да ви обезсърчавам напълно. Наистина се надявам, че ще се покаете и ще се поправите.”

СТИХ 5. Прочее, Този, Който ви дава Духа и върши велики дела между вас, чрез дела от Закона ли върши това, или чрез вяра в Посланието?

Този аргумент, основан върху опита на самите галатяни, толкова се харесва на Апостола, че той се връща на него след като ги е предупредил за двойната опасност. “Не само че приехте Духа чрез проповядване на Благовестието, но и чрез същото Благовестие придобихте способност да вършите неща.” “Какви неща?” питаме ние. Чудеса. Поне галатяните бяха изявили удивителните плодове на вярата, които истинските ученици на Благовестието изявяваха в онези дни. В един случай Апостолът пише: “Божието царство не е в думи, а в сила.” Тази “сила” се разкрива не само като готовност да говорим, а и в проявления на свръхестествената способност на Святия Дух.

Когато се проповядва Благовестието за вяра, надежда, любов и търпение, Бог дава Своя вършещ чудеса Дух. Павел напомня на галатяните за това. “Бог не само ви доведе до вярата чрез моето проповядване. Той също ви освети да давате плодовете на вярата. И един от плодовете на вярата беше, че ме обичахте така силно, че бяхте готови да си извадите очите и да ми ги дадете.” Да обичаш ближния така силно, че да си готов да му дадеш пари, вещи, очи, за да осигуриш неговото спасение, такава любов е плод на Святия Дух.

党Вие се радвахте на тези плодове на Духа преди лъжеапостолите да ви заблудят,・напомня Апостолът на галатяните. 党Но не сте изявявали никой от тези плодове под робството на Закона. Защо сега не проявявате същите плодове? Вече не поучавате истината; не вярвате ревностно; не живеете добре; не работите усилено; не понасяте страданията с търпение. Кой ви е ограбил така, че вече не ме обичате; та сега вече не сте готови да дадете очите си за мен? Какво е станало, та личната ви загриженост към мен е охладняла?

Същото нещо стана и с мен. Когато започнах да прогласявам Благовестието, имаше много, наистина много хора, които се радваха на нашето учение и имаха добро мнение за нас. А сега? Сега те успяха да ни направят така омразни за онези, които преди това ни обичаха, че сега ни мразят като отрова.

Павел твърди: “Вашият собствен опит би трябвало да ви научи, че плодовете на любовта не растат на пъна на Закона. Преди проповядването на Благовестието нямахте добродетели и сега нямате добродетели под робството на лъжеапостолите.”

Ние също можем да кажем на онези, които неправилно се наричат “евангелисти” и презират своята новооткрита свобода: Дали премахнахте тиранията на папата и дали получихте свобода в Христос чрез анабаптистите и други фанатици? Или получихте свободата си от нас, които проповядваме вяра в Исус Христос? Ако в тях има останала някаква честност, те ще трябва да признаят, че свободата им дойде от проповядването на Благовестието.

СТИХ 6. Както Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда.

След това Апостолът привежда примера на Авраам и отново представя свидетелството на Писанията относно вярата. Първият текст е взет от Битие 15:6: “И той повярва в Бога; и това му се вмени за правда.” Апостолът използва максимално този текст. Заради своя почтен живот Авраам може и да е имал добра репутация сред хората, но не и пред Бога. В Божия поглед Авраам е бил осъден грешник. Това, че е бил оправдан пред Бога, не се дължи на неговите усилия, а на неговата вяра. Писанията изрично заявяват: “Авраам повярва в Бога; и Той му го вмени за правда.”

Павел поставя ударението върху двете думи: Авраам повярва. Вярата в Бога съставлява най-висшето поклонение, първостепенен дълг, основа на покорството и най-висша жертва. Без вяра Бог оттегля Своята слава, мъдрост, истина и милост от нас. Първостепенен дълг на човека е да вярва в Бога и да Го почита със своята вяра. Вярата наистина е връх на мъдростта, истинска праведност, единствената истинска религия. Това трябва да ни даде представа за превъзходството на вярата.

Да вярваш в Бога, както Авраам вярваше, е да бъдеш прав пред Бога, защото вярата почита Бога. Вярата казва на Бога: “Вярвам в това, което казваш.”

Когато обръщаме внимание на разума, ни се струва, че Бог говори невъзможни неща в християнската изповед на вярата. За разума изглежда невъзможно, че Христос дава Своето тяло и кръв в Господната вечеря; че кръщението е измиване на новорождение; че мъртвите ще възкръснат; че Христос, Божият Син, е бил заченат в утробата на Дева Мария, и т.н. Разумът крещи, че всичко това е нелепо. Изненадва ли ви това, че разумът има лошо мнение за вярата? Разумът смята, че е смешно вярата да е най-висшето служение, което един човек може да представи на Бога.

Нека вашата вяра да замести разума ви. Авраам управляваше разума си с вярата си в Божието Слово. Не че разумът винаги се подчинява с кротост. Той се опълчи срещу вярата на Авраам. Разумът възрази, че е абсурдно да се смята, че Сара, която е на деветдесет години и е неплодна по естество, може да роди син. Но вярата спечели победата и победи разума, този грозен звяр и враг на Бога. Всеки, който чрез вярата побеждава разума, най-голямото чудовище на света, отдава на Бога истинско служение, по-добро служение, отколкото религиите на всички народи и бъхтането на заслужаващите похвала монаси могат да отдадат.

Хората постят, молят се, бдят, страдат. Те възнамеряват да утолят Божия гняв и да заслужат Божията благодат чрез своите усилия. Но в това няма слава за Бога, защото чрез своите усилия тези работници обявяват Бога за немилостив надзирател на роби, неверен и гневен Съдия. Те презират Бога, правят Го лъжец, отхвърлят Христос и всичките Му дарове; накратко, те свалят Бога от Неговия престол и сами се наместват на него.

Вярата наистина почита Бога. И тъй като вярата почита Бога, Бог вменява вярата за правда.

Християнската правда е увереността на сърцето в Бога чрез Исус Христос. Такава увереност се вменява за правда заради Христос. Две неща съставляват християнската праведност: Вярата в Христос, която е дар от Бога; и приемането от Бога на тази наша несъвършена вяра за съвършена праведност. Поради моята вяра в Христос Бог не гледа на моето неверие, нежеланието на духа ми и другите ми грехове. Тъй като сянката от крилото на Христос ме покрива, аз не се боя и знам, че Бог ще покрие всичките ми грехове и ще приеме моите несъвършенства за съвършена правда.

Бог се прави, че не забелязва моите грехове и ги покрива. Бог казва: “Тъй като вярваш в Моя Син, Аз ще прощавам греховете ти докато смъртта те освободи от това тяло на греха.”

Научете се да разбирате устройството на вашата християнска праведност. Вярата е слаба, но тя означава достатъчно за Бога, за да не вменява греховете ви. Той няма да ни накаже нито да ни осъди за това. Той ще прости греховете ни като че ли те не представляват нищо. Няма да го направи защото сме достойни за такава милост. Ще го направи заради Исус, в Когото ние вярваме.

Парадоксално е, че християнинът е едновременно прав и греши, свят и извратен, враг на Бога и Божие дете. Никой човек, който не разбира истинския път на спасението, не може да примири тези противоречия. При папството ни се казва да се трудим докато ни напусне чувството на вина. Но и самите автори на тази объркана идея често са довеждани до отчаяние в смъртния си час. Това би станало и с мен, ако Христос не ме беше избавил милостиво от тази грешка.

Ние утешаваме наскърбения грешник по следния начин: Брате, ти никога не можеш да бъдеш съвършен в този живот, но можеш да бъдеш свят. Той ще каже: “Как мога да бъда свят, когато чувствувам своите грехове?” Аз отговарям: Чувствуваш грях? Това е добър знак. Да осъзнаваш, че си болен, е стъпка, и то много необходима стъпка, към възстановяването. “Но как да се отърва от греха си?” ще попита той. Отговарям: Погледни към небесния Лекар, Христос, Който лекува съкрушените сърца. Не се съветвай с този Шарлатанин, Разума. Повярвай в Христос и твоите грехове ще бъдат опростени. Неговата правда ще стане твоя правда, а твоите грехове ще станат Негови грехове.

Веднъж Исус каза на Своите ученици: “Бащата ви възлюби.” Защо? Не защото учениците бяха фарисеи, или обрязани, или особено внимателни в Закона. Исус каза: “Бащата ви възлюби, защото вие възлюбихте Мен, и повярвахте, че съм дошъл от Бога. Харесва ви да знаете, че Бащата Ме изпрати в света. И понеже вие повярвахте в това, Бащата ви възлюби.” В друг случай Исус нарича Своите ученици зли и им заповядва да се молят за прошка.

Християнинът е Божий възлюбен и грешник. Как можем да примирим тези две противоречиви неща: Аз съм грешник и заслужавам Божия гняв и наказание, и въпреки това Бащата ме възлюби? Само Христос може да примири тези противоречия. Той е Посредникът.

Сега виждате ли как вярата оправдава без дела? Грехът остава в нас и Бог мрази греха. Следователно е жизнено необходимо да ни бъде вменена правда. Това вменяване на правда придобиваме от Христос, защото вярваме в Него.

СТИХ 7. Тогава познайте, че тези, които са от вяра, те са Авраамови деца.

Това е основната точка в аргумента на Павел против юдеите: Авраамови деца са онези, които вярват, а не онези, които са родени от Авраамовата плът и кръв. Павел набляга на този аргумент с всички сили, защото юдеите приписват спасителна стойност на своето родословие: “Ние сме Авраамово потомство.”

Нека да започнем с Авраам и да научим как този приятел на Бога беше оправдан и спасен. Не е защото напусна своята страна, своите роднини, своя бащин дом; не защото беше обрязан; не защото беше готов да пожертвува своя собствен син Исак, в когото имаше обещанието за потомство. Авраам беше оправдан, защото повярва. Аргументите на Павел са следните: “Ако това е непогрешимото свидетелство на Святото Писание, откъде идва вашата позиция върху обрязването и Закона? Вашият баща Авраам, на когото уповавате толкова много, не беше ли оправдан и спасен без обрязване и без Закон, само чрез вяра?” След това Павел заключава: “Които са от вяра, те са Авраамови деца.”

Авраам е баща на праведните. За да бъдете дете на вярващия Авраам вие трябва да вярвате както той вярваше. Иначе сте просто физическа издънка на размножаващия се Авраам, т.е. заченат сте и сте роден в грях в гняв и осъждение.

Исмаил и Исак бяха естествени деца на Авраам. По право Исмаил трябваше да притежава правата на първороден, ако физическото раждане имаше някаква стойност. Въпреки това той беше оставен вън на студа, а Исак беше призван. Това доказва, че децата от вяра са истинските деца на Авраам.

Някои обвиняват Павел за това, че приписва понятието “вяра” от Битие 15:6 на Христос. Те смятат, че Павел използва понятието твърде общо. Смятат, че значението му трябва да бъде ограничено до контекста. Твърдят, че вярата на Авраам не е нещо повече от вяра в Божието обещание, че Авраам ще има потомство.

Ние отговаряме: Вярата предполага сигурност в Божията милост. Тази сигурност внася увереност, че нашите грехове са простени заради Христос. Съвестта никога не би уповавала на Бога, ако не бъде сигурна в Божията милост и обещания в Христос. Но всички обещания в Христос водят до първото обещание относно Христос: “И ще поставя вражда между теб и жената, между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш главата.” Вярата на бащите в старозаветната епоха и нашата вяра в Новия Завет са една и съща вяра в Христос Исус, макар че времаната и условията са различни. Петър признава това с думите си: “Който нито бащите ни, нито ние можем да носим? Но вярваме, че ще се спасим чрез благодатта на Господ Исус, също както и те” (Деян. 15:10, 11). А Павел пише: “И всички са пили от същото духовно питие, защото пиеха от една и съща духовна канара, която ги придружаваше; и тази канара бе Христос” (1 Кор. 10:4). И самият Христос заявява: “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва” (Йоан 8:56). Вярата на бащите е била насочена към идещия Христос, докато нашата почива в дошлия Христос. Времето не променя целта на истинската вяра, нито Святия Дух. Винаги е имало и винаги ще има един ум, един възглед, една вяра относно Христос сред истинските вярващи, независимо дали живеят в миналите времена, сега, или в бъдещите времена. Ние също вярваме и в идещия Христос както бащите в Стария Завет, защото очакваме Христос да се върне отново в последния ден да съди живите и мъртвите.

СТИХ 7. Тогава познайте, че тия, които са от вяра, те са Авраамови деца.

Павел казва: “Вие знаете от примера на Авраам и от ясното свидетелство на Писанията, че Авраамови деца са онези, които имат вяра в Христос, независимо от тяхната националност, независимо от Закона, независимо от делата, независимо от родителите им. На Авраам беше дадено обещанието, ‘Ще бъдеш баща на множество народи’; и отново, ‘И в теб ще се благославят всички земни семейства.’” За да не би юдеите да тълкуват неправилно думата “народи,” Писанията са внимателни да пояснят, “много народи.” Истинските Авраамови деца са вярващите в Христос от всички народи.

СТИХ 8. И Писанието, като предвидя, че Бог чрез вяра щеше да оправдае езичниците.

Вашето самохвалство не ви отвежда никъде,・казва Павел на галатяните, 党защото Святите Писания предвидяха и предсказаха много преди Законът да беше даден, че езичниците ще се оправдаят чрез благословеното потомство・на Авраам, а не чрез Закона. Това обещание беше дадено четиристотин и тридесет години преди да бъде даден Законът. Тъй като Законът беше даден толкова много години след Авраам, той не може да отмени обещаното благословение.・Този аргумент е силен, защото е основан върху точния фактор време. 党Защо да се хвалите със Закона, скъпи галатяни, когато Законът дойде четиристотин и тридесет години след обещанието?

Лъжеапостолите прославят Закона и презират обещанието към Авраам, макар че то предшествува Закона с много години. Едва след като Авраам беше обявен за праведен заради вярата си Писанията за първи път споменават обрязването. “Писанията,” казва Павел, “искат да възпрат вашето сляпо увлечение по правдата на Закона, като поставят правдата от вяра преди обрязването и Закона да бъдат постановени.”

СТИХ 8. Изяви предварително благовестието на Авраам: В теб ще се благославят всичките народи.

Юдеите тълкуват погрешно този текст. Те искат думата “благославят се” да означава “хвалят се.” Те искат текстът да означава: В теб ще се хвалят всичките народи. Но това е извращаване на думите на Святото Писание. С думите “Авраам повярва” Павел описва един духовен Авраам, обновен чрез вяра и новороден чрез Святия Дух, за да бъде духовен баща на множество народи. Така всички езичници ще му бъдат дадени за наследство.

Писанията не приписват на Авраам друга правда освен чрез вяра. Писанита описват Авраам стоящ пред Бога, човек, оправдан чрез вяра. Поради тази вяра Бог му даде обещанието: “В теб ще се благославят всичките народи.”

СТИХ 9. Така че онези, които са от вяра, се благославят заедно с вярващия Авраам.

Ударението е върху думите “с вярващия Авраам.” Павел разграничава Авраам от Авраам. Има Авраам от дела и вярващ Авраам. Ние нямаме нищо общо с Авраам от дела. Нека юдеите да се хвалят с физическия Авраам; ние се прославяме във вярващия Авраам, за когото Писанията казват, че е получил благословението на правдата от вяра, не само за себе си, но и за всички, които вярват като него. Светът беше обещан на Авраам, защото той повярва. Целият свят е благословен, ако вярва както Авраам вярваше.

Благословението е обещанието на Благовестието. Това, че всички народи ще бъдат благословени, означава, че всички народи ще чуят Благовестието. Всички народи трябва да бъдат обявени за праведни пред Бога чрез вяра в Христос Исус. Да благословиш означава просто да разпространяваш познанието за Христовото спасение. Това е служението на новозаветната Църква, която разпределя обещаното благословение като проповядва Благовестието, управлява тайнствата, утешава съкрушените сърца, накратко, като раздава даровете на Христос.

Юдеите изявяват Авраам от дела. Папата изявява Христос от дела, или Христос на примера. Папата цитира думите на Христос, записани в Йоан 13:15, “Защото ви дадох пример да правите и вие, както аз направих на вас.” Ние не отричаме, че християните трябва да подражават на примера на Христос; но простото подражание няма да задоволи Бога. И имайте предвид, че Павел тук не обсъжда Христовия пример, а Христовото спасение.

Че Авраам се подчини на обрязването по Божията заповед, че беше надарен с превъзходни добродетели, че се покоряваше на Бога във всичко, беше определено възхитително. Да следваме примера на Христос, да обичаме ближния си, да правим добро на онези, които ни гонят, да се молим за враговете си, търпеливо да понасяме неблагодарността на онези, които ни връщат зло за добро, определено е похвално. Но похвално или не, такива добродетели не ни оправдават пред Бога. Нужно е повече от това за да ни направи праведни пред Бога. Ние се нуждаем от самия Христос, не от Неговия пример, за да се спасим. Нуждаем се от изкупващ Христос, не от образцов Христос, за да се спасим. Тук Павел говори за изкупващия Христос и вярващия Авраам, не за образцовия Христос или потящия се Авраам.

Вярващият Авраам не трябва да остане погребан в гроба. Той трябва да бъде изтупан от праха и показан пред целия свят. Той трябва да бъде хвален до небето за своята вяра. Небето и земята трябва да знаят за него и неговата вяра в Христос. Авраам от дела трябва да изглежда малък в сравнение с вярващия Авраам.

Павловите думи съдържат намек за контраст. Когато той цитира Писанието в смисъл, че всички народи, които имат вярата на вярващия Авраам, ще бъдат благословени, Павел има предвид да покаже и обратната страна, че всички народи са проклети без вяра в Христос.

СТИХ 10. Защото всички, които са от дела от закона, са под проклятие.

Божието проклятие е като потоп, който поглъща всичко, което не е от вяра. За да избегнем проклятието, ние трябва да се държим за обещанието на благословението в Христос.

Напомняме на читателя, че всичко това няма отношение към държавните закони, обичаите или политическите въпроси. Държавните закони и постановления имат своето място и предназначение. Нека всяко управление да налага възможно най-добрите закони. Но обществената праведност никога няма да избави човека от осъждението на Божия Закон.

Има добра причина да насочвам вниманието ви върху това. Хората лесно бъркат обществената праведност с духовната праведност. Разбира се, в обществения живот ние трябва да внимаваме за законите и делата си, но в духовния живот не трябва да очакваме да бъдем оправдани чрез закони и дела, а винаги да внимаваме на обещанието и благословенията на Христос, нашия единствен Спасител.

Според Павел всичко, което не е от вяра, е грях. Когато нашите противници ни чуят да повтаряме това изявление на Павел, те се опитват да ни изкарат, че поучаваме, че управителите не трябва да бъдат почитани, като че ли ние насърчаваме бунт против установените власти, като че ли осъждаме всички закони. Нашите противници вършат голяма злина против нас, защото ние правим ясно очертано разграничение между духовните и обществените дела.

Държавните закони и наредби са Божии благословения само за този живот. Колкото до вечния живот, времевите благословение не са достатъчни. Невярващите имат повече времеви благословения от християните. Обществената или юридическата праведност може да е достатъчно добра за този живот, но не и за живота след това. Иначе невярващите биха били по-близо до небето от християните, защото невярващите често са превъзходни в обществената праведност.

СТИХ 10. Понеже е писано: Проклет всеки, който не постоянствува да изпълнява всичко писано в книгата на закона.

Павел продължава като доказва от този цитат от книгата Второзаконие, че всички хора, които са под Закона, са под присъдата на греха, на Божия гняв и на вечната смърт. Павел извежда това доказателство по заобиколен път. Той обръща негативното твърдение, “проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко, което е написано в книгата на Закона,” в позитивно, “всички, които са от дела по закона, са под проклятие.” Тези две твърдения, едното от Павел, а другото от Мойсей, изглежда са в противоречие. Павел заявява, “Който върши делата на Закона, е проклет.” Мойсей заявява, “Който не върши делата на Закона, е проклет.” Как могат да бъдат примирени тези две противоположни твърдения? Как може едното твърдение да доказва другото? Никой човек не може да се надява да разбере Павел, ако не разбира това учение за оправданието. Тези две твърдения въобще не са противоположни.

Трябва да имаме предвид, че да вършим делата на Закона не означава само да живеем според повърхностните изисквания на Закона, но и да се покоряваме на духа на Закона до съвършенство. Но къде ще намерите човек, който върши това? Нека да пристъпи напред и ще го похвалим.

Нашите противници имат готов отговор на това. Те цитират твърдението на самия Павел в Римляни 2:13, “Законоизпълнителите ще бъдат оправдани.” Много добре. Но нека първо открием кои са законоизпълнителите. Те наричат “изпълнител” на Закона човек, който изпълнява Закона в неговия буквален смисъл. Това не е да “изпълняваш” Закона. Това е да съгрешаваш. Когато нашите противници се опитват да изпълнят Закона, те съгрешават против първата, втората и третата заповеди, всъщност те съгрешават против целия Закон. Защото Бог изисква над всичко да Му се покланяме в дух и вяра. Като спазват Закона с цел да придобият правда без вяра в Христос, тези законоизпълнители се противопоставят пряко на Закона и на Бога. Те отричат Божията праведност, Божията милост и Божиите обещания. Те отричат Христос и всичките Му дарове.

В невежеството си относно истинското предназначение на Закона защитниците на Закона злоупотребяват със Закона, както Павел казва в Римляни 10:3, “Понеже, не познавайки правдата от Бога и желаейки да поставят своята, те не се покориха на правдата от Бога.”

В своята глупост нашите противници се втурват към Писанията, избират едно изречение тук и едно изречение там относно Закона, и си въобразяват, че знаят всичко за това. Тяхната правда от дела е открито идолопоклонство и богохулство против Бога. Не е чудно, че се намират под Божието проклятие.

Тъй като Бог вижда, че ние не можем да изпълним Закона, Той дава път за спасение много преди Законът да бъде даден, спасение, което той обеща на Авраам, казвайки, “В теб ще се благославят всичките народи.”

Първото нещо, което трябва да направим, е да повярваме в Христос. Първо трябва да приемем Святия Дух, Който ни просвещава и ни освещава, за да можем да започнем да спазваме Закона, т.е. да обичаме Бога и ближния си. Но Святият Дух не се придобива чрез Закона, а чрез вяра в Христос. В крайна сметка да изпълняваш Закона означава да вярваш в Исус Христос. Първо идва дървото, а след това плодовете.

Схоластиците признават, че обикновеното видимо и външно изпълнение на Закона без искреност и добра воля е явно лицемерие. Юда действуваше като другите ученици. Какъв беше проблемът на Юда? Забележете какво казва Рим за Юда, “Юда действуваше като нечестив. Неговите мотиви бяха извратени, следователно делата му бяха лицемерни и не добри.” Тъй, тъй. Значи в крайна сметка Рим признава, че делата сами по себе си не оправдават, ако не идват от искрено сърце. Тогава защо нашите противници не изповядват същата истина в духовните неща? Именно там вярата трябва да предхожда всичко останало. Сърцето трябва да бъде пречистено чрез вяра преди човек да може да направи и най-малкото нещо, за да угоди на Бога.

Има два вида законоизпълнители, истински изпълнители и лицемерни изпълнители. Истинските изпълнители на Закона са онези, които са движни от вяра в Христос да изпълняват Закона. Лицемерните изпълнители на Закона са онези, които се стремят да придобият правда чрез механично изпълнение на добри дела, докато сърцата им са далеч от Бога. Те действуват като глупавия дърводелец, който започва да гради къщата от покрива. Вместо да изпълняват Закона, тези съсредоточени в Закона лицемери нарушават Закона. Те нарушават самата първа Божия заповед като ортичат Божието обещание в Христос. Те не се покланят на Бога във вяра. Те се покланят на себе си.

Не е чудно, че Павел е в състояние да предскаже мерзостите, които Антихристът ще внесе в Църквата. Самият Христос пророкува, че антихристите ще дойдат, Матея 24:5, “Защото мнозина ще дойдат в Мое име, казвайки, Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина.” Който търси правда чрез дела, отрича Бога и прави себе си бог. Той е антихрист, защото приписва на своите собствени дела всемогъщата способност да побеждават греха, смъртта, дявола, ада и Божия гняв. Антихристът поставя под въпрос честта на Христос. Той прави себе си идол. Праведният по Закона е най-лошият вид неверник.

Онези, които възнамеряват да придобият правда чрез собствените си усилия, не го казват в толкова много думи: “Аз съм Бог; аз съм Христос.” Но всичко в крайна сметка се свежда до това. Те си присвояват божествеността и служението на Христос. Последствията са същите както ако бяха казали, “Аз съм Христос; аз съм Спасител. Аз спасявам себе си и другите.” Това е впечатлението, което монасите оставят.

Папата е Антихристът, защото е против Христос, защото отнема свободата чрез Божиите неща, защото господарува над Божия храм.

Не мога да изразя с думи колко престъпно е да се търси правда пред Бога без вяра в Христос, чрез делата на Закона. Това е мерзостта, стояща на святото място. Тя сваля Създателя и обожествява създанието.

Истинските изпълнители на Закона са истинските вярващи. Святият Дух им дава способност да обичат Бога и ближния си. Но тъй като имаме само първите плодове на Духа, а не десетите плодове, ние не спазваме Закона съвършено. Това наше несъвършенство, обаче, не ни се вменява заради Христос.

Следователно твърдението на Мойсей, “Проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко, което е написано в книгата на закона,” не противоречи на Павел. Мойсей изисква съвършени изпълнители на Закона. Но къде ще ги намерите? Никъде. Самият Мойсей признава, че не е съвършен изпълнител на Закона. Той казва на Господа: “Прости ни нечестието и греха.” Само Христос може да ни направи невинни от всяко прегрешение. Как? Първо, чрез прощаването на греховете ни и вменяването на Своята правда в нас. Второ, чрез дара на Святия Дух, Който създава нов живот и нова дейност в нас.

Опровергаване на възраженията против учението за вярата

Тук ще отделим време да се занимаем с възраженията, които нашите противници повдигат срещу учението на вярата. Има много стихове в Библията, които се занимават с делата и наградата за делата, които нашите противници цитират против нас с вярата, че те ще опровергаят учението за вярата, което ние проповядваме.

Схоластиците приемат, че според разумния естествен ред битието предшествува делата. Те приемат, че всяко действие е грешно, ако не следва от правилен мотив. Приемат, че човек трябва да бъде праведен преди да действува праведно. Тогава защо не приемат, че правилната склонност на сърцето към Бога чрез вяра в Христос трябва да предшествува делата?

В единадесетата глава на Посланието към Евреите намираме списък от различни дела и дейности на светиите в Библията. Споменат е Давид, който уби лъв и мечка и победи Голиат. В героичните дела на Давид схоластикът не може да открие нищо повече от външно постижение. Но делата на Давид трябва да бъдат оценявани според личността на Давид. Когато разберем, че Давид беше човек на вярата, чието сърце уповаваше в Господа, ще разберем защо можеше да върши такива героични дела. Давид казва: “Господ, Който ме избави от лапите на лъва и от лапите на мечката, ще ме избави от ръката на този филистимец.” И отново: “Ти идваш против мен с меч и копие и с щит; а аз ида против теб в името на Господа на Силите, Бог на Израилевите войски, върху които ти хвърли презрение. Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя, ще ти отнема главата” (1 Царе 17:37, 45, 46). Преди Давид да бъде способен да извърши каквото и да е героично дело, той беше възлюбен от Бога, силен и постоянен във вярата си.

В същото послание се казва за Авел: “С вяра Авел принесе на Бога жертва по-добра от Каиновата.” Когато схоластиците стигнат до същия текст в Битие 4:4, те не отиват по-далеч от думите: “И Господ погледна благосклонно на Авел и на приноса му.” “Аха!” крещят те. “Виж, Бог гледа на приносите. Делата наистина оправдават.” Поради калта в очите си те не могат да видят, че текстът в Битие казва, че Господ първо погледна благосклонно на личността на Авел. Авел беше угоден на Бога заради вярата си. Тъй като личността на Авел беше угодна на Господа, приносът на Авел също беше угоден на Господа. Посланието към Евреите изрично заявява: “Чрез вяра Авел принесе по-добра жертва.”

В нашите взаимоотношения с Бога делата не струват нищо без вяра, защото “без вяра е невъзможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6). Жертвата на Авел беше по-добра от жертвата на Каин защото Авел имаше вяра. Колкото до Каин, той нямаше нито вяра, нито упование в Божията благодат, но се перчеше със своето въображаемо достойнство. Когато Бог отказа да приеме достойнството на Каин, Каин се разгневи на Бога и на Авел.

Святият Дух говори за вярата по различни начини в Святите Писания. Понякога Той говори за вярата независимо от другите неща. Когато Писанията говорят за вяра абсолютно или обобщено, вярата се отнася пряко за оправданието. Но когато Писанието говори за награда и дела, то говори за съставна или относителна вяра. Ще дадем няколко примера. Галатяни 5:6, “Вяра, която действува чрез любов.” Левит 18:5, “Ако човек прави това, ще живее.” Матей 19:17, “Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите.” Псалм 37:27, “Отклонявай се от зло и върши добро.” В тези и в други текстове, където се споменават дела, Писанията винаги говорят за дела от вяра, вдъхновени от вяра. “Прави това и ще живееш” означава: Първо имай вяра в Христос, и Христос ще ти даде способност да правиш и да живееш.

В Божието Слово всички неща, които се приписват на делата, се приписват на вярата. Вярата е божествената основа на делата. Вярата присъствува във всички дела на вярващия както божествеността на Христос присъствува в Неговото човешко естество. Авраам беше счетен за праведен, защото вярата присъствуваше в цялото му естество и във всяко негово действие.

Когато четете как бащите, пророците и царете извършват големи дела, не забравяйте да ги обяснявате така, както Посланието към Евреите ги обяснява: “Които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове” (Евреи 11:33). Само така ще можем правилно да тълкуваме всички тези текстове, които изглежда подкрепят правдата от дела. Законът се спазва истински само чрез вяра. Следователно, всеки “свят,” “морален” законоизпълнител е проклет.

Да предположим че това обяснение няма да задоволи схоластиците, да предположим, че те трябва напълно да ме погребат в аргументите си (което те не могат да направят), аз по-скоро бих предпочел да греша и все пак да отдам цялата хвала на Христос. Ето Христос. Павел, апостол на Христос, заявява, че “Христос ни е изкупил от проклятието на Закона като стана проклятие заради нас (Гал. 3:13). Със собствените си уши чувам, че не мога да се спася освен чрез кръвта и смъртта на Христос. Затова заключавам, че от Христос зависи да победи греховете ми, а не от Закона или от моите собствени усилия. Ако Той е цената на моето изкупление, ако Той беше направен грях заради моето оправдание, не ме интересува дали ми цитирате хиляда стиха от Писанието в подкрепа на правдата от дела против правдата от вяра. На моя страна е Авторът и Господарят на Писанията. По-скоро бих повярвал на Него, отколкото на цялата тази измет от “набожни” законоизпълнители.

СТИХ 11. А че никой не се оправдава пред Бога чрез закона, е явно, че праведният чрез вяра ще живее.

Апостолът използва в своя аргумент свидетелството на пророк Авакум: “Праведният чрез вяра ще живее.” Този текст има голяма тежест, защото той премахва Закона и делата на Закона като условие в процеса на нашето оправдание.

Схорастиците тълкуват неправилно този текст като казват: “Праведният ще живее чрез вяра, ако тази вяра е действуваща вяра, или вяра образувана и практикувана чрез добри дела.” Тяхното обяснение е измама. Да се говори за образувана или необразувана вяра, някаква двойна вяра, е противно на Писанията. Ако добрите дела могат да образуват и усъвършенствуват вярата, аз съм принуден в крайна сметка да призная, че добрите дела съставляват съществено условие в християнската религия. Христос и Неговите дарове биха били изгубени за нас.

СТИХ 12. А законът не е от вяра.

В пряко противоречие на схоластиците Павел заявява: “Законът не е от вяра.” Каква е тази любов, за която схоластиците говорят толкова много? Законът не заповядва ли любов? Истината е, че Законът не заповядва нищо друго освен любов, както можем да заключим от следните текстове в Писанието: “Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила” (Вт. 6:5). “Показвам милости към хиляда поколения на онези, които Ме обичат и пазят Моите заповеди” (Изход 20:6). “На тези две заповеди стоят целият закон и пророците” (Мат. 22:40). Ако Законът изисква любов, тогава любовта е част от Закона, а не от вярата. Тъй като Христос премахна Закона, който заповядва любов, следва, че любовта е отменена заедно със Закона като условие за нашето оправдание, и остава само вярата.

СТИХ 12. Но казва: Който върши това, ще живее чрез него.

Павел се заема да обясни разликата между правдата от Закона и правдата от вяра. Правдата от Закона е изпълнението на Закона според стиха: “Който върши това, ще живее чрез него.” Правдата от вяра е да повярваме в Благовестието според стиха: “Праведният ще живее чрез вяра.” Законът е задължение, Благовестието е актив. Чрез това разграничение Павел обяснява защо любовта, която е заповядана в Закона, не може да оправдава, защото Законът не допринася нищо за нашето оправдание.

Наистина, делата следват вярата, но това не означава, че вярата е дело носещо заслуги. Вярата е дар. Трябва строго да поддържаме естеството и ограниченията на Закона.

Когато вярваме в Христос, ние живеем чрез вяра. Когато вярваме в Закона, ние може да сме достатъчно действени, но нямаме живот. Действието на Закона не е да дава живот; действието на Закона е да убива. Наистина, Законът казва: “Който върши това, ще живее чрез него.” Но къде е човекът, който може да върши “това,” т.е. да обича Бога с цялото си сърце, душа и ум, и ближния си като себе си?

Павел няма нищо против онези, които се оправдават чрез вяра и следователно са истинските изпълнители на Закона. Той се противопоставя на онези, които смятат, че могат да изпълнят Закона, когато всъщност те могат само да съгрешават против Закона, като се опитват да придобият правда чрез Закона. Законът изисква да се боим, да обичаме и да се покланяме на Бога с истинска вяра. Законоизпълнителите не правят това. Вместо това те измислят нови начини на поклонение и нови видове дела, които Бог никога не е заповядвал. Те предизвикват гнева Му според стиха: “Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди” (Матей 15:9). Следователно, праведните по дела от закон са открити бунтовници против Бога и идолопоклонници, които непрекъснато съгрешават против първата заповед. Накратко, те въобще не са добри, макар и външно да изглеждат изключително загрижени за Божията слава.

Ние, които сме оправдани чрез вяра както светиите от миналото, може и да сме под Закона, но не сме под проклятието на Закона, защото заради Христос не ни се вменява грях. Ако Законът не може да бъде изпълнен от вярващите, ако грехът продължава да присъствува в тях въпреки тяхната любов към Бога, какво можете да очаквате от хора, които още не са оправдани чрез вяра, които все още са врагове на Бога и Неговото Слово, както невярващите законоизпълнители? Това идва да покаже колко невъзможно е за онези, които не са оправдани чрез вяра, да изпълнят Закона.

СТИХ 13. Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклятие за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво.

Йером и неговите съвременни последователи измъчват своите нещастни умове върху този утешителен стих в усилията си да спасят Христос от въображаемата обида да бъде наречен проклятие. Те казват: “Този цитат от Мойсей не важи за Христос. Павел цитира своеволно Мойсей, като обобщава твърденията във Второзаконие 21:23. Мойсей казва ‘обесеният.’ Павел го цитира ‘всеки, който виси.’ От друга страна, Павел пропуска думите ‘от Бога’ в своя цитат от Мойсей: ‘Защото обесеният е проклет от Бога.’ Мойсей говори за престъпник, който заслужава смърт.” “Как,” питат нашите противници, “може този стих да се приложи към святия Христос като че ли е проклет от Бога и заслужава да бъде обесен?” Този пример за екзегетика може и да впечатлява наивните като ревностен опит за защита на честта и славата на Христос. Нека да видим какво има предвид Павел.

Павел не казва, че Христос е бил направен проклятие заради Себе Си. Ударението е върху двете думи “заради нас.” Христос лично е невинен. Той лично не заслужава да бъде обесен за някакво престъпление. Но тъй като Христос зае мястото на други, които са грешници, Той бива обесен като всеки друг престъпник. Мойсеевият Закон не оставя вратички. Той казва, че престъпникът трябва да бъде умъртвен. Кои са другите престъпници? Ние. Смъртната присъда и вечното осъждение отдавна са обявени против нас. Но Христос пое всичките ни грехове и умря за тях на кръста. “Към престъпници беше причислен, и взе на Себе Си греховете на мнозина и ходатайствува за престъпниците” (Исая 53:12).

Всички пророци от древността казват, че Христос трябва да бъде най-големият престъпник, убиец, прелюбодеец, крадец, богохулник, който някога е съществувал или ще съществува на земята. Когато поема греховете на целия свят върху Себе Си, Христос вече не е невинен. Той е грешник, натоварен с греховете на Павел, който е богохулник; натоварен с греховете на Петър, който отрече Христос; натоварен с греховете на Давид, който извърши прелюбодейство и убийство и даде на езичниците повод да се подиграват на Господа. Накратко, Христос беше натоварен с греховете на всички хора, за да плати за тях с кръвта Си. Проклятието падна върху Него. Законът Го причисли сред грешниците. Той не само дружеше с грешници. Той отиде до там да въплъти Себе Си в плътта и кръвта на грешниците. Затова и Законът Го осъди и обеси като грешник.

Като отделят Христос от нас грешниците и Го издигат като свят образец, заблудителите ограбват от нас нашата най-добра утеха. Те Го представят неправилно като заплашващ тиранин, който е готов да ни избие за най-малкия повод.

Казват ми, че е нелепо и нечестиво да наричам Божия Син проклет грешник. Отговарям: Ако отречете, че е осъден грешник, вие сте принудени да отречете, че Христос умря. Не е по-нелепо да кажем, че Божият Син умря, отколкото да кажем, че Божият Син беше грешник.

Йоан Кръстител Го нарича “Божието Агне, което носи греха на света.” Като безупречното Божие Агне Христос е лично невинен. Но защото Той взе греховете на света, Неговата безгрешност беше омърсена с греховете на света. Каквито и грехове вие, аз, всички ние да сме извършили или ще извършим, те са грехове на Христос, като че ли Той самият ги е извършил. Нашите грехове трябва да са грехове на Христос, иначе ще загинем завинаги.

Исая заявява за Христос: “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни.” Ние нямаме право да омаловажаваме значението на това твърдение. Бог не използва думите за да се забавлява. Какво облекчение е за християнина да знае, че Христос е покрит изцяло с моите грехове, вашите грехове и греховете на целия свят.

Папистите измислят свое си учение за вярата. Те казват, че любовта създава и украсява тяхната вяра. Като събличат от Христос нашите грехове, като Го правят безгрешен, те хвърлят нешите грехове обратно върху нас и правят Христос абсолютно безполезен за нас. Каква любов е това? Ако това е пример за тяхната прехвалена любов, ние не искаме нищо от нея.

Нашият милостив Баща на небето вижда как Законът ни подтиска и колко невъзможно е за нас да излезем от проклятието на Закона. Затова Той изпраща в света Своя единороден Син и Му казва: “Сега Ти си Петър лъжеца; Павел гонителя; Давид прелюбодееца; Адам непокорния; крадецът на кръста. Ти, Сине Мой, трябва да платиш за беззаконието на света.” Законът ръмжи: “Добре. Ако Твоят Син взема греха на света, аз не виждам грях никъде другаде освен в Него. Той трябва да умре на кръста.” И Законът убива Христос. Но ние сме свободни.

Аргументът на Апостола срещу правдата от Закона е неуязвим. Ако Христос носи нашите грехове, ние не ги носим. Но ако Христос е невинен от нашите грехове и не ги носи, ние трябва да ги носим и ще умрем в греховете си. “Но благодаря на Бога, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос.”

Нека сега да видим как Христос може да спечели победата над нашите врагове. Греховете на целия свят, минали, настоящи и бъдещи, се залавят за Христос и Го осъждат. Но тъй като Христос е Бог, Той има вечна и непобедима праведност. Тези двете, грехът на света и Божията правда, се срещат в смъртна битка. Грехът на света яростно атакува Божията правда. Правдата е безсмъртна и непобедима. От друга страна, грехът е могъщ тиранин, който подтиска всички хора. Този тиранин се нахвърля върху Христос. Но Христовата правда е непобедима. Изходът е неизбежен. Грехът е победен и правдата тържествува и царува завинаги.

По същия начин е победена и смъртта. Смъртта е владетелят на света. Тя поразява царе, князе, всички хора. Има намерение да унищожи целия живот. Но Христос има безсмъртен живот и безсмъртният живот спечели победата над смъртта. Поради Христос смъртта изгуби жилото си. Христос е Смъртта на смъртта.

Божието проклятие води подобна битка срещу вечната Божия милост в Христос. Проклятието иска да осъди Божията милост. Но не може да го направи, защото Божията милост е вечна. Проклятието трябва да отстъпи. Ако Божията милост в Христос беше изгубила, самият Бог би изгубил, което, разбира се, е невъзможно.

Христос,・казва Павел, ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез него・(Кол. 2:15). Те не могат да навредят на онези, които са скрити в Христос. Грехът, смъртта, Божият гняв, адът, дяволът са умъртвени в Христос. Когато Христос е наблизо, началствата на злото трябва да стоят на разстояние. Св. Йоан казва: 党И тази победа, която е победила света, е нашата вяра・(1 Йоан 5:4).

Сега можете да осъзнаете защо е задължително да вярваме и да изповядваме божествеността на Христос. Победата над греха на целия свят, над смъртта и над Божия гняв не е по силите на кое да е създание. Силата на греха и смъртта може да бъде разчупена само от по-велика сила. Само Бог може да премахне греха, да унищожи смъртта и да отнеме проклятието на Закона. Само Бог може да доведе правда, живот и светлина. Като приписват тези качества на Христос, Писанията обявяват Христос за вечен Бог. Учението за оправданието е наистина основно. Ако останем твърди в това учение, ние ще останем твърди във всички други учения на християнската вяра. Когато поучаваме оправдание чрез вяра в Христос, ние в същото време изповядваме, че Христос е Бог.

Не мога да пропусна тук слепотата на папските теолози. Да си въобразяват, че могъщите сили на греха, смъртта и проклятието могат да бъдат победени от правдата на жалките човешки дела, чрез постене, поклонничества, литургии, клетви и подобни дреболии. Тези слепи водачи на слепи хора предават бедните хора на милоста на греха, смъртта и дявола. Какъв шанс може да има беззащитното човешко създание срещу тези сили на тъмнината? Те обучават грешници, които са десет пъти по-зли от кой да е крадец, блудник или убиец. Само Божията сила може да унищожи греха и смъртта и да създаде правда и живот.

Когато чуем, че Христос е бил направен проклятие за нас, нека да го вярваме с радост и увереност. Чрез вяра Христос разменя мястото си с нас. Той взема нашите грехове, ние вземаме Неговата святост.

Само чрез вяра можем да станем праведни, защото вярата ни облича с Христовата безгрешност. Колкото повече вярваме в това, толкова по-пълна ще бъде радостта ни. Ако вярвате, че грехът, смъртта и проклятието са унищожени, тогава те са нищо. Когато грехът и смъртта ви притесняват, отпишете това като дяволска заблуда. Вече няма грях, няма проклятие, няма смърт, няма дявол, защото Христос ги премахна. Това е сигурна истина. Няма нищо лошо в тази истина. Проблемът е в нашата липса на вяра.

В Апостолската Изповед на вярата ние изповядваме: “Вярвам в святата християнска Църква.” Това означава, че вярвам, че в Божията Църква няма грях, няма проклятие, няма зло. Вярата казва: “Аз вярвам в това.” Но ако искате да вярвате на очите си, ще откриете много недостатъци и прегрешения в членовете на святата Църква. Виждате ги да се поддават на изкушение, виждате ги слаби във вярата, виждате ги да се отдават на гняв, завист и други зли страсти. “Как може Църквата да е свята?” питате вие. С християнската Църква става същото както и с отделния християнин. Ако изследвам себе си, намирам достатъчно несвятост, която ме плаши. Но когато погледна на Христос в мен, откривам, че съм напълно свят. Така е и с Църквата.

Святото Писание не казва, че Христос е под проклятие. То казва направо, че Христос е направен проклятие. Във 2 Коринтяни 5:21 Павел пише: “Който за нас направи грях Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога.” Макар че този и други стихове могат да бъдат правилно обяснени като се каже, че Христос е бил направен жертва за проклятието и греха, все пак според мен е по-добре да оставим тези стихове да означават това, което казват: Христос е направен самият грях; Христос е направен самото проклятие. Когато грешникът стане осъзнат, той не само се чувствува нещастен, той се чувствува като олицетворение на самото нещастие; той не се чувствува само като грешник, а като самия грях.

Да завършим с този стих: Всяко зло би ни затрупало, както ще затрупа невярващите във вечността, ако Христос не беше станал големият престъпник и носител на вина за всичките ни грехове. Греховете на света Го събориха за един миг. Заляха Го като вода. Говорейки за Христос, старозаветният пророк се оплаква: “Гневът Ти мина върху мен; ужасите Ти ме отсякоха” (Псалм 88:16). Чрез Христовото спасение сме избавени от Божиите ужаси за живот на вечно щастие.

СТИХ 14. Така че благословението на Авраам да дойде чрез Христос Исус на езичниците.

Павел винаги държи пред себе си този текст: “В твоето потомство ще сe благославят всички земни народи.” Обещанието на Авраам може да дойде на езичниците само чрез Христос, Потомъкът на Авраам. За да стане благословение за всички народи, Христос трябваше да бъде направен проклятие, за да отнеме проклятието от земните народи. Заслугата, на която се надяваме, и делото, което предлагаме, е Христос, Който беше направен проклятие за нас.

Нека да станем умели в изкуството да прехвърляме нашите грехове, нашата смърт и всяко зло от себе си на Христос; а Христовата праведност и благословение от Христос на нас.

СТИХ 14. За да приемем обещания Дух чрез вяра.

Текстът тук казва “обещания Дух.” Духът ни говори свобода от Закона, греха, смъртта, проклятието, ада и Божието осъждение. Никакви заслуги не се споменават във връзка с това обещание на Духа и всички благословения, които идват с Него. Този Дух на много благословения се приема само чрез вяра. Само вярата стои на Божиите обещания, както Павел казва в този стих.

Още преди много време пророците описват радостните промени, които Христос ще направи във всички неща. Въпреки факта, че юдеите са имали Божия Закон, те никога не са преставали да очакват с копнеж Христос. След Мойсей никой пророк или цар не е добавил нито един закон към Книгата. Всякакви промени или добавки са били отлагани до времето на Христовото идване. Мойсей каза на хората: “Господ твоят Бог ще въздигне отсред теб, от братята ти, пророк като мен; Него слушайте” (Вт. 18:15).

Божиите хора в древността са чувствували, че Мойсеевият Закон не може да бъде подобряван докато Месия не донесе по-добри неща от Закона, т.е. благодатта и прощението на греховете.

СТИХ 15. Братя, по човешки говоря, едно завещание, даже ако е само човешко, веднъж потвърди ли се, не се разваля, нито на него се прибавя нещо от никого.

След предишния добре обоснован аргумент Павел представя друг, основан върху приликата между човешките завещания и Божието завещание. Човешкото завещание изглежда твърде слаба основа за Апостола да доказва такова важно нещо като оправданието. Ние трябва да доказваме земните неща чрез небесните неща, а не небесните неща чрез земните неща. Но когато земното нещо е Божия наредба, ние можем да го използваме за да докажем небесните неща. В Матей 7:11 самият Христос доказва небесни неща чрез земни неща като казва: “Ако вие, които сте зли, знаете да давате добри неща на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!”

Да се върнем към аргумента на Павел. Държавният закон, който е Божия наредба, забранява злоупотребата с кое да е човешко завещание. Последната воля и завещание на всеки човек трябва да се уважава. Павел пита: “Защо човешката последна воля да се спазва така строго, а Божията воля да не се спазва? Вие не бихте си помислили да нарушите волята на човешкото завещание. Защо искате да нарушите волята на Божието завещание?”

Апостолът казва, че говори по човешки. Той иска да каже: “Ще ви дам пример от човешките обичаи. Ако последната воля на човека се зачита, а тя се зачита, колко повече трябва да се зачита Божието завещание: ‘В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.’ Когато Христос умря, това завещание беше запечатано с Неговата кръв. След Неговата смърт завещанието беше отворено и беше публикувано сред народите. Никой човек не трябва да променя Божието завещание, както правят лъжеапостолите които заместват Божието завещание със Закона и човешки предания.”

Така както лъжепророците подправят Божието завещание по времето на Павел, така мнозина правят и в наши дни. Те педантично спазват човешките закони, но нарушават Божиите закони без да им мигне окото. Но ще дойде време, когато ще открият, че не е шега да извращаваш Божието завещание.

СТИХ 16. А обещанията се изрекоха на Авраам и на неговия потомък. Не казва: 党и на потомците,・като на мнозина, но като за един: и на твоя потомък,・Който е Христос.

Думата “завещание” е друго название на обещанието, което Бог даде на Авраам относно Христос. Завещанието не е закон, а наследство. Наследниците не търсят закони и задължения, когато отварят последната воля; те търсят подаръци и придобивки. Завещанието, което Бог направи на Авраам, не съдържаше закони. То съдържаше обещания за големи духовни благословения.

Обещанията сочат към Христос, в един потомък, не в много потомци. Юдеите не биха приели това тълкуване. Те настояват, че “потомък” в единствено число означава “потомци” в множествено число. Ние предпочитаме тълкуването на Павел, който прави от това превъзходно доказателство за Христос и нас от единственото число на “потомък,” и разбира се, е вдъхновен за това от Святия Дух.

СТИХ 17. И това казвам, че завет, предварително потвърден от Бога, не може да бъде развален от закона, станал четиристотин и тридесет години по-късно, така че да се унищожи обещанието.

Юдеите твърдят, че обещанията не са се видели достатъчни за Бога, и затова четиристотин и тридесет години по-късно Той дава Закона. “Бог,” казват те, “трябва да не е имал доверие на Своите Си обещания и ги е счел недостатъчни за спасението. Затова към Своите обещания е добавил нещо по-добро, Закона. “Законът,” казват те, “анулира обещанията.”

Павел отговаря: “Законът беше даден четиристотин и тридесет години след обещанието към Авраам. Законът не може да анулира обещанието, защото обещанието е Божието завещание, потвърдено от Бога в Христос много години преди Закона. Това, което Бог веднъж е обещал, Той не го отменя. Всяко Божие обещание е сигурно обещание.”

Защо беше добавен Законът към обещанието? Не за да служи като средство за постигане на обещанието. Законът беше добавен поради следните причини: За да има в света специален народ, строго управляван по Закона, народ, от който в дължимото време да се роди Христос; и хората, обременени от много закони, да въздишат и копнеят за Него, техния Изкупител, потомъкът на Авраам. Дори церемониите, предписани от Закона, са сянка на Христос. Следователно Законът не беше предназначен да анулира Божието обещание. Законът беше предназначен да потвърди обещанието докато дойде времето, когато Бог ще отвори Своето завещание в Благовестието на Исус Христос.

Бог благоволи да даде обещанието толкова много години преди Закона, за да не каже никой, че правдата се дарява чрез Закона, а не чрез обещанието. Ако Бог имаше предвид да се оправдаваме чрез Закона, Той би дал Закона четиристотин и тридесет години преди обещанието, или поне би дал Закона заедно с обещанието. Но Той не каза и дума за Закона в продължение на четиристотин години. Следователно обещанието е по-добро от Закона. Законът не анулира обещанието, но вярата в обещания Христос анулира Закона.

Апостолът не пропуска да спомене точния брой от четиристотин и тридесет години. Голямата времева разлика между обещанието и Закона помага за потвърждаване на Павловия аргумент, че правдата не се придобива чрез Закона.

Нека да дам пример. Човек с голямо богатство осиновява чуждо момче. Помнете, той не дължи нищо на момчето. В дължимото време определя момчето за наследник на цялото си богатство. Няколко години след това той моли момчето да направи нещо за него. И то го прави. Може ли тогава момчето да разказва навсякъде, че е заслужил наследството чрез покорството си към молбата на стареца? Как може някой да каже, че правдата се придобива чрез покорство към Закона, когато Законът е даден четиристотин и тридесет години след като Бог обеща благословението?

Едно нещо е сигурно, Авраам никога не е бил оправдаван чрез Закона по простата причина, че по негово време Законът не съществува. Ако Законът не съществува, как би могъл Авраам да получи правда по Закона? Авраам е нямал нищо, на което да се надява, освен обещанието. Той е повярвал в това обещание и това му се е вменило за правда. Ако бащата придобива правда чрез вяра, тогава и децата я придобиват по същия начин.

Ние също използваме аргумента за времето. Казваме, че нашите грехове са били отнети чрез смъртта на Христос преди хиляда и петстотин години, много преди да е имало религиозни ордени, канони, наказателни правила, заслуги и т.н. Какво са правели хората с греховете си преди тези нововъведения да се появят?

Павел намира навсякъде аргументи за правдата от вяра. Дори времето служи за подкрепа на неговото обвинение срещу лъжеапостолите. Нека да укрепим нашата съвест с подобни аргументи. Те ни помагат в изпитанията на нашата вяра. Те обръщат нашето внимание от Закона към обещанията, от греха към правдата; от смъртта към живота.

Павел не напразно настоява на този аргумент. Той предвижда, че това объркване на обещанието и Закона ще се промъкне в Църквата. Научете се да разделяте Закона и Благовестието дори по отношение на времето. Когато Законът посещава вашата съвест, кажете: “Господин Закон, идваш твърде рано. Още не са минали четиристотин и тридесет години. Когато минат, заповядай отново. Нали?”

СТИХ 18. Защото ако наследството е чрез закона, не е вече от обещание.

В Римляни 4:14 Апостолът пише: “Защото ако са наследници тия, които са от закона, то вярата е празна и обещанието осуетено.” Не може да бъде иначе. Ясно е, че Законът е нещо съвсем различно от обещанието. Законът крещи: “Прави това, не прави онова.” Обещанието за “потомъка” моли: “Вземи този подарък от Бога.” Ако наследството над Божиите дарове се придобиваше чрез Закона, Бог е лъжец. Ние бихме имали право да Го попитаме: “Защо въобще даде това обещание: ‘В твоето потомство ще се благославят всички земни народи’? Защо не каза: ‘Ще се благословиш в делата си’?”

СТИХ 18. Но Бог го подари на Авраам с обещание.

Едно е сигурно, че преди Законът въобще да е съществувал, Бог даде на Авраам наследството или благословението чрез обещание. С други думи, Бог подари на Авраам прощаване на греховете, правда, спасение и вечен живот. И не само на Авраам, но и на всички вярващи, защото Бог каза: “В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” Благословението беше дадено без условия. Законът няма възможност да се намесва, защото Мойсей още не е роден. “Как тогава можете да казвате, че правдата се придобива от Закона?”

Сега Апостолът започва да обяснява мястото и предназначението на Закона.

СТИХ 19. Тогава защо е законът?

Естествено възниква въпросът: Ако Законът не е даден за правда или за спасение, защо е даден? Защо Бог въобще даде Закона, ако той не може да оправдае човека?

Юдеите вярваха, че ако спазват Закона, ще бъдат спасени. Когато чуха, че Благовестието прогласява Христос, Който е дошъл в света за да спасява грешните, а не праведните; когато чуха, че грешниците ще влязат в небесното царство преди праведните, юдеите се раздразниха. Те замърмориха: “Тези последните работиха само един час; и пак си ги приравнил с нас, които понесохме тежестта на деня и жегата” (Матей 20:12). Възразиха, че езичниците, които някога са били идолопоклонници, придобиват благодат без служението на Закона, който е на юдеите.

Днес чуваме същите възражения. “Каква е ползата, че сме живяли в монашеска килия двадесет, тридесет, четиридесет години; какъв беше смисълът да полагаме клетва за целомъдрие, бедност, покорство; каква полза от всичките литургии и канонични часове, които сме чели; каква полза от постене, молитви и т.н., ако всеки човек, всеки просяк или лека жена могат да ни бъдат равни или дори да бъдат счетени за по-угодни на Бога от нас?”

Разумът се възмущава от твърдението на Павел: “Законът се добави заради престъпленията.” Хората казват, че Павел е отменил Закона, че е радикален, че хули Бога, когато казва това. Хората казват: “Можехме да си живеем много добре и като диваци, ако Законът няма значение. Нека да пребъдваме в греха, за да изобилствува благодатта. Нека да вършим зло, за да произлезе добро от него.”

Какво да правим? Такива подигравки ни смущават, но не можем да ги спрем. Самият Христос беше обвинен, че е богохулник и бунтовник. Павел и другите апостоли бяха обвинени в същите неща. Нека подигравателите да ни клеветят, нека не ни жалят. Но ние не трябва заради това да останем мълчаливи. Трябва да говорим открито, за да могат обременените съвести да намерят облекчение. Нито пък трябва да обръщаме внимание на глупавите и нечестиви хора, които злоупотребяват с нашето учение. Те са такива, че ще се подиграват, независимо дали проповядваме Закона или не. Нашата първа грижа трябва да бъде утехата за обременените съвести, за да не загинат заедно с тълпите.

Когато вижда, че някои са възмутени от неговото учение, а други го намират за насърчение да живеят по плът, Павел се утешава с мисълта, че негово задължение е да проповядва Благовестието на Божиите избрани и заради тях трябва да издържи на всичко. Като Павел и ние трябва да правим тези неща заради Божиите избрани. Колкото до подигравателите и скептиците, аз съм така отвратен от тях, че до края на живота си няма нито веднъж да отворя устата си за тях. Бих искал да се върнат обратно там, където им е мястото – под железния ботуш на папата.

Хората, които са глупави, но с високо самомнение, веднага правят извода: Ако Законът не оправдава, той не струва нищо. Как така? Понеже парите не ни оправдават, бихте ли казали, че те не струват нищо? Понеже очите ни не ни оправдават, бихте ли си извадили очите? Само защото Законът не оправдава не следва, че Законът няма стойност. Но ние трябва да намерим и определим истинското предназначение на Закона. Не трябва неразумно да осъждаме Закона само защото той не оправдава.

Заедно с Павел ние казваме, че Законът е добър, ако се употребява законно. В неговата определена област Законът е превъзходно нещо. Но ако приписваме на Закона действия, за които той никога не е бил предназначен, извращаваме не само Закона, но и Благовестието.

Общоприетото мнение е, че правдата се придобива чрез делата на Закона. Този възглед е несъзнателен и затова двойно по-опасен. Чудовищните грехове и пороци могат да бъдат осъзнати или подтиснати чрез заплахата от наказание. Но този грях, този възглед за собствената праведност на човека отказва да бъде определен като грях. Той иска да бъде оценен като висша религия. Затова той е в основата на могъщото влияние на дявола над целия свят. За да покаже истинското служение на Закона и така да изключи този лъжлив възглед за правдата на Закона, Павел отговаря на въпроса: “Тогава защо е Законът?” с думите:

СТИХ 19. Прибави се заради престъпленията.

Всички неща са различни. Нека всичко да служи на своето си предназначение. Нека слънцето да свети през деня, а луната и звездите през нощта. Нека морето да дава риби, земята жито, гората дървета, и т.н. Нека и Законът да служи на своето си предназначение. Той не трябва да излиза от определената си област и да заема чуждо място. Какво е действието на Закона? “Престъпленията,” отговаря Апостолът.

Двойното предназначение на Закона

Законът има двойно предназначение. Едното предназначение е общественото. Бог заповядва обществени закони за наказване на престъпленията. Всеки закон се дава за възпиране на греха. В такъв случай не прави ли човека праведен? Не. Като се въздържам от убийство, прелюбодейство, кражба или други грехове, аз го правя под принуда, защото се страхувам от затвора, въжето или гилотината. Те ме възпират както железните решетки възпират лъва и мечката. Иначе те биха разкъсали всичко на парчета. Такова насилствено възпиране не може да се смята за праведност, а по-скоро за свидетелство за неправедност. Както връзваме дивия звяр, за да не се разбеснее, така Законът обуздава лудия и яростния, за да не се разбеснее. Нуждата от възпиране показва достатъчно ясно, че онези, които се нуждаят от Закона, не са праведни, а нечестиви, които трябва да бъдат вързани. Не, Законът не оправдава.

Следователно първото предназначение на Закона е да възпира нечестивите. Дяволът вкарва хората във всякакви трудности. Затова Бог назначава управители, родители, закони, ограничения и държавни наредби. Те поне помагат да се вържат ръцете на дявола, за да не се разбеснее по земята. Това обществено възпиране чрез Закона е предназначено от Бога за запазването на всичко, особено за доброто на Благовестието, за да не бъде то възпирано твърде много от бъркотията на нечестивите. Но тук Павел не говори за тази обществена употреба и действие на Закона.

Второто предназначение на Закона е духовно и божествено. Павел описва това духовно предназначение на Закона с думите, “заради престъпленията,” т.е. да разкрие на човека неговия грях, слепота, нещастие, неговото невежество, омраза и презрение към Бога, неговата смърт, ад и осъждение.

Това е главното предназначение на Закона и неговият най-ценен принос. Докато човекът не е убиец, прелюбодеец, крадец, той би се заклел, че е праведен. Как би могъл Бог да смири един такъв човек освен чрез Закона? Законът е чукът на смъртта, гърмът на ада и светкавицита на Божия гняв, която събаря горделивите и безсрамни лицемери. Когато Законът беше постановен на планината Синай, той беше придружен със светкавици, бури, с тръбен звук, за да разчупи на парчета това чудовище, наречено себеправедност. Докато човек смята, че е праведен, той няма да осъзнава колко е горделив и самонадеян. Той ще мрази Бога, ще презира Неговата благодат и милост, и ще пренебрегва обещанията в Христос. Благовестието на безплатното прощаване на греховете никога няма да бъде привлекателно за себеправедния.

Това чудовище на себеправедността, този коравовратен звяр, се нуждае от голяма брадва. И именно това е Законът, една голяма брадва. Следователно, правилната употреба на Закона е да заплашва, докато съвестта бъде сериозно изплашена.

Страшното представление на планината Синай изобрази правилната употреба на Закона. Когато израилтяните излязоха от Египет, те бяха изпълнени с чувство на особена святост. Те се хвалеха: “Ние сме Божий народ. Всичко, което Господ е казал, ще сторим” (Изх. 19:8). Това чувство на святост се засили, когато Мойсей им заповяда да измият дрехите си, да не се приближават при жените си и да се приготвят. Третият ден дойде и Мойсей поведе хората си от шатрите им към подножието на планината в присъствието на Господа. Какво стана? Когато израилтяните видяха планината в огън и дим, мрачните облаци, разцепвани от яростни светкавици в черната тъмнина, когато чуха тръбния звук все по-силно и по-продължително, разтърсвани от непрестанни гръмотевици, те бяха така ужасени, че молеха Мойсей: “Ти говори на нас, и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем”. (Изх. 20:19). Питам ви, от каква полза беше за тях тяхното търкане, техните снежнобели дрехи и тяхното въздържание? Никаква полза. Нито един от тях не можеше да застане в присъствието на славния Господ. Поразени от страх от Бога, те избягаха в шатрите си, като че ли дяволът ги гонеше.

Законът е предназначен да произвежда същите последствия днес, каквито произведе на планината Синай преди много време. Искам да насърча всички, които се боят от Бога, особено онези, които възнамеряват да станат служители на Благовестието, да се научат от Апостола на правилната употреба на Закона. Страхувам се, че след време правилната употреба на Закона ще се изгуби. Дори сега, макар непрекъснато да обясняваме разделението между действията на Закона и на Благовестието, сред нас има такива, които не разбират как трябва да се използва Законът. Какво ли ще стане, когато сме мъртви и ни няма?

Искаме да се разбере, че ние не отхвърляме Закона, както твърдят нашите противници. Обратното, ние потвърждаваме Закона. Казваме, че Законът е добър, ако се използва за това, за което е предназначен, да възпира обществените престъпления и да изявява духовните престъпления. Законът също е светлина като Благовестието. Но вместо да разкрива Божията благодат, правда и живот, Законът осветлява греха, смъртта и Божия гняв. Това е действието на Закона и именно в това се ограничава работата на Закона, и той не трябва да отива по-далеч.

Работата на Благовестието, от друга страна, е да съживява, да утешава, да привдига падналите. Благовестието носи вестта, че Бог заради Христос е милостив и към най-недостойните грешници, ако само повярват, че Христос чрез Своята смърт ги е освободил от греха и вечна смърт за благодат, прошка и вечен живот. Като имаме предвид разликата между Закона и Благовестието, ние оставяме всеки от тях да изпълнява своята специална задача. Нито в писанията на монасите или схоластиците, нито в писанията на древните бащи не можем да открием нищо за тази разлика. Августин донякъде разбира разликата. Йером и останалите не знаят нищо за нея. Мълчанието в Църквата относно разликата между Закона и Благовестието води до неописуема вреда. Ако не се поддържа ясно разграничение между целите и действието на Закона и на Благовестието, християнското учение не може да бъде свободно от грешки.

СТИХ 19. Прибави се заради престъпленията.

С други думи, за да бъдат показани престъпленията и увеличени. Когато грехът, смъртта и Божият гняв се разкрият в един човек чрез Закона, той става нетърпелив, отговаря против Бога и се бунтува. Преди това той е бил много свят човек; покланял се е и е хвалел Бога; коленичил е пред Бога и е благодарил, както фарисея. Но сега, след като грехът и смъртта са разкрити чрез Закона, той би желал да няма Бог. Законът внушава омраза към Бога. Така грехът не само бива разкрит чрез Закона; грехът всъщност бива увеличен и уголемен чрез Закона.

Законът е огледало, кото показва на човека какъв е в дейстителност, грешник, виновен за углавни престъпления и заслужаващ вечно наказание. Какво трябва да постигне това бичуване и биене от ръката на Закона? То ни помага да намерим пътя към благодатта. Законът е детеводител по пътя към благодатта. Бог е Бог на смирените, на нещастните, на наскърбените. Неговото естество е да въздига смирените, да утешава скърбящите, да изцелява съкрушените сърца, да оправдава грешниците и да спасява осъдените. Слабоумната идея, че човек може сам по себе си да бъде свят, отнема от Бога удоволствието да спасява грешниците. Затова Бог първо трябва да вземе ковашкия чук на Закона в ръцете Си и да смаже звяра на себеправедността и неговите изчадия на себеувереност, себемъдруване, себеправедност и собствени усилия. Когато съвестта бъде дълбоко ужасена от Закона, тя приветствува Благовестието на благодатта с неговото послание за Спасител, Който идва в света не за да пречупи наранената тръстика, нито да угаси мъждукащия пламък, а да проповядва добри вести на бедните, да изцелява съкрушените сърца и да даде прощаване на греховете на всички пленници.

Глупостта на човека, обаче, е толкова изумителна, че вместо да прегърне посланието на благодатта с неговото обещание за прощение на греховете заради Христос, човекът създава за себе си повече закони, за да задоволи съвестта си. “Ако аз живея,” казва той, “аз сам ще поправя живота си. Ще направя това, ще направя онова.” Човече, ако не направиш точно обратното, ако не върнеш Мойсей със Закона обратно на планината Синай и не поемеш ръката на Христос, прободен за греховете ти, никога няма да бъдеш спасен.

Когато Законът ви довежда до отчаяние, оставете го да ви отведе още малко по-нататък, оставете го да ви доведе право в ръцете на Исус, Който казва: “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.”

СТИХ 19. Докато дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието.

Законът не трябва да бъде оставен да говори безкрайно. Трябва да знаем докога да оставяме Закона да ни бичува. Ако той бичува прекалено дълго, никой човек не би могъл да се спаси. Законът има граница, отвъд която не трябва да отива. Колко дълго трябва да оставяме Закона да владее? “Докато дойде Потомъкът, на Когото беше дадено обещанието.”

Това може да се приеме буквално да означава до времето на Благовестието. “От дните на Йоан Кръстител,” казва Исус, “до сега небесното царство насила се взема и които се насилят го грабват. Защото всичките пророци и законът пророкуваха до Йоан” (Матей 11:12, 13). Когато Христос дойде, Законът и Мойсеевите церемонии престанаха.

Духовно това означава, че Законът не трябва да действува върху човека, след като той е бил смирен и ужасен от изявяването на неговите грехове и Божия гняв. Тогава трябва да кажем на Закона: “Господин Закон, махни се от него. Това е достатъчно за него. Наплаши го достатъчно.” Сега е ред на Благовестието. Сега нека Христос с благодатните Си думи да му говори по-добри неща, благодат, мир, прощаване на греховете и вечен живот.

СТИХ 19. И прогласен от ангели чрез един посредник.

Апостолът се отклонява леко от основната си тема. Нещо му идва на ум и той между другото го подхвърля. Идва му наум, че Законът се различава от Благовестието и в друго отношение, по отношение на авторството. Законът е предаден чрез ангели, а Благовестието чрез самия Господ. Следователно Благовестието превъзхожда Закона, както заповедта на господаря превъзхожда заповедта на неговия слуга.

Законът беше предаден чрез същество, което е дори по-долно от ангелите, от посредник, наречен Мойсей. Павел иска да разберем, че Христос е посредник на по-добър завет, отколкото посредника Мойсей на Закона. Мойсей изведе хората от техните шатри за да срещнат Бога. Но те избягаха. Ето колко добър посредник беше Мойсей.

Павел казва: “Как може Законът да оправдае, когато целият този осветен народ на Израел и дори посредникът Мойсей се разтрепераха от Божия глас? Каква правда е това, когато хората бягат от нея и я мразят? Ако Законът можеше да оправдае, хората биха обичали Закона. Но вижте как израилтяните бягат от него.”

Бягството на израилтяните от планината Синай показва отношението на хората към Закона. Те не го харесват. Ако това е достатъчен аргумент да докаже, че спасението не е чрез Закона, този библейски разказ ще свърши работа. Каква правда е тази правда от Закона, когато още в началото на действието на Закона Мойсей и изкъпаните хора побягнаха от него така бързо, че дори планина от желязо или дори Червеното Море не би могло да ги спре, докато не се върнат отново в Египет? Ако не можеха дори да слушат Закона, как можеха да се надяват да изпълняват Закона?

Ако целият свят беше застанал там на планината, целият свят би намразил Закона и избягал от него, както направиха израилтяните. Целият свят е враг на Закона. Тогава как някой може да се оправдае чрез Закона, когато всеки мрази Закона и неговия божествен автор?

Всичко това идва да покаже колко малко схоластиците знаят относно Закона. Те не се замислят върху неговото духовно действие и предназначение, което не е да оправдае или да умиротвори обременените съвести, а да увеличи греха, да ужаси съвестта и да произведе гняв. В своето невежество папистите ораторствуват относно човешката добра воля и правилна преценка и способността на човека да изпълнява Божия Закон. Питайте народа на Израил, който е присъствувал на представянето на Закона на планината Синай, дали това, което казват схоластиците, е вярно. Питайте Давид, който често се оплаква в Псалмите, че е отхвърлен от Бога в ада, че е отчаян поради греха си, и е болен при мисълта за Божия гняв и Божието осъждение. Не, Законът не оправдава.

СТИХ 20. Но посредникът не е посредник на един.

Тук Апостолът накратко сравнява двамата посредници: Мойсей и Христос. “Посредникът,” казва Павел, “не е посредник на един.” Той задължително е посредник на двама човека: престъпника и засегнатия. Мойсей беше такъв посредник между Закона и хората, които бяха засегнати от Закона. Те бяха засегнати от Закона, защото не разбираха неговото предназначение. Това беше покривалото, което Мойсей постави върху лицето си. Хората също бяха засегнати от Закона, защото не можеха да гледат непокритото лице на Мойсей. То светеше с Божията слава. Когато Мойсей се обръщаше към хората, той трябваше да покрива лицето си с това покривало. Те не можеха да слушат дори своя посредник, Мойсей, без друг посредник, покривалото. Законът трябваше да промени и лицето си, и гласа си. С други думи, Законът трябваше да стане търпим за хората.

Така покрит, Законът вече не говори на хората в своето открито величие. Той става по-търпим за съвестта. Това обяснява защо хората не разбират правилно Закона и стават самоуверени и самонадеяни лицемери. Трябва да се направи едно от двете неща: Или Законът трябва да се покрие с покривало и да изгуби пълната си сила, или трябва да бъде открит и тогава пълното действие на неговата сила убива. Човекът не може да устои на Закона без покривало върху него. Затова сме принудени или да гледаме отвъд Закона към Христос, или да живеем като безсрамни лицемери и самоуверени грешници.

Павел казва: “Посредникът не е посредник на един.” Мойсей не можеше да бъде посредник само на Бога, защото Бог не се нуждае от посредник. Също, Мойсей не можеше да бъде посредник само на хората. Той беше посредник между Бога и хората. Служението на посредника е да успокои обидената страна и да укроти престъпилата страна. Обаче, посредничеството на Мойсей се състоеше само в промяна на гласа на Закона, за да стане той по-търпим за хората. Мойсей беше просто посредник на завесата. Той не можеше да даде способност за изпълнение на Закона.

Какво мислите би станало, ако Законът беше даден без посредник и на хората беше отказана възможността за среден път? Хората щяха да загинат, или в случай че не загинат, щяха да имат нужда от служението на друг посредник, за да ги запази живи и в същото време да поддържа Закона в сила. Мойсей беше направен такъв посредник. Той покри лицето си с покривало. Но това е всичко, което той можеше да направи. Той не можеше да избави съвестта на хората от ужаса на Закона. Грешникът се нуждае от по-добър посредник.

Този по-добър посредник е Христос. Той не променя гласа на Закона, нито покрива Закона с покривало. Той отнема пълната сила на гнева на Закона и най-точно изпълнява неговите изисквания.

За този по-добър Посредник Павел казва: “Посредникът не е посредник на един.” Ние сме престъпниците; Бог е засегнатата страна. Престъплението е от такова естество, че Бог не може да го оправдае. Нито пък ние можем да предложим достатъчно удовлетворение за нашите престъпления. Има несъответствие между Бога и нас. Може ли Бог да отмени Своя Закон? Не. Можем ли да избягаме от Бога? Невъзможно. Трябва Христос да застане между нас и Бога и да примири Бога с нас. Как го направи Христос? “Като изличи противния на нас в постановленията му закон, който беше враждебен на нас, махна отсред и го прикова на кръста” (Кол. 2:14).

Тази единствена дума, “посредник,” е достатъчно доказателство, че Законът не може да оправдае. Иначе не бихме имали нужда от посредник.

В християнската теология Законът не може да оправдае. Всъщност той има точно обратното действие. Законът ни предупреждава, той увеличава греховете ни докато започнем да мразим Закона и неговия божествен Автор. Това ли наричате оправдание чрез Закона?

Можете ли да си представите по-явно престъпление от това да мразите Бога и да се отвращавате от Неговия Закон? Какъв превъзходен Закон е това! Само слушайте: “Аз съм Господ твоят Бог, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството. Да нямаш други богове освен Мен. . . . показвам милости към хиляда поколения . . . Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята . . .” (Изх. 20:2, 3, 6, 12). Не са ли това превъзходни закони, превъзходна мъдрост? “Нека Бог да не ни говори, за да не умрем,” извикаха израилтяните. Не е ли учудващо, че човек може да откаже да слуша неща, които са добри за него? Бих си помислил, че всеки човек би бил радостен да слуша, че има благодатен Бог, Който показва милост към хиляда поколения. Не е ли учудващо, че хората мразят Закона, който защитава тяхната безопасност и благосъстояние, напр. “Не убивай; не прелюбодействувай; не кради”?

Законът не може да направи нищо за нас освен да обремени съвестта ни. Преди Законът да дойде при мен, аз не чувствувам грях. Но когато Законът идва, той ми разкрива греха, смъртта и ада. Не бихте нарекли това праведност. Бихте го нарекли осъждане на смърт и на адския огън.

СТИХ 20. А Бог е един.

Бог не върши престъпление против никого, следователно Той няма нужда от посредник. Но ние грешим против Бога, следователно се нуждам от посредник. И се нуждаем от посредник, който е по-добър от Мойсей. Нуждаем се от Христос.

СТИХ 21. Тогава законът противен ли е на Божиите обещания?

Преди да се отклони, Павел заявява, че Законът не оправдава. Тогава да отхвърлим ли Закона? Не, не! Той служи на определена нужда. Той дава на хората нужното осъзнаване на техните грехове. Сега възниква друг въпрос: Ако Законът не прави повече от това да разкрива греха, не е ли той противен на Божиите обещания? Юдеите вярват, че чрез въздържанието и дисциплината на Закона Божиите обещания ще бъдат ускорени, всъщност дори спечелени чрез тях.

Павел отговаря: “Не е така. Обратното, ако обръщаме твърде много внимание на Закона, Божиите обещания ще бъдат забавени. Как може Бог да изпълни Своите обещания към хора, които мразят Закона?”

СТИХ 21. Да не бъде!

Бог не каза на Авраам: “В теб ще се благославят всички земни народи, защото ти спази Закона.” Когато Авраам беше още необрязан и без Закона или без никакъв закон, всъщност, когато още беше идолопоклонник, Бог му каза: “Излез от страната си, и т.н.; Аз съм твоя защита, и т.н.; в твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” Това са безусловни обещания, които Бог даде безплатно на Авраам независимо от делата.

Това е насочено специално към юдеите, които мислят, че Божиите обещания биват забавяни от техните грехове. Павел казва: “Господ не забавя Своите обещания заради нашите грехове, нито пък ускорява Своите обещания заради каквато и да е заслуга от наша страна.” Божиите обещания не се влияят от нашето отношение. Те почиват в Неговата доброта и милост.

Това, че Законът увеличава греха, не означава, че той препятствува Божиите обещания. Законът потвърждава обещанията, защото той приготвя човека да очаква изпълнението на Божиите обещания в Христос.

Поговорката казва, че гладът е най-добрият готвач. Законът прави съкрушените съвести гладни за Христос. Христос има добър вкус за тях. Гладните сърца ценят Христос. Това, което Христос иска, е жадни души. Той ги кани: “Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.” Христовите дарове са толкова ценни, че Той ги дава само на онези, които имат нужда от тях и наистина ги желаят.

СТИХ 21. Защото, ако беше даден закон, който може да оживотвори, то наистина правдата щеше да бъде от закона.

Законът не може да дава живот. Той убива. Законът не оправдава човека пред Бога; той увеличава греха. Законът не осигурява правда; той препятствува правдата. Апостолът изрично заявява, че Законът сам по себе си не може да спасява.

Въпреки разбираемостта на аргумента на Павел, нашите врагове не могат да го схванат. Иначе не биха наблягали на свободната воля, на естествената сила, на делата на свръхзаслуги, и т.н. За да избягнат обвинението в измама, те винаги имат готово своето удобно обяснение, че Павел говори само за церемониалния, а не за моралния закон. Но Павел включва всички закони. Той изрично казва: “Ако имаше закон.”

Няма нито един закон, чрез който да може да се придобие правда. Защо?

СТИХ 22. Но Писанието заключи всичко под грях.

Къде? Първо в обещанията относно Христос в Битие 3:15 и в Битие 22:18, които говорят за потомството на жената и потомството на Авраам. Фактът, че тези обещания бяха дадени на бащите относно Христос, показва, че бащите бяха под проклятието на греха и вечната смърт. Иначе защо да се нуждаят от обещания?

След това, Святото Писание “заключва” всичко под грях в този текст от Павел: “Защото всички, които са от дела по закон, са под проклятие.” И отново в текста, който Апостолът цитира от Второзаконие 27:26, “Проклет всеки, който не постоянствува да върши всичко написано в книгата на закона.” Този текст ясно поставя всички хора под проклятие, не само онези, които открито съгрешават против Закона, но и онези, които искрено се трудят да изпълнят Закона, включително монаси, братя, отшелници и т.н.

Заключението е неизбежно: Вярата оправдава сама без дела. Ако Законът сам по себе си не може да оправдае, колко по-малко може да оправдае несъвършеното спазване на Закона или делата от Закона.

СТИХ 22. Та обещанието чрез вяра в Исус Христос да се даде на тия, които вярват.

По-горе Апостолът заяви, че “Писанието заключи всичко под грях.” Завинаги? Не, само докато се изпълни обещанието. Ако си спомняте, обещанието е самото наследство или благословението, обещано на Авраам, избавление от Закона, греха, смъртта и дявола, и безплатният дар на благодат, правда, спасение и вечен живот. Това обещание, казва Павел, не се придобива с никакви заслуги, нито със закон, нито с някакво дело. Това обещание е дадено. На кого? На тези, които вярват. В кого? В Исус Христос.

СТИХ 23. А преди да дойде вярата.

Апостолът продължава като обяснява служението на Закона. Преди това Павел казва, че Законът е даден за да разкрие Божия гняв и смъртта върху всички грешници. Макар че Законът убива, Бог прави злото за добро. Той използва Закона, за да донесе живот. Бог вижда, че всеобщата заблуда на себеправедността не може да бъде подтисната по друг начин освен чрез Закона. Законът разсейва всякакви самозаблуди. Той поставя в човека страх от Бога. Без този страх не може да има жажда за Божията милост. Следователно Бог използва Закона като чук, с който да разбие заблудата на себеправедността, за да се отчаяме от собствената си сила и усилията си за себеоправдание.

СТИХ 23. А преди да дойде вярата, ние бяхме под стражата на закона, затворени до времето на вярата, която имаше да се открие.

Законът е затвор за онези, които още не са придобили благодат. Никой затворник не харесва килията си. Той я мрази. Ако можеше, щеше да срути затвора и да придобие свободата си на всяка цена. Докато стои в затвора, той се въздържа от зли дела. Не защото иска, а защото е принуден. Решетките и веригите го задържат. Той не съжалява за престъплението, което го е поставило в затвора. Обратното, той силно съжалява, че не може да граби и убива както преди. Ако можеше да избяга, щеше веднага да се върне към грабежите и убийствата.

Законът принуждава към добро поведение, поне външно. Ние се покоряваме на Закона, защото ако не се покоряваме, ще бъдем наказани. Нашето покорство е причинено от страх. Покоряваме се по принуда и го правим с омраза. Но каква правда е това, щом се въздържаме от зло само поради страх от наказание? Следователно в основата си правдата от Закона не е нищо освен любов към греха и омраза към правдата.

Въпреки това Законът постига това, че поне външно и до определена степен подтиска пороците и престъпленията.

Но Законът също е духовен затвор, истински ад. Когато Законът започне да заплашва един човек със смърт и с вечния Божий гняв, човек просто не може да намери никаква утеха. Той не може по собствено желание да отърси от себе си ужасния кошмар, който Законът налага върху съвестта му. Книгата Псалми дава много свидетелства за този ужас.

Законът е обществен и духовен затвор. И такъв трябва да бъде. Именно за това е предназначен Законът. Само че пребиваването в затвора на Закона не трябва да бъде продължавано прекалено дълго. То трябва да свърши. Свободата на вярата трябва да замести затвора на Закона.

Щастлив е човекът, който знае как да оползотвори Закона така, че да послужи за целите на благодатта и вярата. Невярващите не познават това щастливо познание. Когато Каин беше затворен първи в затвора на Закона, той не почувствува угризение от братоубийството, което е извършил. Той си мислеше, че ще може да го мине като нещастен случай. “Аз пазач ли съм на брат си?” отговори той непочтително на Бога. Но когато чу зловещите думи, “Какво си направил? Гласът на брат ти вика към Мен от земята,” Каин започна да чувствува своя затвор. Знаеше ли той как да излезе от затвора? Не. Той не призова Благовестието на помощ. Той каза: “Наказанието ми е повече отколкото мога да понеса.” Можеше да мисли само за затвора си. Забрави, че беше хванат на местопрестъплението, така че трябваше да бърза при Бога за милост и прошка. Каин остана в затвора на Закона и изпадна в отчаяние.

Както каменният затвор е физическо ограничаване, така духовният затвор е килия за мъчения. Но той трябва да остане такъв само докато се открие вярата. Глупавата съвест трябва да бъде научена на това. Говорете на съвестта си. Кажете й: “Сестро, ти сега си в затвора. Добре. Но няма нужда да оставаш там завинаги. Писано е, че сме ‘заключени за вяра, която ще се открие.’ Христос ще те поведе към свободата. Не се отчайвай като Каин, Саул или Юда. Те можеха да се освободят, ако бяха призовали Христос на помощ. Просто се успокой, сестро Съвест. Добре е за теб да бъдеш затворена за малко. Това ще те научи да цениш Христос.”

Не мога да схвана как някой може да каже, че по естество обича Закона. Законът е затвор, от който да се страхуваме и да мразим. Всеки неповярвал човек, който казва, че обича Закона, е лъжец. Той не знае какво говори. Ние обичаме Закона така, както убиецът обича мрачната си килия, веригата и железните решетки. Тогава как може Законът да ни оправдае?

СТИХ 23. Затворени до вярата, която имаше да се открие.

Знаем, че Павел говори за времето на Христовото идване. Именно тогава вярата и предметът на вярата бяха открити напълно. Но ние можем да приложим историческия факт към нашия вътрешен живот. Когато Христос дойде, Той премахна Закона и осветли свободата и живота. Той продължава да прави това в сърцата на вярващите. Християнинът има тяло, в чиито членове, както Павел казва, грехът обитава и воюва. Аз приемам, че грях означава не само дело, но и корен, дърво, плод и всичко. Може би християнинът не изпада в големи грехове на убийство, прелюбодейство, кражба, но той не е свободен от нетърпение, оплаквания, омраза и богохулство. Както в младия човек е силна плътската страст, в пълнолетния човек желанието за слава, а в стареца завистта, така нетърпението, съмненията и омразата често вземат връх в сърцата на искрените християни. Примери за тези грехове могат да се вземат от Псалмите, Йов, Еремия и целите Свещени Писания.

Следователно всеки християнин продължава да преживява в сърцето си времена на Закона и времена на Благовестието. Времената на Закона се познават по тежестта на сърцето, по живото усещане на греха и чувството на отчаяние, носено от Закона. Тези периоди на Закона ще идват много пъти, докато сме живи. Да дам пример със себе си. Има много случаи, когато обвинявам Бога и съм нетърпелив спрямо Него. Божият гняв и осъждение не ми харесват, моят гняв и нетърпение не харесват на Него. Това е време на Закона, когато “плътта воюва против Духа, и Духът против плътта.”

Времето на благодатта се връща, когато сърцето бива съживено чрез обещанието за Божията милост. То говори само на себе си: “Защо си отпаднала, душе моя? И защо си неспокойна вътре в мен? Не можеш да видиш нищо друго освен закон, грях, смърт и ад? Няма ли благодат, прошка, радост, мир, живот, небе, Христос, Бог? Не ме обременявай повече, душе моя. Надявай се на Бога, Който не пожали собствения Си Син, но Го предаде на смърт за твоите грехове.” Когато Законът започне да прекалява, кажете: “Господин Закон, вие не сте всичко. Има други, по-добри неща от вас. Те ми казват да уповавам в Господа.”

Има време за Закона и време за благодатта. Нека да се стараем да бъдем добри настойници на времето. Това не е лесно. По същността си Законът и благодатта може да са далеч един от друг, но в сърцето те са доста близо един до друг. В сърцето страхът и упованието, Законът и Благовестието непрекъснато пресичат пътищата си.

Когато разумът чуе, че оправданието пред Бога се придобива само по благодат, той прави извода, че Законът е без стойност. Следователно трябва внимателно да изследваме учението за Закона, за да не би или да отхвърлим напълно Закона, или да бъдем изкушени да припишем на Закона силата да спасява.

Има три начина, по които може да се злоупотреби със Закона. Първо, от себеправедните лицемери, които си въобразяват, че могат да се оправдаят чрез Закона. Второ, от онези, които твърдят, че християнската свобода освобождава християнина от спазването на Закона. “Тези,” казва Петър, “използват свободата си като прикритие на злото,” и злепоставят Христовото име и Благовестието. Трето, Законът се използва неправилно от онези, които не разбират, че Законът е предназначен да ни доведе до Христос. Когато Законът се използва правилно, неговата стойност е безценна. Той всеки път ме довежда до Христос.

СТИХ 24. Така законът стана за нас детеводител (учител ・бел.прев.) при Христа.

Това сравнение за детеводителя е поразително. Детеводителите са необходими. Но покажете ми едно дете, което обича своя учител. Със своето отношение към Мойсей юдеите показаха колко малко любов се показва към учителите. Те биха били радостни да убият Мойсей с камъни (Изх. 17:4). Не можете да очаквате нищо друго. Как може ученикът да обича учител, който осуетява желанията му? И ако ученикът не се покорява, учителят го бие и ученикът трябва да харесва това и дори да целува пръчката, с която е бит. Мислите ли, че ученикът харесва това? Веднага щом учителят се обърне, ученикът чупи пръчката и я хвърля в огъня. И ако беше по-силен от учителя, нямаше да търпи боя, а щеше сам да набие учителя. Въпреки това учителите са необходими, иначе децата биха израстнали без дисциплина, обучение и подготовка.

Но колко дълго трябва да продължават гълченето и боя? Само за известно време, докато момчето бъде обучено да стане достоен наследник на своя баща. Никой баща не иска неговият син да бъде бит през цялото време. Дисциплината трябва да продължава докато момчето се научи да бъде достоен приемник на баща си.

Законът е такъв учител. Не за цял живот, а докато бъдем доведени при Христос. Законът не е обикновен детеводител. Той е специалист по довеждане при Христос. Какво бихте си помислили за учител, който може само да мъчи и бие детето? Но в миналите времена е имало много такива учители, редовни биячи. Законът не е такъв учител. Той не ни мъчи завинаги. Със своите удари той само е нетърпелив да ни доведе при Христос. Законът е като добрия учител, който обучава децата си да намират удоволствие в неща, които преди това са мразели.

СТИХ 24. За да се оправдаем чрез вяра.

Законът не трябва да ни учи на друг Закон. Когато човек почувствува пълната сила на Закона, той обикновено си мисли: Престъпих всички Божии заповеди; виновен съм за вечна смърт. Ако Бог ме пожали, ще се променя и от сега нататък ще живея праведно. Този естествен, но напълно погрешен отговор на Закона е родил множество церемонии и дела, предназначени да спечелят благодат и прощаване на греховете.

Законът е предназначен да увеличи греховете ми, да ме смали, за да бъда оправдан чрез вяра в Христос. Вярата не е нито закон, нито слово; а увереност в Христос, “който е краят на Закона.” Как така Христос е краят на Закона? Не в смисъл, че замести стария Закон с нови закони. Нито пък е краят на Закона в смисъл, че е суров съдия, който трябва да бъде подкупен чрез дела, както папистите учат. Христос е краят или завършекът на Закона за всички, които вярват в Него. Законът вече не може да ги осъди или обвини.

Но какво постига Законът за онези, които са били оправдани в Христос? Павел веднага отговаря на този въпрос.

СТИХ 25. Но след идването на вярата не сме вече под детеводител.

Апостолът заявява, че сме свободни от Закона. Христос изпълни Закона за нас. Можем да живеем в радост и безопасност под Христос. Проблемът е, че нашата плът няма да ни позволи да повярваме в Христос с цялото си сърце. Проблемът не е в Христос, а в нас. Грехът се държи за нас докато сме живи и ограбва нашето щастие в Христос. Затова сме само частично свободни от Закона. “И тъй, сам аз с ума слугувам на Божия закон, а с плътта на греховния закон” (Римляни 7:25).

Докато става въпрос за съвестта, ние можем с радост да пренебрегнем Закона. Но тъй като грехът продължава да обитава в плътта, Законът дебне да досажда на нашата съвест. Все повече, обаче, Христос увеличава нашата вяра. С увеличаването на нашата вяра грехът, Законът и плътта отстъпват.

Ако някой противоречи на Благовестието и тайнствата с това, че Христос е отнел моите грехове веднъж завинаги, ще знаете какво да отговорите. Ще отговорите: Наистина, Христос е отнел греховете ми. Но моята плът, светът и дяволът пречат на моята вяра. Малката светлина на вярата в моето сърце не ме осветява целия изведнъж. Тя прониква постепенно. Между другото се утешавам с мисълта, че в крайна сметка плътта ми ще бъде направена съвършена във възкресението.

СТИХ 26. Защото всички сме Божии деца чрез вяра в Христос Исус.

Като истински апостол на вярата Павел винаги споменава за вярата. Чрез вяра, казва той, сме Божии деца. Законът не може да роди Божии деца. Той не може да ни новороди. Той може само да ни напомни за първото ни раждане, чрез което сме родени в царството на дявола. Най-доброто, което Законът може да направи за нас, е да ни подготви за новорождение чрез вяра в Христос Исус. Вярата в Христос ни новоражда да бъдем Божии деца. Св. Йоан свидетелствува за това в своето евангелие: “А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, на тези, които вярват в Неговото име” (Йоан 1:12). Какъв човешки или ангелски език би могъл достатъчно да възхвалява милостта на Бога към нас, нещастните грешници, когато ни осинови за Свои деца и сънаследници с Неговия Син просто чрез вяра в Христос Исус!

СТИХ 27. Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли.

Да се облечем с Христос・може да се разбира по два начина, според Закона и според Благовестието. Според Закона, както е в Римляни 13:14, Облечете се с Господ Исус Христос,・това означава да следваме примера на Христос.

Да се облечем с Христос според Благовестието означава да се облечем с правда, мъдрост, сила, живот и Христовия Дух. По естество ние сме облечени в дрехите на Адам. Павел нарича тези дрехи “стария човек.” Преди да можем да станем Божии деца, този стар човек трябва да се съблече, както Павел казва в Ефесяни 4:29. Дрехите на Адам трябва да се съблекат като мръсни дрипи. Разбира се, това не е така просто като физическото преобличане. Но Бог го прави просто. Той ни облича с Христовата праведност чрез Кръщението, както Апостолът казва в този стих: “Които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли.” С тази смяна на дрехите в нас започва ново раждане, нов живот. Нови чувства към Бога се зараждат в сърцето ни. Нови решения засягат нашата воля. Всичко това означава да облечем Христос според Благовестието. Няма нужда да казваме, че когато сме облекли дрехата на Христовата правда, не трябва да забравяме да облечем и дрехата на подражанието на Христос.

СТИХ 28. Няма юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христос Исус.

Този списък може да се разтегли безкрайно: Няма проповедник, нито слушател, нито учител, нито учен, нито господар, нито слуга, и т.н. По отношение на спасението положението, учеността, праведността, влиянието нямат никакво значение.

С това изречение Павел нанася смъртен удар на Закона. Когато човек облече Христос, нищо друго няма значение. Няма значение дали човекът е юдеин, педантичен и обрязан пазител на Мойсеевия Закон, или е благороден и мъдър грък. Обстоятелствата, личното достойнство, характерът, постиженията нямат значение за спасението. Пред Бога те не струват нищо. Това, което има значение, е, че сме се облекли с Христос.

Дали слугата изпълнява добре задълженията си; дали хората с власт управляват мъдро; дали човекът е женен, грижи се за семейството си и е честен гражданин; дали жената е целомъдрена, покорна на мъжа си и добра майка: всички тези добродетели нямат значение за спасението на човека. Разбира се, тези добродетели са препоръчителни; но те не добавят заслуги за спасението. Всички най-добри закони, церемонии, религии и дела на света не могат да отнемат вината за греха, не могат да премахнат смъртта, не могат да купят живот.

Между хората в света има голямо неравенство, но пред Бога няма такова неравенство. “Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). Нека юдеите, нека гърците, нека целият свят да замълчи в Божието присъствие. Онези, които са оправдани, са оправдани чрез Христос. Без вяра в Христос юдеинът със своите закони, монахът със своите святи ордени, гъркът със своята мъдрост, слугата със своето покорство, ще загинат завинаги.

СТИХ 28. Защото вие всички сте едно в Христос Исус.

Има голямо неравенство сред хората в света. И това е добро. Ако жената можеше да си размени мястото с мъжа, ако синът можеше да си размени мястото с бащата, слугата с господаря, това щеше да доведе само до объркване. В Христос, обаче, всички сме равни. Всички имаме едно и също Благовестие, “една вяра, едно кръщение, един Бог и Баща на всички,” един Христос и Спасител на всички. Христос на Петър, Павел и всички светии е нашият Христос. Павел винаги добавя думите, “в Христос Исус.” Ако изгубим от погледа си Христос, губим всичко.

СТИХ 29. И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание.

Ако сте Христови・означава ако вярвате в Христос. Ако вярвате в Христос, тогава наистина сте деца на Авраам. Чрез нашата вяра в Христос Авраам става наш баща и на земните народи според обещанието: В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.・Чрез вяра принадлежим на Христос и Христос на нас.

* Лутер използва версията Textus Receptus, в която е добавен текстът да не се покорявате на истината・(th alhqeia mh peiqesqai). Повечето съвременни преводи на Библията, включително двата най-разпространени български превода, се придържат към ранните ръкописи и не съдържат текста да не се покорявате на истината.・Бел. прев.

** Думите сред вас・(en umin) са добавени в Textus Receptus и не присъствуват в българския превод.

ГЛАВА 4

СТИХ 1, 2. Казвам още: До тогава, докато наследникът е малолетен, той не се различава по нищо от роб, ако и да е господар на всичко, но е под надзиратели и настойници до назначения от бащата срок.

Апостолът очевидно е завършил своята беседа върху оправданието, когато му идва наум този пример за младия наследник. Той има основание да го използва. Той знае, че простите хора по-скоро ще се впечатлят от подходящ пример, отколкото от научна дискусия.

Искам да ви дам друг пример от всекидневния живот,・пише той на галатяните. Докато наследникът е малолетен, той не се различава от роб. Не му е позволено сам да подрежда живота си. Държан е под непрекъснат надзор. Такава дисциплина е добра за него, иначе би прахосал наследството си за кратко време. Тази дисциплина, обаче, не трябва да продължава вечно. Тя трябва да продължава само до назначения от бащата срок.

СТИХ 3. Така и ние, когато бяхме малолетни, бяхме поробени под елементите на света.*

Като деца на Закона ние сме били държани като слуги и затворници. Били сме подтискани и осъждани от Закона. Но тиранията на Закона не трябва да продължава завинаги. Тя трябва да продължава само до “назначеиян от бащата срок,” докато Христос дойде и ни изкупи.

СТИХ 3. Под елементите на света.

Под елементите на света Апостолът не разбира физическите елементи, както някои биха си помислили. Като нарича Закона “елементите на света,” Павел иска да каже, че Законът е нещо материално, светско, земно. Той може да възпира греха, но не ни избавя от греха. Законът не оправдава; той не завежда човека на небето. Аз не придобивам вечен живот защото не убивам, прелюбодействувам, крада и т.н. Такава обикновена външна почтеност не съставлява християнство. Езичниците спазват същото въздържание, за да избягнат наказание или да си осигурят добро име. В крайна сметка такова въздържание е обикновено лицемерие. Когато Законът упражнява своето най-висше действие, той обвинява и осъжда съвестта. Всички тези действия на Закона не могат да бъдат наречени божествени или небесни. Тези действия са елементите на света.

Като нарича Закона елементите на света, Павел говори за целия Закон, главно за церемониалния закон, който се занимава с външни неща като месо, питиета, облекло, места, времена, празници, очиствания, жертвоприношения и т.н. Това са земни неща, които не могат да спасят грешника. Церемониалните закони са като правителствени постановления, занимаващи се с чисто обществени неща като търговия, наследство и т.н. Колкото до папските закони, забраняващи женитбата и месата, Павел на друго място ги нарича демонски учения. Не бихте нарекли такива закони елементи на небето.

Мойсеевият Закон ес занимава със земни неща. Той насочва огледало към злото в света. Като разкрива злото, което е в нас, той създава в сърцето копнеж за по-добрите Божии неща. Законът ни тика в ръцете на Христос, “Който е целта на закона, за да се оправдае всеки, който вярва” (Римляни 10:4). Христос освобождава съвестта от Закона. Докато Законът ни тика към Христос, той изпълнява превъзходно служение.

Нямам намерение да създавам впечатление, че Законът трябва да бъде презиран. Нито Павел възнамерява да създава такова впечатление. Законът трябва да бъде почитан. Но когато се стигне до оправдание пред Бога, Павел трябва да говори с пренебрежение за Закона, защото Законът няма нищо общо с оправданието. Ако той навира носа си в делото на оправданието, ние трябва да отблъснем грубо Закона, за да го държим на правилното му място. Съвестта не трябва да разговаря със Закона. Съвестта трябва да познава само Христос. Лесно е да кажем това, но във време на изпитание, когато съвестта се гърчи в Божието присъствие, не е лесно да го направим. В такова време трябва да вярваме в Христос, като че ли никъде няма нито Закон, нито грях, а само Христос. Трябва да кажем на Закона: “Господин Закон, не те разбирам. Твърде неясно говориш. Не мисля, че имаш нещо да ми кажеш.”

Когато не става въпрос за нашето спасение или оправдание, трябва да почитаме Закона и да го наричаме “свят, праведен и добър” (Римляни 7:12). Законът не е утеха за съкрушената съвест. Следователно не трябва да му се позволява да управлява нашата съвест, особено като имаме предвид, че Христос плати такава висока цена да освободи съвестта от тиранията на Закона. Нека да разберем, че не е възможно Законът и Христос да са близки приятели. Законът трябва да остави областта на съвестта, която е толкова тясна, че не може да побира едновременно двама, както Исая казва в Исая 28:20.

Единствен Павел от всички апостоли нарича Закона “елементите на света, слаби и жалки елементи, силата на греха, буквата, която убива,” и т.н. Другите апостоли не говорят така непочтително към Закона. Онези, които искат да бъдат първокласни учители в училището на Христос, трябва да възприемат езика на Павел. Христос го нарича избран съд и снабден със способност за изразяване далеч по-голяма от тази на другите апостоли, че той като избран съд трябва да обясни учението за оправданието с ясни думи.

СТИХОВЕ 4, 5. А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи ония, които бяха под закона.

Когато се изпълни времето・означава когато Законът беше изпълнен и Христос се яви. Забележете как Павел обяснява Христос. Христос,・казва той, е Божий Син и син на жена. Той се покори под Закона, за да изкупи нас, които бяхме под Закона.・С тези думи Апостолът обяснява личността и служението на Христос. Неговата личност е едновременно божествена и човешка. Бог изпрати Сина Си, роден от жена.・Следователно Христос е истински Бог и истински човек. Апостолът описва служението на Христос с думите: Роден под закона за да изкупи нас, които бяхме под закона.

Павел нарича Дева Мария жена. Това често бива критикувано дори от някои от древните бащи, които смятат, че Павел е трябвало да напише “девица” вместо жена. Но тук Павел говори за вярата и християнската праведност, за личността и служението на Христос, не за девството на Мария. Неоценимата Божия милост се изявява достатъчно от факта, че Неговият Син е роден от жена. По-общото понятие “жена” показва, че Христос е роден истински човек. Павел не казва, че Христос е роден от мъж и жена, а само от жена. Очевидно е, че има предвид девица.

Този текст допълнително заявява, че целта на Христос при Неговото идване е да премахне Закона, не с намерение да постави нови закони, “да изкупи онези, които са под закона.” Самият Христос заявява: “Не съдя никого” (Йоан 8:15). И отново, “Не дойдох да съдя света, а да спася света” (Йоан 12:47). С други думи: “Не дойдох да донеса още закони или да съдя хората според съществуващия Закон. Имам по-висше и по-добро служение. Дойдох да обвиня и осъдя Закона, за да не може той повече да обвинява и съди света.”

Как Христос успя да ни изкупи? “Роди се под закона.” Когато Христос дойде, Той ни намери в затвора. Какво направи за това? Макар че беше Господар на Закона, той доброволно постави Себе Си под Закона и му позволи да упражни господство над Него, всъщност дори да Го обвини и осъди. Когато Законът ни осъжда, той има съвършеното право да го направи. “По естество сме деца на гнева, както и другите” (Еф. 2:3). Христос, обаче, “не е сторил грях, нито се е намерило зло в устата Му” (1 Пет. 2:22). Следвателно Законът няма власт над Него. И въпреки това Законът се отнесе към това невинно, праведно и благословено Божие Агне така жестоко, както се отнася към нас. Той Го обвини в богохулство и предателство. Направи Го виновен за греховете на целия свят. Смаза Го с такава мъка в душата, че потта Му стана като кръв. Законът Го осъди на срамната смърт на кръста.

Наистина удивително е, че Законът имаше безочието да се обърне против своя божествен Автор, и то без никакво пристрастие. Заради тази наглост самият Закон беше обвинен пред съдийския престол на Бога и осъден. Христос можеше да победи Закона като упражни Своята всемогъща власт над Закона. Вместо това Той смири себе си под Закона заради и заедно с онези, които бяха под Закона. Той даде на Закона право да Го обвини и осъди. Неговата сегашна власт над Закона беше придобита чрез Неговото положение на Син и Неговата победа за нас.

Така Христос изгони Закона от съвестта. Той вече не смее да ни отделя от Бога. Разбира се, Законът продължава да разкрива греха. Той все още издига гласа си в обвинение. Но съвестта намира бързо облекчение в думите на Апостола: “Христос ни изкупи от закона.” Сега съвестта може да вдигне високо главата си и да каже на Закона: “Ти самият не си толкова свят. Ти разпъна Божия Син. Това беше ужасно от твоя страна. Ти завинаги изгуби влиянието си.”

Думите, “Христос се роди под закона,” заслужават цялото ни внимание. Те заявяват, че Христос не просто изпълни едно-две лесни изисквания на Закона, но издържа всички мъчения на Закона. Законът нанесе върху Христос целия си ужас, докато Го направи да преживее мъчения и ужас, каквито никой друг никога не е преживявал. Неговата кървава пот, Неговата нужда от ангелска утеха, трепетната Му молитва в градината, плачът Му на кръста, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” са красноречиви свидетели за жилото на Закона. Той пострада, “за да изкупи ония, които са под закона.”

Римският възглед за Христос като обикновен законодател, по-строг от Мойсей, е напълно противен на Павловото учение. Христос, според Павел, не е изпълнител на Закона, а страдащ под Закона. Той не е законо-дател, а законо-приемател, приемащ ударите на Закона.

Вярно е, че Христос също поучаваше и обясняваше Закона. Но това беше само от време на време. За Него това беше страничен въпрос. Той не дойде в света с цел да поучава Закона, също както целта на Неговото идване не беше да върши чудеса. Неговото уникално предназначение в света не се състоеше в това да поучава Закона и да върши чудеса. Пророците също поучаваха Закона и вършеха чудеса. Всъщност, според обещанието на Христос, апостолите вършеха по-големи чудеса от самия Христос (Йоан 14:12). Истинската цел на Христовото идване беше премахването на Закона, на греха и на смъртта.

Ако гледаме на Христос такъв, какъвто Павел Го описва, никога няма да грешим. Никога няма да бъдам в опасност да тълкуваме неправилно смисъла на Закона. Ще разбираме, че Законът не оправдава. Ще разбираме защо християнинът спазва законите: за мира в света, от благодарност към Бога и за добър пример та и другите да бъдат привлечени към Благовестието.

СТИХ 5. За да получим осиновението.

Павел още се държи за своя текст в Битие 22:18, “В твоето потомство ще се благославят всички земни народи.” В цялото си послание той нарича това обещание за благословение правда, живот, избавление от Закона, завещание и т.н. Сега той нарича обещанието за благословение “осиновение,” наследство на вечен живот.

Кое направи Бога да ни осинови за Свои синове и наследници? Какви претенции към Бога за вечен живот могат да имат хора, които са подчинени на греха, подвластни на проклятието на Закона и заслужаващи вечна смърт? Това, че Бог ни осинови, се дължи на заслугите на Исус Христос, Божия Син, Който смири Себе Си под Закона и изкупи нас, подтиснатите от вина грешници.

СТИХ 6. И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си.

В Ранната Църква Святият Дух е бил изпратен във видима форма. Той слиза върху Христос във формата на гълъб (Мат. 3:16), и като подобие на огън върху апостолите и другите вярващи (Деян. 2:3). Това видимо изливане на Святия Дух е било необходимо за основаването на ранната Църква, както са били и чудесата, придружаващи дара на Святия Дух. Павел обяснява целта на тези чудни дарове на Духа в 1 Коринтяни 14:22, “Езиците са белег не за вярващите, а за невярващите.” Веднъж като Църквата е била основана и надлежно засвидетелствунана от тези чудеса, видимото проявление на Святия Дух е престанало.

След това Святия Дух е изпратен в сърцата на вярващите, както се казва тук, “Бог изпрати Духа на Сина Си в сърцата ни.” Това изпращане се извършва чрез проповядването на Благовестието, чрез което Святият Дух ни вдъхновява с ревност и светлина, с нов ум, нови желания и нови стремежи. Това щастливо обновяване не произтича от разума или от личното развитие, но единствено от дара и действието на Святия Дух.

Това обновление чрез Святия Дух може да не е видимо за света, но е явно за нас от нашия по-добър ум, нашето подобрено говорене и нашето неприкрито изповядване на Христос. Преди това не сме изповядвали Христос като наша единствена стойност, както правим сега в светлината на Благовестието. Тогава защо да се чувствуваме зле, ако светът ни гледа като разрушители на религията и бунтовници срещу установената власт? Ние изповядваме Христос и нашата съвест го одобрява.

Но ние също живеем в страх от Бога. Ако съгрешаваме, съгрешаваме не нарочно, а несъзнателно, и съжаляваме за това. Грехът остава в плътта ни и плътта ни вкарва в грях дори след като сме изпълнени със Святия Дух. Външно няма голяма разлика между християнина и кой да е честен нехристиянин. Действията на християнина не са нещо особено. Той изпълнява задълженията си според призванието си. Грижи се добре за семейството си и е любезен и винаги помага на другите. Такива обикновени всекидневни дейности не са нещо особено. Но показните упражнения на монасите привличат големи одобрения. Святи дела, видите ли. Но само действията на християнина са наистина добри и приемливи за Бога, защото те са извършени във вяра, с покорно сърце, от благодарност към Христос.

Не трябва да имаме съмнения дали Святият Дух живее в нас. Ние сме “храм на Святия Дух” (1 Кор. 3:16). Когато имаме любов към Божието Слово и с радост слушаме, говорим, пишем и мислим за Христос, трябва да знаем, че тази привързаност към Христос е дар и действие на Святия Дух. Когато срещнете презрение към Божието Слово, това е дяволът. Виждаме такова презрение към Божието Слово най-често сред обикновените хора. Те живеят така, като че ли Божието Слово не ги засяга. Когато видите любов към Словото, благодарете на Бога за Святия Дух, Който влива тази любов в сърцата на хората. Ние никога не достигаме по естествен път до тази любов, нито пък тя може да бъде наложена чрез закони. Тя е дар от Святия Дух.

Римските теолози учат, че никой човек не може да знае със сигурност дали е одобрен от Бога или не. Това учение е една от основните съставки на тяхната вяра. С това учение те изтезават съвестта на хората, отлъчват Христос от Църквата и ограничават действието на Святия Дух.

Св. Августин отбелязва, че “всеки човек е сигурен във вярата си, ако има вяра.” Римските теолози отричат това. “Да не бъде,” възкликват те набожно, “някога да бъда така надменен, че да мисля, че стоя в благодатта, че съм свят или че имам Святия Дух.” Ние трябва да се чувствуваме сигурни, че стоим в Божията благодат, не поради нашата собствена стойност, а чрез доброто служение на Христос. Както сме уверени, че Христос угоди на Бога, така сигурни трябва да сме, че и ние сме угодни на Бога, защото Христос живее в нас. И макар че всекидневно наскърбяваме Бога с нашите грехове, все пак винаги, когато грешим, Божията милост идва над нас. Следователно грехът не може да ни направи да се съмняваме в Божията благодат. Нашата увереност е Христос, този могъщ Герой, Който победи Закона, греха, смъртта и всяко зло. Докато Той седи отдясно на Бога за да ходатайствува за нас, ние няма защо да се страхуваме от Божия гняв.

Тази вътрешна увереност в Божията благодат се придружава от външни показатели като готовност да слушаме, проповядваме, хвалим и изповядваме Христос, да вършим задълженията си в положението, в което Бог ни е поставил, да помагаме на нуждаещите се и да утешаваме скърбящите. Това са белезите на Святия Дух, които свидетелствуват за нашето положение на одобрени от Бога.

Ако можем да бъдем напълно убедени, че сме в Божията добра благодат, че нашите грехове са простени, че имаме Христовия Дух, че сме Божии възлюбени деца, ние бихме били завинаги щастливи и благодарни на Бога. Но тъй като често чувствуваме страх и съмнение, не можем да дойдем до тази щастлива увереност.

Научете съвестта си да вярва, че сте одобрени от Бога. Воювайте против съмнението си. Придобийте увереност чрез Божието Слово. Кажете: “Аз съм в мир с Бога. Имам Святия Дух. Христос, в Когото вярвам, ме прави достоен. С радост слушам, чета, пея и пиша за Него. Не искам нищо друго освен Христовото Благовестие да се разпространи по света и много, много хора да дойдат до вяра в Него.”

СТИХ 6. Който вика, Авва, Татко!

Павел можеше да напише, “Бог изпрати Духа на Сина Си в сърцата ни, Който призовава Авва, Татко.” Вместо това той пише, “Който вика, Авва, Татко!” В осмата глава на Посланието към Римляните Апостолът описва това викане на Духа като “неизговорими стенания.” Той пише в 26 стих: “Така също и Духът ни помага в нашата немощ: понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайствува в нашите неизговорими стенания.”

Фактът, че Христовият Дух в нашите сърца вика към Бога и ходатайствува за нас със стенания, трябва да ни вдъхне голяма увереност. Обаче, има много условия, които възпират тази голяма увереност в нас. Ние сме родени в грях. Съмнението в добрата воля на Бога е вродено подозрение срещу Бога във всеки един от нас. Освен това дяволът, нашият противник, обикаля наоколо ревейки, търсейки да ни погълне: “Бог се гневи на вас и ще ви унищожи завинаги.” Във всички тези трудности имаме само една подкрепа, Христовото Благовестие. Трудността е да се държим за него. Христос не може да бъде възприет с нашите усещания. Не можем да Го видим. Сърцето не чувствува Неговото подпомагащо присъствие. Особено във време на изпитания християнинът чувствува силата на греха, немощта на плътта, острите стрели на дявола, тръпките на смъртта, неодобрението и съда на Бога. Всички тези неща викат против нас. Законът ни упреква, грехът крещи срещу нас, смъртта гърми над нас, дяволът реве около нас. Сред цялата тази врява Духът на Христос вика в нашите сърца: “Авва, Татко!” И този малък вик на Духа надминава врявата на Закона, греха, смъртта и дявола, и бива чут от Бога.

Духът вика в нас поради нашата слабост. Поради нашата немощ Святият Дух е изпратен в сърцата ни да се моли за нас според Божията воля и да ни увери в Божията благодат.

Нека Законът, грехът и дяволът да викат против нас докато виковете им изпълнят небето и земята. Божият Дух вика по-силно от всички тях. Бог по-скоро ще чуе нашите слаби стенания, “Авва, Татко!” отколкото всички викове на ада, греха и Закона.

Ние не смятаме нашите стенания за викове. Те са толкова немощни, че дори не знаем, че стенем. “Но Този,” казва Павел, “Който изпитва сърцата, знае какъв е умът на Духа” (Римляни 8:27). За този Изследовател на сърца, нашите стенания, които изглеждат слаби за нас, са силни викове за помощ, в сравнение с които виенето на ада, врявата на дявола, крясъците на Закона, виковете на греха са като шепот.

В четиринадесетата глава на Изход Господ се обръща към Мойсей при Червеното море: “Защо викаш към Мен?” Мойсей не викаше. Той трепереше така, че едва говореше. Неговата вяра беше в най-ниската си точка. Той видя хората на Фараона притиснати между морето и настъпващите войски на Фараона. Как да избягат? Мойсей не знаеше какво да каже. Как тогава Бог може да каже, че Мойсей вика към Него? Бог чу стенещото сърце на Мойсей и стенанията прозвучаха за Него като силни викове за помощ. Бог веднага чува въздишките на сърцето.

Някои твърдят, че светиите нямат немощи. Но Павел казва: “Духът ни помага в нашите немощи и ходатайствува за нас с неизговорими стенания.” Ние се нуждаем от помощта на Святия Дух, защото сме слаби и немощни. И Святият Дух никога не ни разочарова. Изправен пред войските на Фараона, притиснат до водите на Червеното море, Мойсей беше в голямо затруднение. Той обвиняваше себе си. Дяволът го обвиняваше: “Тези хора ще загинат до един, защото не могат да избягат. И ти си виновен, защото изведе тези хора от Египет. Ти започна всичко това.” А след това хората се нахвърлиха върху Мойсей. “Понеже нямаше гробища в Египет, затова ли ни изведе да умрем в пустинята? Защото по-добре би било за нас да работим на египтяните, отколкото да измрем в пустинята” (Изх. 14:11, 12). Но Святият Дух беше в Мойсей и ходатайствуваше за него с неизговорими стенания, въздишайки към Господа: “Господи, по Твоята заповед изведох тези хора. Така че сега ми помогни.”

Духът ходатайствува за нас не с много думи или дълги молитви, а със стенания, с малки звукове като “Авва.” Колкото и малка да е тази дума, тя казва толкова много. Тя казва: “Татко, в голямо затруднение съм, а Ти изглеждаш толкова далеч. Но аз знам, че съм Твое дете, защото Ти си мой Баща заради Христос. Аз съм възлюбен от Теб заради Възлюбения.” Тази малка дума “Авва” надминава красноречието на Демостен и Цицерон.

Прекарал съм много време разсъждавайки върху този стих, за да мога да воювам против жестокото учение на Римската църква, че човек трябва да бъде държан в състояние на несигурност относно неговото положение пред Бога. Манастирите вербуват младежите с твърдението, че техните “святи” ордени със сигурност ще ги заведат на небето. Но веднъж като влязат в манастира, на вербуваните монаси се казва да се съмняват в Божиите обещания.

В подкрепа на своята грешка папистите цитират думите на Соломон: “Праведните и мъдрите и делата им са в Божията ръка; няма човек, който да знае дали любов или омраза го очаква; всичко е неизвестно пред тях” (Екл. 9:1). Те приемат, че тази омраза означава идещия Божий гняв. Другите го приемат като настоящия Божий гняв. Никой от тях не изглежда да разбира този текст от Соломон. На всяка страница Писанията ни увещават да вярваме, че Бог е милостив, любящ и търпелив; че Той е верен и истинен и че спазва обещанията Си. Всички Божии обещания са изпълнени в дара на Неговия единороден Син, та “всеки, който вярва в Него, да не загине, но да има вечен живот.” Благовестието е увереност за грешниците. Но този един стих от Соломон, тълкуван погрешно, е направен да има по-голяма тежест от всичките много обещания в целите Писания.

Ако нашите противници са толкова несигурни относно своето положение пред Бога и дори отиват дотам да твърдят, че съвестта трябва да бъде държана в състояние на съмнение, защо ни преследват като нечестиви еретици? Когато става въпрос да ни гонят, те не изглежда да са в някакво съмнение или несигурност.

Нека не преставаме да благодарим на Бога за това, че ни е избавил от учението на съмнението. Благовестието ни заповядва да изоставим нашите добри дела и да гледаме към Божиите обещания в Христос, Посредника. Папата ни заповядва да изоставим Божиите обещания и да гледаме на нашите собствени заслуги. Не е чудно, че папистите са вечна жертва на съмнения и отчаяние. Ние зависим от Бога за нашето спасение. Не е чудно, че нашето учение се потвърждава, защото то не зависи от нашата сила, нашата съвест, нашите чувства, нашата личност, нашите дела. То е изградено върху по-добра основа. Изградено е върху Божиите обещания и Божията истина.

Освен това, текстът от Соломон не се занимава с любовта или омразата на Бога към хората. Той просто смъмря човешката неблагодарност. Колкото по-достоен е човекът, толкова по-малко ценен е. Често онези, които би трябвало да са негови най-добри приятели, са негови най-лоши врагове. Онези, които най-малко заслужават похвалата на света, получават най-много. Давид беше свят човек и добър цар. Въпреки това беше изгонен от страната си. Пророците, Христос, апостолите, всички те бяха избити. В този стих Соломон не говори Божията любов и омраза, а за любовта и омразата сред хората. Като че ли Соломон иска да каже: “Има много добри и мъдри хора, които Бог използва за напредъка на човечеството. Много рядко, ако въобще някога, техните усилия са увенчани с благодарност. Обикновено получават омраза и неблагодарност.”

Така се отнасят и към нас. Мислим, че ще бъдем посрещнати благоразположено от хората за това, че им носим Благовестието на мира, живота и вечното спасение. Вместо благоразположение намираме ярост. О да, в началото много хора се възхищават от нашето учение и го приемат с радост. Смятаме ги за наши приятели и братя и с радост мислим, че те ще ни помогнат да сеем семето на Благовестието. Но те се оказват лъжебратя и смъртни врагове на Благовестието. Когато изпитвате неблагодарността на хората, не оставяйте тя да ви разстройва. Кажете заедно с Христос: “Намразиха ме без причина.” И, “За любовта ми те ми станаха противници; но аз все се отдавам на молитва” (Пс. 109:4).

Нека никога да не се съмняваме в Божията милост в Христос Исус, но да решим в умовете си, че Бог благоволи в нас, че се грижи за нас и че имаме Святия Дух, Който се моли за нас.

СТИХ 7. Затова не си вече роб, но син.

Това изречение обхваща целия аргумент на Павел. Той казва: “Тъй като Святият Дух вика в сърцата ни, ‘Авва, Татко,’ не може да има съмнение, че Бог ни е осиновил и нашето подчинение под Закона е свършило.” Сега сме Божии свободни деца. Сега можем да кажем на Закона: “Господин Закон, Христос завзе твоя престол. Сега съм свободен и съм Божий син. Вече не можеш да ме проклинаш.” Не позволявайте на Закона да лъже вашата съвест. Вашата съвест принадлежи на Христос. Нека Христос да живее в нея, а не Законът.

Като деца на Бога ние сме наследници на Неговото вечно небе. Човешкото сърце не може да схване, още по-малко да опише какъв чудесен дар е небето. Докато не влезем в нашето небесно наследство, ще имаме само нашата малка вяра. За човешкия разум нашата вяра изглежда жалка. Но тъй като вярата ни лежи върху обещанията на безграничния Бог, Неговите обещания са също безгранични, така че нищо не може да ни обвини или осъди.

СТИХ 7. И ако си син, то си Божий наследник чрез Христос.

Синът е наследник не чрез някакви високи постижения, а поради раждането си. Той е само получател. Самото му раждане, а не неговия труд, го прави наследник. Точно по същия начин получаваме вечните дарове на правдата, възкресението и вечния живот. Придобиваме ги не като изпълнители, а като получатели. Ние сме деца и наследници на Бога чрез вяра в Христос. На Христос трябва да благодарим за всичко.

Ние не сме наследници на някакъв богат и могъщ човек, а наследници на Бога, всемогъщия Създател на всички неща. Ако човек може напъно да оцени какво означава да бъде син и наследник на Бога, той би оценил мощта и богатството на народите като незначителни в сравнение със своето небесно наследство. Какво представлява светът за този, който притежава небето? Не е чудно, че Павел силно желаеше да напусне и да бъде с Христос. Нищо не би могло да бъде по-добро за нас от ранната смърт, като знаем, че тя означава край на всички наши нещастия и начало на нашето щастие. Да, ако човек можеше съвършено да повярва в това, той не би копнял да остане жив. Очакването на радостта би го убило.

Но законът на плътта воюва против закона на ума и прави съвършената радост и вяра невъзможни. Ние имаме нужда от продължаващата помощ и утеха на Святия Дух. Нуждаем се от Неговите молитви. Самият Павел вика: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” Тялото на неговата смърт ограбва радостта на неговия дух. Той не винаги храни сладкото и радостно очакване на своето небесно наследство. Често се чувствува нещастен.

Това показва колко е трудно да вярваме. Вярата е слаба, защото плътта воюва против духа. Ако можехме да имаме съвършена вяра, щяхме да имаме съвършено нежелание за живот в света. Нямаше да се грижим за живота си. Не бихме били така привързани към света и към нещата в света. Нямаше да се чувствуваме така добре, когато ги имаме; нямаше да се чувствуваме така зле, когато ги губим. Бихме били много по-смирени, търпеливи и добри. Но нашата вяра е слаба, защото духът ни е слаб. В този живот можем да имаме само първите плодове на Духа, както Павел казва.

СТИХ 7. Чрез Христос.

Апостолът винаги говори за Христос. Той предвижда, е един ден в света нищо не би било по-непопулярно от Христовото Благовестие. Затова непрекъснато говори за Христос. Колкото пъти говори за правда, благодат, обещание, осиновение и небесно наследство, той добавя думите, “в Христос,” или “чрез Христос,” за да покаже, че тези благословения не се придобиват чрез Закона или чрез делата на Закона, още по-малко чрез нашите усилия или чрез спазване на човешки традиции, а само чрез и със и във Христос.

СТИХОВЕ 8, 9. Но тогава, когато не познавахте Бога, вие робувахте на ония, които по естество не са богове; а сега, когато познахте Бога, или по-добре, когато станахте познати от Бога, как се връщате назад към слабите и бедни елементи, на които отново желаете да робувате?

Това завършва беседата на Павел върху оправданието. Оттук до края на посланието Апостолът пише предимно за християнското поведение. Но преди да продължи своята доктринална беседа с практически предписания, той още веднъж порицава галатяните. Той е много недоволен от тях че са отстъпили от божественото учение. Той им казва: “Вие сте приели учители, които възнамеряват да ви върнат към Закона. Чрез моето учение ви призовах от тъмнината на невежеството в чудната светлина на Божието познание. Изведох ви от робството към свободата на Божиите синове, не чрез предписване на закони, а чрез дара на небесните и вечни благословения чрез Христос Исус. Как можахте толкова скоро да забравите светлината и да се върнете към тъмнината? Как можахте толкова бързо да се отклоните от благодатта към Закона, от свободата към робството?”

Примерът на галатяните, на анабаптистите и на други сектанти в наши дни свидетелствува за това колко лесно може да се изгуби вярата. Ние понасяме големи болки да изложим учението на вярата като проповядваме и пишем. Внимаваме да прилагаме Закона и Благовестието в техния точен смисъл. Но имаме малък напредък, защото дяволът подмамва хората в неверие, като отнема Христос от техните очи и съсредоточава очите им върху Закона.

Но защо Павел обвинява галатяните, че се връщат към слабите и бедни елементи на Закона, когато те никога са нямали Закона? Защо не им казва: “По едно време вие, галатяни, не познавахте Бога. Тогава служехте на идоли, които не бяха богове. Но сега като стигнахте до познание на истинския Бог, защо се връщате към поклонение на идоли?” Изглежда Павел свързва тяхното отстъпление от Благовестието към Закона с предишното им идолопоклонство. И наистина го прави. Който се отказва от учението за оправданието, не познава истинския Бог. Връщането към Закона и поклонението на идоли са едно и също нещо. Когато учението за оправданието се изгуби, не остава нищо освен грешки, лицемерие, безбожие и идолопоклонство.

Бог може да бъде познат само във и чрез Христос, според твърдението в Йоан 1:18, “Единородният Син, Който е в скута на Бащата, Го изяви.” Христос е единственото средство, чрез което можем да познаем Бога и Неговата воля. В Христос осъзнаваме, че Бог не е жесток съдия, а най-любящ и милостив Баща, Който, за да ни благослови и спаси, “не пожали собствения Си Син, но Го предаде на смърт заради нас.” Това означава да познаваме истински Бога.

Онези, които не познават Бога в Христос, стигат до това погрешно заключение: “Ще служа на Бога по такъв и такъв начин. Ще вляза в този или онзи орден. Ще бъда активен в тази или онази благотворителна дейност. Бог ще одобри моите добри намерения и ще ме награди с вечен живот. Защото Той не е ли милостив и щедър Баща, който дава добри неща дори на недостойните и неблагодарните? Колко повече ще даде на мен вечен живот като дължимо плащане за многото ми добри дела и заслуги.” Това е религията на разума. Това е естествената религия на света. “Естественият човек не побира това, което е от Божия Дух” (1 Кор. 2:14). “Няма никой разумен; няма кой да търси Бога” (Римляни 3:11). Следователно, в действителност няма разлика между юдеин, мохамеданин или какъв да е друг стар или нов еретик. Може да има разлика в хора, места, ритуали, религии, церемонии, но когато става въпрос за техните основни вярвания, те всички са едни и същи.

Тогава не е ли пълна глупост за Рим и мохамеданите да воюват заради религията си? Какво да кажем за монасите? Защо трябва един монах да бъде смятан за по-свят от друг монах заради някаква глупава церемония, когато през цялото време техните основни вярвания си приличат като две яйца? Те всички си въобразяват, че ако правим това или онова дело, Бог ще има милост към нас; ако не, Бог ще се гневи.

Бог никога не е обещавал да спаси някого заради религиозно спазване на церемонии и постановления. Онези, които разчитат на такива неща, наистина служат на бог, но това е техен измислен бог, а не истинският Бог. Истинският Бог казва следното: Ако някоя религия не прославя Бащата чрез Неговия Син Исус, тя не Ми е угодна. Аз съм Бог и Баща само на онези, които вярват в Моя Син. Аз ги приемам, оправдавам и спасявам. Всички други са под Моето проклятие, защото служат на творенията, а не на Мен.

Без учението за оправданието може да има само невежество. Онези, които отказват да бъдат оправдани от Бога, са идолопоклонници. Те остават под Закона, греха, смъртта и властта на дявола. Всичко, което правят, е грешно.

Днес има много такива идолопоклонници които искат да бъдат смятани за истински привърженици на Благовестието. Те може дори да учат, че хората биват спасявани от греховете си чрез смъртта на Христос. Но тъй като приписват по-голяма важност на добрите дела, а не на вярата в Христос, те хулят Христос и извращават Неговото Слово. Не служат на истинския Бог, а на техен си измислен идол. Истинският Бог никога не благоволява в човек заради неговите добри дела или добродетели, а само заради заслугите на Христос.

Често се дава възражението, че Библията заповядва да обичаме Бога с цялото си сърце. Това е вярно. Но само защото Бог го заповядва, не означава, че ние наистина го правим. Ако можехме да обичаме Бога с цялото си сърце, без съмнение щяхме да бъдем оправдани чрез нашето покорство, защото е писано, “Които ако човек прави, ще живее” (Лев. 18:5). Но сега идва Благовестието и казва: “Тъй като не можете да правите тези неща, не можете да живеете чрез тях.” Думите, “Да обичаш Господа твоя Бог,” изискват съвършено покорство, съвършен страх, съвършено упование и съвършена любов. Но къде са хората, които могат да покажат някакво съвършенство? Следователно тази заповед, вместо да оправдава хората, само ги обвинява и осъжда. “Понеже Христос изпълнява целта на Закона за всеки, който вярва” (Римляни 10:4).

Как могат да бъдат примирени тези две противоречиви твърдения на Апостола, “Не познавахте Бога,” и “Покланяхте се на Бога”? Отговарям: По естество всички хора знаят, че има Бог, “защото това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието това, което е невидимо в Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията” (Римляни 1:19, 20). Нещо повече, различните религии сред всички народи свидетелствуват за факта, че всички хора имат определено интуитивно познание за Бога.

Ако всички хора познават Бога, как може Павел да каже, че галатяните не са познавали Бога преди да чуят Благовестието? Отговарям: Има два вида познание на Бога, общо и специално. Всички хора имат общо и естествено познание, че има Бог, Който е създал небето и земята, Който е праведен и свят и Който наказва нечестивите. Но хората не могат по естество да знаят какво чувствува Бог относно нас, какви са Неговите намерения, какво ще направи за нас или как ще ни спаси. То трябва да им бъде открито. Аз мога да познавам един човек по външен вид, но все пак да не го познавам, защото не знам какво е неговото мнение за мен. Хората по естество знаят, че има Бог. Но те не знаят каква е Неговата воля за тях. Писано е: “Няма нито един да разбира Бога” (Римляни 3:11). И пак, “Никой човек не е видял Бога” (Йоан 1:18). И така, каква полза за вас, ако знаете, че има Бог, но не знаете какво мисли Той за вас или какво иска от вас? Хората винаги се опитват да гадаят. Юдеинът си въобразява, че върши Божията воля, ако се съсредоточи върху Мойсеевия Закон. Мохамеданинът си мисли, че неговият Коран е Божията воля. Монахът си въобразява, че върши Божията воля, ако изпълнява обетите си. Но те се заблуждават и “се извращават в своите мъдрувания,” както Павел казва в Римляни 1:21. Вместо да се покланят на истинския Бог, те се покланят на извратените мъдрувания на своите безумни сърца.

Това, което Павел има предвид, като казва на галатяните, “Когато не познавахте Бога,” е просто следното: “Имало е време, когато не сте познавали Божията воля в Христос, а сте се покланяли на ваши измислени богове, като сте си мислели, че трябва да полагате такива или онакива усилия.”

Няма значение дали вярвате, че “елементите на света” означава Мойсеевия Закон или религиите на езическите народи. Онези, които изпадат от Благовестието към Закона, не са по-добри от онази, които изпадат от благодатта в идолопоклонство. Без Христос всяка религия е идолопоклонство. Без Христос хората ще имат лъжливи представи за Бога, независимо какви са техните представи, Мойсеевите закони, папските постановления, мохамеданският Коран или каквото и да било друго.

СТИХ 9. А сега, когато познахте Бога.

Не е ли учудващо,・вика Павел, че вие, галатяни, които познахте Бога така близко чрез слушането на Благовестието, изведнъж сте се отвърнали от истинското познание за Неговата воля, в което си мислех, че сте били утвърдени, към слабите и бедни елементи на Закона, които могат само да ви заробят отново?

СТИХ 9. Или по-добре, когато станахте познати от Бога.

Апостолът обръща предишното изречение. Той се бои, че те напълно са изгубили Бога. “Уви,” вика той, “дотам ли стигнахте, вече да не познавате Бога? Какво друго мога да си помисля? Въпреки това, Бог ви познава.” Нашето познание за Бога е по-скоро пасивно, отколкото активно. Бог ни познава по-добре, отколкото ние познаваме него. “Вие сте познати от Бога” означава, че Бог представя Своето Благовестие на нашето внимание и ни дарява с вяра и Святия Дух. Дори в тези думи Апостолът отрича възможността да познаваме Бога чрез изпълняване на Закона. “Никой не знае Кой е Бащата, освен синът, и онзи, на когото Синът би благоволил да Го открие” (Лука 10:22). “Праведният Ми служител ще оправдае мнозина чрез знанието им за Него, и той ще се натовари с беззаконията им” (Исая 53:11).

Апостолът открито изразява своята изненада пред галатяните, че онези, които са познали Бога близо чрез Благовестието, толкова лесно могат да бъдат убедени от лъжеапостолите да се върнат към слабите и бедни елементи на Закона. Аз не бих бил така учуден да видя моята църква извратена от някой фанатик чрез една или две проповеди. Ние не сме по-добри от апостолите, които е трябвало да бъдат свидетели на подриването на църквите, които те са основали със собствените си ръце. Въпреки това Христос ще царува до края на света и то по свръхестествен начин, както е било през Тъмните Векове.

Павел изглежда няма добро мнение за Закона. Той го нарича елементите на света, слабите и бедни елементи на света. Не е ли непочтително за него да говори така за святия Божий Закон? Законът трябва да приготви пътя за Христос в сърцата на хората. Това е истинското предназначение и функция на Закона. Но ако Законът иска да узурпира мястото и действието на Благовестието, той вече не е святият Божий Закон, а лъжливо благовестие.

Ако искате да развиете тази тема, можете да добавите наблюдението, че Законът е слаб и беден елемент, защото прави хората слаби и бедни. Законът няма сила и способности да прави хората силни и богати пред Бога. Да се опитвате да се оправдаете чрез Закона е същото както човек, който вече е слаб и беден, да се опитва да намери сила в слабостта си, или както човек, болен от воднянка, да се опитва да се излекува, като се изложи на чумата, както ако прокажен отиде при прокажен и просяк при просяк да намери здраве и богатство.

Онези, които се опитват да се оправдаят чрез Закона, веднага стават още по-слаби и по-нещастни. Те в началото са слаби и пропаднали. По естество са деца на гнева. Но за да се спасят, се хващат за сламката на Закона. Законът може само да увеличи тяхната слабост и бедност. Законът ги прави десет пъти по-слаби и по-бедни, отколкото са били преди.

Аз и много други сме преживели тази истина. Познавам монаси, които ревностно се трудеха, за да угодят на Бога за спасение, но колкото повече се трудеха, толкова по-нетърпеливи, нещастни, несигурни и страхливи ставаха. Какво друго да очакваме? Не можете да станете силни чрез слабост и богати чрез бедност. Хората, които предпочитат Закона пред Благовестието, са като кучето на Езоп, което оставя месото, за да хване сянката на водата. В Закона няма удовлетворение. Какво удовлетворение може да има в събиране на закони, с които да измъчваш себе си и другите? Един закон ражда още десет, докато броят им стане легион.

Кой би помислил, че е възможно галатяните, научени от такъв ефективен апостол и учител, Павел, да бъдат така бързо заблудени от лъжеапостолите? Лесно е да се отпадне от Благовестието, защото малко хора оценяват какво превъзходно съкровище е наистина познанието за Христос. Хората не упражняват достатъчно своята вяра в скърби. Не се борят против греха. Живеят в сигурност без конфликти. Тъй като никога не са били изпитвани в пещта на скръбта, те не са подходящо облечени в Божието оръжие и не знаят как да използват меча на Духа. Докато са водени от верни пастири, всичко е наред. Но когато техните верни пастири си заминат и в кошарата влязат вълци, преоблечени като овце, те се връщат към слабите и бедни елементи на Закона.

Който се връща назад към Закона, губи познанието за истината, не осъзнава своето грешно естество, не познава Бога, нито дявола, нито сам себе си и не разбира смисъла и предназначението на Закона. Без познание за Христос човек винаги ще твърди, че Законът е необходим за спасението, че той ще укрепи слабите и ще обогати бедните. Когато този възглед властвува, Божиите обещания биват отречени, Христос бива отхвърлен и се установяват лицемерие и идолопоклонство.

СТИХ 9. На които отново желаете да робувате.

Апостолът изрично пита галатяните дали отново желаят да бъдат в робство на Закона. Законът е слаб и беден, грешникът е слаб и беден – двама слаби просяци, които се опитват да си помагат един на друг. Не могат да го направят. Те само се изморяват един друг. Но чрез Христос слабият и беден грешник се съживява и обогатява за вечен живот.

СТИХ 10. Вие пазите дните, месеците, времената и годините.

Апостолът знае какво лъжеапостолите учат галатяните: Спазване на дни, месеци, времена и години. Юдеите бяха задължени да пазят свят съботния ден, новолунията, празника на Пасхата, празника на шатрите и други празници. Лъжеапостолите задължават галатяните да спазват тези юдейски празници под заплаха от осъждение. Павел бърза да каже на галатяните, че разменят своята християнска свобода за слабите и бедни елементи на света.

СТИХ 11. Боя се за вас, да не би напусто да съм се трудил помежду ви.

Апостолът е наскърбен от мисълта, че може да е проповядвал Благовестието на галатяните напразно. Но това твърдение изразява повече от просто скръб. Зад това видимо разочарование от тяхното падение се вижда острото порицание, че са изоставили Христос и се оказват упорити невярващи. Но той не ги осъжда открито от страх, че твърде острата критика може напълно да ги отблъсне. Затова променя гласа си и им говори любезно.

СТИХ 12. Моля ви се братя, станете като мен, защото и аз съм като вас.

До този момент Павел е загрижен за доктриналната страна на отстъплението на галатяните. Той не прикрива своето разочарование от тяхната липса на твърдост. Той ги смъмря. Нарича ги глупци, разпънали Христос и т.н. сега, когато по-важната част от неговото послание е завършена, той осъзнава, че се е отнесъл твърде грубо към тях. Притеснен да не би да е нанесъл повече вреда, отколкото полза, той внимава да им покаже, че неговата критика произлиза от любов и истинска апостолска загриженост за тяхното благосъстояние. Той бърза да смекчи своите остри думи с нежни чувства, за да спечели отново галатяните.

Както Павел, всички пастори и служители трябва да изпитват голяма симпатия към своите бедни заблудени овце и да ги наставляват в дух на кротост. Те не могат да бъдат поправени по друг начин. Твърде острата критика събужда гняв и отчаяние, но не и покаяние. И тук нека отбележим, между другото, че истинското учение винаги произвежда съгласие. Когато хората възприемат грешките, връзката на християнската любов бива скъсана.

В началото на Реформацията ние бяхме почитани като истински служители на Христос. Изведнъж определени лъжебратя започнаха да ни мразят. Не ги бяхме обидили с нищо, нито сме им давали някакъв друг повод да ни мразят. Те знаеха тогава, както знаят и сега, че единственото ни желание е да разпространяваме навсякъде Христовото Благовестие. Кое промени тяхното отношение към нас? Лъжливото учение. Подлъгани да влязат в грешка от лъжеапостолите, галатяните отказаха да признаят св. Павел за свой пастир. Името и учението на Павел им станаха противни. Страхувам се, че това Послание е обърнало твърде малко хора от тяхната заблуда.

Павел знаеше, че лъжеапостолите ще изтълкуват неправилно неговото порицание към галатяните в своя полза и ще кажат: “И така, това е Павел, когото толкова много хвалите. С какви приятни имена ви нарича той в своето писмо. Докато беше с вас, действуваше като баща, а сега се държи като диктатор.” Павел знае какво да очаква от лъжеапостолите и затова е притеснен. Не знае какво да каже. Трудно е за човек да защитава своята кауза от разстояние, особено когато има причина да мисли, че е изпаднал в немилост.

СТИХ 12. Моля ви се братя, станете като мен, защото и аз съм като вас.

Като умолява галатяните да станат като него, Павел изразява надежда, че може би те имат същата любов към него, каквато и той към тях. “Може би бях твърде груб към вас. Простете ми. Не съдете за сърцето ми според думите ми.”

Ние искаме същото за нас. Нашият начин на писане е язвителен и прям. Но в сърцето ни няма горчивина. Ние целим почитане на Христос и благосъстояние за хората. Не мразим папата така, че да му желаем зло. Не желаем смъртта на нашите лъжебратя. Желаем те да се обърнат от своите зли пътища към Христос и да се спасят заедно с нас. Учителят бие учинека, за да го поправи. Тоягата боли, но поправлението е необходимо. Бащата наказва сина си, защото го обича. Ако не го обичаше, той не би го наказвал, а щеше да го остави да следва своите си пътища във всичко, докато сам си навреди. Павел умолява галатяните да погледнат на неговия упрек като белег, че той наистина е загрижен за тях. “Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тези, които са се обучавали чрез него” (Евр. 12:11).

Макар че Павел се стреми да смекчи въздействието от своите думи на порицание, той не се отказва от тях. Когато лекарят предписва горчиво лекарство на болния, той го прави за да излекува болния. Лекарството е горчиво не по вина на лекаря. Болестта изисква горчиво лекарство. Павел иска галатяните да съдят неговите думи според тяхното състояние, което изисква тези думи.

СТИХ 12. Моля ви се братя . . . Не сте ми сторили никаква неправда.

Бихте ли счели за умоляване думите “омаяни,” “непокорни,” “разпънали Христос”? Апостолът нарича това искрено умоляване. И така е. Когато бащата поправя сина си, това означава, “Сине, умолявам те, бъде добро момче.”

СТИХ 12. Не сте ми сторили никаква неправда.

Не съм ви разгневен,・казва Павел. Защо да съм разгневен, когато не сте ми сторили никаква неправда?

На това галатяните отговарят: “Тогава защо казваш, че сме се извратили, че сме изоставили истинското учение, че сме глупави, омаяни, и т.н., ако не си разгневен? Вероятно сме ти сторили някаква неправда.”

Павел отговаря: “Вие не сте ми сторили никаква неправда. Сторили сте неправда сами на себе си. Упреквам ви не защото ви желая злото. Нямам причина да ви желая злото. Бог ми е свидетел, не сте ми сторили нищо лошо. Обратното, бяхте много добри към мен. Причината да ви пиша е защото ви обичам.”

Горчивото лекарство трябва да бъде подсладено с мед и захар, за да стане вкусно. След като родителите са наказали децата си, те им дават ябълки, круши и други добри неща, за да им покажат, че са имали добри намерения.

СТИХОВЕ 13, 14. Но знаете, че първият път ви проповядвах благовестието вследствие на телесна слабост, но това, което ви беше изпитание в моето тяло, вие не го презряхте, но ме приехте като Божий ангел, като Христос Исус.

Вие, галатяни, бяхте много добри към мен. Когато започнах да ви проповядвам Благовестието в слабостта на плътта си и в големи изкушения, вие не се съблазнихте. Обратното, бяхте така любящи, така добри, така приятелски настроени към мен, че ме приехте като ангел, като самия Исус.

Наистина, галатяните трябва да бъдат похвалени за това, че са приели Благовестието от човек, който е толкова невзрачен и наскърбен като Павел. Навсякъде, където проповядва Благовестието, юдеи и езичници беснеят против него. Всички влиятелни и религиозни хора го отхвърлят. Но галатяните не се повлияват от това. Това е много голяма похвала за тях. И Павел не пропуска да ги похвали за това. Павел не отправя такава похвала към никоя друга църква, към която пише.

Св. Йером и други от древните бащи приписват тази немощ на Павел на някакъв физически недостатък или на похотливост. Йером и другите диагностици са живели във време, когато Църквата се е наслаждавала на мир и преуспяване, когато благосъстоянието и общественото положение на епископите са се увеличавали, когато пастирите и епископите вече не са седяли часове в четене на Божието Слово. Не е чудно, че не са разбрали Павел.

Когато Павел говори за немощта на плътта си, той няма предвид някакъв физически дефект или плътска страст, а страданията и скърбите, които е преживял в тялото си. Той самият обяснява какви са тези немощи във 2 Коринтяни 12:9, 10: “И тъй, с голяма радост ще се похваля в с немощите си, за да почива на мен Христовата сила. Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото, когато съм немощен, тогава съм силен.” А в единадесетата глава на същото послание Апостолът пише: “Бил съм в много повече усилия, в бичувания чрезмерно, в тъмници още повече и много пъти на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха четиридесет удара без един; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение,” и т.н. (2 Кор. 11:23-25). Под немощта на своята плът Павел има предвид тези скърби, а не някаква хронична болест. Той напомня на галатяните как винаги е бил в опасности и в ръцете на юдеи, езичници и лъжебратя, как е страдал от глад и е бил в нужда.

И така, скърбите на вярващите винаги съблазняват хората. Павел знае това и затова хвали галатяните, защото те не са обърнали внимание на неговите скърби и са го приели като ангел. Христос предупреди верните относно съблазънта на Кръста, като каза: “Благословен онзи, който не се съблазнява в Мен” (Мат. 11:6). Със сигурност не е ласно да изповядаш за Господар на всичко и Спасител Онзи, Който е станал за укор на хората, презрян от народа и посмешище за света (Пс. 22:7). Казвам, да цениш този беден Христос, така злобно презиран, оплют, бичуван и разпънат, повече от богатствата на най-богатите, силата на най-силните, мъдростта на най-мъдрите, е нещо. Такъв човек заслужава да се нарече благословен.

Павел има не само външни скърби, но и вътрешни, духовни скърби. Той говори за тях във 2 Коринтяни 7:6, “Отвън борби, отвътре страхове.” В своето писмо към филипяните Павел споменава за възстановяването на Епафродит като специално действие на милост от страна на Бога, “за да не натрупвам скръб върху скръб.”

Като имаме предвид многото скърби на Павел, не сме изненадани да го чуем как високо хвали галатяните как не са се съблазнили в него като другите. Светът ни смята за луди, защото се занимаваме да утешаваме, помагаме, спасяваме другите, докато самите ние сме в скърби. Хората ни казват: “Лекарю, излекувай себе си” (Лука 4:23).

Апостолът казва на галатяните, че винаги ще помни тяхната доброта. По заобиколен път той също им напомня колко са го обичали преди нахлуването на лъжеапостолите и им намеква, че трябва да се върнат при своята първа любов към него.

СТИХ 15. Тогава къде е онова ваше самочеститяване?

Колко по-щастливи бяхте тогава. И как вие, галатяни, ми казвахте, че сте благословени. И как ли не ви хвалех и препоръчвах.・Павел им напомня за предишните по-добри времена, опитвайки се да смекчи своите остри укори, за да не би лъжеапостолите да го наклеветят и изопачат неговото писмо в своя полза. Такива прикрити змии са нищожества. Те биха извратили думи, изговорени от искрено сърце и биха ги изопачил да означават точно обратното на това, за което са били предназначени. Те са като паяци, които смучат отрова от сладки и ароматни цветя. В цветята няма отрова, но естеството на паяка е да обръща в отрова това, което е добро и здравословно.

СТИХ 15. Понеже свидетелствувам за вас, че ако беше възможно, очите си бихте извъртели и бихте ми ги дали.

Апостолът продължава своята похвала за галатяните. “Вие не само се отнесохте толкова любезно към мен. Ако беше необходимо, очите си бихте извадили и бихте пожертвували живота си за мен.” И наистина галатяните жертвуваха живота си за Павел. Като приеха и подкрепиха Павел, те си навлякоха омразата и злобата на всички юдеи и езичници.

Днес името на Лутер носи със себе си същия позор. Който хвали Лутер е по-лош грешник от идолопоклонника, лъжесвидетеля или крадеца.

СТИХ 16. Прочее, аз неприятел ли ви станах, понеже постъпвам вярно с вас?

Причината Павел да хвали галатяните е да избегне да създава в тях впечатлението, че е техен враг, понеже ги укорява.

Истинският приятел ще увещава своя брат, който греши, и ако грешащият брат има въобще някакъв разум, ще благодари на приятеля си. В света истината произвежда омраза. Който говори истината е смятан за враг. Но сред приятели не е така, още по-малко сред християните. Апостолът иска неговите галатяни да знаят, че именно защото им е казал истината, не трябва да смятат, че не ги харесва. “Казах ви истината, защото ви обичам.”

СТИХ 17. Тия ви търсят ревностно не по добър начин.

Павел критикува лъжеапостолите за тяхното ласкателство. Служителите на Сатана ласкаят хората. Павел нарича това, “с благи и ласкави думи прилъгват сърцата на простодушните” (Римляни 16:18).

Те ми казват, че чрез моята упоритост в това учение за Тайнствата разрушавам съгласието в Църквата. Казват, че ще бъде по-добре ако направим някакви малки отстъпки, вместо да причиняваме такъв смут и спорове в Църквата за един член, който дори не е сред основните учения. Моят отговор е, проклети да са всяка любов или съгласие, които изискват за своето запазване пренебрегването на Божието Слово!

СТИХ 17. Даже те желаят да ви отлъчат, та вие да търсите тях ревностно.

Знаете ли вие, галатяни, защо лъжеапостолите така ревностно ви търсят? Те очакват и вие да отвърнете със същото. И с това да ме отделят от вас. Ако тяхната ревност беше праведна, те не биха имали против да ме обичате. Но те мразят моето учение и искат да го забранят. За да стане това, те се стремят да отчуждят сърцата ви от мен и да ме направят противен за вас.・По този начин Павел насочва подозрението към лъжеапостолите. Той поставя под въпрос техните мотиви. Твърди, че тяхната ревност е обикновено лицемерие за заблуда на галатяните. Нашият Спасител Христос също ни предупреждава за това, като казва: 党Пазете се от лъжепророците, които идват при вас в овчи кожи・(Мат. 7:15).

Павел е бил много смутен от обвиненията и промените, които следват след неговото проповядване. Той е обвинен, че е “заразител и размирник между всичките юдеи по вселената” (Деян. 24:5). Във Филипи гражданите викат, че той смущава града им и поучава обичаи, които е незаконно да възприемат (Деян. 16:20, 21).

Благовестието на апостолите бива обвинено за всякакви смутове, бедствия, глад, войни. Обаче апостолите не биват възпирани от такива клевети да проповядват Благовестието. Те знаят, че “трябва да се покоряват на Бога, а не на хората,” и че е по-добре за света да бъде смущаван, отколкото да не познава Христос.

Не смятате ли, че това противопоставяне е смущавало апостолите? Те не са били железни. Те са предвиждали революционната същност на Благовестието. Също са предвиждали несъгласията, които ще възникнат в Църквата. За Павел е било лоша новина да чуе, че коринтяните са отрекли възкресението от мъртвите, че църквите, които е основал, изпитват всякакви видове затруднения, и че Благовестието бива заменено с лъжеучения.

Но Павел също знаеше, че не Благовестието трябва да бъде обвинявано за това. Той не се отказва от своето служение, защото знае, че Благовестието, което проповядва, е Божия сила за спасение на всеки, който вярва.

Същата критика, която е била отправяна към апостолите, се отправя днес към нас. Казват ни, че учението на Благовестието е причината за целия смут днес в света. Няма злина, за която да не сме обвинени. Но защо? Ние не разпространяваме зли лъжи. Проповядваме добрите вести за Христос. Нашите противници ще се съгласят с нас, когато казваме, че никога не пропускаме да изискваме уважение към установените власти, защото това е Божията воля.

Всички тези хули не могат да ни обезсърчат. Знаем, че няма нищо, което дяволът да мрази повече от Благовестието. Една от неговите малки хитрини е да обвинява Благовестието за всички злини в света. Преди време, когато в Църквата се поучаваха преданията на бащите, дяволът не беше така притеснен, както е сега. Това показва, че нашето учение идва от Бога, иначе “бегемотът [в българския превод – речният кон] ляга под сенчестите дървета, в скривалището на тръстиката и блатата.” Фактът, че той отново обикаля наоколо като ревящ лъв, за да подбужда бунтове и безредие, е сигурен белег, че е започнал да чувствува въздействието от нашето проповядване.

СТИХ 18. Но добре е да бъдете търсени ревностно за това, което е добро, и то на всяко време, а не само когато се намирам аз между вас.

Когато се намирах между вас, ме обичахте, макар че ви проповядвах Благовестието в немощта на плътта си. Това, че сега не съм между вас, не трябва да променя вашето отношение към мен. Макар че отсъствувам по плът, аз съм с вас в духа и в моето учение, което трябва да запазите с всички средства, защото чрез него получихте Святия Дух.

СТИХ 19. Дечица мои, за които съм в родилни болки докато се изобрази Христос във вас.

С всяка отделна дума Апостолът се стреми да си възвърне доверието на галатяните. Той сега ги нарича с обич свои дечица. Той добавя поетично: “За които отново съм в родилни болки.” Както родителите възпроизвеждат своите физически качества в децата си, така и апостолите възпроизвеждат своята вяра в сърцата на слушателите, докато се изобрази Христос в тях. Човекът бива съобразен с Христос когато вярва единствено в Христос и в нищо друго. Тази вяра в Христос се поражда от Благовестието, както Апостолът заявява в 1 Коринтяни 4:15: “Понеже аз ви родих в Христос Исус чрез благовестието”; и във 2 Коринтяни 3:3, “че сте Христово писмо чрез нашето служение, написано не с мастило, а с Духа на живия Бог.” Божието Слово, излизащо от устата на апостол или служител, влиза в сърцето на слушателя. Святият Дух опложда Словото, така че то ражда плода на вярата. По този начин всеки християнски пастор е духовен баща, който изобразява Христос в сърцата на своите слушатели.

В същото време Павел обвинява лъжеапостолите. Той казва: “Галатяни, аз ви родих чрез Благовестието, давайки ви образа на Христос. Но тези лъжеапостоли ви дават нов образ, образа на Мойсей.” Забележете, че Апостолът не казва, “за които съм в родилни болки, докато се изобразя аз във вас,” а “докато се изобрази Христос във вас.” Лъжеапостолите откъсват образа на Христос от сърцата на галатяните и го заместват със своя си образ. Павел се стреми да ги преобрази, или по-скоро да изобрази Христос в тях.

СТИХ 20. Желал бих да съм сега при вас и да променя гласа си.

Известна е поговорката, че писмото е мъртъв посланик. Винаги нещо липсва в писменото послание. Никога не можете да бъдете сигурни как написаната страница ще засегне читателя, защото неговото настроение, обстоятелствата, чувствата му са толкова променливи. Напълно различно е с изговореното слово. Ако е грубо или ненавременно, винаги може да се поправи. Не е чудно, че Апостолът изразява желание да говори лично на галатяните. Той може да промени гласа си според тяхното отношение. Ако вижда, че се покайват, може да смекчи гласа си. Ако види, че са упорити, може да им говори по-пламенно. Но не знае как да се отнася към тях чрез писмо. Ако посланието му е твърде сурово, то може да нанесе повече вреда, отколкото добро. Ако е твърде меко, може и да не поправи нанесените щети. Но ако е с тях, той би могъл да променя гласа според ситуацията.

СТИХ 20. Защото съм в недоумение за вас.

Не знам как да се отнасям към вас. Не знам как да се отнасям към вас в писмо.・За да е сигурен, че няма да остави един камък необърнат в усилията си да ги върне към Христовото Благовестие, той укорява, умолява, хвали и обвинява галатяните, опитвайки се по всякакъв начин да намери правилните думи и правилния глас.

СТИХ 21. Кажете ми вие, които желаете да бъдете под закона, не чувате ли какво казва законът?

Тук Павел би завършил своето послание, защото не знае какво повече да каже. Той желае да може да види лично галатяните и да се справи с техните трудности. Но не е сигурен дали галатяните напълно са разбрали разликата между Благовестието и Закона. За да е сигурен, той въвежда друга картина. Той знае, че хората обичат картини и разкази. Знае, че самият Христос умело използва притчи.

Павел е експерт по алегориите. Алегориите са опасно нещо. Ако човек няма подробно познание за християнското учение, по-добре да остави алегориите на мира.

Алегорията, която Павел привежда тук, е взета от книгата Битие, която той нарича Закона. Наистина, тази книга не споменава за Закона. Павел просто следва обичая на юдеите, които включват първата книга на Мойсей в обобщаващото “Закона.” Исус дори включи и Псалмите в Закона.

СТИХОВЕ 22, 23. Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но този, който беше от слугинята, се роди по плът, а онзи, който бе от свободната, по обещание.

Това е алегорията на Павел. Авраам имаше двама синове: Исмаил от Агар и Исак от Сара. И двамата бяха истински синове на Авраам, с тази разлика, че Исмаил се роди по плът, т.е. не по Божията заповед и обещание, докато Исак се роди по обещанието.

С позволението на Сара Авраам взе Агар, слугинята на Сара, за жена. Сара знае, че Бог е обещал да направи нейния съпруг Авраам баща на народ, и се надява самата тя да стане майка на този обещан народ. Но с отминаването на годините нейната надежда постепенно умира. За да не би Божието обещание да се осуети поради нейната неплодовитост, тази свята жена прехвърля своето право и своята чест на слугинята си. Това не е било лесно за нея. Тя принизява себе си. Тя си мисли: “Бог не е лъжец. Той ще извърши това, което е обещал. Но може би Бог не иска аз да бъда майка на потомството на Авраам. Може би Той предпочита Агар за тази чест.”

Така Исмаил се ражда без специално слово и обещание от Бога, само по искане на Сара. Бог не е заповядал на Авраам да вземе Агар, нито е обещал да благослови този брак. Очевидно е, че Исмаил е син на Авраам по плът, а не по обещание.

В деветата глава на Посланието към Римляните св. Павел привежда същия аргумент, който превръща в алегория, когато пише към галатяните. Там той твърди, че не всички деца на Авраам са Божии деца. Защото Авраам има два вида деца, деца от обещанието, като Исак, и други деца, родени не по обещанието, като Исмаил. С този аргумент Павел срязва горделивите юдеи, които се хвалят, че са Божии деца, защото са потомство и деца на Авраам. Павел дава ясно да се разбере, че е нужно повече от Авраамовото родословие, за да бъдеш Божие дете. За да бъдаш Божие дете трябва да имаш вяра в Христос.

СТИХ 24. И това е алегория.

Алегориите не са много убедителни, но като картини те дават видима изява на нещата. Ако Павел не беше предварително привел неоспорими аргументи за правдата от вяра срещу правдата от дела, тази алегория щеше да бъде безполезна. Като първо укрепява своята позиция с непобедими аргументи, той може да си позволи да вмъкне тази алегория, за да добави внушителност и красота към своето представяне.

СТИХОВЕ 24, 25. Защото тия жени са два завета, единият от Синайската планина, който ражда деца за робство, и той е Агар. А тази Агар представлява планината Синай в Арабия.

В тази алегория Авраам представлява Бога. Авраам има двама синове, родени съответно от Агар и от Сара. Двете жени представляват два завета. Старият Завет е планината Синай, слугинята Агар. Арабите наричат планината Синай Агар. Може би именно съвпадението на имената да е дало на Павел идеята за тази алегория. Както Агар роди на Авраам син, който не е наследник, а слуга, така и Синай, Законът, алегоричната Агар, роди на Бога плътския и робски народ на Закона без обещанието. Законът има обещание, но това е условно обещание, зависещо от това дали хората ще изпълняват Закона.

Юдеите смятат условните обещания на Закона за безусловни. Когато пророците предсказват разрушението на Ерусалим, юдеите ги убиват като богохулци. Те никога не са помисляли, че в Закона има прибавено условие, което казва: “Ако спазваш заповедите, ще преуспяваш.”

СТИХ 25. И съответствува на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с децата си.

Преди малко Павел нарича планината Синай Агар. Сега той с готовност би направил Ерусалим Сара на Новия Завет, но не може. Земният Ерусалим не е Сара, а част от Агар. Агар живее там в дома на Закона, Храма, свещеничеството, церемониите и всичко друго, което е наредено в Закона на планината Синай.

Аз бих бил изкушен да нарека Ерусалим Сара или Новия Завет. Такава алегория би ми била приятна. Това показва, че не всеки има дарбата да прави алегории. Не бихте ли сметнали за съвършено подходящо да наречете Синай Агар и Ерусалим Сара? Вярно е, че Павел нарича Сара Ерусалим. Но той има предвид духовния и небесен Ерусалим, не земния Ерусалим. Сара представлява този духовен Ерусалим, където няма Закон, а само обещание, и където жителите са свободни.

За да покаже, че Законът е бил напълно премахнат, земният Ерусалим е бил напълно унищожен с всичките му украшения, храмове и церемонии.

СТИХ 26. А горният Ерусалим е свободен, който е на всички майка.

Земният Ерусалим със своите наредби и закони представлява Агар и нейното потомство. Те са роби на Закона, греха и смъртта. А небесният Ерусалим е Сара, свободната жена. Този небесен Ерусалим е Църквата, тоест всички вярващи по света, имащи едно и също Благовестие, една и съща вяра в Христос, един и същи Святи Дух и едни и същи тайнства.

Тази дума “горен” не означава тържествуващата Църква в небето, а воюващата Църква на земята. Във Филипяни 3:20 Апостолът използва израза: “Нашето гражданство е на небесата,” в небето не географски, а в духа. Когато вярващият приема небесните дарове на Благовестието, той е в небето. Така също и в Ефесяни 1:3, “Който ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места в Христос.” Тук Ерусалим означава вселенската християнска Църква на земята.

Сара, Църквата, като невяста на Христос ражда свободни деца, които не са под Закона.

СТИХ 27. Защото е писано: Весели се неплодна, която не раждаш; възгласи и извикай ти, която не си била в родилни болки, защото повече са децата на самотната, отколкото децата на омъжената.

Павел цитира алегоричното пророчество на Исая в смисъл, че майката на много деца трябва да умре самотна, докато празната жена ще има изобилие от деца (Исая 54:1). Той прилага това пророчество към Агар и Сара, за Закона и Благовестието. Законът като съпруг на плодоносната жена ражда много деца. Защото много хора от всички епохи са вярвали, че са праведни, когато следват Закона и външно изпълняват неговите изисквания.

Макар че Законът има много деца, те не са свободни. Те са роби. Като роби те не могат да участвуват в наследството, но биват изгонени от дома както Исмаил беше изгонен от дома на Авраам. Всъщност слугите на Закона още от сега са изключени от царството на светлината и свободата, защото “който не вярва е вече осъден” (Йоан 3:18). Като слуги на Закона те остават под проклятието на Закона, под греха и смъртта, под властта на дявола и под Божия гняв и осъждение.

От друга страна Сара, свободната Църква, изглежда неплодна. Благовестието на Кръста, което Църквата прогласява, няма привлекателността, която Законът има за хората, и затова не намира много привърженици. Църквата не изглежда преуспяваща. Невярващите винаги са предсказвали смъртта на Църквата. Юдеите са били напълно уверени, че Църквата няма да просъществува дълго. Те казват на Павел: “Защото ни е известно, че навсякъде говорят против това учение” (Деяния 28:22). Няма значение колко неплодна и изоставена, колко слаба и самотна може да изглежда Църквата, тя единствена е наистина плодоносна пред Бога. Чрез Благовестието тя ражда безкраен брой от деца, които са свободни наследници на вечен живот.

Законът, “старият съпруг,” е наистина мъртъв. Но не всички хора го знаят или искат да го знаят. Те се трудят и понасят товара и трудностите и раждат много деца, деца, които са незаконородени като тях самите, деца, които ще бъдат изгонени от дома като Исмаил, за да загинат завинаги. Да бъде проклето това учение, живот и религия, които се стремят да придобият правда пред Бога чрез Закона и неговите постановления.

Схоластиците смятат, че юридическите и церемониалните Мойсееви закони са били премахнати чрез идването на Христос, но не и моралните закони. Те са слепи. Когато Павел заявява, че сме избавени от проклятието на Закона, той има предвид целия Закон, особено моралния закон, който повече от всички други закони осъжда, проклина и обвинява съвестта. Десетте Заповеди нямат право да обвиняват тази съвест, в която живее Исус, защото Исус е отнел от Десетте Заповеди правото и властта да ни обвиняват.

Не че съвестта става безчувствена към ужаса на Закона, но Законът не може да доведе съвестта до отчаяние. “Сега няма осъждение за онези, които са в Христос Исус” (Римляни 8:1). “Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Йоан 8:36).

Вие ще възразите: “Но аз не правя нищо.” Правилно. Не можете да направите нищо за да бъдете избавени от тиранията на Закона. Но послушайте добрите вести, които Святит Дух ви носи чрез думите на пророка: “Весели се, неплодна.” Както Христос е по-велик от Закона, толкова по-превъзходна е правдата на Христос от правдата на Закона.

Законът е отменен в още едно отношение. Държавните закони на Мойсей не ни засягат и не трябва да бъдат отново възстановявани. Това не означава, че сме освободени от покорство към държавните закони там, където живеем. Обратното, Благовестието заповядва на християните да се покоряват на властта “не само поради гнева, но и заради съвестта” (Римляни 13:5).

Нито Мойсеевите наредби, нито тези на папата ни засягат. Но тъй като животът не може да продължава без някакви наредби, Благовестието позволява в Църквата да се създават правила по отношение на определени дни, времена, места т.н., за да могат хората да знаят в какъв ден, в какъв час и на кое място да се събират за Божието Слово. Такива правила са желателни, за да може “всичко да става с приличие и ред” (1 Кор. 14:40). Тези правила могат да се променят или напълно да се отменят, стига да не се дава повод за съблазън на слабите.

Павел, обаче, говори конкретно за отменянето на моралния закон. Ако само вярата в Христос оправдава, тогава целият Закон е отменен без изключение. И Апостолът доказва това чрез свидетелството на Исая, който увещава неплодната да се радва, защото ще има много деца, докато омъжената с много деца ще бъде изоставена.

Исая нарича Църквата неплодна защото децата й са родени без родилни болки от Словото на вяра чрез Божия Дух. Това е въпрос на раждане, не на усилия. Вярващият също работи, но не в усилие да стане Божий син и наследник. Той е такъв преди още да започне да работи. Той е роден син и наследник. Той работи за Божията слава и за благосъстоянието на своите близки.

СТИХ 28. А ние, братя, като Исак сме деца на обещание.

Юдеите твърдят, че са Божии деца, защото са деца на Авраам. Исус им отговаря в Йоан 8:39, 40, “Ако бяхте Авраамови деца, щяхте да вършите делата на Авраам. Но сега искате да Ме убиете за това, че ви казвам истината.” И в стих 42: “Ако Бог беше ваш Баща, щяхте да Ме обичате.” С други думи: “Вие не сте Божии деца. Ако бяхте, щяхте да Ме познавате и да Ме обичате. Братята, които са родени и живеят в един дом, се познават един друг. Вие не Ме познавате. Вие сте от вашия баща, дявола.”

Ние не сме като тези юдеи, децата на слугинята, Закона, които Исус изгони от дома. Ние сме децата на обещанието като Исак, родени от благодат и вяра за вечно наследство.

СТИХ 29. Но както тогава роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега.

Това е радостна мисъл. Ние, които сме родени от Благовестието и живеем в Христос и се наслаждаваме на нашето наследство, имаме Исмаил за наш враг. Децата на Закона винаги ще гонят децата на Благовестието. Това става с нас всеки ден. Нашите противници ни казват, че всичко е било в мир преди да съживим Благовестието. След това целият свят се е объркал. Хората обвиняват нас и Благовестието за всичко, за неподчинението на поданиците на техните владетели, за войните, епидемиите, глада, революциите и за всяко друго зло, което можем да си представим. Не е чудно, че нашите противници смятат, че правят услуга на Бога като ни мразят и гонят. Исмаил винаги ще преследва Исак.

Ние искаме нашите противници да ни кажат какви добри неща са съпътствували проповядването на Благовестието от апостолите. Благовестието не донесе ли след себе си разрушаването на Ерусалим? Какво да кажем за падането на Римската империя? Не закипя ли целият свят в смутове когато Благовестието започна да се проповядва в целия свят? Ние не казваме, че Благовестието подбуди всички тези смутове. Човешкото нечестие ги подбуди.

Нашите противници обвиняват нашето учение за настоящата бъркотия. Но нашето учение е учение на благодат и мир. То не създава проблеми. Проблемите започват когато хората, народите и техните владетели на земята се разяряват и се наговарят срещу Господа и Неговия Помазаник (Псалм 2). Но всичките техни наговаряния ще бъдат унищожени. “Този, Който седи на небесата, ще се смее; Господ ще им се поругае” (Псалм 2:4). Нека викат против нас колкото си искат. Ние знаем, че те самите са си причина за своите проблеми.

Докато проповядваме Христос и Го изповядваме за наш Спасител, ние трябва да бъдем доволни да бъдем наричани порочни смутители. “Тези, които изопачиха света, дойдоха и тук, и те всички действуват против указите на Кесаря,” така казват юдеите за Павел и Сила (Деяния 17:6, 7). За Павел те казват: “Понеже намерихме, че този човек е заразител и размирник между всички юдеи по вселената, още и водач на назарейската ерес.” Езичниците се оплакват по подобен начин: “Тези хора извънредно смущават града ни.”

Този човек Лутер също е обвиняван, че е заразител, който смущава папството и Римската империя. Ако си замълча, всичко ще е наред и папата няма вече да ме преследва. В момента, в който отворя устата си, папата започва да се ядосва и беснее. Изглежда, че трябва да избирам между Христос и папата. Тогава папата да умира.

Христос предвиди реакцията на света против Благовестието. Той каза: “Огън дойдох да хвърля на земята; и какво да искам, ако се е вече запалил?” (Лука 12:49).

Не вземайте на сериозно твърденията на наште противници, че нищо добро не може да дойде от проповядването на Благовестието. Какво знаят те? Те не биха познали плодоветена Благовестието, ако ги бяха видяли.

Във всички случаи нашите противници не могат да ни осъдят за прелюбодейство, убийство, кражба и подобни престъпления. Най-лошото, което могат да кажат за нас, е, че имаме Благовестието. Какво му е лошото на Благовестието? Ние учим, че Христос, Божият Син, ни е изкупил от греха и вечната смърт. Това не е наше учение. Това е Христовото учение. Ако има нещо лошо в него, не е наша грешка. Ако те искат да осъдят Христос за това, че е наш Спасител и Изкупител, това си е техен проблем. Ние сме обикновени наблюдатели, наблюдаващи кой ще спечели победата, Христос или Неговите противници.

В един случай Христос отбелязва: “Ако бяхте от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Йоан 15:19). С други думи: “Аз съм причината за всичките ви проблеми. Аз съм Този, заради Когото ви убиват. Ако не изповядвахте Моето име, светът не би ви мразил. Слугата не е по-горен от господаря си. Ако преследват Мен, ще преследват и вас.”

Христос поема цялата вина. Той казва: “Вие не сте си навлекли омразата и гоненията на света. Аз ви ги навлякох. Но веселете се; Аз победих света.”

СТИХ 30. Обаче, какво казва писанието? Изпъди слугинята и сина й; защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната.

Искането на Сара слугинята и нейният син да бъдат изхвърлени от дома несъмнено е било удар за Авраам. Той е съжалявал за своя син Исмаил. Писанието изрично заявява скръбта на Авраам с думите: “Обаче тая дума се видя на Авраам твърде тежка, поради сина му” (Бит. 21:11). Но Бог одобри действията на Сара и каза на Авраам: “Да не ти се види тежко за момчето и за слугинята ти; относно всичко, което ти рече Сара, послушай думите й, защото по Исак ще се наименува твоето потомство” (Бит. 21:12).

Святият Дух презрително нарича поклонниците на Закона деца на слугинята. “Ако не познавате майка си, Аз ще ви кажа каква жена е тя. Тя е робиня. И вие сте роби. Вие сте роби на Закона и следователно роби на греха, смъртта и вечното осъждение. Не сте подходящи за наследници. Вие сте изхвърлени от дома.”

Това е присъдата, която Бог произнася срещу исмаилтяните, папистите и всички други, които уповават на своите си заслуги и преследват Христовата Църква. Тъй като са роби и гонители на децата на свободната жена, те ще бъдат изхвърлени от Божия дом завинаги. Няма да имат наследство с децата на обещанието. Тази присъда остава завинаги.

Тази присъда засяга не само онези папи, кардинали, епископи и монаси, които са забележително нечестиви и правят коремите си богове. Тя засяга също онези, които живеят в пълна искреност да угодят на Бога и да заслужат прощението на греховете си чрез живот на себеотричане. Дори те ще бъдат изхвърлени навън, защото са деца на робинята.

Нашите противници не защитават своята морална вина. По-добрите от тях я мразят и се отвращават от нея. Но те защитават и издигат своето учение за делата, което е от дявола. Нашият спор не е с онези, които живеят в явен грях. Нашият спор е с тези сред тях, които смятат, че живеят като ангели, твърдейки, че изпълняват не само Десетте Заповеди, но също и думите на Христос и много добри дела, които Бог не очаква от тях. Ние спорим с тях, защото отказват да приемат единствено Христовите заслуги за правда.

Св. Бернар е бил един от най-добрите средновековни светии. Живял е целомъдрен и свят живот. Но когато стига до смъртта си, той не уповава на своя целомъдрен живот за спасение. Той се моли: “Живях нечестив живот. Но Ти, Господи Исусе, ще ми дадеш небето. Първо, защото си Божий Син. Второ, защото си купил небето за мен чрез Своето страдание и смърт. Ти си ми дал небето не защото аз съм го спечелил, а защото Ти го спечели за мен.” Ако някой от поданиците на Рим бъде спасен, това е защото е забравил добрите си дела и заслуги и се чувствува като Павел: “Без да имам своя правда, която е от закона, но онази, която е чрез вяра в Христос” (Фил. 3:9).

СТИХ 31. Затова, братя, ние не сме деца на слугиня, а на свободната.

С това изречение Апостол Павел завършва своята алегория за неплодната Църква. Това изречение представлява ясно отричане на правдата от Закона и потвърждава учението за оправданието. В следващата глава Павел специално набляга на свободата, на която се наслаждават децата на свободната. Той говори за християнската свобода, познанието за която е много необходимо. Свободата, която Христос изкупи за нас, е основата на нашата битка против духовната тирания. Следователно трябва внимателно да изследваме това учение за християнската свобода, не само за потвърждение на учението за оправданието, но също и за утеха и насърчение на онези, които са слаби във вярата.

* В българския превод думата елементите・е преведена първоначалните учения.・В оригинала гръцката дума е stoiceia, ед.ч. stoiceion. Тази дума има значение на съставни елементи.・В гръцката мисъл stoiceia са били наричани четирите съставни елемента・на вселената: вода, въздух, огън и земя. (Откъдето идва и българската дума стихия, стихии.) В същото време, в своята философия Епикур използва stoiceia в смисъл на 党първоначални принципи,・презумпции,・първоначални учения.・Същата дума използва Евклид за заглавие на своя труд по геометрия, като при него stoiceia са геометричните аксиоми. В този смисъл приемам българския превод, първоначалните учения,・като най-точен по смисъл, но за целите на този коментар използвам думата елементите,・която е по-близка по буквално значение до думата в оригинала. Бел. прев.

ГЛАВА 5

В тази глава Апостол Павел представя учението за християнската свобода в последен опит да убеди галатяните да се откажат от нечестивото учение на лъжеапостолите. За да постигне тази цел той използва заплахи и обещания, опитвайки се по всякакъв възможен начин да ги държи в свободата, която Христос е купил за тях.

СТИХ 1. Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи.

Стойте твърдо, не бъдете лекомислени. Не заспивайте. Бъдете будни. Стойте твърдо в свободата, за която Христос ви освободи.・Онези, които се излежават, не могат да запазят тази свобода. Сатана мрази светлината на Благовестието. Когато тя започне да свети дори съвсем малко, той воюва против нея с мощ и сила.

Каква свобода има предвид Павел? Не граждански свободи (за които имаме държавна власт), а свободата, която Христос ни е осигурил.

Едно време императорът е бил принуден да дари на римския епископ определен имунитет и привилегии. Това е гражданска свобода. Тази свобода освобождава свещеничеството от определени обществени задължения. Има и друг вид “свобода,” когато хората не се подчиняват нито на Божиите закони, нито на човешки закони, но вършат това, което им е угодно. В наши дни хората искат тази плътска свобода. Ние не говорим тук за тази свобода. Нито говорим за гражданската свобода.

Павел говори за далеч по-добра свобода, свободата, “за която Христос ни е освободил,” не от материални окови, не от вавилонско робство, не от тиранията на турците, а от вечния Божий гняв.

Къде е тази свобода?

В съвестта.

Нашата съвест е свободна и спокойна, защото вече не се бои от Божия гняв. Това е истинска свобода, в сравнение с която всеки друг вид свобода не заслужава да се споменава. Кой може достатъчно да изрази благодатта, която идва върху човека, когато полячи увереност в сърцето, че Бог никога вече няма да му се гневи, но завинаги ще бъде милостив към него заради Христос? Това наистина е чудесна свобода, да имаш върховния Бог за свой Приятел и Баща, Който ще ни защитава, подкрепя и спасява в този живот и в бъдещия.

Като следствие от тази свобода ние заедно с нея биваме освободени от Закона, греха, смъртта, властта на дявола, ада и т.н. Тъй като Божият гняв е бл уталожен от Христос, никакъв Закон, грях или смърт вече не могат да ни обвиняват и осъждат. Тези наши врагове ще продължават да ни заплашват, но не прекалено много. Не е възможно да преувеличим стойността на нашата християнска свобода.

Нашата съвест трябва да бъде обучена да уповава на свободата, купена за нас от Христос. Макар че понякога ни нападат страхове от Закона, заплахи от греха, ужаси от смъртта, ние знаем, че тези чувства няма да продължават, защото пророкът цитира Бога: “В изобилието на гнева Си скрих лицето Си от теб за един миг; но с вечна доброта ще се смиля над теб” (Ис. 54:8).

Ще ценим тази свобода още повече, когато имаме предвид, че Исус Христос, Божият Син, я закупи за нас чрез Своята кръв. Следователно Христовата свобода не ни е дадена чрез Закона или чрез нашата собствена праведноста, а безплатно заради Христос. В осмата глава на Евангелието на св. Йоан Исус заявява: “Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” Той само застава между нас и злините, които ни притесняват и наскърбяват и които Той е победил за нас.

Разумът не може правилно да оцени този дар. Кой може напълно да оцени благословението на прощението на греховете и на вечния живот? Нашите противници твърдят, че те също притежават тази свобода. Но те не я притежават. Когато бъдат поставени пред изпитание, цялата им самоувереност изчезва.какво друго да очакват, когато уповават в дела, а не в Божието Слово?

Нашата свобода е основана в самия Христос, Който седи от дясната страна на Бога и се застъпва за нас. Следователно нашата свобода е сигурна и действуваща докато вярваме в Христос. Докато се държим за Него с твърда вяра, ние притежаваме Неговите безценни дарове. Но ако сме лекомислени и безразлични, ще ги изгубим. Знаем, че дяволът се наслаждава да отнема тези дарове от нас.

СТИХ 1. И не се заплитайте отново в робско иго.

Тъй като разумът предпочита правдата от Закона пред правдата от вяра, Павел нарича Закона иго, робско иго. Петър също го нарича иго. “Защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим?” (Деян. 15:10).

В този текст Павел отново отхвърля гибелния възглед, зе Законът може да прави хората праведни пред Бога, възглед, който е дълбоко вкоренен в човешкия разум. Цялото човечество е така погълнато от тази идея, че е трудно да извадим хората от нея. Павел сравнява онези, които се стремят да бъдат оправдани чрез Закона, с волове, които са вързани в хомот. Както воловете се трудят в хомота цял ден и вечерта биват пуснати да пасат край прашния път, и накрая биват белязани за заколване, когато вече не могат да теглят товара, така онези, които искат да бъдат оправдани от Закона, са “вързани в робски хомот” и когато остареят и отслабнат в служението към Закона, за своя вечна награда придобиват Божия гняв и вечно мъчение.

Тук не говорим за някакви маловажни неща. Това са неща, които засягат вечната свобода или вечното робство. Защото както освобождението от Божия гняв чрез служението на Христос не е временна благодат, а вечно благословение, така и игото на Закона не е временна, а вечна скръб.

Затова и пазителите на Закона се наричат дяволски мъченици. Те понасят повече мъки за да спечелят ада, отколкото Христовите мъченици понасят за спечелването на небето. Това е двойно нещастие. Първо те изтезават себе си на земята със самоналожени наказания, а накрая, когато умрат, печелят наградата на вечното осъждение.

СТИХ 2. Ето, аз, Павел, ви казвам, че ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползува.

Павел е разгневен при мисълта за тиранията на Закона. Съпротивата срещу Закона е личен въпрос за него. “Ето, аз, Павел,” казва той, “аз, който приех Благовестието не от хора, а по откровение от Исус Христос; който бях определен отгоре да ви проповядвам Благовестието; аз, Павел, ви казвам, че ако се подчините на обрязването, Христос няма да ви ползва за нищо.” Павел изрично заявява, че обрязването ще означава за галатяните да изгубят ползите от Христовите страдания и смърт. Този текст може да служи като критерий за всички религии. Да учиш, че освен Христос други средства, като дела, или спазване на правила, предания или церемонии са необходими за придобиване на правда и вечен живот, означава да направиш Христос и Неговото спасение безполезни за всички.

Този текст е присъда срещу цялото папство. Всички свещеници, монаси и монахини – и аз тук говоря за най-добрите от тях – които полагат своята надежда за спасение в собствените си дела, а не в Христос, Когото те си представят като гневен съдия, чуват тази присъда произнесена срещу тях, че Христос не ги ползва нищо. Ако някой може да спечели прощението на греховете и вечния живот чрез собствените си усилия, тогава защо се роди Христос? Какъв е смисълът от Неговите страдания и смърт, Неговото възкресение, Неговата победа над греха, смъртта и дявола, ако хората могат да победят тези злини чрез собствените си усилия? Езикът не може да изрази, нито сърцето може да схване какво ужасно нещо е да направим Христос безполезен.

Човекът, който не бъде подтикнат от тези разсъждения да изостави Закона и увереността в собствената си правда за свободата в Христос, има сърце, което е по-твърдо от камък и желязо.

Павел не осъжда обрязването само по себе си. Обрязването не е вредно за човек, койтон е му приписва някаква специална важност. Нито пък делата са вредни, ако човекът не им приписва някаква спасителна стойност. Апостолът не казва, че делата са нежелателни, но да изграждаш надеждите си за правда върху делата е разрушително, защото това прави Христос безполезен.

Нека да имаме това предвид когато дяволът осъжда съвестта ни. Когато този змей ни осъджа, че не сме направили никакво добро, а само зло, кажете му: “Ти ме притесняваш със спомени за моите минали грехове; напомняш ми, че не съм направил никакво добро. Но това не ме притеснява, защото ако трябваше да уповавам на своите добри дела или да се отчайвам, че не съм направил добри дела, Христос нямаше да ме ползва. Нямам намерение да Го правя безполезен за мен. Бих Го направил безполезен, ако реша да си закупя Божието благоволение и вечния живот чрез моите добри дела, или ако се отчая от моето спасение поради моите грехове.”

СТИХ 3. Да! Повторно заявявам на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия закон.

Първият проблем на обрязването е, че прави Христос безполезен. Вторият проблем е, че задължава онези, които се обрязват, да спазват целия Закон. Павел е толкова искрен относно този въпрос, че го потвърждава с клетва. “Потвърждавам,” казва той, “заклевам се в живия Бог.” Твърдението на Павел може да се обясни и негативно: “Потвърждавам на всеки човек, който се обрязва, че не може да изпълни Закона в нито една точка. Със самото действие на обрязването той става необрязан, и в самото действие на изпълнение на Закона той не го изпълнява.” Това е простото значение на Павловото изявление. По-късно в шестата глава той изрично заявява, “Самите тези, които се обрязват, не спазват Закона. Фактът, че сте обрязани, не означава, че сте праведни и свободни от Закона. Истината е, че чрез обрязването ставате длъжници и слуги на Закона. Колкото повече се стараете да изпълнявате Закона, толкова повече се вплитате в игото на Закона.”

Аз самият съм преживял тази истина в себе си и в други. Виждал съм много хора, които работят до смърт в жадните си усилия да придобият спокойствие за съвестта си. Но колкото повече се опитваха, толкова повече се притесняваха. Особено в присъствието на смъртта те биваха толкова неспокойни, че съм виждал убийци да умират с по-добра благодат и смелост.

Това важи и за църковните правила. Когато бях монах, се опитвах най-усилено да спазвам строгите правила на моя орден. Бях свикнал да правя списък с греховете си и винаги се изповядвах, и каквито и наказания да ми бяха налагани, изпълнявах ги прилежно. Въпреки всичко това моята съвест винаги беше в треската на съмнението. Колкото повече се стараех да помогна на моята бедна нещастна съвест, толкова по-зле ставах. Колкото повече внимание обръщах на правилата, толкова повече ги нарушавах.

Следователно онези, които се стараят да бъдат оправдани чрез Закона, са много по-далеч от правдата на живота от бирниците, грешниците и блудниците. Те по-добре знаят, че не могат да уповават на своите си дела. Знаят, че не могат дори да се надяват да придобият прощение на греховете си.

Изявлението на Павел в този стих може да се приеме в смисъл, че онези, които се обрязват, се подчиняват на целия Закон. За да се покориш на Мойсей в една точка, трябва да се покориш във всички точки. Няма полза да кажеш, че само е необходимо само обрязването, но не и останалите Мойсееви закони. Същите причини, които задължават човек да приеме обрязването, също го задължават да приеме целия Закон. Така да приемеш, че Законът все още има сила, е да заявиш, че Христос още не е дошъл. И ако Христос още не е дошъл, тогава всички юдейски церемонии и закони относно месата, местата и времената са все още в сила и все още трябва да очакваме Христос да дойде. Цялото Писание, обаче, свидетелствува, че Христос е дошъл, че чрез Своята смърт е премахнал Закона, и че е изпълнил всички неща, които пророците са пророкували за Него.

Някои биха искали да ни подчинят на определени части от Мойсеевия Закон. Но това не трябва да се позволява при никакви обстоятелства. Ако позволим на Мойсеевия Закон да ни управлява в едно нещо, ще трябва да му се покорим във всички неща.

СТИХ 4. Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона, сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта.

В този стих Павел разкрива, че не говори толкова много за обрязването, колкото за упованието, което хората полагат във външното действие. Можем да го чуем да казв: “Аз не осъждам самия Закон; това, което осъждам, е, че хората искат да се оправдаят чрез Закона, като че ли Христос още не дошъл, или като че ли Той сам не е способен да оправдава грешниците. Именно това осъждам, защото то прави Христос безполезен. То ви отлъчва от Христос, така че Христос не е във вас, нито можете да бъдете съучастници в познанието, духа, общението, свободата, живота или победата на Христос. Вие сте напълно отлъчени от Него, така че Той вече няма нищо общо с вас, или по-скоро вие нямате нищо общо с Него.” Може ли да се каже нещо по-лошо срещу Закона? Ако мислите, че Христос и Законът могат заедно да обитават в сърцето ви, можете да сте сигурни, че Христос не обитава в сърцето ви. Защото ако Христос е във вашето сърце, Той нито ви осъжда, нито някога ви кара да уповавате на собствените си дела. Ако въобще познавате Христос, вие знаете, че добрите дела не служат за правда, нито лошите за осъждение. Аз не искам да отнема от добрите дела тяхната дължима похвала, нито искам да насърчавам зли дела. Но когато става въпрос за оправдание, казвам, че трябва да се съсредоточим само върху Христос, иначе Го правим безполезен. Трябва да изберете между Христос и правдата от Закона. Ако изберете Христос, вие сте праведни пред Бога. Ако се придържате към Закона, Христос не ви ползва.

СТИХ 4. Отпаднали сте от благодатта.

Това означава, че вече не сте в царството или състоянието на благодатта. Когато човек падне от борда на кораб в морето и се удави, няма значение от коя страна на кораба е паднал във водата. Онези, които отпадат от благодатта, загиват, без значение как са отпаднали. Онези, които искат да се оправдаят по Закона, са отпаднали от благодатта и са в сериозната опасност от вечна смърт. Ако това е вярно за тези, които се опитват да се оправдаят чрез моралния Закон, какво ще стане с онези, бих искал да знам, които се стремят да се оправдаят чрез своите собствени правила и обети? Те ще паднат до самото дъно на ада. “О, не,” казват те, “те ще полетят право в небето. Ако живееш според правилата на свети Франциск, свети Доминик, свети Бенедикт, ще придобиеш Божия мир и милост. Ако изпълняваш обетите за целомъдрие, покорсто и т.н., ще бъдеш награден с вечен живот.” Нека тези играчки на дявола да се върнат на мястото, от което са дошли, и да чуят какво Павел има да каже в този стих според учението на самия Христос: “Който вярва в Божия Син, има вечен живот; а който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божият гняв пребъдва върху него.”

Думите, “отпаднали сте от благодатта,” не трябва да се омаловажават. Те са важни. Да отпаднеш от благодатта означава да изгубиш изкуплението, прощението на греховете, правдата, свободата и живота, които Исус е заслужил за нас чрез Своята смърт и възкресение. Да изгубиш Божията благодат означава да спечелиш Божия гняв и осъждение, смъртта, робството на дявола и вечно осъждение.

СТИХ 5. Защото ние чрез Духа очакваме оправданието чрез вяра, за което се надяваме.

Павел заключава цялата тема с това изречение. “Вие искате да се оправдаете чрез Закона, чрез обрязването и чрез делата. Не можем да приемем това. Да се оправдаеш чрез тези неща означава, че Христос не ни ползва. Бихме били задължени да изпълним целия Закон. По-скоро чрез Духа бихме очаквали надеждата на правдата.” Апостолът не се задоволява да каже “оправдани чрез вяра.” Той прибавя надежда към вярата.

Святото Писание говори за надеждата по два начина: като предмет на чувствата и самата надежда като чувство. В първата глава на Посланието към Колосяните имаме пример за първата употреба на думата: “За надеждата, която се пази за вас на небесата,” т.е., нещото, за което се надяваме. За самата надежда като чувство цитираме стиха от осмата глава на Посланието към Римляните: “Защото чрез тази надежда се спасяваме.” Когато Павел използва понятието “надежда” тук, пишейки към Галатяните, ние можем да го приемем и в двата смисъла. Ние можем да чуем как Павел казва, “Ние очакваме в духа чрез вяра правдата, за която се надяваме, която в дължимото време ще ни се разкрие.” Или можем да разбираме Павел така: “Ние очакваме в духа чрез вяра за правдата с голяма надежда и желание.” Наистина, ние сме праведни, но нашата праведност още не е разкрита; докато живеем тук, грехът пребъдва в нас, да не забравяме и за закона на нашите членове, който воюва против закона на ума ни. Когато грехът воюва в нашето тяло и ние чрез Духа се борим против него, тогава имаме причина за надежда още не сме съвършено праведни. Все още не сме придобили съвършената правда. Затова и се надяваме на нея.

Това е сладка утеха за нас. И ние трябва да я използваме за да утешаваме наскърбените. Трябва да им казваме: “Братко, ти би искал да почувствуваш Божието благоволение както чувствуваш своя грях. Но искаш твърде много. Твоята правда лежи на нещо много по-добро от чувства. Чакай и се надявай докато ти бъде разкрита в угодното на Бога време. Не ходи в чувствата си, а чрез учението за вярата, което ти оставя Христос в залог.”

Възниква въпросът, Каква е разликата между вяра и надежда? За нас е трудно да видим някаква разлика. Вярата и надеждата са така тясно свързани, че не могат да бъдат разделени. Но все пак между тях има разлика.

Първо, вярата и надеждата се различават по източника си. Вярата идва от разбирането, докато надеждата идва от волята.

Второ, те се различават по своето действие. Вярата казва какво трябва да се направи. Вярата учи, описва, направлява. Надеждата увещава ума да бъде силен и смел.

Трето, те се различават по своите цели. Вярата се съсредоточава върху истината. Надеждата гледа към Божията доброта.

Четвърто, те се различават по своето време. Вярата е началото на живота преди скърбите (Евреи 11). Надеждата идва по-късно и е родена от скърбите (Римляни 5).

Пето, те се различават по своите последствия. Вярата е съдия. Тя съди грешките. Надеждата е войник. Тя воюва против изпитанията, Кръста, отдапналността, отчаянието и очаква от злото да произлязат добри неща.

Без надежда вярата не може да устои. От друга страна, надежда без вяра е сляпо безразсъдство и надменност, защото липсва познание. Преди всичко друго християнинът трябва да има просвещението на вярата, за да може разумът да знае своята посока в дни на изпитание и сърцето да се надява на по-добри неща. Чрез вяра започваме, чрез надежда продължаваме.

Този текст съдържа превъзходно учение и много утеха. Той заявява, че се оправдаваме не чрез дела, жертви или церемонии, а само чрез Христос. Светът може да смята определени неща за много добри; без Христос те всички са лоши. Обрязването и закона и добрите дела са плътски. “Ние,” казва Павел, “сме над тези неща. Ние имаме Христос чрез вяра и сред нашите скърби с надежда очакваме съвършенството на нашата правда.”

Може би ще кажете, “Проблемът е, че не чувствувам да съм праведен.” Не трябва да чувствуваш, а да вярваш. Ако не вярваш, че си праведен, вършиш голяма злина против Христос, защото Той те е очистил с измиването на новорождението умрял е за теб, за да можеш чрез Него да придобиеш правда и вечен живот.

СТИХ 6. Понеже в Христа Исуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува чрез любов.

Разбира се, вярата трябва да бъде искрена. Тя трябва да бъде вяра, която върши добри дела чрез любов. Ако вярата няма любов, тя не е истинска вяра. Така Апостолът отвсякъде затваря пътя на лицемерите към Божието царство. От една страна той заявява, “В Христос обрязването няма сила,” т.е., делата не ползват нищо, а само вярата, и то без никакви заслуги, има сила пред Бога. От друга страна Апостолът заявява, че без плодове вярата не служи за нищо. Да смятаме, че “ако вярата оправдава без дела, нека не вършим нищо,” е да презираме Божията благодат. Безделната вяра не е оправдаваща вяра. По този сбит начин Павел представя целия живот на християнина. Вътрешно той се състои във вяра към Бога, а външно в любов към нашите ближни.

СТИХ 7. Вие вървяхте* добре; кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?

Това е откровено говорене. Павел твърди, че сега поучава същата истина, която винаги е поучавал, и че галатяните са тичали добре докато са се покорявали на истината. Но сега, заблудени от лъжеапостолите, те вече не тичат. Той сравнява живота на християнина със състезание. Когато всичко върви добре, евреите говорят за живота като състезание. “Вие тичахте добре,” означава, че всичко е било наред с галатяните. Те са живеели християнски живот и са били на правилния път към вечния живот. Думите, “Вие тичахте добре,” наистина са насърчаващи. Често животът изглежда като че ли пълзи, не тича. Но ако пребъдваме в истинското учение и ходим в духа, няма за какво да се притесняваме. Бог оценява живота ни по различен начин. Това, което за нас изглежда живот на бавно християнско развитие, за Бога може да изглежда живот на бърз напредък в благодат.

СТИХ 7. Кой ви попречи да не бъдете послушни на истината?

Галатяните са били възпрепятствувани в християнския си живот когато са се отвърнали от вярата и благодатта към Закона. Апостолът непряко обвинява лъжеапостолите за възпиране на християнския напредък на галатяните. Лъжеапостолите са убедили галатяните да вярват, че са били в заблуда, и че не са постигнали никакъв напредък под влиянието на Павел. Под гибелното влияние на лъжеапостолите галатяните смятат, че преуспяват и напредват бързо в християнско познание и учение.

СТИХ 8. Това убеждение не е от Онзи, Който ви е призовал.

Павел обяснява как онези, които са били заблудени от лъжеучителите, могат да бъдат духовно излекувани. Лъжеапостолите са любезни хора. Очевидно те надминават Павел в ученост и благочестие. Галатяните лесно биват подвеждани от външната изява. Те предполагат, че биват учени от самия Христос. Павел им доказва, че тяхното ново учение не е от Христос, а от дявола. По този начин той успява да възвърне мнозина. Ние също можем да възвърнем мнозина от заблудите, в които са подведени, като покажем, че техните вярвания са въображаеми, нечестиви и противни на Божието Слово.

Дяволът е убедителен говорител. Той знае как да увеличи най-малкия грях в планина, докато започнем да мислим, че сме извършили най-тежкото престъпление, извършвано някога на земята. Такава поразена съвест трябва да бъде утешавана и поправяна, както Павел поправя галатяните, като им показва, че техният възглед не е от Христос, защото е противен на Благовестието, което описва Христос като кротък и милостив Спасител.

Сатана ще изкриви Благовестието и ще обясни Христос по своя си дяволски начин: “Наистина Христос е кротък, любезен и милостив, но само за онези, които са святи и праведни. Ако си грешник, нямаш надежда. Не каза ли Христос, че невярващите са вече осъдени? И нима Христос не извърши много добри дела и не пострада търпеливо множество злини, заповядвайки ни да следваме Неговия пример? Нали не искате да кажете, че вашият живот е напълно съобразен с Христовия пример и предписания? Вие сте грешник. Няма нищо добро във вас?”

Трябва да отговорим на Сатана по следния начин: Писанията представят Христос по два начина. Първо, като дар. “Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1:30). Затова и моите множество тежки грехове биват унищожени, ако вярвам в Него. Второ, Писанието представя Христос като пример за нас. Като пример Той трябва да застава пред мен само в определени случаи. Във време на радост и веселие, за да бъде за мен като огледало, в което да виждам недостатъците си. Но във време на изпитания ще приема Христос само като дар. Няма да чувам нищо друго освен това, че Христос е умрял за греховете ми.

На онези, които са отпаднали поради мисълта за греховете си, Христос трябва да бъде представен като Спасител и Дар, а не като пример. Но на грешниците, които живеят в лъжлива увереност, христос трябва да бъде представен като пример. Трудните думи на Писанието и ужасните Божии присъди срещу греха трябва да им бъдат подчертани. Отхвърлете Сатана във време на отчаяние. Кажете му: “О, проклети Сатана, избираш добро време да ми говориш за дела и работа, когато добре знаеш, че се притеснявам поради греховете си. Няма да те слушам. Ще слушам Христос, Който казва, че е дошъл в света за да спасява грешници. Това е истинският Христос и няма друг такъв. Мога да намеря изобилие от примери на свят живот в Авраам, Исая, Йоан Кръстител, Павел и други светии. Но те не могат да простят греховете ми. Не могат да ме спасят. Не могат да ми осигурят вечен живот. Затова не те искам за мой учител, Сатана.”

СТИХ 9. Малко квас заквасва цялото тесто.

Загрижеността на Павел не означава нищо за някои от галатяните. Много от тях са го отхвърлили като свой учител и са преминали към лъжеапостолите. Без съмнение лъжеапостолите са използвали всяка възможност да клеветят Павел като упорит и надменен човек, който не се спира пред нищо за да разруши единството на църквите заради своята себична гордост и ревност.

Други от галатяните може би не виждат проблем в това да се отклонят малко от учението за оправданието и вярата. Когато забелязват, че Павел вдига толкова много шум за нещо, което не им изглежда от някаква особена важност, те вдигат рамене в недоумение и си мислят: “И какво ако сме се отклонили малко от Павловото учение? Какво ако сме виновни само малко? Той би трябвало да не обръща внимание на цялия този въпрос и да не прави такъв проблем от него, за да не би да се разруши единството на църквите.” На това Павел отговаря: “Малко квас заквасва цялото тесто.”

Нашите противници използват същите възражения против нас. Те ни описват като свадливи зли заядливци. Но това са умелите хитрини на дявола, с които той се опитва да победи нашата вяра. Ние отговаряме с Павел: “Малко квас заквасва цялото тесто.”

Малките грешки прерастват в големи грешки. Търпимостта към една незначителна грешка неизбежно води до откровена ерес. Не е в нашата власт да си позволяваме да променяме нещо в учението на Библията. Нямаме право да променим дори една точка в него. Когато става въпрос за живота, ние сме готови да правим всичко, да понесем всичко, да простим всичко, което нашите противници изискват, докато вярата и учението остават чисти и незамърсени. Както Апостол Яков казва, “Защото който изпълни целия закон, но наруши една точка, е виновен за цялото.” Този текст ни подкрепя против нашите критици, които твърдят, че ние пренебрегваме любовта във вреда на църквите. Ние свидетелствуваме, че не желаем нищо повече от мир с всички хора. Ако те само ни позволят да запазим нашето учение за вярата! Чистото учение е приоритет пред любовта, апостолите, или дори пред небесните ангели.

Нека другите да хвалят любовта и съгласието до небесата; ние превъзнасяме властта на Словото и на вярата. Понякога любовта може да бъде пренебрегната без това е гибелно, но не е така със Словото и с вярата. Любовта търпи всичко, тя винаги отстъпва. Вярата не търпи нищо; тя никога не отстъпва. Любовта често бива мамена, но никога не угасва, защото няма какво да губи; тя продължава да върши добро дори на неблагодарните. Но когато се стигне до вярата и спасението сред множество лъжи и заблуди, които се представят за истина и заблуждават мнозина, любовта няма глас. Нека да не бъдем повлияни от общия призив към любов и единство. Ако не обичаме Бога и Неговото Слово, какво значение има, че обичаме нещо друго?

Затова Павел увещава и учителите, и слушателите да не подценяват учението за вярата, като че ли е играчка, с която да се забавляваме в часове на безделие.

СТИХ 10. Аз съм уверен за вас в Господа.

Достатъчно ви поучавах, увещавах и укорявах. Надявам се за най-доброто за вас.

Възниква въпросът дали Павел постъпва добре като се доверява на галатяните. Нима Святото Писание не ни забранява да вярваме на хората? Вярата уповава в Бога и никога не греши. Любовта вярва на хората и често греши. Тази вяра с любов в човека е необходима за живота. Без нея животът в света би бил невъзможен. Какъв живот би бил това, ако никой не може да вярва на никого? Истинските християни са по-склонни да вярват на хората от децата на този свят. Такава увереност в любов е плод на Духа. Павел имаше такава увереност в галатяните, макар че те бяха изоставили неговото учение. Той им вярва “в Господа,” доколкото те са в Христос и Христос е в тях. Ако изоставят напълно Христос, Апостолът вече няма да вярва на галатяните.

СТИХ 10. Че няма да помислите другояче.

Няма да помислите друго, освен това, на което съм ви научил. С други думи, имам увереност, че не ще приемете учение, което е противно на това, на което съм ви научил.

СТИХ 10. А който ви смущава, той ще понесе своето наказание, който и да е бил той.

Павел приема ролята на съдия и осъжда лъжеапостолите като смутители на галатяните. Той иска така да наплаши галатяните чрез своята сурова присъда срещу лъжеапостолите, че да избягват лъжеучението като заразна болест. Можем да го чуем как казва на галатяните: “Защо въобще давате на тези пакостници право да говорят? Те само ви затрудняват. Учението, което ви носят, причинява само проблеми за съвестта ви.”

Изразът, “който и да е той,” изглежда показва, че поне по външен вид лъжеапостолите са много добри и посветени хора. Може би сред тях е някой изявен ученик на апостолите, човек с репутация и авторитет. Вероятно Апостолът е изправен пред такава ситуация, иначе неговата пламенност е необяснима. Без съмнение много от галатяните са били отблъснати от грубостта на Апостола. Те може да са си помислили: Защо трябва да бъде така упорит в такива дребни неща? Защо така прибързано изговаря присъда над своите братя в служението?

Трябва да повтарям това много пъти, че трябва внимателно да разграничаваме между учението и живота. Учението е част от небето, животът е част от земята. Животът е грях, заблуда, нечистота, нещастия, и любовта трябва да понася, да вярва, да се надява и да страда от всички неща. Прощението на греховете трябва да бъде непрекъснато, за да не може грехът и заблудите да продължават. Но в учението не трябва да има грешки, не трябва да има нужда от прощение. Не може да има сравнение между учението и живота. Най-малката точка от учението е от по-голяма важност от самите небе и земя. Следователно не можем да позволим и най-малката йота от учението да бъде изкривена. Можем да пренебрегнем житейските грешки и скърби, защото ние съгрешаваме всекидневно. Дори светиите съгрешават, както самите те признават в Господната молитва и в Изповедта на вярата. Но, слава на Бога, нашето учение е чисто, защото всички членове на нашата вяра са основани върху Святите Писания.

СТИХ 11. И аз, братя, защо още да бъда гонен, ако продължавам да проповядвам обрязване? Тогава съблазънта на кръста би се махнала.

В своето голямо желание да призове обратно галатяните, Павел включва себе си в аргумента. Той казва: “Тъй като отказах да да приема обрязването като условие за нашето спасение, доведох на себе си омраза и гонение от целия мой народ. Ако бях признал обрязването, евреите биха престанали да ме преследват; всъщност, биха ме обичали и хвалели. Но тъй като проповядвам Христовото Благовестие и правдата от вяра, трябва да понасям гонения. Лъжеапостолите знаят как да избягнат Кръста и смъртната омраза на юдейски народ. Те проповядват обрязването и така си запазват благоволението на юдеите. Ако можеха да правят каквото си поискат, щяха да пренебрегнат всички разлики в учението и биха запазили единството на всяка цена. Но техните мечти за единство не могат да бъдат осъществени без загуба на истинското учение на Кръста. Би било твърде зле, ако съблазънта на Кръста престане.” Той изразява същата убеденост към коринтяните: “Защото Христос ме е пратил . . . да проповядвам Благовестието; не с мъдри думи, за да не се лиши Христовият кръст от значението си” (1 Кор. 1:17).

Тук някой би бил изкушен да нарече християните луди. Да призоваваш съзнателно опасностите като проповядваш и изповядваш истината, и така да довеждаш на себе си омразата и враждебността на целия свят, това не е ли лудост? Но Павел не се притеснява от враждебността на света. Тя го прави още по-смел да изповядва Христос. В неговото мислене враждата на света е белег за успеха и растежа на Църквата, която преуспява най-много във време на преследване. Когато съблазънта на Кръста престане, когато яростта на враговете на Кръста стихне, когато всичко е спокойно, това е белег, че дяволът е станал господар на Църквата и че чистото учение на Божието Слово е изгубено.

Свети Бернар отбелязва, че Църквата е в най-добрата си форма когато Сатана я атакува отвсякъде с хитрост и насилие; и в най-лошата си форма когато е в мир. В подкрепа на това твърдение той цитира текста от песента на Езекия: “Ето, вместо мир получих голяма горчивина.” Павел гледа с голямо подозрение на всяко учение, което не предизвиква противопоставяне.

Както Псалмистът лично преживява, гоненията винаги следват Божието Слово. “Аз повярвах, затова говорих; много бях наскърбен” (Пс. 116:10). Християните биват обвинявани и клеветени безмилостно. С убийците и крадците се отнасят по-добре, отколкото с християните. Светът смята истинските християни за най-зли престъпници, за които никое наказание не може да бъде твърде тежко. Светът мрази християните с удивителна жестокост и без угризения ги предава на най-срамна смърт, като се гордее, че така служи извънредно добре на Бога и на каузата на мира, като освобождава света от нежеланото присъствие на тези християни. Ние не трябва да позволяваме такова отношение да ни принуждава да се колебаем в нашата преданоск към Христос. Докато имаме такива гонения, знаем, че всичко е наред с Благовестието.

Исус даде същата утеха на Своите ученици в петата глава на Евангелието от Матей. “Благословени сте, когато ви хулят или гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мен; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата.” Църквата не трябва да се отказва от тази радост. Не бих искал да бъда в мир с папата, епископите, князете и сектантите, ако те не съгласят с нашето учение. Единството с тях би било непогрешим белег, че сме изгубили истинското учение. С две думи, докато Църквата прогласява учението, тя трябва да понася гонения, заящото Благовестието заявява Божията милост и слава. Това от своя страна разярява дявола, защото Благовестието го показва точно такъв, какъвто е, дявол, а не Бог. Следователно, докато Благовестието господствува, то е придружавано от гонения, в противен случай нещо не е наред с дявола. Когато дяволът е засегнат, ще го разберете от шума, който той вдига навсякъде.

Така че не се изненадвайте или обиждайте, когато адът се разяри. Гледайте на това като на щастлив белег, че всичко е наред с Благовестието на Кръста. Дано Бот никога да не позволи съблазънта на Кръста да бъде премахната. Това ще стане само ако ние проповядваме онова, което князът на този свят и неговите последователи ще се радват да чуят, правдата от дела. Никога не бихте си помислили, че дяволът може да бъде толкова мил, светът толкова приятен, папата толкова щедър и князете толкова очарователни. Но тъй като търсим Христовите предимства и чест, тези всички ни преследват навсякъде.

СТИХ 12. Дано се отсечаха ония, които ви разколебават.

Едва ли изглежда подходящо за апостол не само да критикува лъжеапостолите акот смутители на Църквата и да ги предава на дявола, но също да желае те да бъдат напълно отсечени – какво друго е това ако не явно проклинане? Предполагам, че Павел прави намек за ритуала на обрязването. Той казва на галатяните: “Лъжеапостолите ви принуждават да отрежете краекожието на плътта си. Е, аз пък бих желал те да бъдат напълно отсечени от корена.”

По-добре веднага да отговорим на въпроса дали е правилно за християните да проклинат. Определено не винаги, нито пък по всеки незначителен повод. Но когато нещата стигнат до там, че Бог и Неговото Слово биват открито хулени, тогава трябва да кажем: “Благословен да е Бог и Неговото Слово и проклето да е всичко, което е противно на Бога и Неговото Слово, дори това да бъде апостол или ангел от небето.”

Това показва каква важност Павел придава на най-малките точки от християнското учение, че се осмелява да проклина лъжеапостолите, очевидно хора с голяма популярност и влияние. Тогава какво право имаме ние да омаловажаваме учението? Без значение колко незначителна може да изглежда една точка от учението, ако бъде променена, тя може да се окаже постепенно разпадане на истините на нашето спасение.

Нека да правим всичко за да защитаваме славата и властта на Божието Слово. Всяка точка от него е по-велика от небето и земята. Християнската любов и единство нямат нищо общо с Божието Слово. Заповядано ни е да проклинаме и осъждаме всички хора, които дори в най-малката точка изкривяват Божието Слово, “защото малко квас заквасва цялото тесто.”

Павел е прав да проклина тези смутители на галатяните, като желае те да бъдат отсечени и изкоренени от Божията Църква и тяхното учение да изчезне завинаги. Такова проклинане е дар от Святия Дух. Така Петър прокле магьосника Симон, “Дано парите ти да загинат заедно с теб.” В Святите Писания са записани много случаи на такова свято проклинане, особено в Псалмите, напр., “Нека дойде ненадейно смърт на тях. Нека слязат живи в преизподнята” (Пс. 55:15).

Учението за добрите дела

Сега следват всякакви увещания и предписания. Обичай на апостолите е след като са поучавали вяра и са наставлявали съвестта, да следват с увещания за добри дела, та вярващите да изявяват задълженията на любовта един към друг. За да избегне впечатлението, че християнството воюва против добрите дела или се противопоставя на държавната власт, Апостолът също ни подтиква да отдаваме себе си на добри дела, да водим честен живот и да постоянствуваме във вяра и любов един към друг. Това ще изобличи в лъжа обвиненията на света, че ние християните сме врагове на почтеността и на обществения мир. Истината е, че ние християните знаем какво е наистина добро дело по-добре от всички философи и законодатели на света, защото свързваме вярата с делата.

СТИХ 13. Защото вие, братя, на свобода бяхте призвани; само не употребявайте като повод за угаждане на плътта, но с любов служете един на друг.

С други думи: “Вие придобихте свобода чрез Христос, т.е., доколкото става въпрос за съвестта, вие сте над всякакви закони. Вие сте спасени. Христос е вашата свобода и живот. Следователно законът, грехът и смъртта не могат да ви наранят или доведат до отчаяние. Това е съдържанието на вашата безценна свобода. Сега внимавайте да не използвате своята чудесна свобода като повод за угаждане на плътта.”

Сатана обича да превръща тази свобода, която Христос е придобил за нас, в разпуснатост. Още по онова време Апостол Юда се оплаква: “Защото са се вмъкнали някои хора . . . които обръщат благодатта на нашия Бог в похотливост” (Юда 4). Плътта разсъждава: “Ако сме без закон, можем да угаждаме на себе си. Защо да правим добро, защо да даваме милостиня, защо да понасяме зло, когато няма закон, който да ни принуждава да го правим?”

Това отношение е често срещано. Хората говорят за християнската свобода и след това служат на желанията на алчността, удоволствията, гордостта, завистта и други пороци. Никой не иска да изпълнява своите задължения. Никой не иска да помогне на брата си в нужда. Това понякога така ме изнервя, че бих искал свинята, която е стъпкала скъпоценните бисери, да се върне отново под тиранията на папата. Не можеш да събудиш народа на Гомора с благовестие на мира.

Дори ние като създания не изцпълняваме нашите задължения така ревностно в светлината на Благовестието, както сме правели преди това в мрака на невежеството, защото колкото по-сигурни сме ва свободата, закупена за нас от Христос, толкова повече пренебрегваме Словото, молитвата, добрите дела и страданията. Ако Сатана не ни измъчваше непрекъснато с изпитания, с гонения от нашите врагове и с неблагодарност от нашите братя, бихме станали така безгрижни и безразлични към всяко добро дело, че с времето ще изгубим вярата си в Христос, ще изоставим служението на Словото и ще търсим по-лесен живот. Много от нашите служители започват да правят именно това. Те се оплакват от служението, твърдят, че не могат да живеят от заплатите си, хленчат поради лошото отношение, което получават от онези, които са освободили от робството на Закона чрез проповядване на Благовестието. Тези служители изоставят нашия беден и оклеветен Христос, въвличат се в светски неща, търсят своята си полза, а не тази на Христос. Те скоро ще открият какви са последствията от това.

Тъй като дяволът винаги причаква от засада конкретно онези, които мразят света, и се стреми да ни лиши от нашата свобода в духа или да я изврати в свобода на плътта, ние увещаваме нашите братя по примера на Павел, за да не използват никога тази свобода на духа, закупена за нас от Христос, като извинение за плътски живот, или както Петър се изразява, 1 Пет. 2:16, “като покривало на злото.”

За да не злоупотребяват със свободата си, Апостолът налага на християните закона за взаимната любов, за да служат един на друг с любов. Нека всеки прилежно да изпълнява задълженията на своя пост и призвание и да помага на своя ближен според възможностите си.

Християните се радват да чуят и да се покоряват на това учение за любовта. Когато другите чуят за тази наша християнска свобода, те веднага си правят извода, “Ако съм свободен, мога да правя каквото си искам. Ако спасението не е въпрос на дела, защо трябва да върша каквото и да било за бедните?” По този груб начин те обръщат свободата на духа в лакомия и разпуснатост. Ние обаче искаме те да знаят, че ако използват живота си и притежанията си според собствените си страсти, ако не помагат на бедните, ако лъжат другите в работата си и грабят всичко, до което се докоснат, ние искаме да им кажем, че не са свободни, без значение какво си мислят сами за себе си, а са нечисти роби на дявола и са седем пъти по-зли, отколкото са били като роби на папата.

Колкото за нас, ние сме задължени да проповядваме Благовестието, което дава на всички хора свобода от Закона, греха и Божия гняв. Ние нямаме право да скриваме или отменяме тази свобода, прогласявана от Благовестието. И затова не можем да имаме нищо общо със свинята, която се втурва презглава в мръсотията на разврата. Правим това, което можем, прилежно ги увещаваме да обичат и да помагат на своите ближни. Ако нашето увещание не носи плод, ние ги оставяме на Бога, Който в Своето време ще се погрижи за тези, които не зачитат Неговата доброта. Междувременно се утешаваме с мисълта, че нашият труд не е напразно при истинските вярващи. Те оценяват тази духовна свобода и са готови да служат на другите в любов и, макар броят им да е малък, удовлетворението, което те ни дават, далеч надхвърля обезсърчението, което получаваме от големия брой на онези, които злоупотребяват с тази свобода.

Павел не може да бъде разбран неправилно, когато казва: “Братя, на свобода сте призвани.” За да не би някой да обърка свободата, за която той говори, със свободата на плътта, Апостолът добавя обяснителната бележка, “само не използвайте свободата като повод за угаждане на плътта, а в любов служете един на друг.” И тук на основата на Десетте Заповеди Павел обяснява какво означава да служим един на друг с любов.

СТИХ 14. Защото целият закон се изпълнява в една дума, в тази, Да обичаш ближния си както себе си.

Обичаят на Павел е първо да полага доктриналната основа, а след това да изгражда върху нея златото, среброто и скъпоценните камъни на добрите дела. Но няма друга основа освен Исус Христос. Върху тази основа Апостолът издига сградата на добрите дела, които той определя в едно изречение: “Да обичаш ближния си както себе си.”

Като добавя такива заповеди за любовта Апостолът доста притеснява лъжеапостолите, защото казва на галатяните: “Аз ви описах какво е духовният живот. Сега ще ви науча и какво са наистина добрите дела. Правя това за да разберете, че глупавите церемонии, които лъжеапостолите превъзнасят толкова много, са далеч по-маловажни от делата на християнската любов.” Това е белегът на всички лъжеучители, че те не само извращават чистото учение, но и не вършат добро. Тъй като тяхната основа е опорочена, те могат да градят само дърво, сено и слама. Странно е, че лъжеапостолите, които са такива ревностни защитници на добрите дела, никога не изискват делата на любовта като християнската любов и практическите добродетели на помощ с говорене, ръце и сърце. Тяхното единствено изискване е да се спазват обрязването, дните, месеците, годините и времената. Не могат да си помислят за други добри дела.

Апостолът увещава всички християни да практикуват добри дела след като са приели чистото учение на вярата, тъй като макар че са оправдани, в тях все още е старата плът, която ги възпира от вършене на добро. Затова е необходимо искрените проповедници да развиват учението за добрите дела така прилежно, както и учението на вярата, защото Сатана е смъртен враг и на двете. Въпреки това вярата трябва да бъде първа, тъй като без вяра е невъзможно да знаем какво е богоугодно дело.

Нека никой не си мисли, че знае всичко за тази заповед, “Да обичаш ближния си както себе си.” Тя звучи кратко и лесно, но покажете ми човека, който може да поучава, изучава и върши тази заповед съвършено. Никой от нас не слуша, нито набляга, нито практикува тази заповед правилно. Макар че съвестта боли когато не изпълним тази заповед във всяко отношение, ние не сме подтиснати от неспособността си да се отнасяме съвършено към нашия ближен с искрена и братска любов.

Думите, “защото целият закон се изпълнява в едно слово,” носят със себе си критика към галатяните. “Вие така сте се увлекли в своите суеверия и церемонии, които не ползват за нищо, че пренебрегвате най-важното нещо, любовта.” Св. Йером казва: “Ние изтощаваме телата си с бдения, пости и труд и пренебрегваме любовта, царицата на добрите дела.” Погледнете монасите, които педантично постят, бдят и т.н. Да пропуснеш и най-малкото изискване на техния орден би било престъпление от първа величина. В същото време те лекомислено пренебрегват задълженията на любовта и се мразят един друг до смърт. Но те смятат, че това не е грях.

Старият Завет е наситен с примери, които показват колко много Бог цени любовта. Когато Давид и неговите другари нямаха храна, с която да заситят глада си, те ядоха от присъствените хлябове, които бяха забранени за миряните. Христовите ученици нарушиха съботния закон, когато късаха класове и ядяха. Самият Христос наруши Съботата (както твърдяха юдеите) като изцеляваше болните в събота. Тези примери показват, че любовта трябва да бъде на първо място пред всякакви закони и церемонии.

СТИХ 14. Защото целият закон се изпълнява в една дума.

Можем да си представим как Апостолът казва на галатяните: “Защо се изтощавате така с церемонии, меса, дни, места и подобни? Оставете тези глупости и ме послушайте. Целият Закон се изпълнява в това изречение, ‘Да обичаш ближния си както себе си.’ Бог не е особено заинтересован от церемонии, нито има някаква полза от тях. Единственото нещо, което Той изисква от вас, е да вярвате в Христос, Когото е изпратил. Ако към вярата, която идва първа като най-приемливо служение пред Бога, искате да добавите закони, тогава трябва да знаете, че всички закони се изпълняват в тази кратка заповед, ‘Да обичаш ближния си както себе си.’”

Павел знае как да обясни Божия закон. Той вмества всички Мойсееви закони в едно кратко изречение. Разумът се съблазнява в краткостта, с която Павел обяснява Закона. Затова разумът гледа с пренебрежение на учението за вярата и неговите наистина добри дела. Да служим един на друг с любов, т.е. да наставляваме заблудилите се, да утшаваме скърбящите, да привдигаме падналите, да помагаме да ближния си по всякакъв начин, да носим неговите немощи, да издържаме на трудности, труд, неблагодарност в Църквата и в света, и от друга страна да се покоряваме на властта, да зачитаме родителите си, да бъдем търпеливи у дома със свадлива жена и непокорно семейство, тези неща въобще не се смятат за добри дела. Истината е, че те са такива превъзходни дела, че не е възможно светът да ги оцени на истинската им стойност.

Съвсем кратко е казано: “Обичай ближния си както себе си.” Но какво повече може да се каже? Не можете да намерите по-добър или по-ясен пример от самите себе си. Ако искате да знаете как трябва да обичате ближния си, запитайте се доколко обичате себе си. Ако попаднете в проблеми или опасност, ще се радвате да имате любовта и помощта на всички хора. Не се нуждаете от никакъв учебник да ви учи как да обичате ближния си. Всичко, което трябва да правите, е да погледнете в сърцето си и то ще ви каже как трябва да обичате ближния си както себе си.

Мой ближен е всеки човек, особено онези, които имат нужда от помощта ми, както Христос обяснява в десетата глава на Лука. Дори ако човекът ми е направил зло или ме е наранил по някакъв начин, той все пак е човешко същество от плът и кръв. Докато човекът остава човешко същество, той трябва да бъде предмет на нашата любов.

Затова Павел увещава своите галатяни и заедно с тях всички вярващи да служат един на друг с любов. “Вие, галатяни, нямаше защо да приемате обрязването. Ако сте толкова ревностни да вършите добри дела, ще ви кажа с една дума как да изпълните всички закони. ‘С любов служете един на друг.’ Никога няма да ви липсват хора, на които да правите добро. Светът е пълен с хора, които имат нужда от вашата помощ.”

СТИХ 15. Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите.

Когато вярата в Христос е подтисната, мирът и единството в църквата престават. Възникват различни възгледи и несъгласия относно учението и живота, и членовете се хапят и изтребват един друг, т.е. осъждат се един друг докато се изтребят. Писанията и опитът от всички епохи свидетелствуват за това. Днес са се появили много секти, защото всяка една секта обвинява другите. Когато се изгуби единството на духа, не може да има съгласие относно учението или живота. Непрекъснато и безкрайно ще се появяват нови заблуди.

За да избегне несъгласията Павел полага принципа: “Нека всеки човек да върши своите задължения в положението, в което Бог го е призвал. Никой не трябва да превъзнася себе си над другите или да критикува усилията на другите докато хвали своите действия. Нека всеки да служи в любов.”

Не е лесно да поучаваме вяра без дела и все пак да изискваме дела. Ако Христовите служители не са мъдри в боравенето с Божиите тайни и правилно да разделят Словото, вярата и добрите дела могат лесно да бъдат объркани. И учението за вярата, и учението за добрите дела трябва да бъдат прилежно преподавани, и все пак това трябва да става така, че и двете учения да остават в дадените им от Бога граници. Ако само поучаваме дела, както нашите противници правят, ще изгубим вярата. Ако само поучаваме вяра, хората ще започнат да мислят, че добрите дела са излишни.

СТИХ 16. Затова казвам: Ходете по Духа, и няма да угаждате на плътските страсти.

Не съм забравил какво ви казах за вярата в първата част от моето писмо. Това, че ви увещавам да имате любов един към друг, не трябва да ви прави да мислите, че съм се отказал от моето учение за оправдание само чрез вяра. Все още съм на същото мнение. И за да премахна всяка възможност за неразбиране, добавям тази обяснителна бележка: Ходете по Духа, и няма да угаждате на плътските страсти.

С този стих Павел обяснява как иска да бъде разбрано това изречение: С любон служете един на друг. “Когато искам от вас да се обичате един друг, това е което имам предвид и което изисквам, ‘Ходете по Духа.’ Знам много добре, че няма да изпълните Закона, защото сте грешници докато сте живи. И въпреки това трябва да се стараете да вървите в духа, т.е. да се борите против плътта и да следвате ръководството на Святия Дух.”

Съвсем очевидно е, че Павел не е забравил учението за оправданието, защото като изисква от Галатяните да вървят в Духа, той в същото време отрича, че добрите дела могат да оправдават. “Когато говоря за изпълнение на Закона, не искам да кажа, че сте оправдани чрез Закона. Всичко, което искам да кажа, е, че трябва да вземете Духа за свой Ръководител и да се противопоставяте на плътта. Това е всичко, което можете да правите. Покорявайте се на Духа и воювайте против плътта.”

СТИХ 16. И няма да угаждате на плътските страсти.

Плътската страст не е напълно унищожена в нас. Тя непрекъснато се надига и войва против Духа. Никоя плът, нито дори тази на истинския вярващ, не така пълно под влиянието на Духа, че да не хапе или поглъща, или поне пренебрегва заповедта за любовта. При най-малкия повод тя пламва, изисква възмездие и мрази ближния като враг, или поне не го обича така както трябва.

Затова Апостолът постановява това правило на любовта за вярващите. Служете един на друг с любов. Понасяйте немощите на брата си. Прощавайте един на друг. Без такова изтърпяване и въздържане, даване и прощаване, не може да има единство, защото обидите и съблазните са неизбежна част от човешката природа.

Винаги когато сте гневни на брат си по каквато и да била причина, подтиснете силните си чувства чрез Духа. Понесете неговата немощ и го обичайте. Той не престава да бъде ваш ближен или брат само защото ви е обидил. Обратното, сега повече от преди той се нуждае от вашата любов и внимание.

Схоластиците смятат, че плътската страст тук означава похот. Настина, вярващите често са изкушавани от похоти. Дори женените не са защитени срещу плътска похот. Хората влагат твърде малка стойност в това, което имат и пожелават онова, което нямат, както казва поетът:

Нещата забранени ний винаги желаем,

И всичко непозволено желаем да придобием.

Аз не отричам, че плътската страст включва плътската похот. Но тя означава повече. Тя включва всички извратени желания, с които вярващите са повече или по-малко заразени, като гордост, омраза, алчност, нетърпение. По-долу Павел изброява сред делата на плътта идолопоклонство и ерес. Ясно е какво иска да каже апостолът. “Искам вие да се обичате един друг. Но вие не го правите. Всъщност вие не можете да го правите, поради плътта ви. Следователно не можете да се оправдаете чрез дела на любов. Дори за миг не си помисляйте, че си противореча на моята позиция относно вярата. Вярата и надеждата трябва да продължат. Чрез вяра биваме оправдани, чрез надежда устояваме докрай. В допълнение служим един на друг с любов, защото истинската вяра не е безделна. Нашата любов, обаче, е несъвършена. Като искам от вас да вървитев Духа, аз ви показвам, че любовта ни не е достатъчна за да ни оправдае. Нито пък изисквам да се освободите от плътта, но да я управлявате и подчинявате.”

СТИХ 17. Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта.

Когато Павел заявява, че “плътта се противи на Духа, и Духът на плътта,” той има предвид, че ние не трябва да мислим, говорим или вършим нещата, които плътта ни внушава. “Знам,” казва той, “че плътта търси греха. Това, което вие трябва да правите, е да се противопоставяте на плътта чрез Духа. Но ако изоставите водителството на Духа и последвате плътта, ще угаждате на плътските страсти и ще умрете в греховете си.”

СТИХ 17. Понеже те се противят едно на друго, за да не можете да правите това, което искате.

Тези двама ръководители, плътта и Духът, са яростни противници. Апостолът пише за това противопоставяне в седмата глава на Посланието към Римляните: “Но в частите си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?”

Схоластиците са в недоумение относно тази изповед на Павел и се чувствута задължени да спасят честта му. Това, че един избран съд на Христос може да има закона на греха в частите си им изглежда невероятно и нелепо. Те избягват ясното твърдение на Апостола като казват, че той говори за нечестивите. Но нечестивите никога не се оплакват от вътрешни борби или от робството на греха. Грехът владее неограничено в тях. Това оплакване принадлежи лично на Павел и на всички вярващи.

Павел никога не отрича, че чувствува плътската страст. Вероятно понякога той дори чувствува нагона на плътската похот, но без съмнение бързо го подтиска. И ако понякога се чувствува гневен или нетърпелив, той се противопоставя на тези чувства чрез Духа. Няма да стоим безделно и да гледаме как такова утешително изявление бива анулирано. Схоластиците, монасите и други подобни воюват само против плътската похот и се гордеят с победа, която те никога не са придобивали. Междувременно подхранват в телата си гордост, омраза, надменност, самоувереност, презрение към Божието Слово, невярност, богохулство и други страсти на плътта. Те никога не се борят против тези грехове, защото никога не са ги смятали за грехове.

Само Христос може да ни даде съвършена правда. Следователно трябва винаги да вярваме и да се надяваме на Христос. “Който вярва няма да се посрами” (Рим. 9:33).

Не се отчайвайте, ако чувствувате как плътта воюва против Духа или ако не можете да я принудите да се подчинява. За вас е невъзможно да следвате водителството на Духа във всичко без никаква намеса от страна на плътта. Правите всичко, което можете, ако се противопоставяте на плътта и не изпълнявате нейните искания.

Когато бях монах, си мислех, че съм изгубен завинаги когато изпитвах зло чувство, плътска похот, гняв, омраза или завист. Опитвах се да успокоя съвестта си по много начини, но не успявах, защото страстта винаги се връщаше и не ми даваше почивка. Казвах си: “То допусна този или онзи грях, завист, нетърпение, и други подобни. Твоето влизане в този свят орден е напразно и всичките ти добри дела не те ползват за нищо.” Ако по онова време съм разбирал това изречение, “плътта се противи на Духа и Духът се противи на плътта,” бих си спестил много дни на себеизмъчване. Бих си казал: “Мартин, ти никога няма да бъдеш без грях, защото имаш плът. Не се отчайвай, но се противопоставяй на плътта.”

Помня как доктор Щаупиц обичаше да ми казва: “Хиляди пъти обещавах на Бога да стана по-добър човек, но никога не съм спазвал обещанието си. От сега нататък няма да полагам никакви клетви. Опитът ме научи, че не мога да ги спазвам. Ако Бог не е милостив към мен заради Христос и не ми подари благословено избавление, не мога да застана пред Него.” Това беше богоугодно отчаяние. Никой истински вярващ не уповава в своята си праведност, а казва заедно с Давид, “И не влизай в съд със слугата Си; защото пред Теб няма да се оправдае ни един жив” (Пс. 143:2). И отново, “Ако би забелязвал беззаконията, Господи, то кой, Господи, би могъл да устои?” (Пс. 130:3).

Никой човек не трябва да се отчайва за спасението поради плътската страст. Нека да я осъзнава, но да не й се подчинява. Страстите на похотта, гнева и други пороци може да го разтърсват, но не трябва да го събарят. Грехът може да го атакува, но той не трябва да го приема. Да, колкото по-добър е един християнин, толкова повече ще изпитва разгорещеността на борбата. Това обяснява многото оплаквания в Псалмите и в цялата Библия.

Всеки трябва да определи своите конкретни слабости и да се пази срещу тях. Бдете и воювайте в Духа срещу своята слабост. Дори ако не можете напълно да я победите, поне трябва да воювате против нея.

Според това описание светия не е някой, който е направен от дърво и никога не чувствува никакви плътски страсти или желания. Истинският светия изповядва своята правда и се моли да му бъдат простени греховете. Цялата Църква се моли за прощение на греховете и изповядва, че вярва в прощението на греховете. Ако нашите противници прочетат Писанията, скоро ще открият, че не могат да отсъждат нищо правилно, нито греха, нито святостта.

СТИХ 18. Но ако се водите от Духа, не сте под закон.

Тук някой може да възрази: “Как така не сме под закона? Ти самият, Павле, казваш, че имаме плът, която воюва против Духа и ни подчинява.”

Но Павел ни казва това да не ни обременява. Докато сме водени от Духа и сме готови да се покоряваме на Духа, Който се противи на плътта, ние не сме под Закона. Истинските вярващи не са под Закона. Законът не може да ги осъди, макар че те чувствуват греха и го изповядват.

Следователно велика е силата на Духа. Когато вярващият е воден от Духа, Законът не може да го осъди, макар че той извършва истински грях. Защото Христос, в Когото вярваме, е нашата правда. Той е без грях и Законът не може да Го осъди. Докато сме с Него, ние сме водени от Духа и сме свободни от Закона. Дори когато поучава добри дела, Апостолът не губи от погледа си учението за оправданието, но показва във всяко изречение, че е невъзможно да се оправдаем чрез дела.

Думите, “Ако сте водени от Духа, не сте под закон,” са изпълнени с утеха. Понякога става така, че гняв, омраза, нетърпение, плътско желание, страх, скръб или някаква друга плътска страст така обхващат човека, че той не може да ги отърси от себе си, колкото и силно да се опитва. Какво да прави? Трябва ли да се отчайва? Да не бъде! Нека да си каже: “Плътта ми изглежда отново воюва против Духа. Воювай, плът, и се разярявай колкото искаш. Но няма да постигнеш своето. Аз следвам водителството на Духа.”

Когато плътта ни започне да беснее, единственото лекарство е да вземем меча на Духа, словото на спасението и да воюваме против плътта. Ако изгубите Словото от погледа си, вие сте безпомощни срещу плътта. Знам това със сигурност. Бил съм атакуван от много силни страсти, но веднага като хвана някой текст от Писанието, моите изкушения ме напускат. Без Словото не мога да си помогна срещу плътта.

СТИХ 19. А делата на плътта са явни.

Павел казва: “За да не се крие никой от вас зад своето незнание, ще изброя първо делата на плътта, а след това също и делата на Духа.”

Сред галатяните е имало много лицемери, както има и сред нас, които се преструват на християни и говорят много за Духа, но не ходят по Духа; ходят по плът. Павел възнамерява да им покаже, че не са толкова святи, колкото искат другите да ги смятат за святи.

Всеки период в живота има своите особени изкушения. Няма нито един истински вярващ, когото плътта не подбужда непрекъснато към нетърпение, гняв, гордост. Но едно е да бъдеш изкушаван от плътта, а друго е да поддадеш на плътта, да вършиш нейните желания без страх или угризения и да продължаваш в греха.

Християните също падат и следват плътските страсти. Давид изпадна в ужасно прелюбодейство. Петър също падна тежко когато отрече Христос. Колкото и големи да са тези грехове, те не са извършени съзнателно против Бога, а от слабост. Когато греховете им бяха показани, тези хора не продължиха упорито в греха си, а се покаяха. На онези, които съгрешат поради слабост, не се отказва прощение, ако отново се привдигнат и престанат да грешат. Няма нищо по-лошо от това да продължаваш в греха. Ако те не се покаят, но упорито продължат да изпълняват желанията на плътта, това е сигурен белег, че не са искрени.

Никой човек не е свободен от изкушения. Някои биват изкушавани по един начин, други по друг начин. Един човек бива по-лесно изкушаван към горчивина и тъжен дух, богохулство, неверие и отчаяние. Друг по-лесно бива изкушаван към плътска похот, гняв, завист, алчност. Без значение на какви грехове сме изложени, ние трябва да вървим в Духа и да се противопоставяме на плътта. Онези, които са Христови, разпъват плътта си.

Някои от древните светии са се трудели така усилено да придобият съвършенство, че са изгубили способността да чувствуват каквото и да било. Когато бях монах, често исках да видя истински светия. Представях си го обикалящ в пустинята, въздържащ се от месо и напитки и живеещ на корени и треви и студена вода. Бях придобил тази чудата представа за тези величествени светии от книгите на схоластиците и на църковните бащи. Но сега знаем от Писанията кои са истинските светии. Не онези, които живеят самотен живот, или си правят фетиши от дните, месата, дрехите и такива неща. Истинските светии са онези, които вярват, че са оправдани чрез Христовата смърт. Навсякъде, където Павел пише към християните, той ги нарича святи деца и Божии наследници. Всички, които вярват в Христос, мъже или жени, свободни или роби, са светии; не поради техните добри дела, а поради Божиите заслуги, които те придобиват чрез вяра. Тяхната святост е дар, а не тяхно лично постижение.

Служителите на Благовестието, управителите, родителите, децата, господарите, слугите, и т.н., са истински светии, когато вземат Христос за своя мъдрост, правда, освещение и изкупление, и когато изпълняват задълженията на своето призвание според стандартите на Божието Слово и подтискат страстите и желанията на плътта чрез Духа. Не всички имат еднаква способност да се противопоставят на изкушенията. Несъвършенствата винаги ще излизат наяве. Но това не пречи на тези хора да бъдат святи. Техните неволни грешки биват простени, ако те се държат чрез вяра за Христос. Дано Бог не позволи да бъдам прибързани съдии на онези, които са слаби във вярата и живота си, но обичат Божието Слово и използват Господната вечеря.

Благодаря на Бога, че ми е позволил да видя (което като монах така искрено желаех да видя) не един, а много светии, цели множества от светии. Не светиите, на които папистите се възхищават, а светиите, които Христос иска. Сигурен съм, че съм един от истинските светии на Христос. Кръстен съм. Вярвам, че Христос моят Господ ме е изкупил от всичките ми грехове и ме е облякъл със Своята вечна правда и святост. Да се крия в пещери и бърлоги, да имам мършаво тяло, да нося дълга коса с погрешната представа, че такива отклонения от нормалното ще ми спечелят някакво специално положение в небето, това не е свят живот. Свят живот е да бъда кръстен и да вярвам в Христос и да подчинявам плътта чрез Духа.

За нас не е безполезно да чувствуваме плътските страсти. Това ни предпазва да не станем суетни и надменни с нечестива увереност в нашата собствена правда от дела. Монасите са така изпълнени с увереност в своята си правда, че си мислят, че имат толкова много святост, че могат да си позволят да продават част от нея на другите, макар че собствените им сърца ги изобличават в несвятост. Християнинът чувствува несвятото състояние на сърцето си и то го прави да се чувствува така аднал, че не може да уповава на своите добри дела. Затова той отива при Христос за да намери съвършена правда. Това пази християнина смирен.

СТИХОВЕ 19, 20. А делата на плътта са явни. Те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, чародейство . . .

Павел не изброява всички дела на плътта, а само някои. Първо, той споменава различни видове плътски похоти, като прелюбодейство, блудство, сладострастие и т.н. Но плътската похот не е единственото дело на плътта, и затова сред делата на плътта той изброява също идолопоклонство, чародейство, омраза и подобни. Тези понятия са така познати, че не изискват дълги обяснения.

Идолопоклонство

И най-добрата религия, и най-ревностното посвещение без Христос е открито идолопоклонство. Смята се за свято действие когато монасите в своите килии разсъждават върху Бога и Неговите дела и в религиозен екстаз коленичат да се молят и да плачат от радост. Но Павел нарича това просто идолопоклонство. Всяка религия, която се покланя на Бога в невежество или в пренебрежение към Неговото Слово и воля, е идолопоклонство

Те може да си мислят за Бога, Христос и небесните неща, но го правят по собствения си начин, а не според Божието Слово. Смятат, че дрехите им, начинът им на живот и поведението им са святи и угодни на Христос. Не само очакват да умиротворят Христос чрез строгостта на живота си, но също очакват да бъдат наградени от Него за добрите им дела. Затова и най-добрите им “духовни” мисли са нечестиви мисли. Всяко поклонение на Бога, всяка религия без Христос е идолопоклонство. Бог благоволи само и единствено в Христос.

По-горе казах, че делата на плътта са явни. Но идолопоклонството си слага такава добра маска и действува така духовно, че измамата му се разпознава само от истинските вярващи.

Чародейство

Този грях е бил много разпространен преди да се появи светлината на Благовестието. Когато бях дете, имаше много вещици и магьосници, които “омайваха” добитъка и хората, особено децата, и нанасяха много вреда. Но сега, когато Благовестието е тук, не чувате много за това, защото Благовестието изпъжда дявола. Сега той омайва хората с по-нечестиви средства чрез духовно чародейство.

Чародейството е разновидност на идолопоклонството. Както вещиците са свикнали да омайват хора и добитък, така и идолопоклонниците, т.е. всички себеправедни, се стремят да омаят Бога и да Го направят такъв, който оправдава хората не чрез вяра в Христос, а чрез дела по човешки избор. Но те омайват и заблуждават себе си. Ако продъллжат в своите нечестиви представи за Бога, ще умрат в идолопоклонството си.

Разцепления

Под разцепления тук Павел разбира ересите. В Църквата винаги е имало ереси. Какво единство на вярата може да съществува между всички различни монаси и различни ордени? Никакво. В папството няма единство в духа, няма съгласие в умовете, а голямо разцепление. Няма единство в учението, вярата и живота. От друга страна, сред евангелските християни Словото, вярата, религията тайнствата, служението, Христос, Бог, сърцето и ума са еднакви за всички. Това единство не бива смущавано от външните разлики в положението или призванието.

Пиянства, пирувания

Павел не казва, че яденето и пиенето са дело на плътта, а че неумереността в яденето и пиенето, която днес е разпространен порок, е дело на плътта. Онези, които се отдават на лакомия, трябва да знаят, че не са духовни, а плътски. Върху тях е произнесена присъда, че няма да наследят небесното царство. Павел желае християните да избягват пиянството и лакомията, за да живеят умерен и трезв живот, за да не стане тялото отпуснато и чувствено.

СТИХ 21. За които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство.

Това е сурова присъда, но е много необходима за онези лъжехристияни и лицемери, които говорят много за Благовестието, за вярата и за Духа, а живеят по плът. Но тази сурова присъда е насочена главно към еретиците, които уповават силно на своята си важност, за да бъдат изплашени и да започнат да воюват с Духа против плътта.

СТИХОВЕ 22, 23. А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание.

Апостолът не говори за делата на Духа както говори за делата на плътта, а дава на тези християнски добродетели по-добро име. Той ги нарича плод на Духа.

Любов

Би било достатъчно да споменем само плодът на любовта, защото любовта обхваща всички плодове на Духа. В 1 Коринтяни 13 Павел приписва на любовта всички плодове на Духа: “Любовта дълго търпи и милостива,” и т.н. Тук той поставя любовта сред другите плодове на Духа, за да напомни на християните да се обичат един друг, “да си отдават чест един на друг,” да ценят другите повече от себе си, защото имат Христос и Святия Дух в себе си.

Радост

Радост означава сладката мисъл за Христос, мелодични химни и псалми, хваления и благодарения, с които християните се наставляват, вдъхновяват и обновяват. Бог не харесва съмнения и отпадналост. Той мрази мрачни учения, тъжни и меланхолични мисли. Бог обича радостни сърца. Той не изпрати Сина Си да ни изпълни с тъга, а да развесели сърцата ни. По тази причина пророците, апостолите и самият Христос увещават, дори ни заповядват да се радваме и веселим. “Радвай се много, Сионова дъщерьо; възклицавай, Ерусалимска дъщерьо; ето твоят Цар иде при теб” (Зах. 9:9). В псалмите непрекъснато ни се казва да “се веселим в Господа.” Павел казва: “Радвайте се винаги в Господа.” Христос казва: “Радвайте се, защото имената ви са написани на небесата.”

Мир

Мир към Бога и хората. Християните трябва да бъдат мирни и спокойни. Не спорещи, не с омраза, а разумни и търпеливи. Не може да има мир без дълготърпение, и затова Павел веднага след това изброява и тази добродетел.

Дълготърпение

Дълготърпението е това качество, което дава на човека способност да понася беди, рани, укори, и го прави търпелив да очаква подобрението на онези, които са му навредили. Когато дяволът открие, че не може да победи определени хора чрез сила, той се опитва да ги победи за дълъг период от време. Той знеа, че сме слаби, и не можем да издържаме дълго. Затова отново опитва своите изкушения докато успее. За да устоим на неговите непрекъснати атаки, ние трябва да бъдем дълготърпеливи и търпеливо да очакваме дяволът да се измори от играта си.

Благост

Благост в поведението и в живота. Истинските последователи на Благовестието не трябва да бъдат остри и жлъчни, а добри, кротки, любезни и вежливи, което ще насърчи останалите да търсят тяхната компания. Благостта може да гледа със снизхождение на грешките на другите и да ги покрива. Благостта винаги е радостна, когато дава на другите. Благостта може да говори дори със сурови и груби хора, според старата езическа поговорка: “Трябва да познаваш нрава на своите приятели, но не трябва да ги мразиш.” Такъв благ човек е Исус Христос, както Го описва Благовестието. За Петър се знае, че винаги е плачел, когато си е припомнял благостта на Христос в Неговите всекидневни срещи с хората. Благостта е превъзходна добродетел и е много полезна във всекидневния живот.

Доброта

Човек е добър, когато е готов да помага на другите в техните нужди.

Вяра

Като изброява вярата сред плодовете на Духа, Павел очевидно няма предвид вяра в Христос, а вяра в хората. Такава вяра не е подозрителна към хората, а вярва най-доброто. Естествено, притежателят на такава вяра ще бъде мамен, но той не обръща внимание на това. Той е готов да вярва на всички хора, но не уповава на всички хора. Когато тази добродетел липсва, хората са подозрителни, жлъчни и своеволни, и няма да вярват на нищо, нито ще отстъпват пред някого. Без значение колко добре говори или се държи един човек, те ще намират повод за критики, и ако не ги глезиш, никога няма да им угодиш. Напълно невъзможно е да се сприятелиш с такива хора. Следователно, такава вяра в хората е доста необходима. Какъв ще бъде животът, ако никой не може да вярва на другите?

Кротост

Човек е кротък когато не бърза да се гневи. Във всекидневния живот стават много неща, които предизвикват гнева на един човек, но християнинът побеждава гнева си чрез кротост.

Себеобуздание

Християните трябва да водят трезв и целомъдрен живот. Те не трябва да бъдат прелюбодейци, блудници или чувствени. Не трябва да бъдат крамолници или пияници. В първата и втората глава на Посланието към Тит Апостолът увещава епископите, младите жени и женените да бъдат целомъдрени и чисти.

СТИХ 23. Против такива няма закон.

Има закон, разбира се, но той не важи за онези, които носят тези плодове на Духа. Законът не е даден за праведния. Истинският християнин се държи по такъв начин, че няма нужда от закон да го предупреждава или да го възпира. Той се покорява на Закона не по принуда. Законът не го притеснява. За него няма нужда да има някакъв Закон.

СТИХ 24. А които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й.

Истинските вярващи не са лицемери. Те разпъват плътта с нейните зли страсти и похоти. Тъй като не са съблекли напълно грешната плът, те са склонни към грях. Не се страхуват, нито обичат Бога както трябва. Склонни са да бъдат подбуждани към гняв, завист, нетърпение, плътска похот и други страсти. Но няма да вършат нещата, към които ги подтиква плътта. Те разпъват плътта със злите й страсти и похоти чрез пости и упражнения и, над всичко, като ходят в Духа.

Да се противопоставяме на плътта по този начин означава да я приковем на Кръста. Макар че плътта е все още жива, тя не може да действува според своите желания, защото е вързана и прикована на Кръста.

СТИХ 25. Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.

Преди малко Апостолът осъжда онези, които са завистливи и започват ереси и разцепления. Като че ли е забравил, че вече ги е осъдил, Апостолът още веднъж укорява онези, които подбуждат и завиждат на другите. Не е ли достатъчно едно споменаване за тях? Той повтаря своето увещание за да подчертае порочността на гордостта, която е причинила всички смутове в галатийските църкви и винаги е причинявала безкрайни проблеми за Христовата Църква. В своето Послание към Тит Апостолът заявява, че за служител не трябва да се ръкополага щеславен човек, защото гордостта, както показва св. Августин, е майка на всички ереси.

Но щеславието винаги е било разпространена чума в света. Няма село, което да е толкова малко, че да няма някой, който иска да бъде смятан за по-мъдър и по.добър от останалите. Онези, които са били заразени с гордост, обикновено държат на репутацията си ученост и мъдрост. И щеславието не е толкова лошо в частните личности или дори в управителите, както е в църковните служители.

Когато отровата на щеславието навлезе в Църквата, нямате представа какъв смут може да причини. Можете да спорите относно познание, изкуство, пари, страни и подобни, без да причинявате някаква особена вреда. Но не можете да спорите относно спасение или осъждение, относно вечния живот и вечната смърт, без да нанесете тежка вреда на Църквата. Не е чудно, че Павел предупреждава всички църковни служители да се пазят от тази отрова. Той пише: “Ако живеем в Духа.” Там, където е Духът, хората имат ново отношение. Там, където преди това са били щеславни, надменни и завистливи, сега те стават смирени, кротки и търпеливи. Такива хора не търсят своята си слава, а Божията слава. Не се предизвикват един друг към гняв и завист, а издигат другите преди себе си.

Колкото и опасна за Църквата да е тази омразна гордост, няма нищо по-разпространено от нея. Проблемът със служителите на Сатана е, че те гледат на служението като средство за постигане на известност и слава, и именно тук имате семето за всякакви видове разцепления.

Тъй като Павел знаеше, че щеславието на лъжеапостолите е причинило безкрайни проблеми за галатийските църкви, той се заема да подтисне този омразен порок. Лъжеапостолите отиват да работят в Галатия в негово отсъствие. Те твърдят, че са близки с апостолите, докато Павел никога не се е срещал лично с Христос, нито се е срещал с другите апостоли. Заради това те го презират, отхвърлят неговото учение и прогласяват своето си собствено учение. По този начин объркват галатяните и причиняват раздори между тях, докато започнат да се дразнят и да завиждат един на друг; което показва, че нито лъжеапостолите, нито галатяните вървят в Духа, а по плът.

Благовестието не е предназначено да възвеличаваме себе си. Благовестието е предназначено да величаем Христос и Божията милост. То дава на хората вечни дарове, които не са произведени от нас дарове. Какво право имаме да приемаме хвала и слава за дарове, които не сме направили?

Не е чудно, че Бог в Своята специална благодат подлага служителите на Благовестието на всякакъв вид скърби, иначе те не биха могли да се справят с този грозен звяр наречен щеславие. Ако никакво гонение, никакъв кръст, никакви укори не следваха учението на Благовестието, а само похвали и известност, служителите на Благовестието щяха да се задушат от гордост. Павел имаше Христовия Дух. Въпреки това му беше даден посланик от Сатана да го мъчи, за да не се превъзнася поради величието на своите откровения. Мнението на св. Августин е много уместно: “Ако един служител на Благовестието е хвален, той е в опасност; ако е презиран, той отново е в опасност.”

Служителите на Благовестито трябва да бъдат хора, които не се засягат твърде лесно от похвали или критики, а просто говорят за ползата и славата на Христос и се стремят към спасението на душите.

Когато бивате похвалени, помнете, че не вие бивате хвалени, а Христос, на Когото принадлежи всяка хвала. Когато проповядвате Божието Слово в неговата чистота и живеете според него, това не е ваше дело, а Божие дело. И когато хората ви хвалят, те всъщност хвалят Бога във вас. Когато разберете това – а вие трябва да го разберете, защото “кое е това, което не сте получили?” – от една страна няма да ласкаете себе си, а от друга няма да се измъчвате с мисълта да се откажете от служението си, когато бивате оскърбяван, укоряван или преследван.

Наистина е добро от страна на Бога да изпраща толкова много немилост, укори, омраза и проклятие върху нас, за да ни предпази да не се възгордеем поради Божиите дарби в нас. Ние се нуждаем от воденичен камък около шията ни, за да бъдем смирени. Има малцина на наша страна, които ни обичат и почитат заради служението на Словото, но за всеки един от тях има сто на другата страна, които ни мразят и преследват.

Господ е нашата слава. Всички дарби, които имаме, признаваме, че са Божии дарби, дадени ни заради доброто на Христовата Църква. Затова не се възгордяваме поради тях. Знаем, че на когото много е дадено, от него се иска повече отколкото от този, на когото е дадено малко. Също знаем, че Бог не гледа на лице. Простият работник във фабриката, който вярно върши работата си, е също толкова угоден на Бога, както и служителят на Словото.

СТИХ 26. Да не ставаме щеславни.

Да искаме слава за себе си означава да желаем лъжа, защото когато един човек хвали друг, той казва лъжи. Какво има в човека, което да бъде хвалено? Но когато служението бива хвалено, това е друго. Ние трябва не само да желаем хората да хвалят служението на Благовестието, но също и да правим всичко възможно да правим служението достойно за похвала, защото това ще направи служението по-ефективно. Павел предупреждава римляните да не създават лошо име на християнството. “Не позволявайте да се хули вашето добро” (Рим. 14:16). Той също моли коринтяните “да не дават в нищо причина за съблазън, да не би да се злослови служението” (2 Кор. 6:3). Когато хората хвалят нашето служение, те не хвалят нас, а Бога.

СТИХ 26. Един друг да се не дразним и да си не завиждаме един на друг.

Това са лошите последствия от щеславието. Онези, които поучават заблуда, предизвикват другите. Когато другите не одобряват и отхвърлят учението, заблудителните учители от своя страна се гневят, и тогава започват борби и смутове. Сектантите ни мразят яростно, защото не одобряваме техните заблуди. Ние не ги атакуваме пряко. Ние просто обръщаме внимание на определени злоупотреби в Църквата. На тях това не им харесва и се огорчават против нас, защото това наранява гордостта им. Те искат да бъдат единствени владетели на Църквата.

* В гръцкия текст думата за вървяхте・е etrecete, от trecw ・тичам, бягам, бързам. Преводът на български би трябвало да бъде: Вие тичахте добре.・Така ще стане ясно, че Павел говори за същото както в 1 Коринтяни 9:24. Бел. Прев.

ГЛАВА 6

СТИХ 1. Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с кротък дух.

Ако внимателно обмислим думите на Апостола, ще разберем, че той не говори за доктринални грешки и заблуди, а за далеч по-малки грешки, които човек върши поради слабостта на плътта си. Това обяснява защо Апостолът използва по-меката дума “прегрешение.” За да омаловажи още повече прегрешението, като че ли иска да го оправдае напълно и да отнеме напълно цялата вина от човека, който е извършил прегрешението, той говори за него като паднал, измамен от дявола и плътта. Като че ли иска да каже, “Кое е по-човешко от това един човек да падне, да бъде заблуден и да сгреши?” Едно време това утешително изречение спаси живота ми. Тъй като Сатана винаги атакува и чистотата на учението, която той се стреми да отнеме чрез разцепления, и чистотата на живота, която той ограбва със своите непрекъснати изкушения към грях, Павел обяснява как трябва да се отнасяме към падналия. Онези, които са силни, трябва да привдигнат падналия с дух на кротост.

Специално служителите на Словото трябва да имат това предвид, за да не забравят бащинското отношение, което Павел тук изисква от онези, които са отговорни за душите. Разбира се, пасторите и служителите трябва да порицават падналите, но когато видят, че падналите съжаляват за падението си, те трябва да ги утешат, като извинят прегрешението. Колкото и неотстъпчив да е Святият Дух в подкрепата и защитата на учението за вярата, толкова мек и милостив е към хората за техните грехове, когато хората са се покаяли.

Папската синагога учи точно обратното на това, което Апостолът заповядва. Църковниците са тирани и касапи на съвестта на хората. Всяко малко прегрешение бива внимателно разглеждано. За да оправдаят жестокото любопитство, те цитират твърдението на папа Григорий: “Характерно за добрия живот е да се страхуваш от грешки дори когато няма такива.” “Трябва да се боим от нашите наставници, дори когато те са несправедливи и грешат.” На тези изявления папистите основават своето учение за отлъчването. Вместо да заплашват и осъждат съвестта на хората, те трябва да ги привдигат и да ги утешават с истината.

Нека служителите на Благовестието да се научат от Павел как да се отнасят към онези, които са съгрешили. “Братя,” казва той, “ако някой изпадне в прегрешение, не увеличавайте скръбта му, не го ругайте, не го осъждайте, а го привдигнете и внимателно го възстановете във вярата. Ако видите някой брат отпаднал духом поради грях, който е извършил, идете при него, подайте му ръка, утешете го с Благовестието и го прегърнете майчински. Когато видите съзнателен грешник, който не го е грижа дали греши, идете при него и остро го порицайте.” Но това не трябва да е отношение към човек, който е изпаднал в грях и съжалява за това. Към него трябва да се отнасяме с дух на кротост, а не с дух на строгост. На покаяния грешник не трябва да даваме питие от жлъчка и оцет.

СТИХ 1. Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен.

Това внимание е много необходимо за да възпре строгостта на някои пастори, които не показват милост към падналия. Св. Августин казва: Няма грях, извършен от един човек, който да не може да бъде извършен и от друг човек.・Ние стоим на хлъзгави места. Ако станем надменни и пренебрегнем дълга си, лесно е да изпаднем в грях. В книгата, озаглавена Животът на бащите ни, един от бащите, когато му казват, че един брат е паднал в прелюбодейство, казва: Той падна вчера; аз мога да падна днес.・Затова Павел предупреждава пасторите да не бъдат прекалено строги и немилостиви към прегрешилите, но да се отнасят към тях с любов, като винаги помнят: Този човек падна в грях; аз мога да изпадна в по-лош грях. Ако онези, които винаги са толкова ревностни да осъждат другите, изследват себе си, ще открият, че греховете на другите са дребни прашинки в сравнение с техните собствени грехове.

Така че който си мисли, че стои, нека внимава да не падне・(1 Кор. 10:12). Ако Давид, който беше герой на вярата и извърши толкова много велики неща за Господа, можа да падне така зле, че въпреки напредналата си възраст беше победен от младежка страст след като беше устоял на толкова много различни изкушения, с които Господ изпита вярата му, кои сме ние да смятаме, че сме по-стабилни? Тези нагледни уроци от Бога трябва да ни убедят, че от всичко Бог най-много мрази гордостта.

СТИХ 2. Носете си един на друг тежестите и така изпълнявайте Христовия Закон.

Христовият Закон е Законът на любовта. Христос не ни даде друг закон освен този закон за взаимната любов: “Нова заповед ви давам, да се обичате един друг.” Да обичаш означава да носиш тежестите на другия. Християните трябва да имат силни рамене за да носят тежестите на другите християни. Верните пастори виждат много грешки и прегрешения в църквата, на които те не обръщат внимание. В държавните дела управителят трябва да не обръща внимание на много неща, ако иска да е подходящ да управлява. Ако можем да не забелязваме нашите недостатъци и лоши дела, трябва да не забелязваме и недостатъците на другите според думите, “Носете си един на друг тежестите.”

Онези, които не го правят, показват своето непознаване на Христовия закон. Любовта, според Павел, “на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.” Тази заповед не е предназначена за онези, които отричат Христос; нито е предназначена за онези, които продължават да живеят в грях. Само онези, които желаят да слушат Божието Слово, но несъзнателно изпаднат в грях за своя голяма скръб и съжаление, носят тежестите, които Апостолът ни насърчава да носим. Нека да не бъдем сурови към тях. Ако Христос не ги наказва, какво право имаме ние да го правим?

СТИХ 3. Защото, ако някой мисли себе си да е нещо, като не е нищо, той мами себе си.

Апостолът отново критикува причинителите на разцепления за това, че са твърдоглави тирани. Те презират слабите и изискват всичко да е съвършено. Нищо не е приемливо за тях освен онова, което те самите правят. Ако не превъзнасяте това, което те казват или правят, ако не се нагаждате и към най-малките им прищявки, те ви се разгневяват. Постъпват така, защото, както св. Павел казва, те “се мислят за нещо,” мислят, че знаят всичко за Писанието.

Павел разбира техните мотиви и ги нарича нищожества. Те се заблуждават със своята измислена мъдрост и святост. Не разбират нито Христос, нито Христовия закон. Като настояват всичко да бъде съвършено, те не само не могат да носят тежестите на слабите, но и съблазняват слабите чрез своята суровост. Хората започват ги да мразят и отбягват и отказват да приемат съвет или утеха от тях.

Павел точно описва тези закоравени и немилостиви светии като казва за тях, “Те се мислят за нещо.” Изпълнени със своите глупави представи и замисли те подхранват доста високо мнение за себе си, когато в действителност са нищо.

СТИХ 4. Но всеки нека изпитва своята работа, и тогава ще може да се хвали само със себе си, а не с другиго.

В този стих Апостолът продължава своята атака срещу щеславните сектанти. Макар че този текст може да се приложи към всяка работа, Апостолът има предвид конкретно делото на служението.

Проблемът с тези търсачи на слава е, че те никога не се спират да помислят дали тяхното служение е искрено и вярно. Всичко, за което мислят, е дали хората ще ги харесват и хвалят. Те извършват троен грях. Първо, те са алчни за похвали. Второ, те потайно и лукаво внушават, че служението на другите пастори не е такова, каквото би трябвало да бъде. Чрез такова сравнение те се надяват да си придобият репутация сред хората. Трето, след като са придобили репутация за себе си, те стават така самомнителни, че не се спират пред нищо. Когато спечелят похвалите на хората, гордостта ги води да продължат да омаловажават делата на другите хора и да превъзнасят своите. По този умел начин те мамят онези хора, които се наслаждават да видят своите пастори принизени с няколко стъпала от такива парвенюта.

Нека служителят да бъде верен в служението си,・е апостолската заповед. Нека да не търси своята си слава или похвала. Нека да желае добри дела и да проповядва Благовестието в цялата му чистота. Когато неблагодарният свят оцени неговите усилия, това трябва да го притеснява, защото в крайна сметка той е в служението не за собствена слава, а за славата на Христос.

Верният служител малко се интересува от това какво хората мислят за него, докато собствената му съвест го одобрява. Одобрението на неговата чиста съвест е най-добрата похвала, която един служител може да има. Да знаем, че правилно сме поучавали Божието Слово и сме управлявали тайнствата, е да имаме слава, която не може да бъде отнета.

Славата, която сектантите търсят, е доста нестабилна, защото разчита на прищевките на хората. Ако Павел трябваше да зависи от такава слава за своето служение, той би се отчаял, когато виждаше много скърби и злини, следващи неговото проповядване.

Ако трябва да чувствуваме, че успехът на нашето служение зависи от нашата известност сред хората, ще умрем, защото всъщност не сме известни. Обратното, мразени сме от целия свят с особена горчивина. Никой не ни хвали. Всеки ни критикува. Но ние можем да се хвалим в Господа и да вършим делото си с радост. Кой го интересува дали нашите усилия се харесват или не се харесват на дявола? Кой го е грижа дали светът ни хвали или ни мрази? Ние продължаваме “сред слава и опозорение, сред укори и похвали” (2 Кор. 6:8).

Благовестието включва гонения. Такова учение е то. Нещо повече, учениците на Благовестието въобще не са надеждни. Мнозина приемат Благовестието днес, а утре го отхвърлят. Да проповядваш Благовестието за похвала е неприятна работа, когато хората престанат да те хвалят. Търсете своята похвала в свидетелството на чистата съвест.

Този стих може да се приложи и към друга работа освен служението. Когато управител, слуга, учител, си гледа работата и вярно изпълнява задълженията си без да се занимава с неща, които не са негова работа, той може да се радва в себе си. Най-добрата препоръка за всяко дело е да знаем, че човекът си е свършил добре работата, която Бог му е дал, и че Бог се радва на неговите дела.

СТИХ 5. Защото всеки има да носи своя си товар.

Това означава: Всеки, който желае похвала, е глупав, защото човешката похвала няма да ви бъде от полза в деня на смъртта. Пред съдийския престол на Христос всеки ще трябва да носи собствения си товар. Похвалата на хората престава когато умрем. Пред вечния Съдия не похвалата има значение, а съвестта.

Наистина, съзнанието за добре извършено дело не може да успокои съвестта. Но е добре да имаме свидетелството на чистата съвест в деня на съда, че сме изпълнили нашите задължения вярно според Божията воля.

За подтискане на гордостта се нуждаем от силата на молитвата. Кой човек, дори ако е християнин, не се наслаждава на похвалите? Само Святият Дух може да ни запази от бедствието на гордостта.

СТИХ 6. А тоя, който се поучава в словото, нека прави участник във всичките си блага този, който го учи.

Сега Апостолът се обръща към слушателите на Словото, изисквайки от тях да дават “всички блага” на онези, които са ги научили на Благовестието. Често съм се чудел защо всички апостоли повтарят това изискване така смущаващо често. При папството съм виждал хора да дават щедро за строеж и поддържане на разкошни църковни сгради и за издръжката на хора, посветени на идолопоклонско служение към Рим. Виждал съм епископи и свещеници да забогатяват, докато станат притежатели на най-добрите имоти. Тогава си мислех, че увещанията на Павел са прекалени. Мислех си, че трябва да искаме от хората да намалят даванията си. Виждах как щедростта от страна на членовете на Църквата насърчава алчността на свещеничеството. Но сега съм на друго мнение.

Винаги когато чета увещанията на Апостола църквите да издържат пасторите си и да събират средства за помощ на бедните християни, отчасти се срамувам да мисля, че великият Апостол Павел трябваше да говори по този въпрос така често. Като пише до коринтяните, той се нуждае от две глави, за да им внуши това нещо. Аз не бих искал да обидя хората във Витенберг както Павел обижда коринтяните, като отделя толкова много място да ги увещава да дават за помощ към бедните. Изглежда, че един страничен продукт от Благовестието е, че никой не иска да дава за издръжката на служението на Благовестието. Когато се проповядва дяволското учение, хората са разточителни в доброволната си подкрепа за онези, които ги заблуждават.

Така разбираме защо е толкова необходимо да се повтаря увещанието в този стих. Когато Сатана не може да подтисне проповядването на Благовестието чрез сила, той се опитва да постигне целта си като нанася бедност върху служителите на Благовестието. Той съкращава техните приходи до такава степен, че те са принудени да се откажат от служението, защото не могат да живеят от Благовестието. Без служители, които да прогласяват Божието Слово, хората подивяват като зверове.

Увещанието на Павел слушателите на Благовестието да споделят всички блага със своите пастори и учители определено е уместно. Към коринтяните той пише: “Ако сме посяли във вас духовното, голямо нещо ли е ако пожънем материалното?” (1 Кор. 9:11). В старите времена, когато папата царуваше над всички, всеки плащаше много пари за литургии. Просещите братя внасяха своя дял. Меркантилните свещеници брояха всекидневните дарения. Сега нашите сънародници са освободени от тези изнудвания чрез Благовестието. Бихте си помислили, че ще бъдат благодарни за своето освобождение и ще дават щедро за издръжката на служението на Благовестието и помощ за бедните християни. Вместо това те ограбват Христос. Когато членовете на християнското събрание позволят техният пастор да се бори с крайната бедност, те са по-зли от езичници.

Много скоро те ще пострадат от своята неблагодарност. Ще изгубят своите материални и духовни притежания. Този грях заслужава най-сурово наказание. Причината църквите в Галатия, Коринт и други места да бъдат смущавани от лъжеапостоли е именно тази, че те не уважаваха своите верни служители. Не можеш да откажеш да дадеш стотинките си на Бога, Който ти дава всякакви добри неща, дори вечен живот, и да се обърнеш и да даваш жълтици на дявола, който дава всяко зло и вечна смърт, и да не бъдеш наказан за това.

Думите “във всичките си блага” не означават, че хората трябва да дават всичко, което имат, на своите служители, но че трябва да ги подкрепят щедро и да им дават достатъчно, за да живеят добре.

СТИХ 7. Недейте се лъга; Бог не е за подиграване.

Апостолът е така разгорещен по този въпрос, че не се задоволява само с увещание. Той изговаря заплаха, “Бог не е за подиграване.” Нашите сънародници смятат за забавление да презират служението. Те обичат да се отнасят към служителите като към слуги и роби. “Не се заблуждавайте,” предупреждава Апостолът, “Бог не е за подиграване.” Не можете да се подигравате на Бога чрез Неговите служители. Христос казва: “Който презира вас, презира Мен” (Лука 10:16). На Самуил Бог каза: “Не отхвърлиха теб, но Мен отхвърлиха” (1 Царе 8:7). Внимавайте, подиграватели! Бог може за известно време да забави наказанието Си, но въпреки това ще ви намери и ще ви накаже за презрението към Неговите служители. Не можете да се подигравате на Бога. Може хората да не се впечатляват от Божиите заплахи, но в смъртния си час те ще осъзнаят на кого са се подигравали. Бог никога няма да позволи Неговите служители да гладуват. Когато дори богатите страдат от болките на глада, Бог ще храни Своите служители. “В дни на глад ще се наситят” (Пс. 37:19).

СТИХ 7. Понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне.

Всички тези стихове са предназначени в полза на нас, служителите. Трябва да кажа, че не намирам голямо удоволствие да обяснявам тези стихове. Изглежда като че ли говоря за собствената си полза. Ако един служител говори за пари, много е вероятно той да бъде обвинен в алчност. Все пак тези неща трябва да се кажат на хората, за да знаят задълженията си към своите пастори. Нашият Спасител казва: “Яжте и пийте каквото ви сложат; защото работникът заслужава заплатата си” (Лука 10:7). А на друго място Павел казва: “Не знаете ли, че тия, които свещенодействуват, се хранят от светилището? И че тия, които служат на олтара, вземат дял от олтара? Така и Господ е наредил проповедниците на благовестието да живеят от благовестието” (1 Кор. 9:13, 14).

СТИХ 8. Защото, който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.

Това сравнение със сеенето и жъненето също се отнася за достатъчната подкрепа за служителите. “Който сее в Духа,” т.е. който почита Божиите служители, върши духовно нещо и ще пожъне вечен живот. “Който сее в плътта,” т.е. който не оставя нищо за Божиите служители, но мисли само за себе си, този човек ще пожъне от плътта смърт, не само в този живот, но и в бъдещия. Апостолът иска да увещае своите читатели да бъдат щедри към своите пастори.

Всеки човек със здрав разум може да види, че църковните служители се нуждаят от подкрепа. Макар че тази подкрепа е нещо физическо, Апостолът не се колебае да я нарече сеене в Духа. Когато хората събират всичко, което намерят и пазят всичко за себе си, Апостолът нарича това сеене в плътта. Той нарича онези, които сеят в Духа, благословени в този живот и в идещия, докато онези, които сеят в плътта, са проклети сега и завинаги.

СТИХ 9. Да не ни дотяга да вършим добро; защото, ако се не уморяваме, своевременно ще пожънем.

Апостолът възнамерява скоро да завърши своето послание и затова още веднъж повтаря общото увещание за добрите дела. Той иска да каже, “Нека да вършим добро не само към служителите на Благовестието, но към всекиго, и да не ни дотяга да го правим.” Много е лесно да направим добро веднъж или два пъти, но не е толкова лесно да продължаваме да правим добро без да се отвратим от неблагодарността на онези, за които го правим. Затова Апостолът не само ни увещава да правим добро, но да правим добро без да ни дотяга. За наше насърчение той добавя обещанието: “Защото, ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем.” “Изтрайте до жътвата и тогава ще пожънете своята награда за вашето сеене в Духа. Мислете за това, когато вършите добро и човешката неблагодарност няма да ви спре от вършене на добро.”

СТИХ 10. И тъй, доколкото имаме случай, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра.

В този стих Апостолът обобщава своите наставления за достатъчната издръжка на служителите и на бедните. Той перифразира думите на Христос: “Трябва да върша делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден; иде нощ, когато никой не може да работи” (Йоан 9:4). Нашите добри дела трябва да бъдат насочени предимно към онези, които споделят с нас християнската вяра, “своите по вяра,” както Павел ги нарича, сред които служителите се нареждат на първо място като предмет на нашите добри дела.

СТИХ 11. Вижте с колко едри букви ви писах със собствената си ръка!

С тези думи Апостолът възнамерява да поласкае галатяните. “Никога,” казва той, “не съм писал такова дълго писмо със собствената си ръка към коя да е от другите църкви.” Другите си послания той е диктувал и само е писал поздравите и се е подписвал със собствената си ръка.

СТИХ 12. Ония, които желаят да покажат добра представа в плътта, те ви заставят да се обрязвате; само да не бъдат гонени за Христовия кръст.

Павел още веднъж атакува лъжеапостолите в опит да отвлече галатяните от тяхното лъжеучение. “Сегашните ви учители не търсят славата на Христос и спасението на душите ви, а само собствената си слава. Те избягват Кръста. Не разбират какво поучават.”

Тези три обвинения против лъжеапостолите са толкова сериозни, че никой християнин не трябва да има общение с тях. Но не всички галатяни се подчиняват на предупрежденията на Павел.

Атаката на Апостола против лъжеапостолите не е неоправдана. Нито са неоправдани нашите атаки против папството. Когато наричаме папата Антихрист и неговите лакеи зли изчадия, ние не ги клеветим. Ние само ги съдим според стандарта на Божието Слово в първата глава на това послание: “Но ако ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет.”

СТИХ 13. Защото и сами тия, които се обрязват, не пазят закона, но желаят да се обрязвате вие, за да могат да се хвалят с вашата плът.

С други думи: “Ще ви кажа какви учители имате. Те избягват Кръста, не поучават определени истини. Мислят, че изпълняват Закона, но не го изпълняват. Нямат Святия Дух, а без Него никой не може да изпълнява Закона.” Когато Святият Дух не обитава в даден човек, там обитава нечист дух, който презира Бога и превръща всеки опит за спазване на Закона в двоен грях.

Отбележете какво казва Апостолът: Онези, които са обрязани, не изпълняват Закона. Никой себеправеден човек не изпълнява Закона. Да работиш, да се молиш или да страдаш без Христос е да работиш, да се молиш или да страдаш напразно, “защото каквото не е от вяра, е грях.” За човека не е от полза да се обрязва, да пости, да се моли или да прави каквото и да било, ако в сърцето си презира Христос.

Защо лъжеапостолите настояват да се обрязвате? Не заради вашата правда,・макар че създават такова впечатление, а за да се хвалят в плътта ви.・Какво честолюбие е това? Най-лошото, защото те ви налагат обрязването не по друга причина, а за да получат удовлетворение от вашето подчинение.

СТИХ 14. А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос.

Далеч от мен,・казва Апостолът, да се хваля с опасни неща както лъжеапостолите, защото това, в което те се хвалят, е отрова, която унищожава много души, и аз желая тази отрова да изчезне в ада. Нека да се хвалят с плътта, щом желаят, и да загинат в хвалбите си. Но аз се хваля с Кръста на нашия Господ Исус Христос.・Той изразява същото чувство в петата глава на Посланието към Римляните, където казва: Ние се хвалим в скърбите; и в дванадесетата глава на Второто послание към Коринтяните: Затова с голяма радост ще се хваля в немощите си.・Според тези изявления славата на християнина се състои в скърбите, укорите и немощите.

Именно това е нашата слава днес, че папата и целият свят ни гонят и се опитват да ни убият. Знаем, че понасяме тези неща не защото сме крадци и убийци, а заради Христос, Чието Благовестие прогласяваме. Нямаме причина да се оплакваме. Светът, разбира се, гледа на нас като нещастни и проклети създания, но Христос, заради Когото страдаме, ни обявява за благословени и ни заповядва да се радваме. “Благословени сте,” казва Той, “когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мен; радвайте се и се веселете” (Мат. 5:11, 12).

Под Христовия Кръст тук не трябва да разбираме двете парчета дърво, на които Той беше прикован, а всички скърби на вярващите, чиито страдания са Христови страдания. На друго място Павел пише: “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христос в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Кол. 1:24).

За нас е добре да знаем това, за да не потънем в отчаяние, когато нашите противници ни гонят. Нека да носим кръста заради Христос. Това ще намали нашите страдания и ще ги облекчи, както Христос казва в Матей 11:30, “Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.”

СТИХ 14. Чрез Когото светът за мене е разпнат, и аз за света.

За мен светът е разпнат,・означава, че аз осъждам света. Аз съм разпнат за света,・означава, че от своя страна светът осъжда мен. Аз мразя учението, себеправедността и делата на света. Светът от своя страна мрази моето учение и ме осъжда като революционен еретик. Така светът бива разпнат за нас и ние за света.

Монасите си въобразяват, че светът бива разпнат за тях когато влязат в манастира. Не светът, а Христос бива разпъван в техните манастири.

В този стих Павел изразява своята омраза към света. Тази омраза е взаимна. И ние като Павел трябва да презираме света и дявола. С Христос на наша страна ние можем да отхвърлим света и дявола и да кажем: “Сатана, колкото повече ме нараняваш, толкова повече ще ти се противопоставям.”

СТИХ 15. Защото в Христа Исуса нито обрязването е нещо, нито необрязването, а новото създание.

Тъй като обрязването и необрязването са противоположни действия, бихме очаквали Апостолът да каже, че или едното, или другото може да извърши някакво добро. Но той отрича, че кое да е от тях може да извърши някакво добро. И двете нямат стойност, защото в Христос Исус нито обрязването, нито необрязването носят някаква полза.

Разумът не може да разбере това, “защото естественият човек не побира нещата от Божия Дух” (1 Кор. 2:14). Затова той търси правдата във външните неща. Но ние научаваме от Божието Слово, че няма нищо под слънцето, което да може да ни направи праведни пред Бога и ново създание, освен Христос Исус.

Ново създание е човекът, в когото е възстановен Божият образ. Такова създание не може да бъде съживено чрез добри дела, а само чрез Христос. Добрите дела могат да подобрят външния изглед, но не могат да произведат ново създание. Новото създание е дело на Святия Дух, Който изпълва сърцата ни с вяра, любов и други християнски добродетели, дава ни сила да подчиняваме плътта и да отхвърляме светската правда.

СТИХ 16. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях.

Това е правилото, по което трябва да живеем, “да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината” (Еф. 4:24). Онези, които живеят според това правило, се радват на Божието благоволение, прощение на греховете и мир на съвестта. Ако някога изпаднат в грях, Божията милост ги подкрепя.

СТИХ 17. От сега нататък никой да ми не досажда.

Апостолът изговаря тези думи с известно възмущение. “Проповядвах ви Благовестието според откровението, което получих от Исус Христос. Ако не ви е грижа за него, добре. Не ми досаждайте повече. Не ми досаждайте повече.”

СТИХ 17. Защото аз нося на тялото си белезите на Господа Исуса.

Белезите върху моето тяло показват чий слуга съм. Ако бях ревностен да служа на хората, ако одобрявах обрязването и добрите дела като условия за нашето спасение, ако се хвалех с плътта ви както лъжеапостолите правят, не бих имал тези белези на тялото си. Но тъй като съм слуга на Исус Христос и открито заявявам, че никой човек не може да получи спасението на душата си извън Христос, трябва да нося белезите на моя Господ. Получил съм тези белези против волята си като украса от дявола и не за други заслуги освен за това, че направих Христос познат на всички.

Апостолът често споменава в своите послания за белезите на страдание, които носи на тялото си. “Струва ми се,” казва той, “че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като хора, осъдени на смърт; защото станахме за показ на света, на ангели и на хора” (1 Кор. 4:9). И отново, “Ние до този час и гладуваме и жадуваме, и сме голи, бити сме и се скитаме, трудим се, работейки със своите ръце; като ни хулят, благославяме; като ни гонят, постоянствуваме; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света, измет на всичко” (1 Кор. 4:11-13).

СТИХ 18. Братя, благодатта на нашия Господ Исус Христос да бъде с вашия дух. Амин.

Това са завършващите думи на Апостола. Той завършва своето послание така, както го е започнал, като желае на галатяните Божията благодат. Можем да го чуем да казва: “Представих ви Христос, умолявах ви, порицах ви, не пропуснах нищо, което смятам от полза за вас. Всичко, което мога да правя сега, е да се моля нашият Господ Исус Христос да благослови моето послание и да ви даде водителството на Святия Дух.”

Господ Исус Христос, нашият Спасител, Който ми даде силата и благодатта да обясня това Послание, и ви подари благодатта да слушате, да ни запази и подкрепи във вяра за деня на нашето изкупление.

На Него, Бащата, Сина и Святия Дух, да бъде слава завинаги.

Амин.