497 г. Библейско християнство

                                         Sola Scriptura!    /  Само Словото!

Това е Божие дело! Това не е човешко дело...

На 31 октомври 2014 г. се навършват 497 г. от паметния ден, в който Богът на Библията, чрез своя служител Мартин Лутер, нанася непоправима разруха на папската институционална власт. Как става това? Като остър къс, откъснал се от огромна Канара извисяваща се зад него, августинският монах става средство, куполът на десет вековния духовен мрак обгръщал света, да бъде пробит и разсечен дотолкова, че да нахлуе мощно духовната светлина на Библията по целия свят в цялата си сила и могъщество.

Най-важната придобивка на Реформацията е свободният достъп на всеки човек до Библията и слизането на християнското учение до нивото на всеки отделен вярващ. Ударението върху личната връзка с Бога в лицето на Исус Христос и нуждата от собствено разбиране на Свещеното Писание съживява духовния живот на милиони християни.

Но, през 1534 г. отново се надига сянката на мрака, този път във вид на Контрареформация, в лицето на римокатолическия орден на йезуитите начело с Игнаций Лойола. Въпреки изписаното лице имащо вид на благочестие, орденът върши жестоки погроми по цял свят срещу разпространението на Божието слово. Защо? Защото Библията учи хората на покорство само на Исус Христос, а не на човеци, били те дори и папи. Целта е възстановяването на тоталната власт на папата в целия свят. Но въпреки жестокостите и лицемерието, с които си служи елитния отряд на папата, Божието слово продължава да се разпространява победоносно по цялата земя. Милиони са вярващите, които срещат любовта на своя Спасител, изпълнени с истински Библейски знания. "Защото земята ще бъде пълна Със знанието на славата Господна, Както водите покриват морето." Авакум 2:14

Реформацията повлиява изключително много върху развитието на икономическото мислене и развитие, което в много голяма част се основава върху Библейска основа. Тя е огромно явление както в духовно така и в социално отношение. Тя е както Ренесанса и Просвещението.

Този ден, 31 октомври, е приет от всички евангелски вярващи за хронологична граница, която ознаменува мощното връщане на църквата към Библейското християнство, очистено от човешки авторитети, орнаментика и небиблейска набожност…

Както всичко във вселената така и този процес е ръководен Свише. Това става видно от събитията, които следват в исторически план.

Нашият Бог, чрез свои служители, подготвя преводите на Библията в различни страни. В подходящия, според Него момент, дава знанието на Гутенберг, за да разработи печатарската машина, която през 1450 г. е вече факт. През 1455 година Гутенберг издава своята „42-редова Библия“, известна и като Гутенбергова Библия. Отпечатани са около 180 копия, повечето на обикновена хартия, но някои на велен. Печатарската машина бива усъвършенствана, за да започне само след няколко десетилетия да печати Библии в огромни тиражи за всички народи.

За много кратко време, Божието слово е преведено на редица европейски езици: английски, чешки, немски, шведски, финландски, унгарски, холандски, полски, датски и др.

Запознаването на хората с Божието Слово, на техния роден език, довежда до промяна в състоянието на църквата, което от своя страна съдейства за отхвърлянето на римокатолицизма и приемането на реформаторското връщане към Библейското християнство, разпространявано от Апостолите на Христос.

Тези мощни Божествени процеси, които не са по силите дори и на един цял народ, дават отражение в редица държави, които приемат Лутеранството за своя държавна религия.

1527 г. Швеция приема Лутеранството за държавна религия.

1530 г. Финландия приема Лутеранството за държавна религия.

1533 г. Исландия приема Лутеранството за държавна религия.

1539 г. Норвегия приема Лутеранството за държавна религия.

1539 г. Дания приема Лутеранството за държавна религия.

1560 г. Шотландия приема Лутеранството за държавна религия.

1609 г. Холандия приема Лутеранството за държавна религия.

Отдавам личната си дълбока благодарност на Бога, че имам възможността да чета Библията на български език.

С няколко думи ще спомена само някои от хората, които Бог е употребил в различните държави за разпространение на Словото Си.

Може би малцина са тези, които не знаят за предреформаторите и реформаторите, но тъкмо за тях ще са следващите редове. Така, както всяка една сграда има своите основи и етажи, така ще спомена само за някои от личностите, които са в основата на Реформацията.

Ще започна с Джон Уиклиф, който е живял в Англия през 14 в. / 1330 – 1384г. /

Бил е професор по богословие в университета в Оксфорд. Като такъв, той се противопоставя срещу претенциите на папата за световно господство. Воден от убеждението си, че Библията трябва да бъде достъпна за всеки обикновен човек, той я превежда от латински на народен език. Бил убеден, че всеки човек трябва да има своя Библия, защото единстветно тя, осветява грешния ни живот и тесния път, по който да следваме Христос. В разпространението и се включили неговите последователи лолардите, които пътували, проповядвали и разпространявали Божието слово. Църковните догми, въведени от римокатолицизма, срещнали съпротивата на Уиклиф, за който единственият авторитет било Свещеното Писание. Папските въведения като чистилище, индулгенции, устна изповед пред свещеник. професорът ревностно отхвърлял. Учел последователите си че всеки вярващ в Бога трябва да имат искрено вътрешно покаяние пред Него, защото само Той може да прощава грехове. Противопоставял се е срещу пищните и изпълнени с блясък церемонии, както и срещу учението на папата за безбрачие на църковните служители. Ревностно е учел хората, че спасението на човека, зависи от личното им отношение към Спасителя, Исус Христос..

41 г. след смърта на Уиклиф, съборът в Констанц през 1425 г решава да бъдат изровени костите му, да бъдат изгорени и прахът хвърлен в близката рекичка, наречена Свифт.

Обърнете внимание на следващите думи на английският историк Томас Фулер, който пише: “Този поток отнесе неговия прах в Авон, а Авон в Северн, а Северн в близкото море, а морето във Великия океан. Така учението на Джон Уиклиф се разпространи по целия свят. Прахът му стана символ на това разпространение.”  

Чехия - Ян Хус

Следващата ярка личност от предрефораторския период е Ян Хус. Той е живял в Чехия. Роден е в Бохемия през 15 в. / 1369 – 1415 г. /

Хус е бил проповедник и философ. Бил е свещеник. За кратко е ректор на университета в Прага. Бил е буден и ревностен християнин, милеещ за чиста християнска вяра сред народа. Съставител е на чешката граматика и е превел Библията на родния си чешки език. Дълбоко в себе си, осветен от Божието слово, той е разбирал че Светото писание е единствената основа на християнската вяра. Само искреното покаяние и личната вяра могат да доведат грешника до спасение, а не папските индулгенции.

Ян Хус не е признавал папата за наместник на Исус Христос на земята, като е учел че светската власт на папите е незаконна, според Божието слово.

Като естествен отговор от страна на римокатолическата църква идва обявяването на Ян Хус за еретик, а следствието било – отлъчване от тяхната църква. Развръзката на този сценарий става на събора в град Констанц в Швейцария, където бил осъден на изгаряне на клада като еретик на 6 юли 1415 г.

И така, мракът предполагал, че поглъща още една личност, носеща светлината на Божието Слово, но не се гаси туй, що не гасне... Само няколко години след изгарянето му, искрата на делото му, запалва в родното му място Бохемия, възникването на общините на “Моравските братя”...

Флоренция - Джироламо Савонарола

Една сравнително рядко експонирана личност е Джироламо Савонарола, който е живял и работил във Флоренция през втората половина на 15 в. / 1452 – 1498 г. /

Обстановката, в която монахът се е изграждал, /постъпва в доминиканския манастир в Болоня през 1475 г./ е белязана от остри църковни борби и противоречия. Факт от онова време е недоволството на християните от окаяното положение, в което се намира Църквата, поради ширещите се николаитство и симония. Често се чувал гласът, че Църквата е изпаднала в заблуда, поради силната си привързаност към земните блага. Прави се опит през 1417 г. на събора в Констанц, да се сложи край на папската монархия, като властта премине в ръцете на събора, но … папа Евгений IV с поддръжката на императора се противопоставя на това решение.

Савонарола живее живот, потопен в благочестие и и презрение към всичко светско. Възпротивява се срещу четенето на езически произведения, като заявява, че жизнесобната част от езическата култура вече е абсорбирана от християнската култура, благодарение на великите личности, от църковните бащи до Бернар и Тома Аквински. Ревностно се изправя срещу съвременниците си поети, които възхваляват в своите произведения езическите богове.

Савонарола придобива име на аскетичен монах и особено вещ в познаването не само на Свещеното Писание, но и на текстовете от гръцката и латинската патристика. Проповедите му не минават незабелязани. Ревностно подчертава подражанието на Христос като същност на християнския живот и дълга на духовенството, да съблюдава крайна бедност.

Първите му публични проповеди извън манастира водят до първите искри, проблеснали между доминиканците и оптималите. В тях Савонарола изтъква отрицателните последици от поведението на властите /светски и църковни/ върху евангелизирането на широките обществени слоеве, породени от факта, че духовниническите длъжности се продават и купуват, а църковната цензура под формата на запрещения и отлъчвания са по-скоро репресивни средства, които с нищо не допринасят за спасението на душите. Флорентинската върхушка начело с Медичи е обвързана с търговията на църковни длъжности и санове.

Проповедите на Савонарола срещу споразумението между църковните и светските власти, изразено в симонията, е веднъж завинаги да бъде възстановена исконната простота в Църквата. Другият паралел от проповеди, които той проповядва са свързани с разрухата в Църквата и необходимостта от “реформа”.

Опозицията срещу доминиканецът се развива постепенно. През 1496 г. е издадено папско писмо, което предвижда отлъчване от църквата за онези, които се противопоставят на волята на Рим. Това решение застава в основата на процеса, който ще отведе Савонарола на кладата. На 19 юни 1497 г. доминиканецът  напечатва едно писмо до всички християни и избрани на Бога, в което категорично отхвърля валидността на отлъчването и заявява: “Всички сме свидетели на това, че проповядвам единствено Христовото учение, и то не по улиците, а в църквите, където могат да дойдат всички християни.” Савонарола не приема да отиде и да се защити пред Светия престол. Междувременно папата упълномощава Синьорията да осъди доминиканеца “с всички възможни средства”, като предварително оневинява флорентинските власти за всички евентуални насилия срещу духовника.

Възбуден е процес срещу Савонарола, по времето на който е пуснат слухът, че той се е отрекъл от своите идеи. Умишлената манипулация цели да представи мисията му като изцяло лишена от божествено вдъхновение.

Разпорежданията на папа Александър VI за съдбата на Джироламо Савонарола са: “...монахът да бъде екзекутиран, ако ще и да е самият Йоан Кръстител”.

И … заповедтта е изпълнена.

Така светската и църковната власт, премахват най-влиятелната във Флоренция духовна личност, която горещо желае църковен събор за премахване на симонията.

 Англия - Уилям Тиндейл

През 16 в. на Британските острови възниква пуританското движение, което настоява за “очистване” на Англиканската църква от “папизма”. Уилям Тиндейл е възпитаник на Оксфордския университет. Изпитвал дълбока любов към Божието слово и желаел всички да могат да “се угощават” с него. Обучен като свещеник, той владеел осем езика. Тази негова ерудираност дала основание да счита, че превод от гръцки и иврит на английски ще бъде по-точен и разбираем от превода на Джон Уиклиф, който бил направен от латински.

Близките му приятели го предупредили за грозящата го смъртна опасност ако се заеме с превода на Библията. Той бил непреклонен. Тиндейл превел Новия завет и част от Стария завет. Милиони преживели за себе си това, което той учил през живота си: “Естеството на Божието слово е такова, че който и да го чете, … То ще започне веднага да го прави всеки ден по-добър и по-добър...”

На 6 октомври 1536 г. той бил обесен край Брюксел, а после изгорен на клада.

Уилям Тиндейл останал в историята с първия превод на Библията на английски език.

Еразъм Ротердамски

Една от най-изтъкнатите личности от периода да възраждането е Еразъм Ротердамски (1466-1536). Той е незаконен син на свещеник (на свещениците, Църквата отказвала правото да стават бащи) и получава образованието си сред „Братята на общия живот“. Без особено желание влиза в един от манастирите им, ала не след дълго получава разрешение да го напусне и се посвещава на знанието и науките. Той е убеден християнин и хуманист и смята, че най-добрия начин за реформиране на църквата е науката: изучаването на Библията на староеврейски и старогръцки, както и на ранните църковни Отци. Стреми се към църковна реформа по мирен път.

Еразъм допринесъл за Реформацията по два начина.

САТИРАТА НА ЕРАЗЪМ

Първо, той излагал на показ злоупотребите в църквата, като пишел срещу моралното разложение на всички равнища и безпощадно изобличавал невежеството, леността и безпътството на монасите. Еразъм Ротердамски бил майстор на сатирата. Един съвременен писател отбелязва, че „само когато хуморът озарява съзнанието му, той става истински дълбок мислител“. Най-известната му книга „Възхвала на глупостта“ е написана през 1509 година в дома на неговия приятел Томас Мор и е посветена на него. В нея той описва иронично как повечето хора „възлагат надеждите си за спасение на строго спазване на религиозните церемонии, без да се замислят, че Съдникът на тази земя в последния ден ще пита: „Кой е искал тези неща от вас?“

През 1517 година се появява анонимен труд, озаглавен „Юлий, прогонен от небесата“. В него прословутия бивш папа Юлий Втори се явява пред вратите на рая и настоява да влезе, но не е допуснат. По всеобщо мнение творбата е излязла изпод перото на Еразъм Ротердамски, но той го отрича. По всяка вероятност я е написал за собствено ползване и се е изплашил за живота си, когато тя е била публикувана без негово разрешение. През 1559 година всичките му трудове били включени в Индекса на забранените книги на католическата църква.

В „Юлий, прогонен от небесата“ четем:

ЮЛИЙ: Какво, по дяволите, става тук? Вратата нещо не се отваря. Май бравата е била сменена или са се опитвали да я разбият.
ДУХЪТ НА ЮЛИЙ: Я провери да не си взел друг ключ. Тази врата не се отключва със същия ключ, като ковчежето ти за пари…
ЮЛИЙ: Вече ми дойде до гуша. Ще почукам!
СВ. ПЕТЪР: Добре, че вратата ни е като от желязо. Инак това приятелче – не го знам кой е – щеше да я избие. Дали не е дошъл някой великан или сатрап, някой разбойник? О, Боже вечен, какво надушвам, вони като отточна тръба… Кой е?
ЮЛИЙ: Слепец ли си, та не виждаш ключа и златния дъб (семейния герб на Юлий)? Не виждаш ли тройната (папска) корона и специалните ми одежди (soutane), окичени с бляскави накити и злато?
СВ. ПЕТЪР: Да, разпознавам сребърния ключ, макар, че ключът е само един и твоя изобщо не прилича на ключа, поверен ми от Христос, истинския пастир на църквата. А колкото до наглата ти корона, как бих могъл да я позная? Дори тиранин варварин не е дръзвал да се перчи с такова нещо, камо ли пък човек, който очаква да бъде допуснат. А и бляскавите ти одежди не ми правят никакво впечатление, винаги съм презирал накитите и златото, за мене те са боклук…
ЮЛИЙ: Стига си дърдорил, отвори вратата! Или предпочиташ да я избия? На кратко, не виждаш ли каква свита имам?
СВ. ПЕТЪР: Как да не ги виждам тези закоравели разбойници? Но в случай, че не знаеш, ще ти кажа, че тази врата се щурмува с други оръжия.
ЮЛИЙ: Стига с тези приказки! Ако не се подчиниш начаса, ще стоваря дори върху тебе мълнията на отлъчването, с която навремето хвърлях в ужас и най-могъщите владетели, че и цели кралства. Ето, булата е вече готова!
СВ. ПЕТЪР: За каква мълния, за какъв гръм, за какви були ми говориш тъй надуто? Никога на сме чували от Христос за такива неща.
ЮЛИЙ: Не се ли подчиниш, ще разбереш какви са.
СВ. ПЕТЪР: Преди може и да си хвърлял в ужас някого с тези празни приказки, но тук те не значат нищо.Тук трябва да боравиш с истината. Тази цитадела се отвоюва с добри дела, а не със злословие.

През първите години на Реформацията един пратеник на папата в Германия пише до Рим, че сатирата на Еразъм Ротердамски е по-вредна за папството отколкото изобличенията на Лютер. Като кара хората да се смеят на римската система, той подкопава римокатолицизма повече отколкото протестите на реформаторите.

ОТПЕЧАТВАНЕТО НА ГРЪЦКИЯ НОВ ЗАВЕТ

Вторият принос на Еразъм към реформацията, освен изобличаването на злоупотребите в католическата църква е първото в историята печатно издание на Новия Завет на гръцки език. Това става през 1516 година. Това привлича вниманието на учените към истинското Христово евангелие и към тълкуването му от самите Христови апостоли. Те започват да гледат на писанието като на по-важно от схоластичното богословие. Авторитетът на писанието се поставя над авторитета на църквата.

Чрез това издание Библията, както е казано се вади изпод шиника, и се слага на светилника за да пръска светлината си сред човеците. Свещеното писание скоро се превежда на различните европейски езици. С помощта на печатарската машина, изобретена през 1450 година в Германия, Божието Слово започва да се разпространява в множество екземпляри и то на достъпна цена. По този повод Еразъм отбелязва: „Моля се на Бога орачът да пее над ралото стихове от писанието и тъкачът да ги тананика над стана.“ Този Нов Завет на гръцки кара мнозина да се обърнат към протестантството.

Има една поговорка за Реформацията според която: „Еразъм снася яйцето, а Лютер го измътва.“ Как? Чрез изобличаване на злоупотребите на католическата църква и чрез първото в историята широко публикувано печатно издание на Новия Завет.

Германия - Мартин Лутер

Мартин Лутер е роден на 10 ноември 1483 г. в Айслебен като син на миньора Ханс Лутер. Вследствие на обет, даден заради една силна буря, на 17 юли 1505 г. той постъпва в Ордена на августинците еремити във Ерфурт, където в 1507 г. е ръкоположен за свещеник. В 1512 г. става доктор по теология във Витенберг. Първата проповед на младият духовник е върху "Псалмите", която той изнася през 1513 г. Следващите му лекции са през 1515-1516 г. върху "Послание на св. ап. Павел до римляните". През 1516-1518 г. изнася проповеди върху две от посланията на св. ап. Павел, това са "Послание до галатяните" и "Послание до евреите". 

През 1515 г. папата дава на Алберт, епископ от Бранденбург, правото да съдейства за специална продажба на индулгенции в Германия. Епископът назначава за техен продавач, свещеникът Йохан Тецел. Той обикаля от град на град с голям червен кръст с папския герб и обикновено продава своята стока, индулгенциите, на площада. Подходът му към търговията е следния: 
- първо изнася една проповед, в която описва на хората какви мъчения ги очакват, ако не получат опрощение на греховете си. 
- след това предлага на всички стоката си. "Тук имам индулгенции за всеки. не съществува толкова голям грях, който индулгенцията да не може да опрости. Няма нужда от покаяние! Имам индулгенции както за живите, така и за умрелите... и т.н.

В 1517 г., когато търговецът на индулгенции отива в Саксония, продавайки стоката си във Витенбег и други градове, курфюрст Фридрих се противопоставя на това от страх, че търговията на папския пратеник ще намали неговите собствени продажби на индулгенции в църквата на замъка.
Много енориаши на Лутер отиват да пазаруват от Тецел, тогава той се обръща към тях със следното: "Голяма грешка е да се учи и да се вярва, че папските индулгенции ще ви освободят от вашите грехове. Опрощението на греховете не може да се купи с пари."  

В XVI век се шири масова търговия с тях. Загрижен, пасторът професор е подбуден към действие. След дни предстои празнуванети на "Вси светии" в църквата на замъка. Очаква всички вярващи да дойдат на празника за поклонение и покупка на индулгенции. Тогава всяко съобщение, поставено на вратата на храма ще бъде прочетено. И така, Лутер внимателно прецизира и подготвя в килията си в Черния манастир,  прочутите си 95 тезиси, които на 31 октомври 1517 г. заковава на вратата на църквата във Витенберг. Тезисите не са насочени срещу учението на католическата църква, нито дори срещу самите индулгенции, а само срещу злоупотребата с индулгенции практикувана от Тецел и подобни на него. Лутер пише: "С желание да се изясни истината, във Витенберг ще се проведе диспут върху следните предложения, под председателството на преподобния Мартин Лутер, августински монах."
Целта му е да предизвика диспут с учени. 

Лутеровите тезиси, неочаквано за самия него, намират неподозирано широко разпространение. 
В 1518 г. архиепископът на Майнц и доминиканците повдигат обвинение в Рим срещу автора им. На разпит, проведен от кардиналският легат Кайетан ди Вио през октомври 1518 г.  в Аугсбург, Лутер отказва да се отрече от тезисите си. 

На Лайпцигския диспут през юли 1519 г. с Й. Ек и А. Карлщат той отхвърля безпогрешността на всеобщите събори. 
От Оповестяването на оправданието–Rechtfertigungsverkündigung последва неговата критика към Папството, което според схващането му не обръща внимание на ясния и точен превод на Светото писание. 

Булата ,,Exsurge Domine” от 15 юни 1520 г. настоява за подчинението на Лутер. Той отговаря с публикуването на три големи програмни труда: 
"Към християнската аристокрация на немската нация за оздравяване на християнското съсловие” (август 1520 ), 
"За вавилонския плен на Църквата" ( октомври 1520 ) и 
"За свободата на един християнски човек" (ноември 1520 )
Чрез тези три заглавия той спечелва по-голямата част от немския народ на своя страна.
На 10 декември 1520г. тържествено изгаря папската була за осъждането му. Скоро след този акт на неподчинение, на 3 януари 1521 г. Лутер е анатемосан от папа Лъв X. 

През април 1521 г. Мартин Лутер се изправя пред императора и парламента във Вормс с думите: "Докато не бъда победен и убеден чрез доказателства от Писанията ... аз не мога, нито имам желание да се отрека от каквото и да било, защото да отида срещу съвестта си е неправилно и опасно." 
Поради неподчинението, императорът Карл V издава едикт, с който осъжда Лутер. Той забранява четенето и разпространяването на на неговите произведения в империята. Ако някой намери Лутер трябва да го предаде в Рим, като е било забранено и да бъде подслоняван. С една дума Лутер е поставен извън закона. 
Курфюрстът на Саксония Фридрих Мъдри, чиито поданик е Лутер, нарежда тайно да го отвлекат. Това действие е било предприето от курфюрста, за да се спаси живота му. В замъка Вартбург, където бива скрит Мартин Лутер, той прави превода на Новия завет, който в 1522 г. се появява в печатен вид, а през 1534 г. е допълнен и от превода на Стария завет.
По време на престоя си в този замък на много места се образуват лутерански общини.  Хората започват да наричат себе си и църкви с неговото име, но Лутер ги моли следното:"Дълбоко ви се моля. Използвайте името християнин, а не лутеран."

През 1521 г. Лутер написва трактата "За монашеската клетва", в който критикува клетвата за безбрачие /целибат/ и подканва монаси и монахини, да се отрекат от клетвата, да напуснат манастири и параклиси и да създадат семейства. Но по многобройни причини Мартин мисли, че за него е най-добре да не се жени. Той казва: "Не мога да помисля за женитба. Имам твърде много работа и много отговорности. Нямам време да се грижа за семейство. Нещо повече, аз съм поставен извън закона на страната и всеки ден мога да очаквам смърт на еретик. Коя ще пожелае да се омъжи за човек като мен?"

Като следствие от трактата "За монашеската клетва", през пролетта на 1523 г. Лутер получава писмо от монахиня в манастира в Нимбшен, близко до Грима. В него се декларира, че тя, заедно с още единадесет монахини искат да се отрекат от клетвата си и да напуснат монашествотно, но игуменката им забранява, а ако избягат и бъдат хванати, може дори със смърт да ги накажат. Те молят за помощ Лутер.

След като бягството на монахините е уредено, Лутер намира работа и съпрузи на всички момичета. Три от деветте бивши монахини остават във Витенберг. Една от тях започва работа в дома на градския служител Филип Райкенбак, за която Лутер не успява да намери подходящ съпруг, въприке усилените му опити. Това е 26 г. Катерин фон Бора. След много усилия от страна на Мартин, да задоми това момиче, веднъж тя отишла при д-р Амсдорф и му казала: "Има само само двама мъже, които могат да се оженят за мене, Вие д-р Амсдорф и д-р Лутер. Моля ви се, кажете на Лутер, да не настоява повече за женитбата ми с д-р Глац."
Когато Амсдорф предава разговора си с момичето на Лутер, той дълго се смее на тази шега. Въпреки че одобрява и стимулира пасторските женитби, той се опасява относно собствената си женитба. Смята я нежелателна, тъй като всеки ден очаква да получи смърт на еретик. Силно противоречиви настроения се оформят около него след тези събития.

Минават месеци. Лутер опознава добре Катерин. В нея той цени много на брой прекрасни християнски качества. Връщайки се във Витенберг след едно от пътуванията си, той взема решение да се ожени. Пише на приятеля си Руел писмо със следния текст: "Решил съм преди да напусна този свят да получа статута на женен човек, за което вярвам Бог ме е призовал." И така на 13 юни 1525 г. Лутер се жени за Катерин фон Бора. 

Мартин Лутер твърдо вярва, че Писанията имат върховен авторитет  относно всички проблеми на вярата. Той пъддържа, че онова, което казва Библията, стои по-високо от папските изявления, от декретите на на църковните събори или произведенията на на църковните бащи. Той също поддържа, че Божието Слово е върховно и спрямо човешкия разум. Всичко това обаче не влиза в убежденията на някои други църковни водачи, които също искат да реформират църквата. Един от тях е Улрих Цвингли. 

Конференцията в Марбургския замък се провежда през първите дни на октомври 1529 г. Там са Лутер и Цвингли. Главното учение, подлежащо на обсъждане е Господнята вечеря. Преди започването на дискусията  Лутер написва с тебешир на масата пред себе си следното изречение от Библията: "Това е Моето тяло", след което го покрива с парче плат.
Лутер е убеден, че тялото и кръвта на Христос наистина присъстват и са раздадени при отслужването на Господята вечеря. Той изтъква: "Ние трябва да приемем Христа чрез Неговите думи. Когато Христос казва на учениците Си: "Вземете, яжте, това е Моето тяло" - "Той има предвид точно това."

Цвингли пита: "Как е възможно Христовото тяло да присъства тук на земята, след като в този момент Той седи отдясно на Отца в небесата? Онова, което Христос иска да каже е, че хлябът и виното на Господята вечеря олицетворяват или изразяват Неговото тяло и кръв."

Лутер отговаря: "Цвингли, Вие стъпквате Божието Слово, само защото не можете да си го обясните и разберете." Тогава той маха парчето плат от масата и сочейки към изречението, което бе написал преди и продължава: "Това е, което Христос казва: "Това е Моето тяло". Понеже Христос го казва, аз го вярвам, независимо от факта, че не мога да разбера как е възможно това. Ние не създаваме тайнството Господня вечеря. Ние просто го приемаме с вяра и благодарим на Бога за това средство за благодат."
Дискусията продължава три дни, но не се стига до съгласие. Цвингли и последователите му считат Господнята вечеря за паметно тържествопо повод на Христовото страдание и смърт, а хлябът и виното са само символи на Христовото тяло и кръв. Те поставят човешкия разум над Божието слово.

И така, Марбургският разговор с Цвингли ( 1529 г. ) води до почти пълно съгласие, с изключение на петнадесетия член от "Марбургските членове" в който се декларира че хората, взели участие в Господнята вечеря, получават истинското тяло и кръв на Христа.

На 25 юни 1530 г. в малката църква в Аугсбург  се събират всички лутерански принцове и подписват документа известен като "Аугсбургска изповед", състоящ се от 28 члена, изписан на немски и латински, въпреки че знаят, че могат да бъдат поставени под имперска забрана, както и самият Лутер. Принцът на Ахалт , изразявайки убежденията на всички подписали се, казва: "Аз по-скоро бих се отказал от бащината си страна, от жезъла в ръката си, по-скоро бих вадил хлаба си , лъскайки обувките на чужденците, отколкото да получа която и да е друга доктрина, вместо тази, която се съдържа в настоящата изповед."

Реакцията спрямо лутеранската изповед е различна. Някои католически принцове осъждат изповедтта като еретична. Други признават че са били заблудени за лутеранското учение и мислят че в по-голямата си част изповедтта е правилна.  Херцог Уилям казва на д-р Ек: "Това е истината, чистата истина. Неие не можем да я отречем. Какво ще направим за да отречем?" Предполага се, че Екс отговаря така: "Аз мога да я отрека чрез писанията на църковните бащи, но въз основа на Писанията не мога да я отрека." 

След успеха на "Аугсбургската изповед" идва ответният удар от страна на императора, който нарежда да бъде направено опровержение на изповедтта, за което ангажира католическото духовенство. 
 
До Рождество Христово през 1536 г. Лутер подготвя 22 члена в които свидетелства за своята вяра и учение. Курфюрст Йохан е възхитен от тях и казва на Лутер, че е готов да ги защити пред общия събор в Шмалкалд. Те са подписани и от водещите теолози във Витенберг и стават известни като "Шмалкалдските членове".

Във всички парламентарни сесии, полемики и срещи Мартин Лутер се възправя като непоколебим изповедник на истинската вяра. Той твърдо вярва, че Божието Слово е безпогрешно и оправданието чрез вяра в Исус Христос е най-главното учение на Библията. Човешката логика трябва да бъде обект на на истините, които Бог разкрива в Своето Слово. Лутер не прави компромиси с Карлщадт, Цвингли и други, които подчиняват Божието слово на своята логика.

През 1539 г. доктор Лутер представя в произведението си "За съборите и църквите” своето понятие за църква. Той не отрича възможността за спасение на римокатолическите християни в рамките на една църква, ръководена от папата, но посочва произхода на църквата във Словото и Светото причастие, без човешки добавки. 

Неговите писания и преводи на Библията съществено са допринесли за разпространението и налагането на всеобщ немски литературен език. Неговият език е изпълнен със стила на повечето канцеларии и средновековната прозаична литература. 

Мартин Лутер чувства, че главното учение на Библията трябва да бъде добре познато на всички християни. Той подготвя две книги, които да помогнат на възрастни и деца, да научат  и разберат основното учение на Божието Слово. Тези две книги са "Малкият катехизис" и "Големият канехизис". Те се превръщат в учебници по християнство за милиони хора по целия свят.

Лутер е дълбоко загрижен за образованието на децата и младежите. Той чувства, че добруването на държавата и църквата пряко зависят от добрите училища. Заедно с Меланхтон той изработва планове за начални училища и гимназии.

Лутеровата вяра се основава единствено на Божието Слово. Той смело въплъщава тази вяра в проповедите си, както и в дебатите си и много статии и писма. Тази вкорененеа в Библията вяра намира израз в "Аугсбургската изповед", "Защита на Аугсбургската изповед" и "Шмалкалдските членове". Тези три изповеди, заедно с Лутеровите Малък и Голям катехизис и "Формулата на съгласието", през 1580 се издават в една книга, озаглавена "Книга на съгласието". 

Всички изповедни произведения и всяко изречение в тях се основават на истините в Божието Слово по начина, по който ги учи и вярва д-р Мартин Лутер. 

Там, където преди време само малцина са били в състояние да намерят истинския път към вечно спасение, сега има много хора, които знаят и вярват в добрата вест, че човек се оправдава чрез вяра в Христа Исуса.

През 1542 г. Лутер пише: "На мене, бедния, незначителен, окаян грешник, Бог, Отец на милостта, ми повери Евангелието на Своя скъп Син и ме запази истинен и предан в това. В резултат мнозина в света получиха Евангелието и ме смятат за учител на истината, независимо от папи, императори, царе, принцове, свещеници и цялата ярост на дявола."

Чрез делото на Мартин Лутер, Бог слага край на средновековния мрак и помага за прогресивното развитие на Европа в духовен, а оттам и в културен и икономически план.

Цюрих - Улрих Цвингли

Ситуацията в Швейцария се развива по подобен на Германия начин — авторитетът на Католическата църква спада поради злоупотребите, корупцията и невежеството на духовенството. Монополното положение на църквата в областта на идеологията тук е подкопано от успеха на светското образование и хуманизма. Освен това, в Швейцария освен идеологическите предпоставки се добавят и чисто политическите: местното бюргерство иска да трансформира конфедерацията на независимите един от друг кантони във федерация, да секуляризира църковните земи, да забрани наемничеството, което отклонява работна ръка от производството.

Тези настроения преобладават предимно в така наречените градски кантони на страната, където вече са възникнали капиталистически отношения, докато по-консервативните горски кантони запазват добрите си отношения с католическите монархии в Европа, чиито армии попълват с наемници.

Тясната връзка на политически и идеологически протест поражда Реформацията в Швейцария, чиито най-изявените представители са Улрих Цвингли и Жан Калвин.

Доктрината на Цвингли има някои прилики с лютеранството, но в същото време се отличава по други черти. Подобно на Лутер, Цвингли се опира на Светото писание и отхвърля Светата традиция, остро критикува схоластичното богословие, защитава принципите на „оправданието чрез вяра“ и „универсално свещеничество“. Идеалът за него е раннохристиянската църква. Той не признава това, че е невъзможно (по негово мнение) да се обосноват свидетелствата на Светото писание, поради което отхвърля църковната йерархия, монашеството, поклонението на светиите и безбрачието на духовенството.

В критиките към ритуалите на Католическата църква, Цвингли е доста по-остър от Лутер.

Основната богословска разлика между тях е в различното третиране на Причастието, който при Цвингли има по-рационален характер. За него, евхаристията не е тайнство, а символ, ритуал, който се извършва в памет на изкупителната жертва Исус Христос. Докато Лутер търси съюз с князете, Цвингли е привърженик на републиката и изобличава тиранията на монарсите и князете.

Идеите на Цвингли получават широко разпространение в Швейцария приживе, но след смъртта на реформатора, те постепенно са заменени от калвинизма и други течения на протестантството. Основното положение на учението на Жан Калвин е доктрината за „универсалното предопределение“, според което Бог е предначертал на всеки човек неговата участ: за едни - вечно проклятие и скръб, за други (избраните) - спасение и вечно блаженство. Човек не може да промени съдбата си, той може само да вярва в избраничеството си и да влага целия си труд и енергия, за да постигне успех в светския живот.

Калвин утвърждава духовния характер на причастието, вярвайки, че Божията благодат ще получат само избраните. Идеите на Калвин получават широко разпространение в Швейцария и зад граница, и служат като основа на Реформацията в Англия и Нидерланската революция.

Женева - Жан Калвин

“Бях упорито пристрастен към папските суеверия и беше много трудно да бъда измъкнат от това дълбоко тресавище, но чрез внезапното приемане на вярата Той смири сърцето ми и го направи покорно, въпреки че за възрастта ми то беше твърде закоравяло по тези въпроси. Впоследствие получих вкус и и познания за истинското благочестие и така в мен се разгоря такова пламенно желание да жъна плодовете от това, че, макар и да не се отказах от изучаването на други неща, им се посветих по-равнодушно. Бях силно учуден, че не мина и година, и които имаха желание за чисто учение, се обърнаха към мен, за да се учат, макар и самият аз де не бях направил почти нищо друго, освен да започна...“


Жан Калвин / 1509 г.- 1564 г./  е френски теолог, представител на християнската Реформация, основател на калвинизма. Баща му е нотариус и управител на именията на епископа на Ноайон. От детските си години той е насочен към кариера в теологията, за да стане един от големите църковни реформатори и философи.

Калвин получава богословското си образование в колежа "Монтен" в Париж, а юридическото си образование, със специалност право, в Орлеан и Бурж. Под влияние на теологичните трудове на Еразъм Ротердамски и Мартин Лутер младият учен се обръща към протестантсвото и се отрича от Католическата църква през 1532 г.

В Ангулем, през 1534 г. започва изследване, увенчано с първото издание на „Институтие“.

Калвин пише: „След като напуснах родината си, се преместих в Германия с намерението да се скрия в незнайно кътче и да се радвам на спокойствие, каквото дълго ми беше отказвано. Но докато се бях усамотил в Базел, в чужбина започнаха да се разпространяват злонамерение лъжливи памфлети, за да се потисне възмущението на германците от кладите, на които във Франция бяха изгорени мнозина благочестиви люде – в тези памфлети се твърди, че жертвите на такова жестоко отношение са анабаптисти и размирници, решили с опърничавото си безумие да отхвърлят не само религията, но и политическият ред.Докато наблюдавах как това се върши от въжеиграчите в двореца, усетих, че мълчанието ми ще бъде предателство и че би трябвало да се противопоставя с всичките си сили, така щото не само несправедливо пролятата кръв на невинните мъченици да не бъде прикрита с лъжливи твърдения, но и те да не продължат и в бъдеще по свое усмотрение с касапницата, без никой да не проявява състрадание. Ето от какви причини се ръководех, когато издадох „Институтите“: първо, за да очистя от несправедливи обиди доброто име на братята, чиято смърт беше богоугодна, а също, да пробудя в чуждите народи скръб и тревога, понеже същите страдания заплашват мнозина. Тогава „Институтие“ бяха не дебелият и сложен труд, какъвто са днес, а само малък наръчник, с цел да засвидетелствам вярата на онези, които бяха поругани пред очите ми от нечестиви ласкатели неверници“.

Обемът на книжката джобен формат и е само 519 страници.

Поради преследванията на протестантите във Франция, Калвин бяга през Страсбург в Базел, Швейцария в края на 1534 г.

През 1536 г. в Базел издава съчинението си “Наставление за християнската вяра”, в което излага реформаторските си схващания. През същата година се премества в Женева, където вече се е утвърдила Реформацията под въздействието на Улрих Цвингли. Там той се запознава с Гийом Фарел, който убеждава Калвин да остане в протестантския град. В Женева Калвин участва активно в обществения живот, установява „строга църковна дисциплина“, пише и катехизис.

Калвин гради върху основата, заложена от реформаторите преди него. Той дължи на Лутер и Буцер главните елементи в богословската си постройка. Това нямаше да бъде осъществено никога, ако не се бе повлиял от тяхното дело и най-вече от делото на Лутер. Въпреки това Калвин изяснява и систематизира евангелското богословие, оставя върху изложението му отпечатъка на своя гений и затова се налага като най-изявения богослов сред реформаторите и се нарежда между тримата най-велики тълкуватели на религиозната истина в историята на християнството.

Делото му е онагледено в неговите Коментари и по-незначителни трактати, но най-вече в „Институтите“, които получават завършен вид в класическото издание от 1559 г.

Най-открояващото се в системата на Калвин е ударението, което той поставя върху великата Божия мисъл. Божието първенство се разпростира върху всички хора и събития, за вечни времена. Волята Му е основата на всичко, което съществува. Славата Му е цел на сътворения всемир. Бог е единствен източник на доброто навред около нас и човешкото общество и постъпките на отделните хора са угодни на Бога само ако са подчинени на волята Му. Почитането Му е най-важната задача, която управникът трябва да изпълнява ревностно, пак на нея трябва да се равнява гражданинът. Добрите закони не са нищо друго освен въплъщение на Неговата воля, а пълното подчинение на Бога е първо задължение на човека и негова единствена утеха.

 Първенството Му като Цар, славното Му всемогъщество, Неговата пресъвършена и всеобхватна воля са върховен
обект на преклонение и първа грижа в интересите на хората. По Негово благоволение царуват крале и за всеки представител на човешкия род Той има непроменлив и върховно мъдър план отпреди всички векове.

Бог е над света на сътворените неща в почест, мощ и възвеличаване, Той докосва него и целия човешки живот със Своя праведен закон и всемогъщество. „Дори битието ни не е друго освен съществуване само в Бога.“ Да Го познаваме, е върховна цел на човешките постижения.

Но как да познаем Бога?

Калвин отговаря, че в човешкото съзнание е вложено достатъчно познание за Бога, така че нечестивите нямат оправдание, но това вродено богословие е допълвано и изяснявано от „друга, по-добра помощ“ - помощта на божественото откровение в Свещеното Писание, чиито автори са „сигурни и достоверни писари на Святия Дух“. Само чрез него можем да опознаем подобаващо Бога.

 „Съществува неразривна връзка между вярата и Словото и те не могат да бъдат разграничени едно от друго, точно както не могат да бъдат разграничени лъчите светлина от слънцето.“

 „Праведните няма да признаят цялата истинност, която се съдържа /в Свещеното Писание/, освен ако не вярват, че то е дошло от небето, все едно че го е изрекъл Бог.“

Това убеждение всъщност може да бъде укрепено с доводи, извлечени от подредбата в Писанието, от неговото достойнство, истина, простота и плодотворност; „въпреки това е нелепо да се опитваме от разискванията да извлечем цялостна вяра в Писанието“.

Увереността ни „трябва да идва от извор, по-висш от човешките предположения, преценки и доводи, по-точно - от тайното свиде­ телство на Духа“. Ето защо Библията не е произволна съвкупност от истини, които да приемаме въз основа на авторитета на Църквата или на външни чудеса. Тя се доказва пред хората чрез чистата си осветеност, чрез отклика на осветената от Божия Дух душа на гласа на същия Дух, Който говори от страниците й. Това свидетелство носи със себе си приемане на всичко, съдържащо се в Свещеното Писание.

„Който е вътрешно просветен от Святия Дух, приема изначално Свещеното Писание.“

Това не е просто християнското съзнание, което подбира и приема истината там, където тя може да бъде намерена, самата Истина пробужда божествено осветената душа да разпознае ясната й, достатъчна и окончателна власт. В това учение за пълната и неповторима власт на Божието Слово Калвин споделя възгледи, общи за всички реформатори, и схващането му за непосредственото свидетелство на Святия Дух е предугадено, макар и не така ясно, от Лутер, но именно Калвин е изложил този основополагащ принцип на Реформацията най-пълно и може да се каже, че благодарение на него той е получил класическия си вид. Калвин обаче в много по-голяма степен от Лутер разглежда Свещеното Писание както нов закон, внасящ ред в християнския живот.

И така, докато Бог е извор на всяко добро, човекът със своето грехопадение е изцяло лош. Както е създаден в Адам - а при Калвин, както и при Блажени Августин, Адам е изключително важен персонаж, човек е по Божи образ, с всички добри дарби и свойства, които се подразбират от това, но от „неверност“, ламтежи и гордост, както и от „неблагодарност“ извършва грехопадение, включващо в първородния грях целия човешки род - „наследствена скверност и греховност на естеството ни, които се разпростират до всички кътчета на нашата душа и първо ни правят омразни за Божия гняв, а после пораждат в нас дела, определяни в Свещеното Писание като плътски“.

Последиците са пълна греховност на човешката природа.

 „Потопена в тази пагубна бездна, душата не само е подчинена на порока, но е и изцяло изпразнена от добро.“ Както и Блажени Августин, Калвин е на мнение, че човекът е напълно неспособен да си помогне сам в своята греховност, но за разлика от Меланхтон смята, че той дори не сътрудничи в спасението, започнато и направено възможно от Бога.

„Волята е окована във вериги като роб на греха, тя не може да се придвижи към добродетелността, камо ли неотклонно да я следва. Всяко такова движение е първата стъпка към приемането на вярата в Бога, която в Свещеното Писание се приписва изцяло на божествената благодат.“

Бог наистина не е изоставил човека в неговата греховност до степен да го лиши от всякаква помощ за праведни дела. „Каквито отлични дарби се появят у невярващите, те са божествени дарове... Който отстоява праведността, Бог го дарява с множество временни благо­ словения... /но/ тези добродетели, или, по-точно, образи на добродетели от всякакво естество са божествени дарове, понеже няма нищо, което в една или друга степен да е достойно за похвала и което да не идва от Него.“ В своето грехопадение всички хора са неспособни на доброде- телност — те са в състояние на заслужено, но безпомощно осъждане.
Някои са незаслужено спасени от това безнадеждно състояние благодарение на Божията милост. Това избавление се осъществява посредством извършеното от Христос, Който като Пророк, Първосвещеник и Цар е извоювал спасението им.

„В смъртта Си Христос е даден на Отеца като изкупителна жертва.“

„Не само Христовото тяло е дадено като цена на откупа, по-голямата и по-великолепна цена е, че Той е понесъл в душата Си мъките за греховете на осъдените и грешните.“

Понесъл е наказанието на онези, заради които е умрял. Това умилостивение на Бог Отец обаче не предполага разграничение в чувствата на Лицата от Троица. С ударението върху безусловната Божия воля като висша цел на всемира Калвин заявява, че дори „Христос не е заслужавал друго освен Божието благоволение“.

 Жертвата Му е ценна, защото Отец е решил да вложи в нея ценност и да я определи като път за спасение. Така Отец и Син едновременно осигуряват, предлагат и приемат откупа.

„Основна причина за него, негов източник“ е „Божията любов“.

Но всичко, което Христос е извършил, е безполезно, ако не стане лично достояние на човека.

„Докато сме без Христос, докато сме отделени от Него, не печелим нищо от онова, което той е изстрадал и което е направил за спасението на човешкия род. Той трябва да стане наш, да пребъдва в нас. Той е наша „Глава.“Това пребъдване се осъществява чрез вярата на човека, но за тази вяра, която, както заявяват и Павел, и Лутер, не се свежда просто до приемането на историческите факти или до верска система, а е жизненоважно единение в нов живот между вярващия и Христос - човек няма никаква заслуга и тя води началото си от „тайното плодотворно дело на Духа“.

Нейна последица е покаянието, което я съпътства неразривно. Макар и истинските ученици да са спохождани понякога от съмнения, „пълната увереност“ е уместна отличителна черта на тази вяра, съмненията трябва да са само временни и „истински вярващ е само онзи, който е твърдо убеден, че вече има помирение с Бога и че Той му е милостив Отец, уповава се във всичко на милостта Му и осланяйки се на обещанията на божест­ вената милост, очаква без съмнения, уверено спасението“.

Плод на тази вяра е християнският живот. „Христос не може да бъде познат без освещаването на Неговия Дух, затова вярата определено не може да се отдели от благочестивата любов.“В много по-голяма степен, отколкото при Лутер, този живот е изпълнен с борба и с усилия, където Законът, макар и вече без да е проверка за приемането от Бога, е стимул към добродетелност.

„Целият живот на християните трябва да се свежда до стремеж към благочестие, така щото той да бъде призован за святост. Задачата на Закона е да ги подтикне към чистота и святост, като им напомня какъв е техният дълг.“

Така въпреки учението си за предопределението и за неустоимата вечна благодат, Калвин се спасява от възможно антиномианство. Той оставя място за представата за „делата“ като нещо, което изисква упорит труд и усилия, така, както ги разбират и римокатолицизмът, макар че ги свързва по съвсем различен начин с постигането на спасение.

„Ние сме оправдани не без дела, но не и чрез тях, понеже в Христовото участие, чрез което сме оправдани, се съдържа колкото освещаване, толкова и оправдаване.“

„Щом цел на предопределението е святият живот, това би трябвало да ни насърчава и подтиква да се стремим целенасочено към такъв живот, вместо да го използваме като повод за бездействие.“

След това Калвин се натъква на очевидната истина, че хората приемат по съвсем различен начин благовестието.

 „От сто души, на които се чете една и съща проповед, може би двайсет го приемат, като веднага се подчиняват на вярата; другите не виждат в него никаква ценност - или го осмиват, или го отхвърлят, или го презират“.

Тъй като е на мнение, че всяко добро е от Бога, и разглежда човека като безсилен да тръгне сам към приемането на вярата или към отхвърлянето й, Калвин приписва тези различия на това, че „така просто е угодно на Бога“. Този възглед се споделя не само от него.

Епохата на Реформацията е белязана с възраждането на августинианството. В основните му отличителни черти към учението за предопределението се придържат в същата степен и Лутер и Цвингли. Повлиян от убеждението си, че човешката воля е в състояние да съдейства на божествените напътствия или да ги отхвърля, Меланхтон се отдръпва от това учение и в крайна сметка ще поведе лутеранските църкви в друга посока, но приемането на предопределението като цяло е присъщо на богословието от онова време. При Калвин обаче учението за него е много по-важно, отколкото при Лутер например. За Лутер основен въпрос винаги е било: как се спасяват хората? Когато пита защо, той дава отговора на Блажени Августин. За Калвин, както и за Буцер преди него въпросът за произхода на спасението е много по-същностен и това значение е подсилено от полемиката с Болсек. И все пак е погрешно да смятаме, че предопределението е „основополагащо като учение“ в калвинизма, макар и при наследниците и тълкувателите му да се превръща именно в такова. За Калвин най-ценното в него винаги е била утехата, вдъхваща на вярващия християнин увереност в спасението.

Калвин стига по-далеч от Блажени Августин в две отношения. Великият африкански богослов представя Бога като сила, действаща само при предопределението за живот. Изгубените просто са подминавани и са оставяни на заслужените последици от греха. По мнението на Калвин предопределението и осъждането в еднаква степен са проявление на божествените действия. Според Блажени Августин не на всички вярващи се дава вечна благодат, носеща вечно спасение. При Калвин всички, в които Бог е започнал делото по спасението, то ще бъде доведено до пълен край. Заради строгата си логика Калвин, който смята, че спасението изобщо не зависи от заслугите, стига дотам да твърди, че по същия начин осъждането предхожда греховете и не зависи от тях. Изгубените наистина заслужават участта си, но „както не можем да посочим причина Той да проявява милост към народа Си просто защото така Му е угодно, по същия начин не можем да посочим друго освен Божията воля като причина Той да осъжда други.“ Единствена причина за спасението и за осъждането е божественият избор.

Божията воля е върховно правило на праведността, затова всичко, което повелява Той, трябва да се смята за праведно просто защото такава е Неговата воля. По тази причина, попитат ли ни защо Господ е направил така, трябва да отговорим: защото така Му е угодно. Но ако продължите нататък и попитате защо Му е угодно, вие питате за нещо по-голямо и по-върховно от Божията воля и такова нещо не може да се намери.

Вероятно е безполезно да питаме дали това учение за праведността на всичко, което е Божия воля, просто защото такава е Неговата воля, представя Бог като нравствен. Представеното тук твърдение открай време е имало и сериозни привърженици, и хора, които са го оспорвали решително. Не може обаче да има спор за утехата, която Калвин и учениците му черпят от учението за предопределението. Един подложен на гонения протестант в Париж със сигурност е изпитвал неизразимо утешение при мисълта, че за всички времена Бог има точно за него спасителен план и че каквото и да правят свещеници и крале, този божествен план за него не може да бъде осуетен. Точно в такава степен това учение е извор на сила за човек, който осъзнава дълбоко греховността си и знае, че спасението му се основава на непоклатимата скала на Божието повеление.

 Осъждането обяснява и защо владетелите и управниците се отнасят враждебно към каузата на евангелизма, а също защо толкова много хора по онова време, точно както във всички други времена и епохи, са прословуто нерелигиозни в живота си. Като човек с остър политически нюх Калвин не заявява открито, че Анри II или Катерина Медичи са от осъдените, но онези, които са подложени на гонения, сигурно са изпитвали мрачно задоволство да смятат, че те и други като тях „са издигнати от справедливия, но непознаваем Бог, за да покажат чрез осъждането си Неговата слава“.

Франция

Както и в много други страни, Реформацията във Франция възниква на почва, подготвена от идеите на хуманизма, проповядвани от Якоб Фавер и Г. Брисон (епископ в Мо).

През 20-те и 30-те години на 16 век сред богатите граждани и плебса се разпространяват лютеранството и анабаптизма. През 40-те и 50-те години на същия век се наблюдава нов подем на реформаторското движение, под формата на калвинизъм.

Калвинизмът във Франция се явява идеологическо знаме както на социалния протест на простолюдието и зараждащата се буржоазия против феодалната експлоатация, така и на опозицията на реакционно-сепаратистката феодална аристокрация към засилващия се кралски абсолютизъм, който за укрепването на своята власт използва във Франция не реформацията, а католицизма, утвърждавайки в същото време независимостта на френската католическа църква от Светия престол (кралски галиканизъм). Противопоставянето на различните слоеве на абсолютизма в така наречените Религиозни войни, завършва с победа на кралския абсолютизъм и католицизма.

Дания - Ханс Таузен

Реформацията в Дания е свързана с името на Ханс Таусен, който, след като завършва учението си във Витенберг, се завръща и започва да проповядва лютеранските идеи в родината си. Опитът да се организира съд над „датския Лутер“ е неуспешен, защото Таусен е покровителстван от крал Фредерик I. През 1530 г., на църковния синод в Копенхаген, проповедникът защитава символите на вярата на датските протестанти — т.н. „43 копенхагенски тезиса“.

Официално обаче, евангелистката лютеранска църква е призната от държавата при сина на Фредерик I, Кристиан III, който се възползва от Реформацията за политически цели. Все пак, Кристиан III и преди възкачването си на трона е верен последовател на лютеранството и още през 1528 г. въвежда лютеранско богослужение в земите си в Шлезвиг. След приемането на Реформацията, Кристиан III премахва длъжностите на католическите епископи и секуларизира цялото имущество на църквата, в резултат на което кралската земя нараства три пъти, и краля притежава като лично владение повече от половината от земята в страната.

По искане на крал Кристиан, немският теолог Филип Меланхтон изпраща в Дания опитния духовник и реформатор Йоханес Бугенхаген, който оглавява провеждането на движението в страната. В резултат, Реформацията в Дания се ориентира по немски образец. Според датски историци, „С въвеждането на лютеранството, в църковно отношение Дания за продължителен период става немска провинция.“..

През 1537 г., със заповед на краля се създава комисия от „учени мъже“, в която влиза и Ханс Таусен, за изработване на кодекс на новата църква. С изработването му е запознат и Лутер. С негово одобрение, през септември същата година, новият църковен закон е утвърден. През 1550 г. Библията е издадена на датски език.

Особеност на Реформацията в Дания е отношението към манастирите, които тогава не са закрити, но са обложени с данъци и не им е разрешено приемането на нови послушници. В резултат на това, манастирите в страната просъществуват още 30 години след църковните реформи. По-голямата част от енорийските свещеници се вливат в новата църковна структура.

Норвегия

Реформацията в Норвегия е проведена също от датския крал Кристиян III (по това време Дания и Норвегия са в уния), който през 1537 г. разпространява в страната датското църковно ръкополагане и определя позицията на новата религия в църквата. Опитът на норвежкия архиепископ Олаф Енгелбрехтсон да се противостави на новата религия е неуспешен. Освен това, борбата за запазване на старата църква довежда до окончателната загуба на независимост на Норвегия и я превръща в „датска провинция“, както официално е обявено в Копенхаген.

Швеция - Олаф Петри

През 1517 г. братята Олаус (Олаф) и Лаврентий (Ларс) Петри, синове на ковач от Йоребро, дошли в Германия да учат, стават свидетели на проповедите на Мартин Лутер срещу злоупотребите в римокатолическата църква. През 1518 г., Олаус се завръща в Швеция и става дякон и учител в църковната школа в Стрегнес. Първоначално към речите на Петри, отрицателно се отнасят не само служителите на църквата, но и обикновените поклонници, които хвърлят по проповедника камъни и пръчки. Негативно отношение към новото учение показва и крал Густав Васа, който през 1523 г. издава указ, забраняващ изучаването на творбите на Лутер под заплахата от лишаване от собственост и смъртно наказание. Въпреки това, сложната политическа ситуация принуждава краля да търси нови съюзници в страната, както и допълнителни източници за финансиране на управлението си. В допълнение на това, през 1524 г. възниква конфликт между краля и папа Климент VII за избор на нов архиепископ. В резултат, отношенията с папството са прекъснати и никога повече не се възобновяват.

Реформата на църквата в Швеция е осъществена постепенно. От 1525 г. започва да провежда богослужение на шведски език, през 1526 е публикуван Новия завет, а през 1541 г. - и цялата Библия. Кралят заповядва на всички църкви да си закупят новите книги.

През 1527 г., Риксдагът във Вестерос, провъзгласява за глава на шведската църква краля, а имуществото на манастирите е конфискувано от короната. Делата на църквата започват да се управляват от лица, назначени от краля.

През 1531 г. за архиепископ на Швеция е определен братът на Олаус, Лаврентий. Под негово ръководство, през 1536 г. в Упсала се състои църковен събор, на който лютеранските църковни книги са признати за задължителни в цяла Швеция. Целибатът е отменен. През 1571 г. Лаврентий Петри разработва „Шведски църковен устав“, в който се определя организационната структура и характера на самоуправляващата се шведска църква. Пасторите и мирянството имат възможност да избират епископите, но окончателното одобрение на кандидатите е прерогатив на краля.

Необходимо е да се отбележи, че поради липсата на сериозни конфликти между католици и привърженици на Реформацията, каквито се развихрят в Централна Европа, разликите във външния характер на църковната служба на реформираната и римокатолически църква са минимални. Ето защо, шведският ритуал е прието да се счита за образец на висшата църковна традиция в лютеранството. Също така, официално се счита, че църквата на Швеция има апостолическа приемственост, тъй като Лаврентий Петри е ръкоположен за епископ от Петър Магнусон, епископ на Вестерос, посветен в ранг в Рим.

Финландия - Михаел Агрикола

Реформацията в Финландия е свързана с името на Михаел Агрикола / 1508 – 1557 г. / В качеството си на архиепископ, той публикува Новия завет на финландски, а от 1530 г. Лутеранството става държавна религия на Финландия. Микаел Агрикола е първият лутерански епископ във Финландия (в гр. Або) и който

и любовта на Бога

и общението на Светия Дух